Monday, April 30, 2007

Планът, ден първи

Мразя го, плана. Със същия плам, с който го мразех едно време. Но не мога да отрека, че си свърших всичката планирана работа за по-малко от планираното време. И сега се опитвам да претегля предимствата на добрата организация срещу недостатъците (главно наранено его). Мисля, че цял живот съм била заета главно с опити да се опълча на Сатурн. На всякакви видове авторитети, ограничения, норми и правила. помните ли онова филмче за овена, който се блъска ли, блъска в едно влакче. Докато влакчето отстъпва и излиза от релсите, за да стори път. Е, това е моят казус. Обичам да ми е трудно. В известен смисъл обичам да ме боли (главата). Макар да не отвежда никъде, макар да не решава нищо, това е моят стереотип. Дава ми бонуса на това да се чувствам силна и едновременно с това няма опасност наистина да успея. Не съм свикнала да успявам, нямам опит с това. Предпочитам да се движа в познатото пространство на предначертаната загуба. Никой не може да каже, че не се боря (дори с влакове). И никой не може да ме обвини, че не съм успяла да се преборя (с влака). Понеже в живия живот не е... като по филмчетата.

Планът ме напряга, ставам непоносима. симптом на естественото човешко съпротивление против промяната. Вчера си припомнях какво пише Лиз Грийн за Сатурн в огнените домове и знаци:

Сатурн в огнените знаци и домове слага бариера между съзнателната личност и интуитивното възприятие на съзнанието, характерно за елемента огън. Това често довежда до загубата на вътрешното чувство за цел и смисъл на живота

Това е особено мъчително, когато по рождение посоката и целта винаги са ти били ясни.

Трябва обаче да се помни, че при всеки елемент Сатурн подчертава важността на разбирането и изживяването на същността и сферата на действие на този елемент.

Спомням си, че ми беше много трудно, когато четох за пръв път Лиз Грийн. сега внезапно нямам въпросителни. Същността и сферата на действие на елемента огън е свързана с

функцията на интуицията. Огънят се асоциира с духа, енергията, първичния извор на живота и съзнанието. (...) На човешко, индивидуално ниво огненото самосъзнание се проявява в страстното желание на Овена да постига и открива, в удоволствието на Лъва да твори и обича (...) Разположеният в елемента огън Сатурн често е съпроводен от отчаяние и чувство за безплодност.

Можете ли да си представите колко мъчително е за един АЦ Лъв чувството за безплодност? Творчеството е начин за себеизразяване. Възпроизвеждане на себе си. А за Овена - загубата на посока, която по дифолт е "напред и нагоре"? Това е равносилно на загуба на смисъл. Пресъхване на жилката на живота. Не мога да си представя нищо по-страшно. Нищо, което да изисква повече реални действия от моя страна. Свикнала съм да действам, за да отбия номера. Но в този сучай не мога да си го позволя.

Ако напротив - тълкуваме конкретното положение като предизвикателство, чрез което с усилие и развитие на интуицията човекът може да се приближи до разбирането на своята истинска природа и роля по отношение на живота въобше, съчетано с унищожение или отстраняване на онези ценности, които са вече непотребни или се базират на илюзии, тогава той би могъл да се възползва от собствените си възможности и да развие онези аспекти от темперамента си, чрез които - символично - се добива златото на алхимиците.

Звучи добре, м? Манията ми за контрол винаги е побеждавала интуицията ми. И тази тактика винаги се е оказвала губеща в последна сметка. Сега Сатурн ми се поднася на тепсия. Трябва да съм луда, за да не се възползвам от този шанс. И по-голям мазохист, отколкото съм, в крайна сметка. Трудно ми е още да се отърся от усещането, че изневерявам на себе си, но каква е тази представа за "себе си", с която се идентифицирам и не ми ли прави тя лоша услуга... в повечето случаи...

Този път аз ще съм тази, която ще се отмести от релсите.
(И няма да го смятам за поражение.)
Имам план. Не ми харесва. Но ще го следвам.

Sunday, April 29, 2007

me not me (I)










Me








Not Me

Видяно и харесано при sognatrice.
Pure Bliss - Converse.

Нighfive me

Мисля, че открих решението на проблема. Как да се организирам така, че да вместя (почти) всичко, което искам, в дадените ми от Бога 24 часа на денонощие. Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но не съм сключила тайна сделка с Него за още толкова. В замяна на душата ми, примерно. Тц.

Едно време, като малка, имах задължителен план за деня. От еди-колко-си часа до еди-колко-си решавах задачи, от толкова до толкова правех гимнастика и, разбира се, през цялото време стръвно го ненавиждах. Другите играеха на двора. Аз имах план. И, разбира се, захвърлих и плана, и гимнастиката в първия възможен момент. Поживях си. Оплетох конците. Сатурн ми кацна на асцендента и ако не искам да се влудя от липса на прегледност в живота си, за добро или зло ще ми се наложи да се върна към *та-даааа* ПЛАНА. Не в екстремната му форма, разбира се, не разграфен в интервали от по пет минути, но все пак. Трябва да има някакъв начин да мога да побера в живота си нещата, които са неизбежни и нещата, с които искам да се занимавам. Да ги събера така, че да не се избиват взаимно и преди всичко аз да не се разболея от шизофрения или пък депресия. Знам, че не мога да имам всичко, но ми се иска да имах поне повече неща. А това май става единствено с добра организация.

Чувствам се глупаво, че не ми хрумна много по-рано. Щях да си спестя много гледане в точка и чувство за безпомощност. Ениуей. Следобед ще изготвя ПЛАНА и... ще променям живота си - от понеделник ;)

'Cause I'm a Supergirl

Thursday, April 26, 2007

Mondo beyondo

Аз съм фен на списъците. Обичам ги всякакви, непрекъснато ги съставям и после пренаписвам в главата си, но имам и няколко all time favourites, например All that jazz ще оглавява личната ми филмова класация до края на дните ми, а Wish you were here на Pink Floyd - музикалната. Няколко пъти започвам да пиша Mondo beyondo и няколко пъти се отказвам/отлагам. Това е списък с неща, толкова скандални и невъобразими, че може и никога да не се случат. Не и в този живот.

Мислиш си, че се пише като на шега. Какво толкова, няколко щуротии, няколко смели мечти и готово. Но за мен не е толкова просто. Не е дзен да искаш и да мечтаеш. Не е дзен да имаш желания. Но желанията заемат голяма част от мислите ми напоследък. Голяма, голяма част. Направо са плъзнали навсякъде като някакво хлъзгаво зелено извънземно желе. И може би начинът да си осигуря малко вътрешно спокойствие и тишина е този. Да ги сложа в един списък и засега да ги оставя настрани. Това не са обикновените желания. Целите. Нещата, които се постигат с труд и упорство. Това са онези неща, от които те стяга мозъкът, само като си ги помислиш. Невъзможните. So, there we go:

  • Кръчмата. Като начин на живот. Не клуб или бирария. Не фешън-тиви. Нещо като Апартамента, Букис, Хамбара и Куфара наедно. За приятели. С компютър, прожектор, екран и пиано. С маса за билярд. Шах, скрабъл. Ретро, автентично, неполирано. Топло, приятелско, скришно. Кръчмата като дом.
  • Книгата. Проза.
  • Фотографията. Тъмната стаичка.
  • Къщата. Край морето.
  • Светът. Дотам и обратно.
  • Кариерата. Академична и алтернативна.
  • Издателството. Художествена литература.
  • Списанието. Moe.
Следва продължение...

Дотам и обратно

Пише ми се за адски много неща. Пиша, за да процесирам и с потрес установявам колко ограничени са възможностите на процесора ми да обхване всичко онова, което е живият живот. Overwhelming. Не обичам, когато думите ми изневеряват. Думите са моята територия, елементът на моята виртуозност, сигурност и сила. Напоследък имам чувството, че с тях се движа по твърде тънък и твърде хлъзгав лед...

Във влака, неделя сутрин, баби. Набързо разбираме кой накъде пътува, колко деца има, колко внуци, кой е умрял, кой се е родил. Въобще, ако служителите в съвета даваха информация с такава готовност, животът ни щеше да е много по-лесен. Разговорите навлизат в битовите подробности на пердетата (очни и дантелени), ревматизма и тазгодишната суша. Аз пътувам сама. Всъщност, не. С априлския брой на списние едно, който за съжаление е толкова ослепително бял, че след пет минути в ръцете ми и във влака вече е сив. Чета списания като книги - от корица до корица (дори нещата, които всъщност не ме интересуват, защото в едно имат таланта да ги напишат така, че да искам да ги прочета), с почивки и паузи за "елементи на разсъждение".

Първото, което ми прави впечатление, е снимката на Денката сред контрибуторите. Денката е приятел и пич. Денката всъщност се казва Денис Коробко и преди малко по-малко от година разкри пред мен очарованието на едно джаз-мазе, наречено Куфара, в което оттогава съм прекарала не една незабравима вечер на мента и мляко, пиано и приятели. Разбирате, нали, този специален коктейл от зле осветено (хладничко) мазе, джаз, мента с мляко, пиано на живо, старомоден кенеф със старомодна френска закачалка, старомодни куфари (
hence the name), старомодна емайлирана кана и приятели. Това всъщност е друга тема за друг пост, но снимката на Денката с малката ехидна усмивка зад очилата и в ъгълчетата на устните as usual - на страниците на списанието събужда от мен странна смесица от радост и гордост. И сантименталност. Hey, I know this guy. Споменавам го, защото Д. е много близо до усещането ми за живота такъв, какъвто си го представям. Живот, който се дели ясно и отчетливо на две категории - 's got the blues, baby и точно обратното. Нещо толкова неподатливо на дефиниция и лесно изплъзващо се, примесено с изветсна доза носталгия и тонирано в сепия, но разпознаваемо именно в детайлите. Но за това, наистина, друг път.

Обичам предговори, които ме хващат.
Editorial-и, които имат какво да ми кажат. Въобще, думи, които звучат лежерно и леко захвърлени, но прекалено смислени. Като тези на Веселин Трандов. Нещо, в което мога да се припозная. Нещо, което да ме накара да мисля. Нещо, което мога да направя свое:

re: Аз съм/искам да бъда:
млада (с всичките изключително плашещи и вънуващи опции, които произтичат от това)
позитивна (
like
, all the time)
динамична (в определени ситуации)
добра (в това, с което се занимавам)
доволна (от това, с което се занимавам)
алтернативна (в смисъл - психо. in a nice way)
широко скроена (но не съшита с бели конци)
критична (но не в критическата)
интелигентна (нали?)

Обичам:
себе си (we should talk about this)
другите (в индустриални количества)
хумора (с тънко нарязан лимон)
иронията (особено "авто")
"наш'те планини зелени" (и изобщо всичко зелено, синьо, червено, жълто -
pure
)
сладко и солено (едновременно)
екстремистите (но само умерените)
града (въпреки всички селяни в него)
селото (автентично)
живота (чат-пат)

Искам:
здрав дух в здраво тяло (и въпреки това продължавам да си ги разбивам всекидневно)
да спрат да ме занимават с глупости (но продължавам да не знам как да отказвам)
да спечеля от еврофутбол (но не ми стиска да залагам)
да направя филм/роман/изложба/кабинет по астрология/алтернативна медицина/кръчма (
just
to name a few, но се съмнявам в способностите си)
да променя живота си (но все отлагам за другия понеделник)
още и още, и още (но изпадам във фрустрация само като си помисля... мисля твърде много)
да живея в нормална страна (но въпреки това стоя тук,
yes
)

Sounds
like a pretty good plan, eh. Мисля, че това ми липсва напоследък - планът. Погледът. Яснотата. Острите очертания. Стабилността. Сатурн-Нептун по оста ми първи-седми категорично си казва думата. Колебая се, както не съм се колебала никога през живота си. Липсата на стабилност ме измъчва, както не ме е измъчвала никога през живота ми. Задавам си въпроси, които никнат като гъби след дъжд, десетки и стотици в минута. И понеже не мога да ги процесирам всичките наведнъж, и понеже от всяка дреболия произлизат десетки други, просто блокирам. Не се тръшкам, не изпадам в депресии, относитено фукционална съм, но не съм "аз". Приличам на пъзел с 2000 части, добре разбъркан и пръснат по пода. И нямам никаква идея откъде да подхвана. А може би това е идея! Някъде в старата квартира има един гигантски неподреден пъзел. Може би, ако се опитам да сглобя нещо на външен план, вътрешно също нещо ще се намести. Просто очаквам онзи "а-ха" момент, повече от всичко искам да чуя онова кликване, прищракване, което анонсира, че всичко си е по местата и добре смазаните зъбчати колелца ще се задвижат всеки момент в правилната посока. Yeah, f*ck, go figure.

Ще завърша с любимия ми цитат напоследък. Очевидно имам твърде много свободно време, щом гледам
Judging Amy по Холмарк.

We're all a mess of contradictions.
Dying doesn't change that.


Saturday, April 21, 2007

Desiderata

Go placidly amid the noise and haste,
and remember what peace there may be in silence.
As far as possible without surrender
be on good terms with all persons.
Speak your truth quietly and clearly;
and listen to others,
even the dull and the ignorant;
they too have their story.

Avoid loud and aggressive persons,
they are vexations to the spirit.
If you compare yourself with others,
you may become vain and bitter;
for always there will be greater and lesser persons than yourself.
Enjoy your achievements as well as your plans.

Keep interested in your own career, however humble;
it is a real possession in the changing fortunes of time.
Exercise caution in your business affairs;
for the world is full of trickery.
But let this not blind you to what virtue there is;
many persons strive for high ideals;
and everywhere life is full of heroism.

Be yourself.
Especially, do not feign affection.
Neither be cynical about love;
for in the face of all aridity and disenchantment
it is as perennial as the grass.

Take kindly the counsel of the years,
gracefully surrendering the things of youth.
Nurture strength of spirit to shield you in sudden misfortune.
But do not distress yourself with dark imaginings.
Many fears are born of fatigue and loneliness.
Beyond a wholesome discipline,
be gentle with yourself.

You are a child of the universe,
no less than the trees and the stars;
you have a right to be here.
And whether or not it is clear to you,
no doubt the universe is unfolding as it should.

Therefore be at peace with God,
whatever you conceive Him to be,
and whatever your labors and aspirations,
in the noisy confusion of life keep peace with your soul.

With all its sham, drudgery, and broken dreams,
it is still a beautiful world.
Be cheerful.
Strive to be happy.

Max Ehrmann, Desiderata, Copyright 1952.

Friday, April 20, 2007

ramblings

останах сама за 2 дни, със смесени чувства. уж да работя, а цял ден не съм пипнала още нищо. гледам телевизия и чета блогове. започнах да разглеждам някои от номинациите за Blogger's Choice Awards и се оплетох в препратки. имам твърде много мисли за твърде кратки единици време и не мога да ги проследя и да ги доведа до край... сякаш се намирам в някакъв странен филм с накъсана лента, която прескача ли, прескача... днес имах възможност да хвърля поглед на първите няколко страници от книгата си. на pdf, не на хартия все още. странно е как думите започват много бавно да придобиват някаква друга плътност, някакъв нов живот. странно е чувството да ги наблюдаваш и да си мислиш, това няма нищо общо с мен... наистина трябва да се хващам на работа.

кино (и жени)

В старото-ново кино Ларго (на Раковска до НАТФИЗ) в момента текат Дни на съвременното българско кино. Аз не съм човекът, който може да съчини качествена критика/рецензия на каквото и да е. Но обичам киното... не мога да кажа, че го обичам повече от книгите или музиката, или фотографията, или... просто го обичам по специален начин. искам да гледам филми, мога да гледам филми почти непрекъснато. нека други да пишат за тях:

Първият филм живее от своята автентичност. Вторият от актьорите. Третият живее със своята истина. И трите филма живеят поради (или чрез) своите жени - Ана Пападопулу, Диана Добрева, Весела Казакова.

Wednesday, April 18, 2007

7 признака, че започвам да остарявам

  • започнах да мисля по въпроса "що е то козметика и има ли тя почва у нас". аз и моята перфектна кожа напоследък сме в разногласие. преди година чукнах 25 и учебникът по биология от девети клас се оказа прав. това, на което никога не съм вярвала и на което винаги съм се присмивала, се оказа вярно - на 25 започваш да остаряваш. попуших една година и започнах загрижено да оглеждам бръчиците по челото си. вярно, че много се мръщя - когато мисля, когато гледам срещу слънцето, когато се тревожа, абе, достатъчно често, за да идва майка ми да ме пипа по челото укорително. явно са наследствени тия бръчки, 'щото моите са същите като нейните. една вертикална между веждите и три хоризонтални над нея. ерго, спрях цигарите (кажи-речи, представяте ли си как щях да изглеждам, ако бях пропушила на 15?!?), започнах да се плескам с крем и да се заглеждам по анти-ейджинг реклами. започнах дори да посещавам козметичка. потрес.

  • забравям неща. някакви. непрекъснато. all. the. f*ckin'. time. откъдето не съм минала, там не съм оставила неща. после ме мързи да си ги събирам. следователно след време се губят. после притежателите им по право (наш'те) си ги искат. аз си правя оглушки. отлагам още малко. после започвам да обмислям как да заплатя набавянето на нови. кофти. за тази цел си взех тефтерче да си записвам. и го загубих някъде.

  • изморявам се. твърде бързо за моя вкус. една окъсняла нощ, малко алкохол (малко, mind you), двайсетина цигари (ееех) и на следващия ден за нищо не ставам. поне до обяд. в началото на студенстките ми години не представляваше проблем да изкарам 10 нощни подред, да си посещавам упражненията, да се виждам с приятели, да си вземам изпитите, да си поддържам кореспонденцията и да съм пърфектли файн. сега с топ не можеш да ме накараш да работя след полунощ. понякога и след 10 часа вечерта. имам изпит? не съм си научила? това никак не повлиява блажената ми дрямка. дори когато учех за държавни, пак поспивах поне 8 часа на ден. не се будех, обляна в пот от притеснение, както би се очаквало. спях си като пич. с удоволствие. и горко на онзи, който посмееше да ме събуди. няма такава спешност, която да ме мотивира да будувам. направо не знам как ще изкарвам нощните в клиниката. ще си наваксвам с дневен сън, което ще доведе до там, че и без това вече оскъдните ми социални контакти да ударят нулата. плавен преход към следващите две точки.

  • хората са започнали да ме изморяват. за човек като мен, за който общуването с другите е основният смисъл на това да си жив, този факт е доста стряскащ. в действителност напоследък излизам от нас само ако има "нещо да се свърши" и свършващата го трябва да съм непременно аз. достатъчно ми е, ако виждам някого веднъж на 2 месеца. толкова капацитет имам да формулирам мислите си и да ги споделям. зле, много зле.
  • мултитаскинг-способността ми драстично е намаляла. ако работя, не мога да говоря на кю. ако говоря на кю, не мога да работя. не мога да уча и да работя в един ден. трябва да имам ден за учене и ден за работа. поради което никога не уча. ако работя, не чистя. ако чистя, не работя. плавен преход към следващата точка.
  • работя, работя, работя, работя. кофти, много кофти.
  • започвам да се замислям в какъв цвят да боядисам стените. започвам да се замислям какво да сготвя довечера (засега си оставам само с мисленето). започвам да бърша прах, без някой да ме кара. започвам да мия чинии, без да съм дежурна. започвам да се дразня, че е разхвърляно. майка ми ще възтържествува в крайна сметка.
остарявам, наистина.

Thursday, April 12, 2007

София по Великден


Можете ли да си представите Раковска с две коли на кръст? Не можете? Нищо, имам снимков материал за доказателство. Тръгнахме от вкъщи, минахме през парка, където аз внезапно регресирах в детската градина, срещнахме приятели, обиколихме града (без да се оглеждаме при пресичане), постояхме в Невски, пихме бира с вече-позволени-пръжки и доволни и успокоени се прибрахме у дома...


Ето затова по Великден не бива да се пътува. Това е един от малкото празници, на които София внезапно се превръща в курортен град. Искаше ми се да напиша нещо за самия празник, за духовната сила на трансформацията и такива неща, но всъщност не се чувствам в състояние да вербализирам. И все пак - воистина возкресе, наистина.


Saturday, April 7, 2007

Христос возкресе!

Не, тези яйца не са моите. Моите станаха много тъмни, но в крайна сметка не съм боядисвала яйца поне от 10 години. So it's learning by doing. Догодина ще знам повече и ще съм по-подготвена. Другото лошо нещо е, че двама човека не могат да изядат несметни количества яйца :) Къде са децата? Е, те предпочитат шоколадови, но поне е оправдана цялата тази мацаница за радост на децата. Извод: (мисля, че вече всички знаете колко съм луда).

Още не знам дали ще напиша нещо повече за празника. Рядко се случва, но понякога думите ми се изплъзват като стъклени топчета, които се пръскат във всички посоки. Сега само искам да знаете that my heart goes out to you. Бъдете радостни, бъдете с хората, които обичате, бъдете добри... отворете сърцата си за обновлението, за пролетта, за нещата, които ни свързват, а не онези, които ни делят...

Пожелавам ви много сбъднати чудеса.

Monday, April 2, 2007

Пътят към храма

проблемът е, че съм като алкохолик. "малко пътуване" никога не ми стига. два дни са достатъчни единствено, за да ме накарат да се гърча в агония при мисълта за софийските панелки. разочарованието от това, че не отидохме във велико търново, още ми горчи. разбира се, беше по-разумно, откъдето и да го погледнеш. но мен трудно можеш да ме впечатлиш с рационални аргументи. или с "виж, времето е отвратително. от два дни вали." какво? аз да не съм от захарен памук. и разбира се, спира да вали в същия онзи момент, в който сме купили билети за влака. мрън-мрън-мрън. както и да е. ето обещания туристически отчет в картинки:

звукът на чугунена печка с кюнец ме успокоява точно толкова, колкото и звука на нощен влак по релсите. равномерното пропукване, свистене и съскане, онова "бум-бум-бум", което напомня парен локомотив... и навън вали онзи постоянен, ситен дъждец, който се просмуква във всичко, а вътре тялото ми отмаляло се плъзва между чистите чаршафи и сънува наистина ангелски сънища.

... сутрин се събуждам от свирукането на чайника, от разстилащото се ухание на кафе и мириса на дърво... всичко е бавно, не бързаме за никъде, можем да полежим будни още час, да вдишваме, да издишваме в равномерен синхрон, в пашкул от звуци и светлосенки, прокрадващи се през завесите, да гадаем колко е часът, да мълчим, да шепнем, сякаш някой може да ни чуе, сякаш кроим тайнствен заговор... после в един момент желанието да хукнем по чукарите става неустоимо...




... и за нула време се озоваваме на пътя. вали все така. раницата съдържа най-необходимото за няколко часа - вода, сладки, суджук, два фотоапарата. не ви ли прилича на мечо пух така леко килнат встрани?





това е манастирът "Св. Архангел Михаил" в село Долна Бешовица. Селото се намира на 6 км от град Роман, който от своя страна се намира между Мездра и Враца. Може би е по-точно да се каже, че някога това е БИЛ манастирът. Когато го посетих за пръв път преди около 5 години, дясното крило, макар и изгнило, все още не беше рухнало. Към манастира има църква, чиито стенописи датират от 15ти век, а през 19ти век в продължение на две години тук е работил самият Захарий Зограф. Иконите от манастира се намират във Вознесенската църква във Враца. Миналата година сдружение "Долна Бешовица - 2007", чийто основател е Мечо Пух със синята раничка, кандидатства с проект и успя да осигури пари за аварийното спасяване на църквата, което означава, че тя няма да се срине поне на този етап. но, разбира се, there's a long way to go до цялостното възстановяване на манастирския комплекс.

това, което ме втрещява всеки път, когато идвам тук, е животът, който кипи сред развалините. бръшлянът и копривата избуяват отвсякъде, черешите цъфтят, чемширът достолепно обрамчва нещо-като-лехите. винаги ми напомня за Нели и нейната "България 2003", в която пише:

"Самата църква може и да е била навремето златна, но сега е по-скоро кръгла – ниските й стени са накъдрени в полукръгли ниши като пандела. Веднъж обгърната от кротките и полегати дялове на Източна Стара планина и втори път от недовършения заоблен зид, църквата създава особено усещане за уют. Над късите половинести стени зреят безсрамни череши, подобно на уличниците-липи в Шумен. Там дето има руини, има и цвят, и плод. Има и веселие... Съсипните са перфектна хармония между човешки ред и космически хаос – там дето свършва съзиданото от ръката на майстора, започва танца на живота. Върху капителите - небе, връз зидовете – череши.

Веселие кълни, както се вижда от снимката. А може би вълнение, възбуда от допира с руини, който по много специален начин раздвижва въображението на някои по-чувствителни натури като например писателя Йордан Радичков: Когато съм сред развалини, чувствам как душата ми се възбужда, въображението се размърдва и протягайки се, излиза от своето леговище. Не мога да си обясня защо това е така, но пред развалините изпитвам дълбоко вълнение. Всяка една
завършена работа, както и всяка една завършена постройка ми изглеждат глупави и надменни. Предпочитам развалините. В завършеното дело обитава самодоволството. В развалините обитава трагедията. Тя пропълзява из тях или се препича върху тях като някой гущер. Този именно гущер е самата душа на развалините. Вие може и да не го видите, но вас той вижда."

... и така, потребна само на някой случаен скитник, насред нищото се извисява самата стълба към небесата... stairway to heaven... скоро, може би, мястото ще започне да гъмжи от хора, първо проектанти и работници, а някой ден и туристи. и вече няма да е същото. там, където е пипнала човешка ръка, там, където всичко ще е ново и лъскаво, глъч и наплив, гущерите ще се изпокрият в дупките и вече никой няма да ги вижда. градината ще се спретне подредена и празнична и вече никой няма да знае как изглежда неглиже, сутрин, когато леко вали и ние сме единствените хора, опитващи се да не дишат, да не докосват земята, стъпвайки... някой ден само окото на старата ми Практика без светкавица ще помни, че това място е било просека във времето и пространството към Единосъщието на Бога...
... наливаме си манастирска вода "под един крив зид, от една пробита чешма, която тихо ръси над жадните сенки и спомени"... и продължаваме бавно по самия гръбнак на баира, по извивката му, покрай облизаните неотдавна от горски пожар борчета, по черния път и на мен ми се иска да вървим така, накъдето ни видят очите, докъдето ни отведат пътищата... рано или късно все пак обръщаме, пътем срещаме два коня, три магарета, няколко овце, с които се сприятелявам тутакси и това е разбираемо, предвид факта, че ми се падат нещо като братовчедки ;)

... идва време да си ходим. ето така изглеждам аз в типичен туристически вид - син джинсов гащеризон "мотор" и стар пуловер на някой от братята ми, за предпочитане два номера по-голям, яркочервен и развлечен. цялата тази моя цветност на фона на внушителната соц-готика на гара роман:
... пътем се опитвам да снимам през прозореца на влака (защото съм тъпа и не се сещам да изляза в коридора, където прозорците се отварят). успявам да хвана само половината от "необслужвана спирка горна крета" и то именно половината, която няма табелка. все някой ден ще успея да снимам тази странна гара насред нищото, която населява сънищата ми като някакъв символ на спасението.

отгоре стърчат две-три изкорубени къщурки, а навред няма нищо, освен релси, скали и баири. черепишките и врачанските скали са близо и тук-таме в полите на хълмовете лежат сгушени манастири - струпец, седемте престола. искърът, пълноводен от дъждовете, се вие като змиорка, блести и се гъне в дефилето си, заобикаляйки камъка, който не може да пробие.

... виждате ли малката червена къщичка горе на скалата? влакът напевно и неумолимо се приближава към софия. и тук вече наистина започва да ми трепери брадичката, да ми преливат ъгълчетата на очите, млъквам, затапвам си ушите и излизам да вися на прозореца в коридора, вятърът да разхвърля и без това несресаните ми къдриците и само за малко всичко се слива в едно, всичко става "тук и сега", всичко изчезва и има само вятър, звук от релси, прелитащи черни клони и сиви скали... и мен, малка до съвсем...

... в София с неудоволствие и в знак на протест се препъвам по паважа в първия "Дон Домат" на Веслец за утешително малко "Шуменско специално" и чесново хлебче с кашкавал. до скоро, път, до следващия петък...

пътуване и още нещо

искам да отделя този пост от предходния. независимо от принципната ми отвратителност на моменти, звукът на сцеплението между влак и релси е нещо, което моментално ме превръща в мило и очарователно създание. дори в същия този влак да мирише на мокри вълнени чорапи, посиняло от отлежаване сирене и въздух, наситен с повече въглероден двуокис, отколкото кислород. дори да е пътнически. дори прозорците да не се отварят. дори да няма парно. или парното да дъни на мах без възможност за регулиране. в резюме - пълното щастие се състои от кафе, вафла, кецове, раница, мп3-плейър и билет за влака. Посоката, от своя страна, ми е относително безразлична. колкото по-дълго се пътува, толкова по-добре. подобно на пърсиг в "зен и изкуството да се поддържа мотоциклет", смятам, че е по-добре да се пътува, отколкото да се пристига.

още като малка съм се успокоявала единствено от грохот на трабантче по лозенски паваж. освен това не съм придирчива към превозните средства. кола с неуточнена спецификация, стига да може да извърви повече от 200 км, също върши работа. както и автобус. явно не съм единствената, която обикаля столицата, за да я обикне, изучавайки маршрутите на произволна автобусна тролейна или трамвайна линия. за целта ви трябва книжка (или вестник) - за прикритие, един талон с билети, бутилка минерална вода и евентуално сандвич, ако не искате да прекъсвате пътуването си по средата, за да се подсилите. освен това мп3-ка и евентуално дигитална сапунерка, с която да документирате куриозите на пътешествията си. нещо като фото-дневник на ърбан действитеността. но, както казах, макар и отдавна, не съм единствената, която е изобретила този начин за утаяване на душевни терзания. питайте ангел игов в "к." или още някого, за когото не мога да се сетя в момента.

освен извор на душевен мир и равновесие, пътуването във всичките си разновидности (било то градско, извънградско, моторизирано, летящо, ходещо, плаващо и т.н.) е неизчерпаем източник на вдъхновение, истории, части от истории, социологически проучвания, съдбовни и налудни запознанства и като цяло - акт от социален или воайористичен порядък. тъй като обикновено го споделяте със случайни хора, произволно можете да избирате от репертоара на ролите според моментните си предпочитания - можете да бъдете наблюдател или действащо лице, с или без запазено място, правостоящ, лежащ или дори спящ пътник. всяко едно от тези превъплъщения крие своите очарования, а също така и недостатъци, върху които няма да се разпростирам тук повече. бегло загатнах, че пребиваването в безцелно движещо се транспортно средство, може да има и силно терапевтичен ефект. очевидно, докато сте във влака, не можете да бъдете нито на празничен обяд при баба си в казанлък, нито можете да изпратите на шефа си онзи ужасно важен документ, за който ви звъни вече цял уикенд. "ало, ало, не те чувам. влакът влиза в тунел, нямам обхват тука" е кажи-речи префектния изход от всякакви подобни ситуации. а влакът, в продължение на тези няколко часа, в които се движи от гара А до гара Б е перфектното убежище. синьо лято и безметежност. на единствения възможен фон:




R.E.M. - Losing my Religion

перхидролки и други чудеса на природата

i've been such a bitch lately. или перхидролка, както наричам по нашему този начин на поведение. изразява се главно в цупене на устнички, треперене на брадичката и тенденциозно пренебрежително мълчание в случай, че ти е скършен хатърът. срам ме е да си призная, но е факт. неприятно за околните, особено за онези, които - доброволно или не - прекарват повечето време от деня си покрай мен. първо се оправдавах с пмс, после с цикъл, после със сатурнова дупка, а накрая като ми спряха и цигарите (от солидарност), нещата съвсем загрубяха. не искам да се оправдавам. не се харесвам такава. но изглежда, че е част от програмата "кажи ДА - опитай всичко!" аз не съм това, нали знаете. аз съм пич. have a break. have a kitkat. опс, забравих. когато не пуша, ям вафли. когато ям вафли, дебелея. скоро ще започна да се търкалям и ще трябва да си сложа контактни лещи, защото ще си блъскам очилата в паважа при всяка обиколка.

споменавам всичко това встъпително, за да сте наясно какво е да пътуваш с мен, когато съм перхидролка. честито на печелившите.