a beautiful place to get lost

Местя се

2008-12-08T01:45:00.000-08:00

Тук: http://www.ljato.wordpress.com

Всички публикации и коментари вече са преместени, останалото ще го доизкусурявам тепърва. Моля, актуализирайте връзките си към мен и заповядайте в новата ми къща :)
След известно време, необходимо на всички за адаптация, съдържанието на този блог ще бъде изтрито.

Административно запитване

2008-12-07T23:50:00.000-08:00

Някой по-умен и технически грамотен от мен знае ли, дали ако искам да си преместя красивото място за загубване от улица "Блогър" на улица "Уърдпрес", мога да взема със себе си цялата покъщина или трябва да изоставя плюшките и да започна начисто?
Признавам, за разлика от вещите, думите ги изоставям трудно...

(Нали ми разбрахте въпроса?)

Двайсе

2008-12-07T11:03:00.000-08:00

Времето ми напоследък хич не беше "мое". No me-time at all. И понеже предварително не успях, по-добре следварително /отколкото нивгаш/.

Вчера, на 06.12.2008 година /Никулден/, в зала 9 на НДК се състоя Литературният празник "ГЛОСИ"-декември '08 /нула-осем/

И Марулята беше там - да дефилира с червените си чорапи. (Благодаря, Жоро и Милена!)

Там беше и Петя Хайнрих /и нейната 75-годишна баба/ - не просто дошла, а летяла, за да пипне тялото на поезията си. 01. Нула-едно. А защо не "двайсе" /20/, попитал синът й. - А защо? - Защото Лукас Подолски /понастоящем нападател в "Байерн Мюнхен"/ играе с този номер. /Логично./

това ми е любимата история напоследък

Там беше и Иван Христов, с когото имах удоволствието да чета напролет в галерия "Дебюти". Хубаво се получи. Малко ми идеше да се скрия. Нали помните, шефката ми беше дошла:

- "Бдин" Видин ли е?
/"Бдин" е една изумителна книга.../
- Не непременно...
- Но нали знаете, че старото име на Видин е Бдин?
- Всъщност, когато излезе книгата, много започна да се говори за това дали Бдин е реално или въображаемо място... и на никого не му хрумна, че би могло да е и двете.
- И все пак аз мисля, че Бдин е Видин.

Мда. Но за това друг път. Да се върнем към Петя. Петя искала да има блог, но не знаела с какво да го напълни. Имала някакви неща, драскани върху хвърчащи листчета. Преписала ги в блога. После разбрала, че като го е създала този блог, трябва да го храни ("блогът е динозавър, редовно поглъщащ огромно количество текстов зеленчук") и започнала да пише още стихове. Всеки ден.

Аз често си спомням един много отдавнашен разговор с Пешо Чухов, че поетът трябва да може да напише стихотворение за пържени яйца. Дали е прав или не, е предмет на друг разговор. Но Петя може. Да напише стихотворение за всичко. И то стихотворение, което силно се доближава до преживяването на трип с псилоцибе /не че съм опитвала, но така си го представям... защото поезията на Петя ми поражда жива асоциация с "Алиса", а всички знаем, че "Алиса" със сигурност не е плод на мозък, непознал халюциногените/, само дето Петя явно си го може. Да вижда ей така:

/Като малка имах калейдоскоп. Счупи се./ Петя знае, че нещата с плът правят плътни стихотворения, а с плътна поезия можеш добре да нахраниш един много гладен динозавър, защото засища. А той, динозавърът, иначе не подбира. Хапва, без да подбира: малини, "Иван с белите обувки и пепитеното манто", "киселото на бозата", кока на баба й и, разбира се, чорапи.

Може би Петя знае защо пише. На мен просто ми се струва, че нейният фетиш е думата, самата написана дума и в това няма нищо лошо. Само хубаво. Но само в случая. Има нещо общо между стиховете на Петя и картините на Ешер - изглеждат ти невъзможно да съществуват, но съществуват. Нещо такова. Напук. Заради самите себе си. Възпроизвеждат се привидно до безкрай, като перпетуум мобиле, но в толкова много и разнообразни варианти, че никога не се повтарят. Което всъщност е добрата поезия. Тази, която прави пържените яйца да изглеждат такива, каквито никога не си ги виждал.

Май се отнесох. Ако трябва да кажа само една дума за книгата, тя е, че "кефи". Много. Някакси успява да погъделичка всички сетива, не само онова, което при повечето вманиачени читатели гълта думи със скоростта на електрическа месомелачка и не изплюва ни кокал. Може би точно това е парадоксът от всичко казано досега. При Петя забравям за думите и внезапно в устата ми се топи "хрупкавата плът на ореховката". Може би е синестезия. Може би...

Но каквото и да е,

дами и господа,

Петя Хайнрих!

Редактор на книгата е самата Ваня Константинова. Книгата излезе в Библиотека "ГЛОСИ" на издателство "АРС", Благоевград и може да бъде поръчана оттук.

/"Господ е перачка."/

Ключ към къщата на Баба Яга дава и Ели.

П.П. Когато чета Петя, ми се пише ;) /не знам дали е добре това/

Barbie vs. Montessori

2008-12-01T12:51:00.000-08:00

Преди много време Василена беше писала за непоносимостта си към Барби ;) Аз не съм толкова радикална в това отношение. Спомням си колко страстно желаех да притежавам Барби, а получих само някаква имитация на име Петра, но в крайна сметка станах съвсем нормален човек, който е ок със себе си в голяма степен и жена, която притежава "гримове", но не ги ползва :)
Миналата седмица се загледах по витрината на един магазин за детски играчки, за да се ъпдейтна малко какво предлага пазарът, все пак това ми предстои. И установих, че Барби съвсем не ме дразни, но целият пластмасов бардак, който върви заедно с нея, ме отблъсква издълбоко. Бонбонено розова пластмасова къща с пластмасови мебели, пластмасова каляска с пластмасов кон и т.н. Изобщо, в целия магазин трудно можеше да се намери нещо, което да не е от пластмаса, и то беше от плюш.
При размисли пък беше станало дума за "умните играчки" (в коментарите), известни още като Montessori toys, обикновено изработени от дърво или други материали, които стимулират развитието на всички сетива, не само на зрението - тактилни книжки за най-малките, шумкащи дрънкалки, после обръчи, които се подреждат по цвят и големина, кубчета, играчки, стимулиращи фината моторика и т.н. И макар отново Василена и авторката на тази книга да изтъкват, че "детето неизменно ще се научи да пъха квадратното кубче в квадратната дупка, независимо дали е притежавало специална играчка, която да тренира това му умение", и че хайп-ът около "умните играчки" е поредния търговски трик за измъкване на средства от джобовете на родителите, които искат най-доборото за децата си... та, въпреки този, признавам, убедителен аргумент, въпросните алтернативни играчки са ми слабост. По никакъв начин не искам да насърчавам с тях някакви зачатъци на гениалност, каквито Марулята вероятно не притежава, но още по-малко искам да расте, копнеейки по розова пластмаса, която символизира липсата на истинска стойност, конвейра и уравниловката. Колкото и да ми се иска никога да не чуя "искам еди-какво-си, защото всички го имат", това вероятно са напразни надежди. Но се надявам, че умните играчки няма да направят дъщеря ми на всяка цена по-умна, а просто по-чувствителна...

... to be continued...

умора

2008-12-01T06:40:00.000-08:00

Снощи превеждах - не много до късно, но бях изморена, затова по някое време отидох да гушкам Марулката. Сутринта свежа и изпълнена с мотивация се заех да редактирам преведеното. Като изключим тук-таме словореда и подредбата на подчинените изречения, всичко беше добре, докато не се натъкнах на това:

"... с единствената цел да съперничи на френците, португалците и испанците..."

Мда... ;)

Gurkendrache

2008-12-01T05:04:00.000-08:00

За то4ка и Петя Хайнрих (те си знаят ;))

Die Sendung mit der Maus

Crazy

2008-11-27T23:32:00.000-08:00

Бързам да се отчета, докато Марулята се кара на татко си оттатъка ;)
В пълна лудост съм - работа, работа и пак същото, а детето си иска своето и настоява да разхожда мама по студа. Вчера ми измръзна д-то, а то си е надиплено, опаковано и спи, стига мама да се движи. Спре ли... мдам...
Иначе непрекъснато спи по мене и съм се специализирала в писането с една ръка. С лявата все пак е особено неприятно.
А от телевизията се присетиха, че едни филмчета, дето им бяха готови за субтитри, всъщност ги искат за дублаж и айде, преработвай, отгоре на всичкото.
Така че, мили мои, чакащи вести от мен... имайте търпение... Яна, Бистра, Севи, Ели и т.н.
Hang in there!
За компенсация малко снимки на дребуса ;)

Once upon a time in ГеДеРе

2008-11-09T10:48:00.000-08:00

Таралежките в коментарите към предния пост и Бу ми напомниха следната историйка:

Коледа 1988 г., Източен Берлин
Иван е болен и баща ми бива изпратен за лимони, за бабини лекове. В близкия "плод-зеленчук" са докарали банани за Коледа и опашката се вие на стотина метра отпред. Пред него се е наредило къдраво цветнокожо хлапенце (така ли е политикъли коректно да се каже?), което едва стърчи два пръста над щанда, когато му идва редът.

Тук е мястото за лиричното отклонение. Трябва да кажем, че гедереецът, воден от силно чувство за солидарност и социална отговорност (трябва да стигне за всички), не пазарува банани на килограм, а само по един банан за всеки член от семейството си и най-много общо пет. Те и досега са си такива, купуват по 3 домата, 4 шайби шунка и т.н.

Та, идва ред на дребосъчето, то се изправя на пръсти и казва: "Една щайга банани, моля!", при което зениците на продавачката внезапно се разширяват, а през тълпата преминава възмутено и шокиран шепот. В този момент отнякъде се появява майката, която оглежда бананите с око на познавач, коментира, че те и без това са презрели вече и снизходително заявява: "Добре де, дайте ми 20." И понеже няма писано правило за допустимата бройказ, които можеш да закупиш, получва 20 банана от разтреперената магазинерка и триумфално се оттегля пред изумените погледи на стотина гедерейци, които започват трескаво да броят колко души има пред тях на опашката и да пресмятат дали бананите ще стигнат до тях :)

Продавачката тъкмо се е посъвзела от шока и любезно пита татко ми какво ще желае, когато той, тъй като никога досега не е пазарувал лимони и освен това е свикнал да мисли мащабно (ние сме голямо семейство), отговаря, "на око" и с апломб: "ПЕТ КОЛИГРАМА ЛИМОНИ, МОЛЯ."

Майка ми твърди, че се е прибрал с една кофа лимони, половината от които са мухлясали в крайна сметка, защото не сме успели да ги употребим. Не искам и да си представям разрушителните последствия от този ден върху чувството за социална справедливост на присъстващите другари гедерейци.
По същата причина (свикнала съм да мисля мащабно за храна :)) тази вечер сготвих (за нас двамата) една бака леща, която може да изхрани половин армейски полк. Добре, че П. не отказва да яде два (три, четири, пет) пъти едно и също нещо :))

Защо III

2008-11-07T21:41:00.000-08:00

Е. живее във Великобритания. В момента гостува временно с малката си дъщеричка (тя е френд-ка на Марулката) на родителите си във Варна: "Сега да ви разкажа вчера как се изнервих... Майка ми имаше рожден ден. Отива тя да разхожда беба, а аз използвам времето да отскоча до кварталната парфюмерия, за да й купя някакъв подарък. Влизам и питам ‘Може ли да помириша онзи парфюм?’ (посочвам го), а жената зад щанда ми казва ‘Ами не! Само през дупката може!’. Аз , опитвам да помириша нещо през дупката, ама нищо не се усеща. И така пробваме и другите ‘дупки’ – абе не става! Казвам ‘Вижте какво, аз обещавам да купя парфюм от вас и със сигурност ще е над 50 лева. Моля ви, дайте да помириша нещо защото не мога да купя парфюм без да знам как мирише!’. Тя ми казва ‘Ами запомнете какви имам и идете да ги помиришете някъде другаде, а после се върнете’... аз и продължавам да я убеждавам, че ако отида някъде другаде няма да се върна. Накрая свършваме с класическото: ‘Абе госпожо, какво ще стане ако всички почнат да искат да миришат парфюмите?!’... е, бясна бях и на една крачка да я напсувам и да си тръгна, ама имах само 15 минути... и в крайна сметка купих парфюм ‘по спомени’... Просто класика!!!"
Защо в България всички продавачки се държат, все едно притежават стоката в магазина, в който работят? (Относително пресен пример: Гледам бебешки магазин с изложени колички и креватчета и решавам да вляза да се огледам. Тутакси ме накацат две лели да ме питат какво търся и на каква цена. Споменавам марка колички среден клас и виждам как също толкова внезапно губят интерес. Репликата е: "Оооо, госпожо, ние тук продаваме само високо качество!", казана с тон, сякаш възнамерявам да си возя детето в кашон на колела ;))

Защо II

2008-11-07T00:03:00.000-08:00

Как е възможно на книжния пазар да се появи (картинен) буквар, в който липсват две букви от азбуката - "ъ" и "ь" и това никому да не направи впечатление в процеса на издаване? Обяснение на авторката - това не било буквар, а читанка. Книгата целяла да запознае децата с буквите, асоциирайки ги с предмети, животни и въобще реалии, чиито наименования започват със съответната буква. В българския език с буквата "ъ" започвала единствено думата "ъгъл" - затова авторите и издателите "не сметнали за необходимо включването на тези две букви". (Твърде жалко, че не мога да открия репортажа на сайта на бТВ. Мисля, че това обяснява защо голяма част от българите пишат... както пишат!)

Защо I

2008-11-06T07:33:00.001-08:00

Защо по традиция в България "книжарница" се нарича място, в което се продават не книги, а карирани тетрадки и евтини сувенири-ключодържатели? (Припомням си потреса, който преживяхме с Полина, когато преди две години попаднахме в Сопот и вместо книжарница открихме само множество такива магазинчета. Откъде купуват тези хора книгите си?)
Защо повечето лелки-магазинерки много настояват да ти приберат покупките в найлонова торбичка, въпреки че си носиш платнена и ги предупреждаваш овреме? (И понеже съм плаха, вече няколко пъти си тръгвам с омразното пликче, вместо да вдигна скандал...)
Защо внезапно се превръщаш в "ама, госпожА", когато не искаш да купиш нещо, защото не е точно това, което търсиш, скъпо е или чисто и просто не ти харесва?
Защо всеки е специалист по всичко и най-вече по отглеждането на чужди деца? (Редовно търпя коментари, че на блажено спящото ми в слинга бебе му е горещо/студено/тясно/неудобно, че ще си изкривя гърба така (или нейния), че трябва да свиква да седи в количката, че "ще видя аз като порасне и започне да ме разиграва", а наскоро една майка в кварталната градинка дори предположи (out of the blue), че ми е малко кърмата и не е зле да пия лактогенен чай... Аз ли изглеждам толкова безпомощна или защо привличам всички експерти да ми дават акъли?)

Курс за бъдещи майки "Всичко за активното раждане"

2008-11-04T12:51:00.000-08:00

Курсът е част от кампанията, за която писах вчера.
Няма нищо общо с "училището за родители", което предлагат (например) болниците. Няма да си говорим за това кое шише против колики е най-физиологично ;), нито за това кои памперси не пропускат. Ще си говорим за физиологията и нормалното протичане на раждането, за болката и немедикаментозни/алтернативни методи на обезболяване, за правилното хранене по време на бременността, за очакванията и страховете, които имате и как можете да ги преодолеете и накрая - когато бебето вече е тук - за кърменето и привързаното родителство.

Курсът ще започне на 15 ноември 2008 и ще се провежда веднъж седмично в рамките на 4 седмици - събота от 10:00 до 11:30 и от 11:45 до 13:15 часа. Заниманията ще се провеждат в Зона Б-19, ул. Три Уши 103 (между МОЛ София и пазара Димитър Петков). Цената на курса е 100 лв. за двойка. Възможно е също така след предварително записване да присъствате на отделна лекция, която ви интересува.

За повече информация и записване пишете на estestveno@gmail.com

Добре дошли!

Петиция в подкрепа на активното естествено раждане

2008-11-03T13:20:00.000-08:00

Каталясала съм тези дни, не знам защо. Може би ми се понатрупа умората, макар че Марулката влезе нощем в ритъм и ме буди само веднъж, най-много два пъти. Обаче днес беше непоносима, цял ден хленчи, а следобед откровено си рева, без да мога да идентифицирам причината. Подозирам зъби. Та като я приспя все мисля да стана и да посвърша нещо мое, ама заспивам с нея. Но понеже времето минава, искам да драсна два-три реда за Петицията, нищо че няма да толкова подробна публикация, колкото бях намислила.

Неотдавна старира Кампанията в подкрепа на активното раждане на "Естествено" - дълго и внимателно подготвяна и премисляна. Въпросната Петиция е важна част от кампанията. Тя цели промяна на детското и майчиното здравеопазване в България - нещо, от което определено има огромна нужда. Разпространените АГ-практики в България са от времето на Макаренко (макар че някои от тях може би се основават на сталинистка идеология...), новите кадри се обучават по старите схеми и безхаберие, арогантност и откровена грубост се ширят из родилните зали на родината. Секциото по желание се възприема като нещо напълно нормално, но ако искаш да родиш според природните закони, реално често се оказва, че нямаш избор. Аз нямах.

С петицията искаме да постигнем осъвременяване на медицинския стандарт и условията в родилните домове, минимизиране на външната намеса в процеса на раждането (когато той протича нормално и безпроблемно), хуманно отношение към майката и бебето, осъвременяване на обучението на лекарки и акушерки. Искаме също така да реабилитираме акушерката като "компетентен орган" в родилна зала (и извън нея) - в момента тя до голяма степен е загубила позициите, правомощията и уменията си.

Аз, като лекар, заставам зад исканията на Петицията и ги оценявам като разумни и реални от медицинска гледна точка. Документът е обмислен и изготвен изключително внимателно, с референции на сериозни източници в областта на акушерството и гинекологията. Аз, като жена, знам, че това, което искаме, е постижимо и го заслужаваме, както го заслужават и децата ни. Крайно време е да си върнем правото да раждаме в хармония със собствените си разбирания, без да бъдем саботирани или наказвани от лекарите и системата, защото им създаваме неудобство. It's not about them, it's about us and our babies.

Основен принцип на медицинския стандарт да бъде: „Майката и детето са центърът на предоставяната родилна помощ. Целта на родилната помощ е да осигури здравето на майката и детето посредством възможно най-малката намеса, която е съвместима със сигурността.”

Моля ви, ако подкрепяте правото на избор и смятате, че родното здравеопазване има сериозна нужда от реформа, подпишете петицията. Тя е само в основата на Кампанията и няма да остане глас в пустиня. Простете клишето, но заедно сме силни. Още не съм се отказала :)

Имам още много да кажа, но сега отивам да си легна при дребната, че не се знае утре на какъв хал ще сме :) Лека нощ!

Хубав ден

2008-10-30T13:37:00.000-07:00

С три други майки с бебета от форума цял следобед се разхождахме в парка на Младост-2. Слънчево, топличко... на мен ми дойде много добре... страхотно циганско лято караме, децата извадиха късмет, а и ние. Щях да пиша за нещата, които ме ядосват напоследък, но ще го оставя за по-подходящ ден ;)

Днес само ще споделя какво чухме преди малко по новините на Канала:

"В съда бяха шокирани от новината и някои дори пиеха Валидол."

В национален ефир. 'Що пък не?! :)

Лейтли, поводи за радост

2008-10-27T08:51:00.000-07:00

Ето тази книга на издателство АРС, Благоевград. Книга, за която трудно се говори (и по витгенщайновски по-добре да се мълчи), но затова пък се чете като чиста поезия, толкова лирична и многосмислова. Книга, която мога да оприлича единствено на "Деветте разказа" на Селинджър, но не, защото ги наподобява на тях, а просто поради сетивната асоциация, която ми предизвиква. Няколкото пъти, в които съм си дърпала ганджа, така и не ме хвана, но си представям, че преживяването трябва да е нещо подобно... Любимият ми разказ от книгата може би е този, а може би - не е :) Още не съм решила. Защо пък да не е всеки път различен...

Авторката Ваня Константинова е родена, живее и работи в София. Завършила е класически балет в родния си град и в Петербург, а също и полска филология в Софийския университет и в Ягеловския университет в Краков. Съавтор е на поетичната книга “Четири цикъла” (заедно с Божидар Пангелов). През есента на 2008 излиза сборникът й с къси разкази “Благодарим ти, мистър Уан”.

Отвъд това Ваня е просто изумителен, безумно магнетичен, неистово ерудиран и безкрайно нежен човек... И аз много я обичам.

Ти познаваш ли мистър Уан - разговор на Петя Хайнрих с писателката Ваня Константинова
Графът разказва за премиерата на книгата
А тук даже има и видео :)

И последно, книгата може да бъде поръчана оттук. Ако помолите за автограф от автора, Ваня с удоволствие ще изпълни молбата ви.

Айде стига, че заприлича на рекламна кампания ;)

***
Вдъхновена от Деница днес си купих глина. Пък ще видим.
Още откакто забременях все си мисля кога Марулката ще порасне достатъчно, за да можем да правим разни неща заедно. Да рисуваме по прозорците със специални бои, да печем разни неща от солено тесто, да правим чудовища от папиемаше и такива... Защото на мен това много ми липсва от моето детство. Мама все почукваше на пишещата машина и все нямаше време. После уж не съм имала талант. Хм, ще го видим това.
Та днес като видях глината в кварталния супермаркет и си помислих, какво да чакам Марулката да порасне. Я да започвам да тренирам, че после да знам кое как :)

С глина съм работила един единствен път в десети клас - трябваше да изработим женски или мъжки торс. Моето е една бременна жена (ако още не сте разбрали, много, ама много харесвам бременни жени :) и аз да съм бременна харесвам :)) и за пръв и последен път ми писаха 6 по изобразително изкуство. Подарих я на мама за 40. РД - като отида у тях, ще я снимам да я покажа.

Освен това мисля, че работата с ръце е много релаксираща и медитативна. Някакси не предразполага да си мислиш глупости. Та смятам да разнообразявам "me time"-a с ръчен труд.

***
Голям ъпдейт на връзките, особено във визуалната секция.
Разходете се да видите какво правят хората, страхотно е!
Тези кукли например, влюбих се. Вижте какви малки дрешки :)

***
Немски дървени играчки.

***

Старо, но любимо.

***

***
Жесток виц от блога на Бу (via Milly)

Адам и Ева се разхождат из райската градина, към тях се спуска Бог и им казва:
- Деца мои, имам за вас 2 подаръка, но вие ще решите как да ги разпределите… първия е пикане прав..
Адам се развикал до небесата, удрял си глават в близкото дърво, скачал и крещял, че той иска да пикае прав. Ева му отстъпила… Адам започнал да бяга из градината, радвал се, скачал, крещял, пикал на всичко подред.
На дърветата, на цветята, на всяко насекомо поотделно и просто на земята!
Ева застанала до Бог и двамата мълчаливо наблюдавали това безумие. Накрая Ева не издържала и попитала:
- Господи мой, а какъв е втория подарък??
Бог промълвил:
- Мозък, Ева... Мозък! Но ще се наложи и него да го дам на Адам, иначе ще опикае всичко!

Blog Action Day 2008: Бедност

2008-10-26T05:49:00.000-07:00

Темата на Blog Action Day за тази година беше бедността. Аз сварвам да попиша има-няма седмица по-късно, но така е в нашата къща these days, и чиниите стоят неизмити от онзи ден. Чувствам се щастлива, ако съм успяла да си тегля душ и да си измия зъбите поне веднъж на ден...

Мернах хубави публикации по темета при размисли и Lyd. Може да се пише за бедността от милион и сто (предимно теоретични) гледни точки, от гледна точка на социологията, културологията, народопсихологията, благотворителността и т.н. За мен "бедност" е понятие, което се отнася до гладуващи деца без обувки и покрив над главата. Локалната му разновидност се нарича беднотия. Беднотията е принизяващо духа състояние, което прави хората първо тъжни, а после все по-празни, докато станат кухи като орехи отпреди няколко години... само черупка... Беднотията е най-силна там, където липсва образование, любопитство, мотивация и цари апатия и безсилие. Антидот на беднотията е образованието, после въображението, после сила на волята, високият хоризонт. Само че нещата не винаги се нареждат, дори при благоприятни предпоставки. И невинаги бедният е "виновен" за ситуацията си. Невинаги е мързелив, необразован кон с капаци. Понякога беднотията застига иначе качествените хора в кофти момент. Както ни застига грип през студения сезон, когато имунната система е отслабена и сме предразположени. Понякога е следствие на момент на невнимание или недобре обмислен избор, а понякога - на липса на алтернатива.

Предполагам, че има хора, обречени на това да бъдат бедни, които по една или друга причина не са получили достатъчно (най-вече духовен и интелектуален, и не толкова финансов) ресурс, за да устроят живота си по начин, достоен за живеене... За останалите, попаднали в тази категория по-скоро по ирония на съдбата, беднотията е в началото и края на един порочен кръг.

Хроничното безпаричие води до социална изолация. Неусетно ставате жертва на схващането, че беднотията е порок и вие сте "виновни" за ситуацията си, което ви прави неугледни и кофти компания. Преставате да се виждате с приятелите си, защото се срамувате и развивате комплекс за малоценност. Не искате да ви съжаляват и не искате да се подлагате на изпитанието да сравнявате нагледно стандарта си на живот с техния, защото е депресиращо. А вие и без това вече сте достатъчно потиснати. Не им се обаждате. Няма какво да им кажете. Пък и не върви да се оплаквате, защото ги поставяте в неудобното положение те да започнат да се чувстват виновни, че живеят по-добре от вас. Скоро и те престават да ви търсят, защото се чувстват неловко с вас. Разликата в стандарта е прекалено драстична и не може да бъде преодоляна. Не можете да си позволите сметката в заведението, в което те обичат да вечерят, нямате кола и живеете в краен квартал, където наемите са ниски, а таксито до "центъра", където се случва животът - скъпо. Въпреки че приятелите ви са свежари и готини хора, а вашето образование и интелект ви позволяват да водите интересни разговори и да бъдете привлекеталени събеседници, в един момент нещата винаги опират до битовизъм. Кой какъв ЕлСиДи телевизор си купил, кой къде и с кого ще ходи на почивка... Вие се чудите откъде да спестите за пералня, за да не пере жена ви на ръка, а за почивка можете само да мечтаете... Абе, и на тях им е неудобно, и на вас. Отдалечавате се. Те не знаят как да прикрият съжалението си, вие не знаете как да потушите искрицата завист. Това не са добри предпоставки за приятелство. И не ми казвайте, че подобно "приятелство" така или иначе не е било стойностно in the first place. Идеализмът е за тийнейджърите. В живия живот нещата далеч не са толкова еднозначни. Поставете са на тяхно място. Можете да помогнете веднъж, два, пет пъти. Можете да дадете пари назаем и дори да забравите да си ги потърсите обратно. Но когато това не е достатъчно и кризата се задълбочава, в един момент се стига до гореописания порочен кръг. Купоните по разни тавани с китара и бутилка бира, която се предава от ръка на ръка, с една кутия цигари са за студентите, за които бедността е романтично понятие. Само че хората рано или късно престават да бъдат студенти, изморяват се и започват да се стремят към удобство. Общността загърбва онези, които изостават. Не може да ги чака.

Социалната изолация води до депресия, чувство за провал и намалява капацитета ни да се вписваме в обществото по начин, който би ни помогнал да си стъпим на краката. Не можем да общуваме, значи не можем да убедим никого в това, че притежаваме ценни умения и качества. Излъчваме точно обратното - че сме лузъри. Ако пък сме успели да запазим излъчването си на интересни и качествени хора, просто сме възпрепятствани да бъдем там, където нещата се случват - защото социалният живот изисква да сме подобаващо облечени, обути, да изглеждаме привлекателно. The law of attraction. Депресията и чувството за провал ни карат да се съмняваме в себе си, убиват мотивацията ни и потискат желанието ни да променим нещо. Губим перспектива, можем да мислим само до следващата сметка за ток, а понякога и само за това какво ще сложим на масата утре. Ако имаме деца и те стават свидетели на всичко това, дори да се стремим да им осигурим образование и перспектива, в тях се загнездва чувство на недоверие към живота и плашеща несигурност. Което с голям процент вероятност ще доведе до възпроизвеждане на ситуацията.

Беднотията води до липса на възможност за избор. Принудени сме да отиграваме ниски топки и да се задоволяваме с ниско качество на ниска цена. Ниското качество от своя страна си личи отдалече и даже нямаме възможност да заблудим "противника", че не сме бедни. И понеже за бедността върлува предразсъдъкът, че напада мързеливите и нискоинтелигентните/необразованите - кръгът се затваря. Хората все пак посрещат по дрехите...

Беднотията води до несвобода и зависимост. Най-вече от "благодетели". Last time I checked, хората не бяха алтруисти и способността им за емпатия и състрадание беше доста слабо развита. Помощта обикновено е натоварена с някакви очаквания към този, който я получава, дори тези очаквания да нямат материално, а по-скоро морално измерение. Донякъде ставеме "собственост" на благодетелите си. Донякъде се накърнява правото ни на мнение и на свободен избор, отново. Защото смятаме, че сме им длъжни или защото те смятат така. Май е по-добре да си стоим вкъщи и да не ни помагат...

Беднотията води до стесняване на хоризонта и духовна нищета. Ставаме прекалено тревожни, за да можем пълноценно да подхранваме естествената си любознателност, стремеж към промяна, нуждата си от естетика. Не можем да си позволим да се заобикаляме с красота, изкуството е лукс. Дори да обичаме да четем, сърцето ни се свива, когато влезем в книжарница, затова ги заобикаляме. Нямаме време, а нямаме и свободна оперативна памет, защото сме заети да работим за сметките и заемите. Ако имаме 20 лв., ще се запишем в библиотека, но дали няма да им намерим по-належащо приложение на тези 20 лв.? И ако спим 5 часа на денонощие, дали ще можеми да осмислим извисяващите духа послания на високата литература/изкуство...

Ето това е локалната (разбирай, българска) версия на бедността и за съжаление тя е повсевместна. И макар да се корени често в невежество и апатия, това съвсем невинаги е така. Живяла съм и съм учила в две чужди държави, завършила съм медицина, владея отлично три чужди езика, никога не съм се скатавала от гражданска отговорност, не ми липсва инициативност. Но гореописаният порочен кръг не ми е чужд. Случва се да ядем палачинки, не защото искаме да се поглезим в неделя сутрин, а защото единственото, което има у дома, е брашно, яйца и мляко. Понякога се тревожа да не ми спре кърмата, защото не знам дали бихме могли да си позволим адаптираното мляко. Гледам дъщеря си с памучни пелени поради изцяло екологични здравословни съображения и убеждения, но истината е, че не бихме могли да си позволим памперсите ениуей. Купихме й количка втора ръка, която тя така или иначе не ползва, защото предпочита слинга, но се заглеждам по количките на майките в Бизнеспарка, за които знам, че струват колкото хубава кола на старо. И понякога се потискам от това. Разбира се, това е израз единствено на собствения ми провинциален комплекс (нищо, че не съм от провинцията ;)). И ми става гадно, защото се шокирам от подобни прояви на дребна еснафщина у себе си. Някакси не ми отиват. Започвам да преосмислям избора си да живея в България, защото нещата, които умея добре, не се ценят и се заплащат зле, което ме поставя в нелепата ситуация да бъда висококвалифицирана, високообразована и бедна. С П. нещата стоят по същия начин. А аз не желая великолепната ми дъщеря да израсне с недоверие в собствените си способности и усещане за базисна несигурност, което ще я осакати морално и духовно, ще й подреже крилете и ще й сниши тавана... Искам да знае, че елементарните неща са наистина елементарни и й се полагат по подразбиране, а за останалите сама е отговорна. Искам да й осигуря ресурс и възможност да избира, а тя да прави с тях, каквото намери за добре. Искам да й спестя битовата затормозеност, от която страдам аз самата, за да може пълноценно да се отдаде на себепознание и себеусъвършенстване. Искам да й предложа качество, а не чалга и пластмаса. Искам да й изградя критерий и възможност за сравнение. Искам да се обгражда с красота, защото красотата прави човека благороден... Колкото до мен самата, искам да се развивам и реализирам и материалното е само част от проблема. Вероятно, ако съм склонна на компромис, бих могла да си реша проблема относително лесно. Засега всеки компромис ми се е струвал неприемлив, обаче. Изводът е, че ако не се промени нещо много скоро, България ни губи нас тримата като "човешки материал". С приятелите си мога да съм близка и отдалече - вероятно по-близка, отколкото ако живея в същия град, но не смея да им се обадя, защото съм потисната и нямам възможност да си платя обяда.

==============================================

Не ми беше лесно да го напиша това, някакси твърде разголващо е, a и темата за имането и нямането винаги ми е била табу. Обаче трябваше да го напиша, за да престана да го мисля. И може би да си насоча енергията към нещо по-смислено, продуктивно... и ведро... :)

Зазимяване

2008-10-25T07:26:00.000-07:00

Марулката днес се приспива два часа, може би поизнервена от пропуснатата разходка и баня - първото поради лошото време, а второто, защото татко й е болен и не исках да го допускам много близо до нея.

Със скапването на времето настроението ми също рязко се скапа. Аз го наричам The Finland Legacy - студът и тъмнината ми разказват играта всяка година. И цялата ми философска нагласа изобщо не помага. Миналата зима беше по-поносима, защото бях бременна и щастлива, но сега с детето вкъщи подозирам, че никак няма да ми хареса. За капак сменяме астрономическото време, което означава, че ще се стъмва дори още по-рано. Когато е слънчево, можем да се разхождаме безцелно из квартала със слинга, но на този студ и ситен дъждец, няма къде да отидем. Това е огромен недостатък на софийския събърб - улиците наподобяват лунен пейзаж, осеян с кратери, паркове няма, зелените площи на междублоковите пространства са осеяни с летящи найлонови торбички и преливащи кошчета, за чието периодично изпразване явно никой не се чувства отговорен. Майките от своя страна членуват в клики и много бързо разбираш дали си добре дошла или не. Ние с Марулката за съжаление не се вписваме добре. За майките от Бизнеспарк-а сме недостатъчно фьешън, а за онези в градинката - прекалено "алтернативни" :) В общи линии ни оглеждат любопитно-критично и дотам. Та си скитаме двете обикновено - тя спи, аз нещо си мисля, ама сега не знам как ще я караме. Нито мога да я натоваря в градски траспорт по разбираеми причини, нито мога да си позволя такситата от Младост-4 до центъра и обратно... Кофти перспектива. Да не говорим, че заведенията, в които не са пуши, в цяла София сигурно са не повече от 2-3... Като цяло топлите сезони и места са единствените, на които животът е въобразим, според мен. Ненапразно УРЛ-то на блога е такова, каквото е. Прекарвам късната есен и зимата в нещо като "стенд-бай модус", очаквайки заветната дата 1-ви март, когато мога да си отдъхна, че и тази година най-лошото е зад гърба ми, а най-хубавото все още ме очаква. Който ме е виждал в началото на март, знае, че съм добра конкуренция на коледната елха, само че накичена с мартеници, ознаменуващи началото на новия живот. Може би има и нещо общо с това, че съм родена през пролетта, а Овенът сам по себе си символизира необуздано и помитащо изригване на дълго стаена творческа енергия... разбирам, че не би могло да го има, ако не беше предхождано от процес на зреене, който протича на тихо и тъмно, че за да се манифестира новото, то трябва преди това да се зароди и да укрепне достатъчно, но... честно, това не ме утешава. Може би се дължи на оскъдицата на Плутонова енергия в картата ми, просто нямам афинитет към тези процеси от цикъла, натоварват ме, протовпестествени са ми, понасям ги единствено, защото нямам избор. А може би е просто от липсата на ендорфини, чиста биохимия без примеси на езотерика.

Сега, когато цикълът бавно върви към зазимяване, се чувствам все по-неловко и дискомфортно. Сивото ми изглежда по-сиво, тъжното - по-тъжно, трудното - почти невъзможно, самотата се превръща в изолация. Не искам детето да го усеща и се старая да "не се давам", но не мога да отрека, че най-голямото ми желание е да се хибернирам временно и да се събудя, когато навън вече дискретно се зеленее и мирише на изпръхнала пръст и обновление... Неприятното е, че времето, прекарано на стенд-бай, е напълно пропиляно и непродуктивно. Като малък бонус аз самата трудно се понасям през тези месеци, просто защото не съм си "аз", а някакво далечно подобие и бледо копие. Дразня се от апатията, от склонността към драматизация, от липсата на жизнена енергия и раздразнителността си. Готова съм да се сърдя на приятелите си, че ми обръщат твърде малко внимание или не ме обгрижват достатъчно, което пък е напълно ок през останалата част от годината, когато съм с всичкия си и осъзнавам, че светът не се върти около мен и моята neediness. Изобщо, не бих искала да общувам със себе си през тези месеци, изплъзват ми се здравият разум и здравословната доза дистанцираност и съм си несимпатична, отегчителна и досадна... Някой има ли input какво друго бих могла да правя, освен да задрасквам дните на календара като затворник, излежаващ присъда...? Ако имате подобен проблем, как се справяте с него всяка година?

Споделете :) Аз отивам да гушкам бебето, че сигурно ей сега ще се събуди. Стана й навик сутрин да квичи и да се смее с глас, размахвайки ръчички и крачета, докато събуди дори съседите. Явно има някакъв Вселенски купон, на който не сме поканени. Татко й казва, че може би вижда ангели...

За кърменето

2008-10-24T12:57:00.001-07:00

Много искам да пиша за кърменето и нещо не ми се получава. Имам вече два несполучливи драфт-а. В общи линии, предразсъдъците са много, но не особено разнородни. Че "може да не ти слезе кърмата", че ще ти намалее/спре след първите 2-3 месеца, че трябва още от родилния дом да наложиш 3-часов режим на хранене, иначе тежко и горко ти, че е препоръчително от самото начало да правиш нощна пауза и да даваш вода и/или залъгалка, когато бебето се буди нощем, че кърменето на поискване ще разглези бебето, че трябва да го теглиш преди и след хранене и ако си е изяло полагащите му се по някаква формула грамчета, значи вече не е гладно и плаче за друго, че ще си навлечеш куп главоболия, ако му позволяваш да суче за успокоение, че ако иска да се храни на всеки час, значи не ти е достатъчна кърмата и трябва да започнеш да дохранваш с адапте или пък "не ти е достатъчно хранителна"...

Особено съм разочарована от собствената си педиатърка, която всеки път се опитва (без никакво основание) да намекне, че "на бебето сигурно вече не му достига" и си подвива опашката, когато установим, че бебето отново е наддало 1 кг за месеца. Кофти, и този път няма да вземе комисионна за адаптираното мляко, с което аз няма да започна да храня дъщеря си...

Разочарована съм и от персонала в болницата. Ако не беше предварителната информация от Кърмаческия форум в бг-мамма и подкрепата на момичетата от "Естествено", нещата с Марулката можеха да се развият и по съвсем друг начин. Разбира се, не успях да предотвратя захранването на 6-ия час с адаптето - още не ме беше пуснала напълно упойката от секциото, но успях да измоля от нощната смяна да ме раздвижи същата вечер (а не чак на следващата сутрин) и поисках да си накърмя бебето веднага след това. Колкото и да е информиран човек, в началото има нужда от нагледна помощ. Още не знаеш как да държиш бебето, неудобно ти е, трудностите са чисто логистични. Всички ти дават разнородна информация, но основно те инструктират да не кърмиш повече от 5 минути на гърда и да не си въобразяваш, че изобщо вече имаш с какво да нахраниш детето си. Сякаш новородено на 8 часа би могло да изяде повече от 5 мл коластра... Добре, че Марулката знаеше какво да прави и засука стръвно, но това далеч не е така с всички бебета. Ако тогава няма кой да те подкрепи, много лесно ще посегнеш към шишето с добавката, което услужливо са поставили в креватчето до бебето. Освен това трябвало като го нахраниш, да го оставиш обратно в креватчето му. И през ум да не ти минава да спиш с него или да го гушкаш по-продължително време! Никой не ти казва какво те очаква, но те плашат с пробно кърмене още на 2-3 ден. Ако откажеш добавката, твърде вероятно е да ти кажат, че днешните майки четат прекалено много глупости в интернет и да те нахокат, че държиш детето гладно, как не те е срам.

Изобщо, както всяко друго нещо, от което не се печели в нашата мила родина, и кърменето се саботира усилено. Кърмещите майки не купуват шишета, биберони, залъгалки, АМ. Кърмените деца боледуват по-малко и употребяват по-малко лекарства и имуностимуланти. Освен това има нещо като завист от майки, които не са кърмили по някаква причина спрямо майки, които кърмят успешно. Изразява се в язвителни или подигравателни забележки или натрапчиви разговори в кварталната градинка за това кое АМ е "най-полезно" и "най-добро", както и във въпроси "докога възнамеряваш да продължаваш да кърмиш", "не му ли е време вече на това дете да се захранва" и подобни. Адски е изморително, но много повече е тъжно. Защото в повечето случаи е била нужна просто повече информация и съвсем малко компетентна помощ, за да кърмят тези майки успешно децата си. Но не са я получили. Затова пък в чакалнята през кабинета на педиатрите има плакат на НУК - шишета first choice, максимално наподобяващи механизма на сукане от гърдата... Само дето last time I checked зърната ми не бяха силиконови и не пускаха толкова много мляко, че да удави Марулката, нито пък млякото ми беше модифицирано от крава.

Проблемът е не само в липсата на адекватна подкрепа и информация, а и в народопсихологията на българина, която позволява на предразсъдъците, страховете и комплексите да си виреят на воля. По-лесно се живее с тях, ако не ги поставяш под съмнение, а просто ги възпроизвеждаш и мултиплицираш, докато повторението превърне неистината в истина, докато си програмираме под-/съзнанието, че е твърде вероятно да не ни дойде кърмата, че силиконовото зърно на НУК е първокласен избор, по-първокласен от the real thing, че биберонът-залъгалка и (инцидентното) хранене/дохранване с шише не представляват риск от отбиване, че възможно най-скоро трябва да премахнем нощното хранене под предлог, че стомахът на бебето се нуждае от "почивка", че адаптираното мляко съдържа всичко необходимо за нашето бебе, че нашето бебе трябва да бъде един малък войник и да се храни под час и с точно определена продължителност, за да не се разглези, че ако иска да хапва по-начесто, значи кърмата ти е малко или некачествена и по-добре да постъпиш "отговорно" и да прибегнеш към сигурната алтернатива на адаптето...

Само едно не мога да разбера след много часове разговори в кварталната градинка - защо сме много по-склонни да повярваме на някой псевдокомпетентен лекар или роднина, отколкото на собственото си тяло и собственото си бебе... И защо след това с някакво абсурдно самодоволство възпроизвеждаме същите митове и предразсъдъци, на които самите ние сме станали жертва?

И накрая, Марулката се кърми успешно вече 2 месеца и 11 дни. Възможно е!

КЪРМАТА е най-добрата храна за вашето бебе. Струва си да положите малко усилия, за да му осигурите по-добрия старт в живота - кърменето задоволява не само нуждата му от висококачествена храна през първите месеци от живота, но и от висококачествено общуване и емоционален комфорт.

За информация и подкрепа можете да се обърнете към:

Кърмачески форум на бг-мамма: Библиотека
Царството на Бу
Блогът на Хедра
Блогът на Василена
"Естествено"
Консултативен кабинет по кърмене в МД, София
Ла Лече Лига България
kellymom: breastfeeding & parenting

Ъпдейт

2008-10-24T12:01:00.000-07:00

Приспах Репичка на голямото легло и сега имам няколко часа само за мен. Чопля тука едни кестени и ми е хубаво да съм сама... да е тихо... да мога да почета, да помисля, да полежа в тихото и тъмното до детето, да попиша...
Хей! Даже пиша с две ръце и бих могла да се изкъпя, без да бързам. Примерно ;)
Много ми се пише, но разнообразието от натрупани мисли и сюжети предвид малкото свободно време, през което мога да ги развия пълноценно, ме обърква. Затова постановявам: от днес всеки ден ще отделям време за писане. Може да не е литературен шедьовър, може да са само няколко реда тук или другаде, но ще пиша, за да възстановя умението да комуникирам в стройни изречения по теми, различни от съдържанието на пелените на дъщеря ми, били те и "еко" ;) Не обещавам, че ще се абстрахирам напълно от бебешката тематика, но това и не може да се очаква, нали? И бебетата все пак са хора ;)

приложен будизъм през погледа на дъщеря ми

2008-10-22T15:08:00.000-07:00

тъмното
поглъща света
и той
сякаш никога не е бил

утрото е
без спомен за минало

дъщеря ми се усмихва
на прозореца
по развиделяване

и възторжено обсъжда нещо (навярно банално) с небето

"еу ооо-о-о"

иска ми се и аз да го можех

всяка сутрин
чисто нов живот

Скъпо мое изумително дете...

2008-09-07T09:05:00.000-07:00

Надявам се някой ден да мога да ти кажа това, но с мои думи...

So I am yours, as long as I live, and then some.
It does not work the other way. It shouldn’t. You are mine, but you are not mine to keep.

I know my job description cold. My job is to use the “my” pronoun gently. “My” daughters. “My” girls. I use “my” for the sake of convenience, and as a reflection of my stunned pride that such beautiful bright creatures passed through me on the way to this lifetime. But you belong to you, in the end. And I want to teach you to belong to you.

~ Jennifer Mattern

Ето така ходим на разходка двете с мама

2008-09-06T01:32:00.000-07:00

Марулка е блажено бебе :)
и изпраща бебешки целувки на кака си Яна :*

Жълтият ламтурник

2008-08-20T06:08:00.001-07:00

Тати е дошъл да ни води у дома.

И такааааа... най-важното отнапред: вече три дни сме си у дома! Първите 24 часа бяха малко стресови, но вече свикваме и започваме да се разбираме. Тати даже ходи на работа, а ние двете с мама се оправяме самички като големи момичета! Кърмим се много добре. Аз съм малко лакома, затова мама ми казва Жълтия ламтурник. Или Ламята Спаска. И разни други смешни имена ми е измислила. А пък аз, ако искате да знаете, мога да правя фокуси. Държа си главичката вдигната и се оглеждам наоколо с едно око като пират. И освен това мога да се обръщам - като ме оставят по гръб и винаги ме намират обърната на една страна. Най обичам надясно. Тати казва, че на три месеца ще проходя, а на 6 ще ме запишат на уроци по цигулка ;) Вече ми личи, че съм много хубава - нищо, че съм "джобно бебе" :) Всеки ден по малко се променям и поумнявам. Само дето още не мога да разбера защо като си налапам ръцете, не пускат мляко. Има нещо гнило в Дания...? Или беше нещо датско в Гниляне...? На мама изобщо не й е мъчно, че вече не е бременна. Беше много хубаво, ама всяко нещо с времето си. Нали така, мамче?

Иначе аз съм добричко бебе. Още не съм ходила на разходка, защото навън е много горещо и мама не смее да ме сложи в слинга, който ни изпрати кака Яна от Америка. Вчера даже ме бяха разсъблекли само по памперс. Ама като си дойдат моите каки от село, сигурно ще ме разходят с моя автомобил.

Стига ви толкоз. Трябва да ида да ям. А после, докато спя, ще сънувам, че ям. Благодаря на всички, дето са си мислили мили работи за нас, докато съм се раждала. Много бебешки целувки!

Запознайте се с Марулка :)

2008-08-13T04:32:00.000-07:00

Аз съм Ян Бибиян,
аз съм малък като залък,
силен като великан!
Михаела, aka Марулка, се роди сутринта в 09:03 ч. - още не съм й проверила асцендента! Тежи 2960 гр и е дълга 47 см - истинска грация! Вече успя да си издере личицето, 'щото гламавата й майка е забравила ръкавичките, а госпойцата се роди с маникюр.

И понеже ми умря циганката, да се похваля, че съм пич и половина :) Не че да родиш секцио е кой знае какво геройство, но щом тази сутрин не успях да се панирам като хората, сухите тренировки по приложен будизъм наистина са дали резултат!

И така... she's a beautiful girl! :)

Каквото и да си говорим - прилича на баща ми, дори не на мен! Сега е моментът да преговарям за наследство! ;-)

Свалям снимките на беба от блога по настояване на майка ми и баща ми. Те си имат техни си причини, с които аз не съм съгласна, но ще им спестя психическия дискомфорт. Снимки ще има - джъст лейтър :)

Сряда, 13-ти :)

2008-08-12T20:52:00.000-07:00

Благодаря на всички, които сте и бяхте с мен - за мен беше най-хубавото време! :)
А сега - с Бога напред!

The Business of Being Born in BG

2008-08-07T04:30:00.000-07:00

Имам чувството, че трябва да напиша нещо за "избора" си да родя със секцио, преди да ме емнала въртележката, че после може и мерак да нямам. Понеже екшънът се вихри ето тука, ще копирам диалозите, в които обяснявам мотивацията си. Надявам се, че другите участници нямат против да бъдат цитирани в блога ми - в противен случай да ми се обадят.

***
... никого няма да тръгна да разубеждавам в избора му, особено след като аз самата, макар и с огромно нежелание и съжаление, съм преценила, че в тази държава не желая да поема риска да родя по естествен механизъм. Както в друг момент и в друга държава, живот и здраве, не бих избрала да родя със секцио...

... Но честно казано, мен ме очаква секцио след има-няма седмица и това хич не ме изпълва с ентусиазъм Нито ме е страх от операцията, нито от упойката, нито че щяло да боли (има си начини и след секцио да не боли особено), просто имам чувството, че това не е най-добрият начин да посрещна детето си в света... че ще лиша и двете ни от естествения процес на раждането/прехода, който е колкото физически, толкова и духовен. А в живота периодите на преход са много важни и първият, който поставя основата на всички останали, е именно раждането. Така или иначе, съзнателно съм взела решение за секцио и не се тръшкам, но ми е малко мъчно...
Освен това съм от майките, които вероятно никога няма да кажат с чиста съвест "аз родих", а винаги ще казвам "роди се"... просто моя си нагласа...

бъръло-бъръло: Ха, това беше и мой основен мотив (и други, де),но не посмях да го напиша в прав текст. Би ли споделила, моля те, като човек работещ в сферата на здравеопазването в България (Нали така беше?) защо стигно до това решение?

simplyaven: като става дума за духовно, на мен нагласата ти ми звучи зле за бебето. аз съм убедена, че майката предава емоциите си на детето и емоция от типа "не те исках точно по този начин, не си го представях така, не ми се искаше така да стане" е кофти за посрещане. просто мое мнение. аз се настроих супер положително и си посрещнах детето, както бих го посрещнала и щъркел да ми го беше донесъл - с радост. и малко не разбирам защо ще вземеш съзнателно решение, което те кара да ти е мъчно, но може би аз не съм наясно. съзнателно си взела решение да лишиш и двете ви от въпросните важни преходи, а какъв е смисълът ако гледаш назад със съжаление? при всички случаи мисля, че бебето трябва да усеща, че всичко е наред и е очаквано с желание и точно по този начин, какъвто и да е той.

@ бъръло-бъръло: Ами... питала съм изрично професор по АГ в Германия дали очните заболявания са индикация за секцио и той изрично ми отговори "не". Присъствала съм на достатъчно нормални раждания и секции в "Шарите", Берлин, за да съм си създала относително обективна представа как действа германският лекар в различни (вкл. спешни) ситуации. Карала съм стажове по АГ, асистирала съм на секции, присъствала съм на нормални раждания в "родилни къщи", водени само от акушерки. Секцио "по желание" не съм видяла, а индикациите за секцио по медицински причини са изключително строги и описани в съответните документи/стандарти, които се актуализират периодично. Лекарите и акушерките освен методите на традиционната медицина, владеят и алтернативни методи за обезболяване, предлага се раждане във вода. Никога, дори при жени със сериозни очни или други придружаващи заболявания, не съм виждала "скачане по корем", окситоцин се прилага изключително пестеливо при реален застой на родовата дейност, а не "за ускоряване" (никой не смята, че е необходимо да се ускорява един естествен процес), простагландин за индукция съм видяла веднъж при жена, преносила 10 дни след термин. Никога не съм видяла родилка с контракции, вързана за апарат за тонове по-дълго от 5 до 7 минути или принудена да лежи по гръб и да си чака разкритието. За сметка на това съм виждала родилки с контракции в кафето, на двора, по коридорите. Задължително придружени от бащата на детето. Виждала съм жени да раждат пражи, седнали, на четири крака и медицински персонал, който ще легне на земята, за да хване бебето, ако трябва. Никога не съм виждала част от екипа да заплашва или да си изкарва лошото настроение/домашните грижи/просто кофти характера на родилка. Никога не съм виждала да се провежда медицинска интервенция, без тя предварително да е обяснена - особено в някои квартали на Берлин има пациентки с турски, арабски и друг произход, които не говорят езика - в такъв случай се прибягва до услугите на преводач, назначен специално за тези цели от болницата. И това е само в случаите, че бременността и раждането протичат относително нормално - нали си представяш колко в пъти повече грижи и усилия се полагат за рисковите бременности и раждане. Никога не съм виждала жена да си поиска секцио, защото се страхува да роди нормално или няма доверие на болничния персонал. За тях секциото е операция, а хората ги оперират, когато има някакъв проблем. Останалите раждат и си отиват у дома след 6/12/24/48 часа.

Аз се прибрах в България, защото това беше желанието ми, без нереалистични или завишени очаквания. Това означава, че трябва да си нося последствията от избора, това включва и начина, по който ще родя детето си. Защото съм стажувала и в българско АГ - мисля, че след всичко гореописано всеки може да си направи паралелите и да открие деветте разлики, без на мен да ми се налага да ги изброявам. (Но пък ако някой настоява - ще ги изброя.) Та по тази причина просто се сътрахувам за зрението си и за психическото си състояние и не бих рискувала да родя по естествен механизъм на родна почва. От известна гледна точка секциото ми се струва "по-малкото зло". Което не значи, че ме кефи Но пък означава, че ще работя с всички сили, за да се промени ситуацията така, че едно второ дете живот и здраве да го родя нормално или да го родя другаде...

@ simplyaven: Ние с бебето сме се разбрали Няма идеални неща в този живот и "не те исках" не бих си помислила за нищо на света, независимо от начина. Ама пък не виждам смисъл да изкривявам реалността. Гледам супер спокойно и трезво на всичко, което ни предстои - просто по-скоро дължа едно извинение и обяснение на бебето защо постъпвам така, но и това вече съм го свършила. Не мисля, че има еднозначни и еднопластови емоции, не мисля, че е нормално да има; според мен е нормално човек да изпитва и противоречиви чувства, стига в центъра си да е сигурен, че това е по-правилното решение, независимо дали му харесва или не. Колкото до пропуснатия rite of passage, тези неща се наваксват, стига да си наясно, че са били пропуснати и да положиш съответните усилия.

simplyaven: браво на теб. за мен същественото е, че:
реално ти ще раждаш секцио по желание, при все че в подписа ти седи сайт за естественото;
участваш активно в дискусии за всичко природно и натурално;
имала си възможност да последваш тези си принципи, раждайки най-най-естествено навън;
и въпреки всичко, въпреки, че очните проблеми не са показание за секцио, ти се връщаш в България, където имаш възможност да избереш секцио по желание.

на мен това ми звучи демагогски, след всичкото овикване на родилите секцио по желание в този форум. и фактът, че си медицинско лице и избираш този вариант, на мен лично ми говори много. разбира се, аз съм мнителна и не се вълнувам от някакви неясни страхове. ако човек е принципен във възгледите си, той живее спрямо тях. а най-лесно е да се обясним с противоречивата си природа. туй-то, просто разсъждения, защото много загрубя тона към родилите секцио по желание (аз не съм от тях, за протокола).

от друга страна много се радвам на постовете ти и искрено се надявам да повлияят в положителна насока на тълпата, която да спре да хвърля камъни и да види, че и тези, които са можели да родят вагинално "на запад", с всичките му техники и радости, и те ще раждат секцио в България.

"питала съм изрично професор по АГ в Германия дали очните заболявания са индикация за секцио и той изрично ми отговори "не" - аз оставам с впечатлението, че това се отнася до твоите очи, ако не - грешката е моя, но и ти не си пояснила. тук като цяло не са показание за секцио въпросните заболявания. и както вече написах, от твоята история се надявам единствено да произлезе повече толерантност и по-малко биене на тъпана "назад към природата на всяка цена".

@ simplyaven: Питала съм професора, който ми водеше лекциите по АГ през 2003 година. Питала съм принципно, защото в България от малка са ми повтаряли всички очни лекари, че не бива да раждам нормално. В Германия това не е индикация; за сметка на това в Швейцария е. Също така и по немски форуми съм срещала майки с моите проблеми, на които им е препоръчано раждане със секцио от германски колеги - не е толкова еднозначно, но аз по принцип съм убедена, че е възможно да се роди нормално (при съответните грижи, персонал, обстоятелства), без да се увреди допълнително зрението.
Върнала съм се в България през май 2005 година, за да бъда с човека, когото обичам и да живея в държавата, която обичам. настоящето бебе датира от декември 2007 година Не е толкова просто да си вдигнеш багажа и да идеш да родиш някъде другаде, когато това струва пари, а получаваш 450 лв. лекарска заплата
Реално аз ще раждам секцио по медицински причини (защото в България -9 диоптъра, 3 цилиндъра и гранично високо очно налягане е индикация за секцио - досега не срещнах лекар, който да каже няма проблем, мойто момиче, ще си родиш бебето без проблем и ще продължиш да виждаш след това, аз поемам тази отговорност).
Да, аз съм медицинско лице, нагледала съм се на кофти практики и лошо отношение в български родилни отделения и желая да си спестя експириънса на евентуалното секцио по спешност с всички екстри. Разбира се, мога да се запъна и да родя неасистирано у дома, но при най-близката болница на около час в тежък трафик - не смея.

Ти разсъждаваш върху моя живот, моите принципи и моя избор, а аз просто живея в тази реалност... Туйто

The Business of Being Born

Пак за кърменето

2008-08-06T04:35:00.000-07:00

Днес в "Тази сутрин" по бТВ са участвали Бу, д-р Попиванова от неонталогията в "Майчин дом", София и една майка. Темата: Има ли алтернатива на кърменето? Материалът може да се види на сайта: http://btv.bg/videos/?video_id=4303&section_id=1
Като изключим относителната неподготвеност на водещата по темата (и това, че Ани Цолова щеше да е доста по-добър партньор в този разговор ;)), материалът си заслужава да се види. Писна ми да обяснявам защо да бойкотираш Нестле не е като да биеш негрите в Америка и че има научни, медицински доказателства за това, че кърмата наистина е най-добрата храна за вашето бебе. Може би като го кажат по телевизора, ще има някакъв ефект. Като с бисфенола в пластмасовите шишета. Аз опявах 6 месеца, накрая го раздуха по новините и сега за Марулка пукнато стъклено шише не е останало... Мдам...

И фуги мога да правя :)

2008-08-03T07:46:00.000-07:00

Ниско долу ми е малко трудно :-) Катурнах се по гръб като бръмбар :-)
Трябва да помоля П. да ме снима в цялата ми прелест. Много е хубаво това усещане, че най-после ще имаме дом, който сме направили заедно и повече няма да живея "в чанти и кашони". Не че е зле, но е изморително. Пък и всеки урок все някога се научава...
Aко нещо се обърка с медицината, ще изкарам едно професионално школо за майстори и ще набирам клиентки от отчетните теми на бг-мамма - убедена съм, че и заплата ми ще стане тройна!

2008-08-02T03:22:00.000-07:00

Вчера се събудих и реших, че ми текат води. Това в последствие май се оказа най-великото напикаване в историята на човечеството, но for the time being си помислих, че Марулка може би е решила да се ражда и събрах (най-после) една чанта с багаж за болницата, успокоих баща ми, който се опитваше да успокоява мен, и докато пътувахме към Токуда, всъщност вече бях сигурна, че е фалшива тревога и се чувствах доста глупаво. Но тъй като така или иначе вече бяхме там, видяхме се с доктора, според когото най-спокойно ще си дочакаме 13-ти, оставихме 30 лв. и се прибрахме. Всъщност, да се родиш на 01.08., петък, новолуние и на слънчево затъмнение май не е най-лошото нещо на света, но явно не достатъчно привлекателно за бебка. Не си спомням какво пишеше в лекциите по астрология за затъмненията...

Абе, направихме една суха тренировка, от която разбрах, че вече съм готова за Марулка. Единственото ми съжаление беше, че още не сме направили снимки на бременното ми коремче в 9-ти месец. Това да ми е дерт, нали? ;)

In other terms, вчера започна Световната Седмица на Кърменето 2008, за която можете да прочетете повече при Василена и Бу. Разбира се, не само там, но там вече си има линкове към всички други по-важни места и мероприятия. Освен това La Leche Lеаgue с гордост представя първия в България клип за кърмене, feat. Ваня Костова и 10 страхотни майки, една от които е самата Яна Монева с нейния тримесечен син Симеон - моя близка приятелка и талантлив поет.

"Естествено" също участва в отбелязването на ССК с поредица от срещи за кърменето.

Толкоз засега. Oтивам да мотивирам общия работник с кюфтета и пържени картофи ;-)

Пфт, да не се похвали човек - пресолих кюфтетата :-)

Ъпдейт :)

2008-07-30T11:13:00.000-07:00

Страшно много неща ми се въртят из главата, за които искам да пиша - във връзка с раждането, с Естествено и с това дали е по-хубаво да си възрастен или дете... обаче няма никакви изгледи скоро да стигна дотам. Сигурно ще си отпиша в Токуда на лаптоп-а, докато Марулка спи, живот и здраве. Сега малко фотоси :)

Поотраснал хипопотам преди точно две седмици
Ако чадърчето ви е познато, то е, защото е това чадърче :)

У нас започва да прилича на Вила Вилекула, от което не бих могла да бъда по-щастлива. Според мен, точно такъв трябва да е домът, в който да растат деца.

Днеска ходих до Бриколаж за самозалепващо се фолио, с което да внеса малко слънце в иначе тъмната кухненска ниша. Освен това хладилникът имаше остра нужда от разкрасяване. Всъщност, ние имаме нужда от нов хладилник, ама няма да е сега :) изумена съм, че в БГ все още е възможно продавачка (или шоп-асистант) да ти каже с провлачен тон: "Ами от това няяяямаме повече". В случая ставаше дума за жълтото фолио и според мен просто я домързя да потърси в склада.

Когато членуваш в кръжока "ръцете ми пречат" цялата работа е малко пипкава и сложна, ама нали щях да се уча да не съм войнстваща перфекционистка, та какво от това, че фолиото се понабръчка и стана на балончета, които после пуках с карфица :))) А и на Вила Вилекула й отива да е тук-таме криво!

Утре ще бием дупки в стената за един вкусен постер и най-после ще мирясам... с кухнята ;)

А в банята е синичко :) П. е най-милият и нескопосен бояджия на целия свят. (Не питайте за простора.)
Пст, обичам те!

The Absolute World

2008-07-16T06:08:00.000-07:00

Тъй като хипопотамите обикновено си нямат друга работа, освен да се плацикат в някоя локва и да са много симпатични, реших да разнообразя това си занимание и да отскоча до Абсолютния свят, по покана на Янето (което винаги ми напомня за Ането, ама на Стефан Цанев, не на Ангел Каралийчев).

***
Та така... в моя Абсолютен свят:

- хората си изхвърлят боклука разделно; пазаруват с платнени торбички и "Волф" (или които и да са) не събират кофите в неделя сутрин, 8:20;

- минимум двама души се придвижват с една кола за работа (за предпочитане 4);

- професията ми е напълно излишна, защото никой вече не се разболява и затова вместо с медицина се занимавам с това да съм много симпатична и да чета книжки (твърде утопично и вероятно доста скучно in thе long run);

- София е чист град;

- от шоколад не се пълнее;

- хората си говорят в прав текст, т.е. без под-, над-, хипер- и интертекстове и не се интерпретират взаимно;

- всеки блок има соларни панели на покрива;

- раждаме се със способността да разпознаваме "златната среда" и да не залитаме много встрани от нея;

- знаем, че всичко е въпрос на отношение, без да ни се налага да го научаваме по дългия и мъчителен начин;

- всеки си носи собствените отговорности, не се бута да носи тези на другите и не предоставя своите да му бъдат носени;

- хората не се страхуват да сгрешат първия път, но не повтарят;

- децата получават от родителите си цялата близост и внимание, от които имат нужда, поради което планините от пластмасови отпадъци драстично намаляват;

- не дават реклами по телевизията;

- "страхът" е непознато понятие;

- е шаренооооо :)

- хората се усмихват по улиците;

- Иракли е все така ултра пусто и затънтено място, Карадере също, на Арапя няма турски хотели, Яйлата не е обект на културен туризъм (само на некултурен ;)) лятото продължава 6 месеца в годината, останалите сезони - по два, затова пък температурите не надвишават 30 градуса и не падат под нулата (освен на предназначените за тази цел места :))

- не забравям да си полея цветята;

- дъщеря ми обича да чете книги;

- свиря поне на един инструмент и танцувам танго;

- знам как се прави домашна лютеница;

- не правя напук, не се репча и не се тръшкам, когато нещо не ми изнася, не обичам да играя Многострадалната Геновева с цел привличане на вниманието и не се опитвам да налагам на другите моите начини;

- приятелите ми са "просто щастливи"...

Дотук добре :) Бих искала да надникна през ключалката на Абсолютния свят на Василена, Антония и Петя - стига да им се занимава, разбира се :) Всички останали - чувствайте се поканени и оставете линк, за да мога да ви шпионирам :)

дзен, по-дзен, най-дзен

2008-07-15T11:28:00.000-07:00

Току-що пред ужасения поглед на П. и за мое огромно забавление падна прясно боядисаният таван на хола :)

Отбой ;)

2008-07-14T22:22:00.001-07:00

Вече нямам желание да бременея до декември. Малката е пораснала с близо 300 гр. за една седмица и си е забила петичките в ребрата ми отдясно. Е, няма такава болка - нито да лежиш, нито да седиш. А като се разбълничка насам-натам и коремът ми приема причудливи форми :) С П. любовно я наричаме "Пришълеца". И е топлооооооо!!! По-скоро горещо.

Ремонтът е доникъде. Имам половин боядисан таван в хола (на петна, 'щото П. го боядисва нощем ;)), един паднал таван в антрето и толкоз. Вчера го "заплашвах", че ще ида да боядисам сама и той се смее и казва: "И след това веднага ще родиш."

Няма лошо. Насрочихме планово секцио в Токуда за 13-ти август (заради проблема с очите ми) и веднага се навъдиха специалисти по номерология, Кабала и дръж-ми-шапката да дават акъли. Нали знаете оня виц защо българите не правят секс на обществени места... мдам... И без това ми е странно как така аз (или който и да е било друг) ще определям кога е добре да се роди детето ми. По принцип и в астрологията е забранено да се гледат картите на малки деца, така че за мен е абсурдно да седна да изчислявам и да смятам и да избирам нещо, което на мен ми харесва. В крайна сметка, това човече е самостоятелно от мен и кой е казал, че преценката ми е правилна?! Та, имам аз морални скрупули с това планиране и се надявам девойката да тръгне да се ражда по-рано, ако има претенции. Иначе я вадим на 13-ти и приемаме, че е съгласна. Всеки да си носи отговорностите. (Моме, предупредих те. После да не ми се сърдиш цял живот на мене. Виж майка ти каквато е тъпа и упорита как е преносена 13 дни. По термин съм била обречена на безславното съществуване като зодия Риби. Нищо лично ;) Просто не е за мен.)

Имаме матрак, но нямаме креват (което ми напомня днес да се обадя в ДаНет да питам какво става). Прах за пране БамбиноМио ще има след 20-ти, така че дрешките стоят неизпрани и неизгладени. Аз само се местя от една кълка на друга и облъчвам бебето с малоумна немска телевизия. Трудно е да четеш каквото и да е било със свредел, забит в черния ти дроб. Нямам още обменна карта и направление за хоспитализация. И изобщо съм много дзен ;)

Смях

2008-07-05T23:02:00.000-07:00

"После трябва да имаме предвид разликата във възрастта. Макар че когато се обадих онзи ден на майка ми да й кажа, че съм срещнала наистина свестен човек, но - приготви се, мамо! - "той е на петдесет и две години години", тя остана съвършено невъзмутима. Само каза: "Добре, и аз имам новина за теб, Лиз. Ти си на трийсет и пет." (Отлична забележка, мамо. Късмет е да си хвана когото и да е на такава преклонна възраст.)

~ Elizabeth Gilbert, "eat, pray, love"

Ужасно много се смяхме. Аз ще съм на 35 след има-няма 7 години.

Good Times

2008-06-30T01:27:00.000-07:00

С две думи, харесва ми да съм бременна. Много. Джаджата в сайдбар-а отчита, че ми остават още 54 дни и нещата стремително вървят към "края" си. А на мен ми става все по-мъчно, колкото по-малко дни остават. Никога през целия си съзнателен живот не съм се чувствала по-добре. Не просто щастлива, а спокойна, уравновесена, уверена в себе си. Нощем, когато П. си легне до мен и сложи ръка на корема ми, бебка се събужда и започва да шава насам-натам, сякаш се намества. Ние се смеем в тъмното, без да си говорим. Няма друго подобно усещане на близост. Харесва ми да съм кръгла отвсякъде. Изглеждам *уютно*. Казват, че baby blues било усещането, че не можеш да се справиш с отговорността за новопоявилото се бебе, което е напълно зависимо от теб. Без да искам да споря с психолозите, според мен е травмата от раздялата... представям си как ще се вслушвам в себе си и ще чакам да ме ритне, след като се роди... представям си някакво усещане за празнота и ми става мъчно... Може би от леката бременност, онзи ден казвах на П. как искам все да съм си бременна. Или поне повече от природно отредените ни 9 месеца :) Никога повече детето ми няма да е толкова защитено, никога повече няма да мога да го предпазя толкова добре, никога повече няма да съм всичко, от което има нужда, никога повече няма да сме толкова заедно и толкова не-сами... Не и по този начин. 54 дни са толкова малко.

Петиция в подкрепа на пряката демокрация

2008-06-27T00:48:00.000-07:00

Ако сте на мнение, че:

Е крайно време формите на пряката демокрация да станат практика в България.
Правото на гражданите да инициират референдуми на местно и централно ниво ще ограничи властта на „елита” и ще намали зависимостта на гражданите от него.
Правото на референдум и гражданска инициатива е възможност за гражданите да се противопоставят на лоши политически решения и да правят предложения за управленски актове и закони.
Правото да гласуват не само на избори, е възможност за гражданите пряко да очертаят пътищата за развитие на собствената им община и държава.
Пряката демокрация е начин да се осъществява реален граждански контрол, да се засили увереността на хората в способността им сами да определят бъдещето си.
Пряката демокрация ще помогне за преодоляване на съществуващите зависимости и за възвръщане на доверието към институциите!

Моля, подкрепете петицията на
Гражданска инициатива "Справедливост" и
Сдружение "Болкан Асист" на

http://referendum.wikidot.com или
http://www.bgpetition.com/referendum-Bulgaria/index.html

Ето основните искания:

1. Въвеждане на правото на гражданите да насрочват национален референдум по своя инициатива и той да бъде задължителен, когато инициативата е подкрепена от 150 000 избиратели.
2. Съществуващата в момента възможност гражданите да инициират местни референдуми да бъде подкрепена чрез намаляване на броя на изискуемите в момента подписи на гласоподавателите от 25% – на 5%.
3. Гражданите да могат да инициират законодателни промени и решения на местно и национално ниво,
4. Да отпадне съществуващото в момента изискване за задължителен минимум /кворум/ на участвалите в референдума, за да бъде признат за редовен и да се гарантира легитимност на неговите решенията, независимо от броя на гласувалите – както на парламентарни избори!

Леле, в какво се набутах...

2008-06-25T10:00:00.000-07:00

Историята с яденето. Василена със замах бръкна в "забранена тема" и сега ще последва дълга тирада от обяснения и оправдания, но за съжаление накрая няма да има няколко вкусни рецепти, така зашеметяващо документирани фотографски, че да ви активират центъра на удоволствие в мозъка и слюнчените жлези в устата.

Какво яде Яна? Може ли толкова прост въпрос да е толкова сложен всъщност? Първосигнално ми хрумва само един отговор: "Шоколад".

В семейния фотоалбум има прилежно документирана история в картинки. Яна е на три и трябва да яде супа-топчета. Мама и тате също обядват, явно е събота или неделя, щом сме тримата. Постепенно масата започва да се опразва и остават само Яна и нейната супа. Яна, отегчено подпряла глава с една ръка, сякаш иначе има опасност да падне в супата. Яна, правеща физиономии на супата, надявайки се, че ще я накара да се изпари. И таткото на Яна, който първо търпеливо, но след това с нарастващо нетърпение (и раздразнение) се опитва да я мотивира да изяде проклетата супа най-после.

Някъде на тази възраст едно лято бях на отглеждане в Ловеч при баба ми. Сигурно тогава са поставени основите на склонността ми към затлъстяване. Баба ми печеше курабийки (с формата на пиленца), а аз ги ядях. Драмата се състоеше в това, че ядях само курабийки, а когато ми се предложеше нещо друго, излизах в гладна стачка. И така баба ми, която не можеше на остави никого гладен - за нея грижата и проявата на любов се изразяваха главно в това да нахраниш някого - се видя принудена да пече индустриални количества курабийки, които аз поглъщах сутрин, обед и вечер с прясно мляко и боза.

Изпитвам неприязън към повечето зелени неща - тоест броколи, спанак, коприва, лапад, киселец и все от тоя сорт. Обичам зелена салата с репички, краставици и варено яйце, което беше основното ми препитание от началото на март до началото на май, поради което Марулка се казва Марулка :) Защото постоянно миришех на зехтин и салата. Не обичам плодове, които са: натъртени, меки, по тях има точки, петънца или други белези на индивидуалност. Затова ям само намазани с парафин абсолютно идеално еднакви на външен вид зелени ябълки, които, подозирам, не са никак полезни. Не ям тъмни череши, само светли. Не ям меки праскови или кайсии, само полу-узрели, за предпочитане киселеещи. Не ям телешко или агнешко, по изключение свинско и основно натъпкано с антибиотици и хормони пилешко - само бяло. Ям само млечни продукти с доказано кравешки произход. В общи линии мога да кажа (макар и не с чиста съвест), че съм жертва на съвременната хранителна индустрия и вероятно зависима от всякакви вредни Е-та.

Което е странно, като се има предвид, че в нашето семейство хората сутрин пият топла вода прочистване, след това до обяд ядат плодове, вечер обикновено нещо постно със салата и майонезата се смята за враг на народа №1. Е, татко ми си крие обвивките от шоколад и чинийките от тортичка като малко дете под леглото, но като цяло всички следват общата политика на здравословното хранене. За брат ми да не говорим - той е веган. Знае Е-тата наизуст, както и хранителната стойност на повечето неща, които допуска в храма на тялото си. Малко му завиждам, за мен храната изпълнява две основни функции - а) да не умра от глад и б) средство за утеха. Пръст в това има и Луната ми в Козирог, която за разлика от една уважаваща себе си Луна в Телец няма сетива за хедонизма в акта на хранене. Не обичам да готвя, за което пък приписвам вината на генетичния си материал по майчина линия и на това, че като малка неорекъснато ме гонеха от кухнята с думите: "Не се прави така, остави. Махни се оттук, ще си го свърша сама" или някаква вариация по тема. Да, маме, крайно невъзпитателно. Истина е, че членувам в кръжока "ръцете ми пречат", но един по-друг подход вероятно щеше да направи от мен едва ли добра, но поне поносима готвачка. Влиянието на П. също не е особено мотивиращо. Той "не обича готвено", а любимото му ядене е "пържола с гарнитура от малки пържолки". На морето го разконспирирах, че все пак обича някои неща като броколи, карфиол и такива и му предложих да започна да готвя, каквото му се яде, но той каза, че е "тъпо да се готви" и така си караме.

Единствената храна, която си спомням, че ми доставяше удоволствие, растеше в градината на баба ми и беше винаги прясна - току-що откъснати домати, напоени със слънце, малини и къпини, до които се добирах с цената на вечно надрани лакти и колене, десетте смокини, които смокинята раждаше всяка година и всичките бяха за мен, зелени джанки, още топла лютеница, чийто съставки бяха смлени наедро, пяната на ягодовото сладко, хрупкави моркови от туршия и консервирани в оцет корнишони... За съжаление баба отдавна не е между живите, а бурените в градината вече са ме надраснали...

Става ми мъчно, когато чета книги като "Афродита", "Като гореща вода за шоколад" или "eat, pray, love"... В тях се говори за храната като източник на единение с Бога, едва ли не. Или поне на някакво просветление. Натъжавам се, че едва ли в този живот ще изпитам това усещане в неговата пълнота... Едва ли ще успея да нахраня някого така, че да излекувам душата му. Или поне да го утеша. Но може би някой ден ще отида в Тоскана, за да ям до припадък брускети и домати с моцарела и босилек, зехтин и балсамико и да се върна дебела и щастлива...

Дотогава ще навестявам "Нож и виличка" и ще си обещавам, че... като привършим ремонта, като се роди бебето, като... ще сготвя нещо, което ще изглежда като на картинките, които събуждат в мен копнежа да превърна яденето в основна форма на молитва...

Интересно ми е какво яде Бистра, която неуморно експериментира с "диетите" (не онези за отслабване). За награда ще я водя във Веда хаус, където се седи на земята и се пие чай с джинджифил и се хапва умопомрачителен био-сладолед. Идеалното място да поиграем най-после скрабъл.

2008-06-21T08:33:00.000-07:00

"Докато беше бременна с първото си дете, преплува едно езеро нощем в тъмното. Не скочих с нея, а дори не бях бременна. Толкова ме беше страх. Но сестра ми не се плаши истински от нищо. Когато беше бременна с второто си дете, една акушерка я попита дали няма някакви неизказани страхове, че нещо с бебето може да се обърка - например генетични дефекти или усложнения при раждането. Сестра ми отвърна: "Единственият ми страх е, че като порасне, може да стане републиканец."

~ Елизабет Гилбърт, "Яж, моли се и обичай"

Rain

2008-06-19T12:57:00.000-07:00

Адски съм изморена. Бебка и тя, помръдва лекичко, не блъска.
Страшно ме изморява да събирам вещи, особено дето не са мои... и са ненужни, ама нали не са мои, не мога да ги изхвърля. Иначе хич не си поплювам.
Дъ стори ъф стъф.

Апропо, намерих 450 долара в кутия с черен чай, изветрял преди 10-ина години. Язък за курса на долара.
Е, на мен такова нещо не може да ми случи. Никога не се задържат достатъчно, за да ги скътам в захарницата.

Отивам да почета "eat, pray, love" на български и да шшшпя. За пръв път от много време превод, който не ме дразни.

Обърнете внимание на шапката :)

Посещение на Клер Лопринци в София

2008-06-17T21:54:00.000-07:00

Сдружение "Естествено" има удоволствието да Ви покани:

Посещение на Клер Лопринци в София

Между 24 и 28 юни 2008 в България ще гостува Клер Лопринци - традиционна акушерка с 30 годишен стаж.

Тя е от линията на сицилианските акушерки, обогатила своята практика и с познанието на индианските и афро-американските традиции в акушерството.

Понастоящем преподава в Ehunuikaimalino Hawaiian Immersion School, като дейността и се развива и в други държави по света. Провежда семинари и обучения, насочени към естественото раждане и асистирането му. Водила е ражданията на повече от 600 бебета при домашни условия. Автор е на множество статии и публикации за раждането, традиционното акушерство, последиците от различните интервенции, влиянието на медикаментите върху новородените и други.

Мисията й е да помага на жени от различни етнически култури да се възвърнат към естественото раждане, да възвърнат своята сила и способност да раждат своите деца активно и без вмешателство, в името на едно по-здраво бъдещо поколение.

Майка е на три големи вече деца, всички работещи в сферата на образованието и медицината. Също така упражнява природолечение и акупунктура. Обича да работи за мира в света, вярвайки, че децата родени в мир, ще израснат пазители на мира.

Програма:

24 юни (вторник) - Целодневен семинар за активното раждане и подготовката за него, насочен към бъдещите и настоящи майки.
Мястото: Частен дом в Бояна.
Цена за участие 35 лв. Местата са ограничени.

26 юни (четвъртък), 11:00 – Лекция на тема «Естествено раждане и съвременни световни тенденции в акушерството», предназначена за лекари, акушерки, студенти по медицина.
Мястото: Конферентната зала на Тенис Клуб Малееви, бул. Никола Вапцаров 57
Вход свободен.

26 юни (четвъртък), 14:00 – Пресконференция на тема «Естествено раждане и съвременни световни тенденции в акушерството».
Мястото: Конферентната зала на Тенис Клуб Малееви, бул. Никола Вапцаров 57.
Вход свободен.

27 юни (петък), 18:30 - Презентация на тема «Активно естествено раждане», предназначена за бъдещи и настоящи майки.
Мястото: Йога студио Мандала, ул.Княз Борис I, No. 177 ет. 2, (ъгъла с бул. Сливница)
Цена за участие: 7 лв.

28 юни (събота), 17:00 – Неформално парти с беседи на различни теми, свързани с бременността, раждането и отглеждането на децата.
Мястото: Веда Хаус – Къща за чай и мъдрости, ул. Гладстон 2.

Участието във всички мероприятия е с предварително записване на estestveno@gmail.com.

През просото

2008-06-16T23:59:00.000-07:00

Айде днеска да го давам по-кротко, че явно емоцията ми дойде вповече тия дни.

***
В сайдбар-а има много ъпдейти, малко натежа, но какво да се прави. Това е блогър. Не знам дали искам да се опитвам да се прехвърля на уърдпрес, понеже дава опция за отделни странички. Блогрол-ът заплашва да стане безкраен.

***
мъничета
Това е микроблогът на едно23, за който научих от Бу.
Често ми се случва да искам да запиша нещо, но не ми се пише цял пост и забравям или ме домързява. Идеалната опция за нахвърляни мисли. Излиза в сайдбар-а посредством РСС фийд. Дава възможност за прикачване на линк, картинка и видео. Дължината на постовете е ограничена до 160 знака - колкото един смс, мисля.
Замислих се дали вместо това да не сложа Туитър, но реших да "избера българското" :)
Мерси на Бу за помощта с рсс-а.

***
"Сексът и градът", the movie.
Не ми хареса. Обичам сериала и си представях нещо доста по-свежо. Филмът е предълъг, с блед отблясък от стара слава. Скучен и ужасно предвидим. Жалко. Или просто аз съм се променила...

***
спунк. rocks
Лайфстайл списанието "за живот и здраве" на "Дневник".
Излиза всеки пети петък в месеца, когато има такъв (г/д 4 пъти годишно).
Засега са излезли два броя, много готин формат, рециклирана хартия. Чувам, че оформлението било спорно - на мен ми харесва. Пишат за всичко, което прави живота по-хубав, без да го изтощава. Един вид предлагат заедно да се научим да докосваме света пестеливо, без да се лишаваме от хедонистично удоволствие. На мен ми звучи добре, просто не съм родена за аскет. Има за всички от всичко, не дискриминира, не се опитва да налага определена философия, а показва многото начини, по които можем да сме щастливи. За нас остава само да си изберем.

Или, по думите на главната редакторка Ива Рудникова:
„Спунк“ е ужкимска дума, измислена от най-големия нещотърсач - Пипи Дългото чорапче. За тези, които още не се сещат – „спунк е нещо важно и красиво“, което Пипи търси. Не знае какво точно представлява, но е сигурна, че ще го познае веднага щом го види. Ако решите да се поровите, ще намерите разнообразни значения на spunk – „живост, веселост, добър дух“ на шотландски диалект, датска марка водка и билкови бонбони, албум на Sex Pistols, австралийски жаргон за „привлекателен“ и направо „сперма“ за милиони други англоезични потребители на сленг. „Спунк“ е малко като Зелиг – героят на Уди Алън, който няма ясна идентичност и се превръща в хората около себе си. Ако е сред сноби, веднага става сноб в, компанията на лекари е лекар, а в един момент напълнява само защото пред него стоят шишковци. По същия начин в „Спунк“ вие ще виждате това, което искате, и това, което въображението ви позволява. По същия начин в "Спунк" вие ще виждате онова, което искате, и това, което въображението ви позволява. Списанието се занимава с теми, свързани със здравословния начин на живот. Като начало за нас "здравословно" е равно на "доброволно". Как да живеете е твърде личен избор, от който оставаме на почтително разстояние. Истинската промяна се случва отвътре навън, и то само тогава, когато си готов за нея. По пътя си ние срещаме смислени хора и научаваме разни работи за тялото и душата, които могат да се окажат много важни за някой. "Спунк" съществува за това - за да споделяме нещата, които са ни направили впечатление и са ни подействалив някаква степен вдъхновяващо.

***
В Швеция ни завиждат за Екопак.
Най-добрата ми приятелка каза, че в техния блок само тя и майка й изхвърлят боклука разделно. За сметка на това един съсед от горните етажи продължава да си изхвърля торбичките през балкона в градинката отпред. Мдам.

Инструкции за разделно изхвърляне на отпадъците от сайта на Булекопак.

В Германия събират и био-отпадъците отделно - обелки от краставици, утайка от кафе, огризки от ябълки - и ги компостират. Ако живеех в къща, щях да си направя компост. Нашата тераса е малка, но всъщност мога да питам майка ми дали мога да ползвам тяхното покривно пространство :)

***
Видяхте ли как се пукат пуканки с мобилен телефон?
Правете си изводите.

Социалната политика доведена ad absurdum

2008-06-16T01:31:00.000-07:00

По принцип не ставам за активист. Липсва ми издръжливост. Пък и това си е нещо, на което трябва да се посветиш в известна степен поне. Пък аз цял живот се посвещавам на 300 неща едновременно и после всичко остава доникъде. Затова се въздържам от коментари по наболели теми, ама понякога не мога да премълча.

Бясна съм. Може би е от бремността, може би ме прави по-чувствителна и склонна да реагирам емоционално. Исках да изчакам да ми помине малко, защото тук влизам в явен конфликт на интереси. Не съм в позицията да критикувам колеги и да се изпъча срещу "гилдията", най-малкото защото ми липсват опит и компетентност. Обаче не съм и тотален малоумник, какъвто се чувствам понякога, откакто съм се върнала в България. (Аргументът "щом не ти харесва, ходи си" не вАжи. Не мрънкам, направила съм съзнателен избор, знам защо. Знам също така, че винаги имам възможност да направя друг избор. Но това, поне на този етап, би било пораженческа постъпка. И все пак, Утопия не съществува и всяка реалност има своите недостатъци. Не можем да си затваряме очите. Или можем. Но пък не искам.)

Бясна съм заради дома в Могилино. Не ми е ясна концепцията да бъде превърнат в старчески дом (дом за възрастни хора - старчески дом, демек), но силно се съмнявам, че ще отговаря на изискуемите стандарти. И понеже трябва да се запази щата на персонала в дома, някакви злополучни възрастни хора (може би такива, останали без семейство) ще бъдат запратени в село Могилино, което цяла България разбра, че се намира на неудобно място, няма достъп до качествена медицинска помощ и т.н. А дали същият този персонал ще премине обучение не само как да ги храни и да им сменя памперсите (което правеше и с децата), а как да осигури качество на живот... Съмнявам се.

Обаче, госпожа Масларова е притеснена, че "че намаляват хората, в които трябва да се влагат средства". Имали сме рекордно ниски нива на безработицата.

...

Аха, никому не е приятно да съкращава работни места. Особено, когато ни гледат статистиката под лупа. Аз не съм някакъв изверг, не смятам, че не представлява проблем за служителите от дома и семействата им, ако загубят приходите си. Но на каква цена ще ги запазят и кой ще я плати? И не е ли това задачата на Министерството на труда и социалната политика - да "ръководи, координира и контролира осъществяването на държавната политика в областта на доходите и жизненото равнище, социалното осигуряване, защитата при безработица и насърчаване на заетостта, пазара на труда, трудовата миграция, безопасността и здравето при работа, социалните инвестиции, социалната закрила, социалното включване, демографската политика и равните възможности." (виж Устройствен правилник на Министерството на труда и социалната политика)
Тоест, да се погрижи служителите в дома да бъдат преквалифицирани или да повишат квалификацията си, за да имат доходи, но не за сметка на други хора в неравностойно положение, а за сметка на държавата...

...

И, да, проблемите в тази държава са много. Откъде и да започнеш, върху ти се изсипва цялата гадост, смитана под килима в продължение на десетилетия. Само че единственото решение е да запретнеш ръкави, да си намериш компетентен екип и да започнеш да ринеш. А не на свой ред да сметеш още малко с надеждата, че никой няма да повдигне килима... Може би е въпрос на народопсихология.

След толкова години, прекарани в Германия, успявам да оценя някои от достойнствата на германския начин на мислене едва сега. Химнът им винаги ме разсмива, а сега покрай Европейското го чувам често: "Deutschland, Deutschland über alles, über alles in der Welt"
Германия над всичко. И си казвам, Господи, погледни каква грандомания на фона на цялата им история и на целия национален комплекс, който всеки германец мъкне в съзнанието си от 60 години насам. Обаче не можем да отречем факта, че два пъти сривана със земята в рамките на 100 години, Германия в момента е процъфтяваща държава. Да, с много проблеми, ама само сравнете техните с нашите. И сигурно "държавата" не си е оправила бакиите сама. Сигурно има някаква "магическа" съставка в генетичната и родовата памет на хората, които я населяват, която ги стимулира да се конфронтират с проблемите и да намират решения, после да осъществяват тези решения, вместо да смитат боклуците под килима. Ние сме има-няма 8 милиона, те са 80.

Но, да се върнем към абсурда на родната действителност. Министър Масларова иска "задължителни генетични тестове за всички бременни, с цел да не се стига до раждане на деца с увреждания." Ако някоя жена откаже, ще бъде санкционирана със спиране на социалните помощи. В блога на Могилино сбито и кратко са обяснили какви изводи можем да си направим от така формулираното искане. Аз искам да знам, какво се случва с правото ми на личен избор в такъв случай? И кой има правото да решава вместо мен дали животът на Марулка има достатъчно висока стойност, че да бъде живян?

Когато през пролетта за кратко възникна съмнение, че бебето ми може да страда от С-м на Даун (по какъв нелеп начин се стигна дотам е друг въпрос), бях подложена на нападки от страна на лекарите защо не съм си направила съответните изследвания? В началото бях спокойна и уверена в себе си, казах, че не влизам в рисковата група и съм постъпила така, за да спестя на себе си и на бебето стреса, неизбежно свързан с подобен род изследвания. След това обаче се уплаших и разколебах, казаха ми, че съм "безотговорна" и наблюдаващият ме лекар е безотговорен, че в днешно време и про възможностите на съвременната медицина, скринингът за генетични заболявания бил едва ли не задължителен. Още не било късно да се изследвам, но вече било късно "да се реагира". Изследвах се. Беше петък. Казаха ми в никакъв случай да не им се обаждам и да не идвам за резултати преди четвъртък следобед, нямало да бъдат готови. П. по това време беше в командировка в чужбина. Обадих му се и му казах, че ако бебето има проблем, аз ще си го родя, пък той е свободен да живее без нас. Не че въпросът стоеше, просто аз не можех да мисля ясно. А на него му беше трудно да ме успокои по телефона. Когато се върна, отидохме заедно да вземем резултатите. В четвъртък. Видях, че са разпечатани в понеделник. Изчисленият риск нашето бебе да страда от С-м на Даун е 1:2853. Това не означава, че то със сигурност не е засегнато. Просто, че рискът да е засегнато, е много малък.

Всяка майка знае, че тези тестове нямат диагностична стойност. Процентът на грешките е много висок. Дори при висок изчислен риск няма как да знаеш дали твоето бебе е засегнато или не. За уточнение се прави амниоцентеза. Амниоцентезата е съпроводена от 0,5% риск от спонтанен аборт. Резултатите излизат след 30 дни. Обикновено жените тогава са около 20 г.с. В 20 г.с. вече усещаш как бебето се движи в теб, как хълца и подксача, как реагира на стимули от околната среда, започваш да разбираш какво обича и какво не, общувате си. В 20 г.с. си по средата на бременността и бебето е реално, истински миниатюрен друг човек вътре в теб. 0,5% риск означава, че вследствие на процедурата едно на всеки 200 бебета няма да оцелее. Вероятността това бебе да е напълно здраво е около 70%.

Втрещиха ме коментарите под статията във в-к "Сега". Основно коментари от мъже, които смятат, че идеята на министър Масларова е добра, брилянтна дори. И "как не сме се сетили по-рано". Аз питам кой ще поеме отговорност за живота на това 1 от 200 бебета, ако статистиката сбърка? А за живота на майка му и баща му оттам нататък? Един коментиращ пише: "аз не знам хората да сме изчезващ вид, та да има проблем с някаква малка статистическа грешка." Стига статистическата грешка да не е твоето дете... Но нали сме ненакърними, такива неща се случват само на другите...

И още, дори детето ми да е болно от С-м на Даун или недай си Боже от нещо по-сериозно или несъвместимо с живота - кой чиновник, бил той и министър, ще си обуе моите обувки, за да повърви в тях? В онзи друг свят, откъдето аз идвам, родителите имат пълната свобода да решават как да постъпят и носят пълната отговорност за постъпките си. Никой не се опитва да им диктува "лесни" решения като "Абортирай." или "Дай го в дом, роди си друго, не си усложнявай живота." Там цялата система на здравеопазването и социалната политика подкрепя свободния избор на индивида. Защото системата е човечна, а у нас и хората не са...

Преди много години стажувах в АГ-то на Университетската болница в Берлин. Една жена в 20 г.с. дойде на ехографско изследване, защото беше претърпяла злополука. Установи се, че бебето й има тежко генетично заболяване, несъвместимо с живота извън утробата. Въпреки това тя можеше да реши дали иска да износи бременността си или да я прекрати. Избра да я прекрати. Сърцето на бебето се спря с една тънка игла и лекарство, след това се предизвика раждане. Роди се едно малко същество, дълго може би около 20 см, тежащо около 450 грама. Циклопче. Бебе с едно око по средата на челото. Акушерката го изми, облече, снима с фотопарата, който пазят в един шкаф специално за такива случаи и го занесе на майката. Тя го гушка и му говори няколко часа, след това с бащата решиха, че искат да бъде кремирано.

Беше... необичайна ситуация, но не страшна. Бебето не беше малко чудовище, просто различно... Тези родители наравиха съзнателен избор и получиха цялата подкрепа и състрадание, които е възможно да получиш от медицински персонал в подобен момент. Хората, които са до теб, се отпечатват завинаги в съзнанието ти, дори да не ги видиш повече. Някои родители избират да видят и да държат бебето си, други - не. Някои избират да прекратят бременността, други - да я износят с ясното съзнание, че детето им няма да живее. Те имат право на избор. Никой не им го отнема и всички го респектират. Никой не претендира, че знае по-добре от самите тях какво е правилно за тях. Всички са състрадателни. Никой не може да се постави в тялото (или душата) на една майка, чието бебе се движи, има пулс, обича да слуша музика, успкоява се, което бебе е живо, макар и само в защитената среда на утробата. И никой няма право да оспорва избора й, какъвто и да е той.

Уви, в България не е така. Лекарите притискат жените да абортират "несполучливите генетични продукти". Захвърлят ги в един кашон на пода на родилната зала и ги отнасят в патологията. След това - никой не знае къде изчезват. Родителите не виждат бебетата си, не могат да изберат какво да се случи с тях. Смята се за извратено, срамно. Не им ги показват "за тяхно добро". На никого на му минава през ум колко голяма е травмата цял живот да живееш с някаква тъмна, грозна тайна. С чувството, че тялото ти е създало чудовище. На запад всички родители в такива случаи получават запечатан плик със снимки на своето бебе. Дори тези, които не са искали да го видят, когато се е родило, след време често отварят този плик и са благодарни, че имат възможността да го направят. Защото всеки ужас е по-малко ужасен, когато бъде изваден на светло. Всяко неизвестно губи силата си, когато се изправиш пред него. Когато имаш възможността да го извадиш от фантазиите си и да го погледнеш. Тогава виждаш, че малкото циклопче има префектни малки ръчички... че изглежда заспало... и може би намираш сили да продължиш. Дори да имаш друго дете.

У нас няма респект към живота като такъв, няма респект към личността на нероденото или на неговата майка. Тя отива някъде в категорията "горката побъркана нещастница" и всички се чувстват легитимирани да й изземат правото на избор. За нейно добро.
Отдалечих се много, просто като дръпнеш един конец и кълбото започва да се разплита, разплита... Много имаме да учим. Най-вече толерантност, смирение, уважение, човещина, преклонение пред битките на другите хора. На фона на идеи като тези на министърката Масларова, търсещи бързи и лесни решения на фундаментални етични проблеми, ми се струва, че се е стигнало до "критичната точка на нехуманност", както написа един приятел. Струва ми се, че е много по-лесно "бременните" да бъдат тествани като едно голямо анонинмно стадо, а "проблемите" да бъдат премахвани овреме. За да не се налага после някой да се оправдава пред БиБиСи, примерно. Или пред ЕС. "Есть человек — есть проблема, нет человека — нет проблемы…" Май така се казваше... и май това е водещият мотив на подобна благородна инициатива...

И последно, това всъщност изобщо не попада в компетенциите на министър Масларова. Но защо вместо БХС и други генетични изследвания, касата не поеме разходите за феталната морфология, например? Това е високоспециализирано ехографско изследване, което може да покаже съмнение или да постави диагноза на много генетични, но и на изключително много негенетични заболявания и малформации, които са лечими дори вътреутробно. ФМ е диагностичен метод, не предиктивен. Ако се знае, че бебето има някакъв проблем, могат да се вземат специални мерки за начина на раждане и да има екип от специалисти, в готовност да го поемат веднага и да направят всичко, от което то се нуждае. В момента това изследване се предлага на принципа на пазарната икономика и струва между 80 и 160 лв., в зависимост от "тарифата" на лекаря. Много жени не могат да си го позволят три пъти за периода на бременността, както се препоръчва. За лекарите, особено в сферата на АГ, жените вече са клиентки, а не пациентки.

Засега спирам дотук. И макар че "по принцип не ставам за активист", ако опасността да се прокара подобен закон стане реална, ще се боря срещу него със зъби и нокти, до дупка.
А сега с беба отиваме да послушаме музика. На нея й харесва.

Дискусия по темата има тук.

Misc

2008-06-14T22:35:00.000-07:00

Морето ми е едно далечно вече... ама ще пусна още разни снимки на едни лингвистични куриози после.

***
Comment

Oh, life is a glorious cycle of song,
A medley of extemporanea;
And love is a thing that can never go wrong,
And I am Marie of Roumania.

Много обичам Dorothy Parker. Тя е от хората, на които искам да приличам, като порасна. Отвътре.

***
Какво правиш, когато много искаш да се погрижиш за някога, ама 1) няма как (реално, физически) и 2) той и без това "не дава" да се грижат за него. Понеже си е той.
Ходиш в Невски да си поговориш с Някого, в чиято длъжностна характеристика влиза да се грижи за хората, които обичаме.
Казваш му, че го обичаш. Редовно. Надяваш се, че не звучиш като грамофон, но наистина няма какво друго да направиш...

***
Беба вече е голяма, много силно ме блъска. Нощем спя полуседнала, защото иначе ми натиска ребрата и ме боли, все едно са ми забили нож. Аз се смея и й викам, че прилича на Пришълеца, като се развилнее. Другите ми казват да не говоря така за детето. Пък детето по-добре да свиква.
Освен това, нали трябва да спят по 20 часа на ден. Според мен Марулка не спи по толкова.
Още си няма нищо - нито количка, нито легло, нито повивалник, нито нищо. Аз всичко съм избрала, ама другата седмица ще ни сменят прозорците. После ще боядиваме. Добре де, П. ще боядисва, аз ще минавам на проверки ;) Ужас. Пак кашони и прахоляк.
Пък аз вече не мога да си закопчавам сама сандалите.

***
Днеска една от вещиците има денден. Снощи празнувахме и Марулка пи малко мента с много Спрайт. Обаче не се успа. Шава през цялото време. Коремът ми се мести много смешно. Мисля си, че ще ми липсва като се роди и изведнъж спра да я усещам в мене. Всъщност бебеносенето май е колкото за детето, толкова и за майката. До едно време се учиш да си самостоятелен и независим от майка си и баща си, после почваш да се учиш да си независим от децата си. И после те от теб. Обаче аз съм за плавните преходи.
Снощи на партито ме критикуваха, че ще свикна детето да е все до мен и в тоалетната няма да мога да отида сама. Според мен това са някакви останки от соц-а. Обаче не мога да се аргументирам добре. Всъщност мога, мога дори литература да цитирам и анализи да правя, обаче като чуя някакво клише, че децата се разглезвали и като решат да реват, нищо не можеш да направиш, за да ги откажеш, ако щат да ти окапят ръцете от носене и гушкане и... абе, минава ми ентусиазмът. Хората си имат разбирания. И аз си имам. Според мен можеш да си близо до бебето, без да изглупяваш напълно. Въпрос на мярка е.

Има едни неща, дето не ги разбирам. Значи, не трябва да си нося бебето, че ще му повредя психиката, обаче е препоръчително да му купя количка за 1500 лв. Дето казва брат ми, сигурно е изработена в Китай с нелегален детски труд. Брат ми е пич. И като купя количка на цената на кола на старо, после как ще поддържам "стандарта"? За бала - Ферари? "Купуваме" си децата от първите мигове на живота им. Започваме несъзнателно да си плащаме за това, че ни няма, когато трябва да ни има. Или по начина, по който... Под прикритието на "за моето дете само най-доброто"... Как ли се отразява това на психиката?
А за количката вече съм решила, ще я купя от втора ръка. Не заради парите. Просто тя е повече удобство за мен. При това съмнително удобство по нашите псевдо-улици и псевдо-тротоари. За тоталната невъзможност да се придвижиш с количка и градски транспорт, няма нужда да споменавам. И ще живея с чиста съвест, че не съм подкрепила нечия корпоративна политика. Брат ми затова не пие кола. (Аз пък пия ;))

***
А, да, за Могилино. Пак.
"Могилино се преквалифицира за възрастни", пише Росен Моллов на 10.06.2008 в "Сега".
Щото, видите ли, трябва и това в онова, и душата в рая, и съвестта чиста, и очите на българския гражданин, а най-вече на разни европейски активисти, дето се врат, където нямат работа - замазани. Хем да се отсрамим, хем да си караме постарому.
Значи, местим децата с увреждания. Българите ще мирясат, БиБиСи ще миряса. А ние ще запазим удобството на кмета на Могилино и персонала на дома (вместо да помислим как да го преквалифицираме или да създадем други работни места) и ще пратим стари хора да живеят там, където вече признахме (уж), че не става за живеене. За тях ще се грижи същият персонал, по същия начин, в същата материална база, на също толкова затънтено и отдалечено от медицински грижи място. Понеже децата, макар и с увреждания, все пак са деца. Предизвикват умиление. А възрастните хора... (всеки да си го домисли това изречение).Докато някой не се сети да направи филм за "Дома за възрастни хора в Могилино". После пак ще се тръшкаме общонационално и много ще ни е срам. Само на мен ли ми се гади?

Ох, изморих се.
Останалото - лейтър. Включва мисли за генетични тестове по време на бременността, презумпциите за и последствията от тях; нивото на езикова грамотност на средностатистическия българин и историята на една шапка...

Щастлив Рожден Ден, Джем. Виждаш ли, че пожеланията се сбъдват?
Обичам те!

Summertime...

2008-06-11T09:22:00.000-07:00

... and the living is easy...

Добре де, знам, че е изтъркано... обаче, мамка му, море!!!
УРЛ-то на блог-а ненапразно е "лято". Исках да е "море", но беше заето.
Толкова ми е пълно още, че не съм съвсем "тук". Колкото и да пледирам за присъствие в момента принципно, предпочитам да си поостана още мъничко "там". Багажът мирише на сол, слънце и плажно мляко, от джобовете на сака мога да си изтръскам цял плаж барабар с мидите на терасата, а снимките свидетелстват, че наистина сме били там и цял ден си ги гледам и нищо не ми се прави.

Bях забравила колко е хубаво да се пътува с нощен влак до морето след миналогодишния кошмар - седнали във 2-ра класа в някакво ужасно вмирисано купе с лепнещи седалки от изкуствена кожа, развален прозорец и в компанията на детска учителка. През август. Бях забравила как те люлее и те унася, как ти пеят релсите, как ти мирише на мокри треви... Въпреки че трябва да призная, трудно се сгъвам вече на тясно (а да спим двамата (тримата) с П. на едно "легло" както обикновено, и дума не може да става), а бебка и машинистът май се бяха наговорили да ме изтърбушат с общи усилия, и въпреки че почти не заспах и в двете посоки, I didn't mind one bit :)

Родила съм се във влака и съм полепнала цялата с влакови миризми - на цигари и сирене и гнусна лепкава августовска жега, бирени изпарения и сладникав аромат на обикалящ купето джойнт. По рождение знам точно колко време ти трябва, за да слезеш от бързия влак за Варна и да изтичаш да купиш презервативи на гарата в Мездра и после все пак да се родя. Толкова време с циганите, приплесната до вратата на тоалетната между вагоните, толкова време прави пак там играем шах и ти успяваш да приклещиш царя ми на е8 и умирам. Все по влаковете. Познавам всички кондуктори, контрольори и други мрачни особи и познавам нощем в тъмното, сгушена плътно до теб, докато равномерно дишаш, познавам по звука на сцеплението между колелата и релсите къде се намираме точно, а именно - някъде по средата между опиянението и раздялата, някъде по пътя, все по-близо до мястото, където всичко ще започне отначало... Синьото бърдо на надеждата и малко след това - Горна Крета, необслужвана спирка на бъдещото. В три и половина, нощем.

Та... пристигаш към 7 и нещо сутринта в една полупразна и полубудна Варна, пиеш първото кафе на гарата, протягаш се, разпознаваш миризмите, сетивната ти памет се пробужда... и някакси дали от слънцето, дали от нещо друго, то си е чиста химия, ендорфините нахлуват в кръвта ти, замайват те и за пълното щастие, какво повече :)

В други години бих казала палатка и спален чувал и маршрутка до Яйлата. Този път - скромен **** хотел на Златните с основно предимство - гладени чаршафи и течаща топла вода :) Цените извън сезона - разкошни. Храната - тризвездна, в интерес на истината, ама от 5 дни подред english breakfast и палачинки с шоколад, за които не съм стояла два часа права в кухнята - вече съм +15 кг общо и на плодова диета, докато бебка благодари да се пръкне на бял свят. Гледката - морска. Ентъртейнмънт програмата с целева група червендалести германски пациенти с нездрав вид можеше да бъде пренебрегната. Освен това, кой (освен гореспоменатите) ходи на море, за да лежи край басейна и да си общува с увеселители?!

Ние си намерихме Nirvana. Намира се в съвсем левия край на централния плаж на Златните (след амфитеатъра) и има всичко необходимо, за да поддържа непрекъснат прилива на ендорфини:

Най-вече относителна липса на пациенти от всякаква националност. Иначе - нещо тип Буда Бар, но без претенцията. Бира, цаца, безкофеиново кафе за някои от нас, котки за хранене, котенца за гушкане, сянка и липса на брегова охрана, която при вида на телесата ми да довтаса да спасява изхвърления на брега кашалот. Истината е, че брутално пренебрегнах всички добронамерени съвети. И оцелях :) Макар че се върнах все така беличка, благодарение на SPF 40. За разлика от П., който предизвиква разни лели да ме питат защо спя с циганин. Мдам.

Какво още? А, да, книгата, разбира се. Един плюс, когато не помъкнеш домашната библиотека (за разнообразие) - имаш право да си купиш нещо :) След дълго колебание между Snow и "бозата", "бозата" спечели. Ибахти кефа. Абсолютно никакъв интелектуален напън, затова пък преплетените истории на едни женоря, в които всяка друга жена би могла да се припознае. Симпатични, такива. Семпли. Раждат деца, събират се, разделят се и на фона на life as it is от своя страна четат книги, в които се припознават...

To be continued...

Майски празници "Глоси" - Кюстендил-Благоевград '2008

2008-06-01T11:20:00.000-07:00

Или "Думи до поискване" по улиците на Кюстендил и Благоевград

Ето тук ще има изобилие от фото- и видео-материал, документиращ нагледно събитието. Аз засега искам само да кажа, че беше и забавно, и щастливо, и подобаващо тъжно, и лежерно, и сериозно, и концептуално, и най-вече много, много усмихнато :) :) :)

Поетичното бинго беше пълен успех, макар че хазартната тръпка бързо надделя над поетичната. Все пак, поезията беше толкова добра, че самите ние непрекъснато възкликвахме: "Мамка му! Това ние ли сме го писали! Ама много е яко" :) Марулка участва със собствен талон (понеже аз съм двама, а днес е денят на детето) и спечели :) Специални благодарности: на Лени - за подбора на миниатюрите, на Мимето Бакоева - за графичния дизайн, на Лора - за търпеливото надписване на 91 топчета за тенис и на всички останали - за купона :)

"сега тя носи шарена островърха шапка като добрите вещици продавачката я излъга, че е тибетска и пази от уроки, но тя предпочете да й повярва"

"... все по-рядко изрича на глас "обичам те"
все по-често изобщо не й е забавно без него..."

"Нервирай се! Нервирай се!"

Арт-инсталацията "По" (първоначално "Чадъри"), наблюдавана от моста "над пазара" в Благоевград. Нали помните, че винаги е препоръчително да си носите хавлия?

Четене "Към седем планини" и закриване на празниците в село Логодаж.
Баба ви Яна с коремче на 28w1d - "Дишането: мисия невъзможна" :)

Шопинг :)

2008-06-01T10:58:00.000-07:00

Какво да се прави, много ме бива да давам пари за парцалки :)
/особено, когато не ми се налага да пазарувам за себе си/
Освен това си купих един ултрагрозен бански /по мое мнение/, но единственият, в който поне отчасти се побирам. Не ми се даваха 110 лв. за бременен бански на Триумф, който в никакъв случай не ми стоеше идеално и ще бъде обличан всичко на всичко 5 пъти. Та, коментарът на П. беше: "Ти нещо си се объркала, това не е бански, а палатка!"
:) :) :)

Криво

2008-05-29T01:36:00.000-07:00

Мислех да си премълча, ама нещо ми дойде в повече. То може грешката и в моя приемник да е, ама по-скоро ми се струва, че е някакво културно обосновено разминаване.

Според мен има нещо адски нездравословно в балканските ни суеверия. И потискащо. От сорта на това, че за неродени бебета не се говори, камо ли да се пазарува. Сякаш през цялото време очакваме да се случи нещо "лошо" в последния момент. Сякаш ще го повикаме, ще му привлечем вниманието и после сами ще сме си виновни. Затова "шшшт", по-добре да мълчим и да се правим, че няма такова нещо. Нищо, че все повече започва да се вижда.

Вижте, хора, аз съм доктор. За мен създаването на едно ново човече е точно толкова биология, колкото и мистика. И ми е пределно ясно, че в биологията гаранции няма. 3000-те страници на учебника по педиатрия пред мен го доказват по-красноречиво от всичко друго. Но не ме убеждават в необходимостта да живея в зле сподавен страх и очакване над мен да се изсипе небесно проклятие и наказание Господне.

Не знам... може би твърде дълго съм живяла другаде, може би съм попила твърде много различност, може би поначало многото огън в картата ми ме прави една идея по-ексхибиционистична, макар че аз го наричам радост от живота. Живец. И наистина, не разбирам защо трябва да премълчавам това най-красиво нещо, което расте в мен, случва се с мен, кълни в мен. Това олицетворение на пролетта на живота. Това най-сладко февруарско предчувствие за цъфнали минзухари и слънце... Какъв е този празник, за който се мълчи, за който нямаш право да се подготвиш. Обичам пролетта точно заради нейната пищност и непукизъм. Заради това, че твори, на игра, без да се взема насериозно. Заради невъзможността да я комадваш, да я ограничиш, да я поучаваш как да си върши работата... Обичам разкоша й, младостта й, предизвикателството в погледа, очите, които знаят, че нищо не може да им се опре. За нея всичко е възможно. Аз съм тази пролет.

И се стресирам от намеци, от стаено очакване, от дежурния въпрос "как си?", сякаш се очаква, че нещо не съм добре, че нещо съм болна. Е, забавлявам се от почти-разочарованието, което настъпва, когато отговоря с усмивка "добре". Какво да му обсъждаме? Нещата следват естествения си ход. Аз съм щастлива. По-щастлива от всякога, всъщност. И искам да ми личи. Искам да говоря за това, искам да вербализирам това, което така или иначе отчетливо се вижда - мексиканската вълна, която пълзи по корема ми, някой и друг мощен ритник в диафрагмата.

Искам да купувам сладки бодита с жирафи и колички, идиотски електриково сини прасета, които дрънкат и миниатюрни чорапчета, без дълбоко в мен да се надига чувство за вина и усещането, че правя нещо нередно, наказуемо и трябва да го правя тайно. Искам да отида на море, без да се чувствам като престъпник. Искам да пътувам. Не, мамо, не можеш да ме вържеш у дома, така е. Но за сметка на това се справяш чудесно с това да ми натрапиш страховете си. За теб е загриженост, за мен - параноя. Може би се дължи на Луната ти в Скорпион, която винаги предчувства тъмни и прокобни неща. Но при цялата ми любов, Луната си е твоя, не ми я натрапвай. Достатъчно съм се борила с нея as it is.

А и да бъдем практични. Краят на май е. Вчера в София беше 32 градуса. Моят корем, макар и мини, си расте. Още не ми пречи да дишам (много). Още не ми отичат краката. Юли ще дойде толкова бързо, колкото минаха шестте месеца, откакто ти казах за Марулка, а ти ме помоли да не казвам на тате, "да не му стане нещо". Е, поне се посмяхме. Кога ще дойде "правилното време"? Не го тълкувай като неблагодарност, но искам първите дрешки на моето дете да са минали през моите ръце, а не през твоите. Искам да си предствям как ще я кипря, как ще мирише, как ще заспива в прегръдките ми, успокоена от аромата на моята кожа. Искам да се наслаждавам напълно на малкото време, в което аз и само аз ще съм напълно достатъчна и съвършена, за да направя едно малко същество щастливо. И няма да позволя никому да ми отнеме това.

Затова, дори да не ви харесва какво правя, кога го правя и как го правя, сега ще ида да купя някое боди с жирафи. А в сряда - на море.

П.П. Маме, нощес ставах да ям сандвич с майонеза ;)

Принципно ;)

2008-05-26T23:04:00.000-07:00

Скъпо мое дете,
Скоро ще се родиш и край на блаженето неведние. Та не бързай да ми изкараш диафрагмата през гърлото или да си прокопаваш път през пъпа ми ;) Не бих се удивила, ако се родиш, стиснала лъжичка в малкото си юмруче. Оценявам усилията ти в тази посока, но нали се разбрахме, че има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето...

Дълго се чудих дали да се опитвам да артикулирам нещо, което други са казали по-добре от мен. Провокираха ме коментарите тук и тук.

Скоро ще се родиш и всички ние, светът ин дженеръл, разни познати и непознати, близки и далечни, ще започнем да се опитваме да те възпитаваме, налагайки ти своите представи, разбирания, идеи, концепции, морални норми, религиозни убеждения и принципи... Не за друго, ами защото така ще ни бъде по-лесно. Така ще бъдеш по-предсказуема, управляема, послушна. Ще ни спестиш необходимостта да се конфронтираме с аспекти от самите себе си, които не ни кефят особено. Ще ни запазиш комфорта да мислим себе си като бели и добри. Дотук нищо ново под слънцето. Собствената ти майка едва ли ще представлява забележително изключение от цялостната картинка, но тържествено (и публично) обещава да тренира въздържание и дзен-будизъм.

Ужасяващо е колко подвластни сме на всякакви клишета и категории от порядъка на добро/лошо и правилно/погрешно, които (по моему) губят смисъла и функционалността си някъде в предучилищна възраст. На всеки по-къснен етап от живота правят възприятието ти плоско и съсухрено като хербаризирано цвете. Откъдето и да го погледнеш, не е същото като живото, нали? Та си мисля, че от момента, в който се родим, се полагат системни и целенасочени усилия да се научим да не живеем. Да не преживяваме нещата в цялата им пълнота, а само някак про форма, фрагментарно. Да не се съмняваме. Да не си задаваме въпроси. Да не ни се налага да вземаме съзнателни решения, а след това да носим отговорност за последствията от тях. Учим се да е лесно, безболезнено, безсмислено. Първосигнално. Наизуст. Целта е да сме винаги "добри" и винаги да постъпваме "правилно". Всичко това, разбира се, под прикритието на гореспоменатите морални норми и принципи (! след тази дума винаги някак ми се иска да слова една удивителна за повече апломб). За финал манджата се подправя със силни (и крайни) емоции, за да се забули съвсем основната вкусова нотка и всякакви наченки на здрав разум.

Айде стига съм дрънкала общи приказки. Направил някой си (нещо). О!Ужас. Анатема. Колелото на Самсара ще блокира от възмущение. В такъв случай, казва един важен и обичан от мен човек, си събуваш обувките и който има претенции, да походи в тях. В такъв случай, маменце, аз искам да знаеш едно: няма правилен и погрешен избор. Има само избор, който ти ще направиш и последствията от него, които ти ще понесеш. Какъвто и да е той, няма да е лесен. Няма да мине покрай теб незабелязано. Няма да го забравиш. И ако нещо зависи от мен като родител, просто ми се иска всичко това да се случи в ясно съзнание. Не защото майка ти го очаква от теб, а още по-малко Господ. Искам да не се страхуваш да вземаш решения, защото някой ще те помисли за лоша. Лошите също ги боли, само дето никой не ни го казва. Понякога "лошите" ги боли повече от добрите... Винаги съм се възхищавала тихичко на хората, които могат да си позволят да бъдат принципни и категорични, след като надхвърлят 21... Животът, маменце, е освежаващо циничен, "несправедлив" и притежава фантастично сладко-горчиво чувство за хумор. На което ти пожелавам да се насладиш максимално. И мен ако питаш, чети Буковски, не Дикенс.

Бъди състрадателна, защото всеки води своята тежка битка.

Слончето тежи, деца...

2008-05-26T12:24:00.000-07:00

... повече от сто кила :))

... особено в бял панталон...

(... умря ми циганката... ;))

27w1d

такъв е животът

2008-05-12T01:53:00.000-07:00

тя харесва
мургавата му кожа
върху своята светла
винаги си е падала по черно-бялото
в акта
и навсякъде
защото кара нещата да изглеждат
по-out-of-space-out-of-time
демек
мина цяла вечност откакто
една лелка в метрото й каза
"защо спиш с тоя циганин ма
я се виж какво си хубаво бяло момиче
майка ти какво ще каже
ами баща ти"
цяла вечност или ако трябва да сме точни
4 пъти по 365 дни плюс две високосни
и още два месеца и половина
демек
вече изобщо не си говорят
за някакви ултра възвишени неща
ами основно си пускат ръце на улицата
пред очите на разни лели
понякога и езици
или пеят
откъслечни фрази от някакви стари парчета
тя се тресе цялата от смях
сякаш няма нищо по-смешно
от дългите му ръце
с които прегръща като маймунка
и големите му уши
като на онова слонче Дъмбо
тя носи червени обувки
и стъпва точно на всяка втора фуга на плочките
все по-рядко изрича на глас "обичам те"
все по-често изобщо не ù е забавно без него
майка ù и баща ù вече нищо не казват
освен за обувките
"не можеше ли..."
не можеше
такъв е животът

2008-05-11T07:30:00.000-07:00

Until we have become that which we are demonstrating against, we will have made no progress.
~ Thich Nhat Hanh

***
Има време за всяко нещо,
и срок за всяка работа под небето:
време за раждане, и време за умиране;
време за насаждане, и време за изкореняване на насаденото;
време за убиване, и време за изцеляване;
време за събаряне, и време за градене;
време за плачене, и време за смеене;
време за жалеене, и време за ликуване;
време за разхвърляне на камъни, и време за събиране на камъни;
време за прегръщане, и време за въздържане от прегръщането;
време за търсене, и време за изгубване;
време за пазене, и време за хвърляне;
време за раздиране, и време за шиене;
време за мълчание, и време за говорене;
време за обичане, и време за мразене;
време за война, и време за мир.

~ Еклесиаст, 3

Ако дъщеря ми е разбрала това на 18 години, аз ще съм си свършила работата.
После ще може да се оправя сама.

Левена Филчева - "ОС"

2008-05-09T07:52:00.001-07:00

На 10 май, в София, от 19 часа във "Виенски салон" (на ъгъла на улиците "Московска" и "Г. С. Раковски") ще бъде представена за първи път пред публика книгата "Ос" на Левена Филчева.

След дълго и главоболно колебание, в което се опитвахме да изберем между небрежната бохемска атмосфера (с намигане към соцарт и деконструктивистки пърформанс) на широкоизвестното (в сравнително тесни кръгове) място за консумиране на чай, концерти, картини и други културни (и добре приготвени) субпродукти "Tea house" ("Чай във фабриката") и арт-център "La Strada" (в който също успешно се забъркват културни миксове), избрахме като място за представянето на книгата на Левена Филчева "Ос" добре познатия и превърнал се в лична история на мнозина "Виенски салон" на ъгъла на "Московска" и "Раковски".

Заповядайте! (В.Д. и обичайните заподозрени)

Сополиви или не, ние двете с Марулка ще сме там!

Апропо, Лени forever!

Скъпо мое дете,

2008-05-09T05:04:00.000-07:00

Надявах се да ти спестя тази информация поне още няколко години (в идеалния случай, докато станеш на 13 и се нуждаеш от легитимна причина да ме презираш временно ;)), но ще ми е трудно да скрия очевидното - майка ти е смотла :) Тежиш колкото половин пакет захар, а аз вече ти налагам норми, сравнявам те по таблици и се тревожа, когато не се вписваш в статистиката (!) Meet your grandma. Отдавна още си говорехме с Е., че въпреки всичките ти добри намерения никога да не приличаш на родителите си, когато самият ти станеш родител, безотказно започваш да си кореспондираш с тях. Ваня пък би казала, че ненапразно сме дъщери на майките си и определни "признаци"/модели могат да се проследят през няколко поколения, докато някой някога най-после не успее да ги преодолее. Баба ти има асцендент Козирог, на мен Луната ми е там. Остава да се молиш, че въпреки признанието, което ти направих в началото, твоята майка поне от време на време ще се сеща за собствените си съвети, с които щедро дарява всички останали и ще ги прилага към себе си. Кой може по-добре от мен да знае колко относителна е статистиката, колко лесно се попада в страничните участъци на Гаусовата крива и колко много време и усилия можеш да си загубиш, опитвайки се да се харесаш някому (най-вече на собствената си майка или на някоя популярна кокошка в училище).

Скъпо мое дете, надявам се, че когато станеш на 13 и решиш да ме презираш временно, това няма да е поради моята смотаност. Намери си някоя по-забавна (и неоснователна) причина. Надявам се, че когато въпросната кокошка в училище те накара да ядеш тебешир, и през ум няма да ти мине наистина да го направиш - как ще реагираш оттам нататък си е твоя работа. Аз поемам ангажимента да посетя директорския кабинет, ако се наложи. Надявам се, че когато следващия път ми хрумне да се тръшкам, защото изоставаш с 50 грама и 2-3 см от "нормата", баща ти ще се сети да ме хлопне с нещо плоско и тежко по главата. Интересно (и показателно) е също така, че едва ли щях да изпадна в несвяст, ако някой ми беше казал, че си по-голяма, отколкото "трябва". Напротив - сигурно щях гордо да се изпъча още повече. Ех, ние, децата на соц-а*...;) Също така се надявам никога да не се превръщам в мотив за решенията и изборите ти - "мама така иска" е много мръсен начин да не се научиш да поемаш отговорност за себе си. Пожелавам ти да не се събудиш на 25 и да установиш, че главата (и животът ти) са пълни не с твоите собствени, а с моите представи... Ако все пак се случи, обещавам да поема всички разходи за психоанализа.

А сега да идем да хапнем нещо - все пак трябва да пораснеш голяма и къдрава, нали?!

----------------------------------------
* "Тази година - завод за полупроводници. Догодина - за цели проводници!"
(Т. Живков - при откриването на Завода за полупроводници в Ботевград)

Grow

2008-05-09T02:48:00.000-07:00

или

Да полеем Марулка.

24w4d: 550g, 26 cm

Малко е мъничка.

Grow, little lettuce, grow.

Всичко е наред

2008-05-05T00:55:00.000-07:00

Не знам как/во се случи, но след първите седмици на психоза, предизвикана от професионалната ми деформация (7-ма седмица "ами ако няма сърдечен ритъм?"; 12-та седмица "ами ако е спряло да се развива?"; 18-та седмица "ами ако страда от генетично заболяване?" - yeah!), изведнъж ме обхвана такова спокойствие, каквото не съм изпитвала никога досега. Непрекъснато чувам други да се оплакват колко емоционални са станали, колко неуравновесени, колко избухливи, ревливи... а основната им цел в живота като че ли е да скъсят земните дни на мъжете си, защото не са им намерили ягоди с вкус на череши през януари... (Пример: "Снощи малко се поскарахме с мъжо, защото иска да ходи тая вечер в Най клуб с приятели ама се разбрахме.. той отива само ако днеска ми купи нов епилатор и се съгласи.. абе мъжка му работа..." ) Сигурно е нормално (пише по дебелите книги), хормони ала-бала. Аз обаче сякаш цял живот това съм чакала... сякаш няма по-естествено състояние на тялото ми... Тяло, което винаги беше стегнато до степен на постоянна мускулна треска и което се отпускаше донякъде само с помощта на специални техники и упражнения. Тяло, което ме докарваше до сълзи и отчаяние с отказа си да релаксира, да диша, просто да бъде... без нонстоп напрежение и готовност да се бие или да бяга, тоест нонстоп първокласен стрес... Трябваше ми известно време да го осъзная, да преодолея инерцията на навика и да осезая, че хей! нещо се е случило... Удивлявам се от себе си колко лесно пренебрегнах родовата памет, която твърди, че "бременността е егати мъчението", че деца се носят и раждат трудно и с болка, понякога с риск за живота на всички участващи. Нали и астрологията това вещаеше (Плутон кв. Луна) - тежка, рискова бременност. И в началото и аз все чаках "нещо да се случи", нещо, което да потвърди очакванията ми, да прекъсне тази странна нормалност и естественост на процеса, която почти ме плашеше. Too good to be true.

В нашето семейство не се говори за тези неща (еле пък публично) - сякаш има опасност да ги урочасаме, да си изпросим наказание свише, да привлечем внимание... Кофти, ама аз от малка не се вписвам в рамките за дискретност, които трябваше да съблюдавам, за да не нарушавам душевния комфорт на другите. Еми хора - като сте си направили Овен с асцендент Лъв, какво очаквате? Никога не съм била в състояние да премълчавам, да преглъщам, да крия и да обвивам в тайнственост вътрешния си свят. И, разбира се, милиарди пъти съм се чувствала виновна за което, но то е по-силно от мен, кой може да се противопостави на порива на пролетта, кой може да каже на тревата да не никне, да дърветата да не се разлистват, на слънцето да не изгрява все по-рано и все по-тържествено. Кой може да устои на избликващата жизнена сила, на копнежа на живота по самия него... Съжалявам, че съм ви причинявала дискомфорт и ще продължавам да го правя, защото вие сте различни от мен (или аз съм различна от вас) - земни, въздушни и водни, особено последните твърде заети да опазят собствения си периметър, но аз съм ваше продължение, аз съм плът от плътта ви и вие имате нужда от мен и моето неразумно прекрачване на мярката и дръзко незачитане на граници, за да се затвори кръгът, за да бъде пълен цикълът на живота; аз съм по един своеобразен начин и ваш отдушник и ваше обновление, и ваше прераждане, да не кажа.

Та, отклоних се от темата, но темите са свързани и след толкова дълго мълчание се препират коя да бъде обговорена първа... Та, събудих се една хубава сутрин и разбрах, че нося живот в себе си и че всичко е наред, всичко е точно както и когато трябва да бъде, че съм се готвила достатъчно дълго и сега съм готова. Събудих се и усетих присъствието на онази тишина и онова спокойствие, които никога не съм имала, почувствах се свързана, цяла, не-сама, готова... без страх или колебание... усетих, че съм престанала "да стискам зъби" (буквално и преносно), че тялото ми е меко, отпуснато, лекичко заоблено, че напрежението се е изпарило и постоянното бърборене в главата ми - също. Усетих, че е тихо. И че нищо не нарушава тази тишина, независимо че животът си продължава и аз продължавам с него. Осъзнах, че от нищо нямам нужда и нищо друго не искам, освен да оставя нещата да бъдат такива, каквито са...

И след това няколко седмици живях в изумление от това усещане, как изобщо беше възможно и къде е било досега... И понеже на Земята всяка монета си има две страни, за да е монета, когато тишината се пренасити, започнах лекичко да се протягам навън, да искам да покажа, по някакъв начин да изразя чудото (!клише, ама...), да го споделя. Страшно много ми се иска, ако мога поне у една жена да посея вярата, че да носиш и да родиш дете не е някакво противоестевено случвано, свързано с жертването на собствената ти независимост, комфорт, красота или дори здраве. Да износиш и да родиш дете rocks :) То си е готов човек, много преди да можеш да го видиш или докоснеш. Бебка, например, има музикални предпочитания. По убедителни емпирични данни харесва Флойд повече от Металика, а най-много гласа на баща си :) Освен това:

- Вашите чада не са ваши чада.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Идват чрез вас , но не са из вас.
И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.

Можете да им отдадете любовта си , но не и мислите си, защото те имат свои мисли.
Можете да дадете подслон на телата им , но не и на душите им,
Защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не можете да влезете дори насън.
Можете да се стремите към тях , но не се мъчете да ги направите като себе си,
Защото животът не се връща назад, нито помни вчера.
Вие сте лъковете , които изстрелват чадата ви като живи стрели.
Стрелецът вижда целта си върху пътеката на безкрая и ви огъва с мощ, така че вихрените му Стрели да отлетят надалеч.
Нека огъването ви в ръката на Стрелеца е за радост;
Защото както Той обича литналата стрела ,
Тъй му е драг и якият лък в десницата Му.

Халил Джубран - ,,Пророкът “

Толкоз засега... отивам да си разхождам червените обувки :)

bits & pieces

2008-05-04T06:14:00.000-07:00

Свикнах да е тихо, особено в главата ми...

"А за онова всичко, което ти е повече над... Нали знаеш - сталактоните (или свързването на горе и долу) са неизбежност (в някои случаи - когато въпросите се задават дълго и със смирение) за всяка пещера... просто трябва време..." (В.Д.)

Да не насилваме нещата. Визуалният преход е по-плавен от словесния. И по-незадължаващ...

19w3d

Винаги съм мечтала за червени обувки...

"Южна пролет" 2008, Хасково, снимките са оттук

24w1d

Неотдавна в клиниката. Старшата: "Докторке, изобщо не изглеждате бременна. Само малко дебела." :) Определено вече се класирам за млад хипопотам.

Отмъкнато

2008-05-03T13:04:00.000-07:00

Л. казала на тригодишния си син "Христос Воскресе!".
А той отговорил: "Ама аз не знам как".

O

2008-05-03T11:31:00.000-07:00

Окръгляне
на
мислите
и формите
до степен на себедостатъчност.
Вече за всичко знам
да мълча,
откакто
копнежът на живота по самия себе си
ми отговаря с крачета:
"дълго три къси
три дълги
две дълги късо"

-... --- --.

Малкият Никола

2008-02-14T01:07:00.000-08:00

Видях, че имам коментари на последния пост и много се радвам :)
Понеже за мен наистина е важно да започнем да говорим за тези неща, а не да си влачим старите модели под формата на "традиции" (демек, не смей да посягаш) и никога нищо да не поставяме под въпрос.
Обаче днеска ми е сънливо.
Затова - и специално за Бистра - искам да ви запозная с Малкия Никола.

Enjoy :)

Отказвам

2008-02-11T23:28:00.000-08:00

• A Short History of Medicine
"Oh Doctor, I have this terrible pain!"

BC 2000	"Here, eat this root."
AD 1000	"That root is heathen. Say this prayer."
AD 1850	"That prayer is superstition. Drink this potion."
AD 1940	"That potion is snake oil. Swallow this pill."
AD 1985	"That pill is ineffective. Take this antibiotic."
AD 2000	"That antibiotic is artificial. Here, eat this root".

(Origin unknown)

Отказвам да живея в реалност, изтъкана от паника и параноя.
Може би това е единственото логично (и ползено) заключение, когато посещаваш форуми за бъдещи майки. Нещата силно наподобяват кокошкарник и едната като се панира, почват всички. Не че аз не съм податлива. Даже - ако тръгна да се замислям за какво мога да съм тревожна, на другите фантазията няма да им стигне за висините, на които аз съм способна. Друго си е хем да имаш медицинската информация, хем да си продукт на майка с мания за контрол. Една хубава сутрин се събуждаш и установяваш, че манията явно е заразна ;) И че светът е опасно място, а животът - рисковано занимание.

Само дето на мен ми се струва, че човек все някога трябва да престане да бъде продукт на своите родители, среда, навици, комплекси и страхове. И оттам нататък да става, каквото сам прецени за добре. Само не индоктринирана функция. Демек, все в някакъв момент трябва да поемеш отговорност за себе си и да спреш да действаш по инерция. Което, парадоксално, в някои случаи може да означава да се откажеш от манията си за контрол. Но да си върнеш доверието в естеството на нещата. Доверие (упование) + здрав разум = доста добра стратегия.

На теория ми е ясно, ама на практика ми е много странно защо някой иска да си направи 500 изследвания, ако може да си направи пет. И защо 23-годишни девойки си правят БХС, който е показан за майки над 35 години? Ама ние тука още немеем във възхита от техниката и възможностите на съвременната медицина. И тепърва сме се запътили натам, откъдето другите вече се връщат. Не само сме се превърнали в "параноични и невротизирани продукти на съвременното общество - жертви на прогреса", ами и се гордеем с това. Плащаме дивни суми за излишни изследвания и живеем "спокойно". Обаче не си даваме сметка за стреса, който поражда всяко изследване - дори ехографията, дори вземането на кръв. Винаги го има онзи момент на очакване на новината. И ние винаги очакваме тя да е лоша. Отдавна сме предали отговорността за собственото си тяло, психика и съдба на някакви полу-богове в бяло, на всичкото отгоре сме ги оторизирали да се живеят с идеята, че действително са такива. Направо получавам менингит като чуя "той е лекарят и той преценява". Oh, right. Затова средностатистическият бг-лекар си позволява да казва неща като: "Не е ваша работа, аз съм учил 6 години, не вие." Сериозно? А защо, докторе, трябва да си направя три фетални морфологии, ако навсякъде по света се прави една? Може би, за да вземете вие тройната такса? Разбира се, всеки е совбоден да си харчи парите, както намери за добре, но защо никъде в тази държава няма единно и официално становище за това какво какво е задължително, какво е препоръчително и какво е пълно безумие? Мисля, че знаем защо. Проблемът е, че междувременно сме се превърнали в нация от зомбита, които са готови да поверят живота си и живота не децата си в ръцете на меркантилни "специалисти". Избеснявам, честно.

Защото жените навсякъде по света раждат в уюта на собствения си дом, придружавани от бащата на бебето и акушера, а ние тук си мислим, че ще се свърши светът, ако наоколо няма един отряд гестаповци, които да викат "напъвай" и да ти скачат по корема, или че мъжете ни ще се травмират сексуално и ще се погнусят, ако видят как от вагината ни излиза бебе. ТЯХНОТО бебе. Което без тяхно участие нямаше да е там, на първо място. Защото сме толкова неизмерно по-умни от милиардите жени, родили децата си преди ерата на ехографията и хай-тек оборудването. Как така, при всичките тези възможности, ще раждаме като маймуните? Защо някой би искал да роди за час и половина, без болки и без капка кръв, след това да си тегли един душ и да си отиде с бебето у дома? Колко абсурдно ;) Защото, нали знаете, раждането е онзи акт, чийто смисъл е да се увенчаем с ореола на мъченици. И след това цял живот да рекетираме емоционално децата си, ти знаеш ли аз през какво съм минала, за да те родя? А? След което да ги храним с адаптирано мляко, за да не вземат да заслабнат.

А тези майки, които твърдят, че "лекарите са спасили живота им и този на детето им" дали знаят, че в 80-90% от случаите спешните намеси като секцио и т.н. се налагат, защото преди това някой нетърпелив доктор, който иска да иде да поспи, се е намесил в естествения процес на раждането?

Не, не агитирам никого да ражда у дома в българските условия. Първо, защото е нелегално. Второ, защото инфраструктурата е трагична. Бърза помощ не приема обаждания, а докато дойде линейката, ако изобщо дойде... Да, смятам, че има смислени изследвания. Смятам, че бременността трябва да се следи редовно. Смятам, че страхотна тръпка и забавление да можеш да видиш човечето, което природата създава в теб. Просто толкова искам да е възможна дискусия. Толкова искам и аз да имам реален избор как да съм бременна и как да родя, а не само фиктивен. Толкова искам да имаме хоризонт вместо капаци и предразсъдъци. Толкова искам да сме толерантни. И смели. И да поемем отговорност за това, което се случва с нас. Да вземаме съзнателни и информирани, а не манипулирани решения. Да спрем да си въобразяваме, че сме черешката на сътворението. Да вярваме, да се уповаваме, че нещото, което е сътворило този безкрайно сложен и удивителен свят, всъщност знае какво прави. Дори когато на нас не ни е ясно. Толкова искам да виждам повече смирение около себе си. Повече радост. Замисляли ли сте се, че каквото и да правим - изследвания, консултации, ехографии - всъщност нямаме контрол над това, което се случва. Можем само да го проверяваме, но не да му повлияем. И точно това му е хубавото. Можем да се отпуснем и да оставим природата да си върши работата. Можем поне веднъж да дишаме и да се радваме, и да не се опитваме да се доказваме, и да не се страхуваме, че бихме могли да се провалим... А то просто си се случва. И няма човешки разум, който би могъл да го проумее... можем просто да не му пречим.

Може би тогава ще имаме шанс...

Отказвам - да се страхувам, че Господ няма да си свърши работата, защото това означава, че притежавам високомерието да мисля, че бих могла да я свърша по-добре.
Отказвам - да полагам отговорността за живота си в ръцете на друг, било той лекар или родител.
Отказвам - да бъда зависима.
Отказвам - да живея в състояние на постоянна тревожност.
Отказвам - излишни намеси в естествения ход на нещата.
Отказвам - да смятам, че бременността е бреме.
Отказвам - да вярвам, че да станеш майка означава да изживееш кански мъки и да си нахлупиш ореол на мъченица. Защото после само какво ни чака... ;)
Отказвам - да бутам реката.

Избирам - да изживея по възможно най-пълния и пълноценния начин това, което ми се случва.
Избирам - да имам доверие и упование, да се отпусна и да оставя природата да си свърши работата. Тя знае какво трябва да прави.
Избирам - да следвам вътрешния си глас.
Избирам - да имам избор :)

• A short history of Baby Care.
“Oh Doctor, how should I look after my baby?”

BC 2000	“Just carry it next to your skin. Breastfeed it whenever it is hungry.”
AD1660	“Breastfeeding is undignified. Hand it over to a wet-nurse.”
AD 1850	“Wet-nurses are low class and have an undesirable influence on the child. Get a good experienced nanny to bottle feed it cow’s milk, and wean it on to a cup as soon as possible.”
AD 1930	"Cow’s milk is unsuitable for babies. It must be bottle fed on a special infant formula.”
AD 1950	“Bottle feeding at all hours is bad for the baby. Follow a strict routine, let it sleep in its own room and ignore it when it cries at other times.”
AD 2000	“Bottle feeding is unsuitable, a strict time-table is nonsense, babies don’t like being alone, and crying is stressful. Just carry it next to your skin. Breastfeed it whenever it is hungry.”

(Joan Norton, 2001)

Бънджи

2008-02-10T00:05:00.001-08:00

Сетих се покрай текста на Ина.
Че и аз скачах. През септември 2005-та. Най-смешно беше, че всъщност повече от самия скок се страхувах, че няма да мога да си закача карабината, за да ме изтеглят нагоре - понеже бях без очила и всичко беше едно такова неясно размито. Спомням си ясно първата мисъл, след като се опъна въжето (преди това се намираш в някакво състояние близо до безсъзнанието) - По дяволите, какво правя тук? - или според Ина - Всяка клетка крещи: Мамка му, какво направих!

Клипчетата са няколко, ама още не знам как да ги монтирам така, че да станат едно. Затова качих само това, на което се вижда как скачам. И ми се доскача пак.

Преди: оглеждам обстановката

Приготовления

След: Уау! Треперят ми краката! I DID IT!!!

Хипер - Вафла за Големи :)

За спомен

Както повечето страшни неща в живота ми, и това започна от желанието да покажа на света каква страшна пичка съм, как от нищо не ме е страх, колко съм куул - казва Ина. Та и аз така. Нищо в този живот не правя по-настървено от това да доказвам на света, че съм герой. Че невъзможни неща няма ("Ти ли ще ми кажеш, че не мога..."), че ако има - трябва да ги възложат на мен и аз като един фимейл Том Круз ще погледна опасността в очите и ще й смигна съзаклятнически.

Ти ли ще ми кажеш, че не мога да кача Мусала с неподходящи обувки в преспи, които ми стигат до кръста? - Айде да видим!
31.12.2002

Ти ли ще ми кажеш, че няма да се накисна в морето при температура на водата +4 градуса? - Че то е направо топло!
06.03.2003, Шабла

Може би е инфантилно, но пък - на Овните им е простено. Те са си децата на зодиака и някои инфантилности не ги израстват никога. Не че нямам желание да се променям, но ако трябва да съм искрена, тази черта си я харесвам. Симпатична ми е. И малко смешна. И винаги дава материал за някоя история, която после да се разказва за всеобщо увеселение. Аз нямам нищо против майтапите да са за моя сметка. Освен това има смисъл да правиш такива неща. Не за да се доказваш, а за да видиш къде са ти границите, да провериш как реагираш, когато си с единия крак в непознатото. Например, като се изправих на парапета да скачам, нищо не ми трепна. Постоях там малко, после в един момент си казах, време е вече, разтворих ръце и се наведох напред... Разбира се, като нищо това може просто да означава, че съм цар на изтласкването на всякакви емоции. Но е интересно, интересно е ще можеш ли в такъв момент да се погледнеш отстрани, какво ще си помислиш, имаш ли сили да се усмихнеш на това твое "аз", което едвам си мести краката в снега и плаче с истински сълзи от физическо изтощение... Може на някого да му се струва безсмислено, но за мен е освобождаващо. Щом успях да направя това, ще мога и друго, и още... и границите на възможното започват да се изместват с по милиметър... Понякога няма какво да му мислиш повече, понякога Nike и учителят Йода са напълно единодушни -

Ина

2008-02-09T08:28:00.000-08:00

Поезия, проза... и изобщо. Фифо днес ми спомни за нея.
Тя е от тези, автентичните, като Карбовски, които не се автоцензурират, които даже понякога довеждат нещата ад абсурдум, просто за да ни докарат и нас до някакви граници вътре в черепните ни кутии, за да ни накарат да погледнем отвъд ръбчето на собствената си чиния. Ина пише така, че ако ми каже... абе, каквото и да ми каже, ще й повярвам.
Има две книги с поезия, които аз издирвам под дърво и камък, твърде безуспешно. Ако някой ги притежава, да сподели.
Аз тук ще пусна само линкове към разни работи в нета.

Ина Григорова в блога на Пафка

Ина за усещането да скочиш с бънджи

Мисия: Невъзможна

Ина пише поезия и на английски

Казват, че живее в Америка. Казват, че е безкрайно по-щастлива от преди. Може би, защото вече не й се налага да мисли за българската политика. Макар че не знам как й понася американската.

Всички я наричат просто "Ина". Ина от времето на добрите години на "егоист" и малката тъпа Гина. Ина, която ни показваше, че свободата не е слободия. Ина, заради която поне едно поколение е по-добро от предишното и следващото. И най-вече от по-следващото. Надявам се, където и да е, да не престава да пише. Може би и на български.

(Не) правете така (II)

2008-02-09T02:29:00.000-08:00

Технически урок по писане
или
Какво научих от мама

Възхитителната ми майка (сигурно ще потръпне, ако прочете, че я наричам "възхитителна" - здрасти, мамо ) е завършила Литературния институт "Максим Горки" в Москва. Самата аз твърде зле разбирам какво точно означава това, така че сега няма да задълбавам в семейната (и историческата) история, но за мен идеята за това място винаги е придружена с ореола на някакъв авторитет, на задълбоченост и старателност в изучаването на нещо пределно конкретно (като например превод, писане на проза или поезия), каквито ми се струват непостижими днес (еха, остава сега и аз да се размечтая за "доброто старо време" ;)). Може би просто съм интоксикирана с литературност, докато майка ми е учила за държавни изпити на бързи обороти с мен в корема.

Шегата настрана, комбинацията от немско и руско възпитание и образование прави тази жена най-взискателния, прецизен, болезнено стремящ се към съвършенство, нетолерантен към небрежността и неготов на компромиси човек, когото познавам. И не само в литературата. (У нас е забавно, уверявам ви :))

Майка ми научи сравнително късно, че "пиша поезия". (На мен и до ден днешен ми е странно да използвам това словосъчетание и да си вярвам. Но това е съвсем друга тема.) Не мисля, че се зарадва особено. Дали изпита мъничко ревност или просто се уплаши, че не притежавам това, което се иска, за да пиша добра поезия... вероятно по малко от двете. Мисля, че за нея щеше да е непоносимо ако се беше оказало, че упорствам в нещо, в което не покривам минималния критерий за качество. За щастие се разминахме с тази драма. Но идеята не е да разисквам сложните фройдистки взаимоотношения между майка и дъщеря. Просто исках накратко да обясня как поезията дойде при мен или как аз стигнах до нея...

Мамето владее до съвършенство онзи поглед, който е достатъчен, за да разбереш, че "така не се прави" и не е желателно да повтаряш грешката си :) Освен това не умее да лъже, за да щади нечии чувства, и в 98% от случаите е тотално оперирана от чувство за такт. Ъм, да, крушата просто няма къде да иде, нали разбирате. (Мога да го обясня и астрологически ;)). Може да съм таткова щерка, ама в някои отношения няма как да се сбърка, че съм дъщеря на майка си (макар и, надявам се, ъпгрейдната версия ;)).

Но да се върнем към писането. Няколко прости технически правила, набивани ми с клин в мозъка, откакто мама се усети, че щерка й нещо там "пише". С времето съм ги усвоила до такава степен, че и на сън не бих отстъпила от тях. Степенувани не по важност, а в реда, в който ми хрумват.

1) Ако искаш да пишеш класически стих, научи правилата на класическия стих. Не изпадай в заблудата да си мислиш колко е "лесно" да пишеш в рима. Едва когато си направиш труда да научиш какво е стъпка, какво е точна и неточна рима, всички правилца и допустими изключения, едва тогава ще разбереш ставаш ли за тая работа. Няма нищо по-ужасяващо и издаващо творческо безсилие от несъзнателно нарушеното правило на класическата поезия. Трябва първо да знаеш как се прави, за да можеш да си позволиш съзнателно да се отклониш от канона. А това винаги си личи, обиграният читател винаги ще разпознае римата за пълнеж, задъханото сместване на излишни срички, насилието върху формата. Ако избираш да пишеш класически стих, трябва да си наясно, че доброволно се обричаш на формата. Че тази форма има своите закони и ти доброволно се съгласяваш да ги спазваш. Поне докато не задобрееш толкова, че да можеш да ги заобикаляш фино, елегантно и неусетно, така че да не измъчваш читателите си. Разбира се, има хора, които никога не са се учили да пишат класически стих, те просто си се раждат научени. Но ако сме честни, това са единици сред хиляди. Ако се вгледаме внимателно, ще видим колко утвърдени автори дори не знаят какво всъщност правят. Понякога сме склонни да им го простим, защото пишат спасителна поезия, но, извинете, това вече са работи Господни... ние тука си говорим за смъртния писач на стихове ;)

(Тази лекция се състоя преди много години на път за морето в августовски жеги и претъпкано семейно возило, което едва-едва пъплеше по надбалканския маршрут. Учителката ми в пети клас по литература тъкмо ме беше изпортила на последната родителска среща, че пиша "възхитителни" ;) съчинения за настъпващата пролет и още по-прелестни стихчета за мама. Мисля, че бях произвела десетина вариации по тема, за да спася срочните оценки на половината девойки в класа. Много бях популярна ;)
Мама беше решила да вземе крути мерки и да прекрати поетичните ми пориви и го стори успешно и убедително поне за следващите няколко години.)

2) За Бога, не използвай инверсии. Следвай в максимално възможната степен естествения словоред и ритъм на езика, на който пишеш. (Нали помните - Не бутай реката, тя си тече сама. Винаги е по-добре да следваме естествения ход на нещата. В повечето случаи човешката намеса издава желание за контрол над нещо, което е по-голямо от нас, и е обречена на неуспех.) Инверсиите стоят добре само при великите, а и при тях не винаги. В общия случай са в състояние да причинят менингит на непредубедения читател и не са признак на поетичност, а на... познахте, творческо безсилие ;)

3) Избягвай клишетата. За да можеш да прецениш дали нещо е клише, трябва да си чел достатъчно. Само не се заблуждавай, че има такъв момент, в който наистина си чел достатъчно ;) И все пак - колкото повече, толкова по-добре. Понякога клишетата са допустими, но трябва да компенсираш с нещо друго. С изненада, с чувство за хумор, с някакво убийствено словосъчетание, някаква невероятна хрумка, която да отвлече вниманието на читателя. Или просто да си признаеш в прав текст, че толкова си могъл. Просто останалото стихотворение трябва да е в състояние да накара читателя да ти повярва. Тогава клишето не е толкова страшно. Да вземем за пример моя "татко" - едно абсолютно простичко стихотворение, което вероятно е най-доброто, което изобщо съм написала. Мисля, че го надрасках за не повече от 3 минути и в оригиналния си вариант започваше така:

как се случи така,
че около очите ти има бръчици
и в косите ти блести умора,

Показах го на родителката да произнесе присъдата си и тя много го хареса, с една забележка: няма нищо по-отчайващо банално от блестящата в косите умора. Нямаше как да не се съглася. Тя помисли малко и предложи следното:

как се случи така,
че около очите ти има бръчици
и в косите ти банален сняг,
а аз съм още твоето малко момиче...

В крайна сметка това е окончателният вариант, който влезе и в книгата. Когато не знаеш какво друго да направиш с едно необходимо клише, признай си го. Читателят няма да ти се разсърди.

4) Това, че "в поезията всичко е позволено", съвсем не означава, че в поезията всичко е позволено. В тази графа влизат всякави изпуснати пълни членове и безразборно поставени/непоставени препинателни знаци, които говорят за принципната неграмотност на автора. Ако не си внимавал в часовете по български език до 4-ти клас, къде си тръгнал да създаваш литература? Уверявам ви, че абсолютно винаги си личи дали граматическото своеволие е плод на съзнателно авторско решение или на липсващата му езикова грамотност. Трябва да можеш да защитиш и аргументираш всяко едно отклонение от граматическите правила на езика, на който пишеш. Пример от собствено стихотворение:

стопля се вече
ръми
мирише на мокър асфалт
и тръпчиви акации
и бабите сядат на пейки
пред блока
както в детството ми
говорят
за внуците пенсиите болестите
момчетата вече тичат след топката
разплискват локвите
момичетата си говорят за момчетата

трябва да ме има някъде
щом ме чакаш

Мога да аргументирам липсващите препинателни знаци по следния начин: Това е толкова древно усещане за мен, за бабите, които седят пред блока на баба ми, на пейки, боядисани в зелено, плетат, говорят си за същите сякаш вечни неща, които се сливат в едно ЕДНО: пенсиите внуците болестите, това вече не са отделни неща, а сякаш целият свят е събран в тях - техният свят и разговорът плавно прелива от едното в другото и се връща, криволичи, но тече, тече... докато ние тичаме наоколо: топки локви плитки детски смях повече кикот скупчени във входа това е всичко нищо повече не трябва... и бабите хвърлят по едно око, и светът е там, цял, цялостен, ненакърнен от нищо, непрекъснат от запетайки, светът е на един дъх...

Но мисля, че и без да се аргументирам, това се разбира от самото стихотворение, то обяснява само себе си. Не бива да ви се случва читателят да се запита, добре де, къде са тука препинателните знаци, защо са изпуснати? Не бива да изпита липсата им.

Друг е въпросът с пълния член, тук няма консенсус дори между пишещите. Според мен пълният член трябва да присъства навсякъде, където може, особено в белия стих. В редки случаи бих приела липсата му в класическия стих, където наличието му би нарушило структурата на стиха. Ама аз съм си такава - немски възпитаник ;) Спя спокойно, когато знам, че правилата са спазени (Луна в Козирог - нищо не е случайно ;)).

5) Ако пишеш по тема, по която са писали и триста петдесет и осем други, направи го така, че на никой да не му хрумне да те набеди в плагиатство. Разбира се, това ще се случва непрекъснато. На този свят има горе-долу петнайсет теми, които вълнуват целокупното човечество до такава степен, че да им посвещава стихове. Ако се опитам да ги изброя, сигурно ще се окаже, че и толкова не са: любов, любов, още любов и още две-три други (родители, деца и нежни чувства към родината, от които соц-ът до голяма степен ни отказа). Възможните комбинации не са безкрайно много. Когато някой вече не е написал точно това стихотворение, със сигурност някой друг вече е написал точно този роман. Примерно. Пример: Преди да прочета това стихотворение на Ина Григорова, бях прочела тази книга на Петер Хьог. Разбира се, едното няма нищо общо с другото като сюжет и реализация, но идеята за видовете сняг/лед при ескимосите веднага изпъква. Днес пък Филип Кабакян ме изненада с това. То вече е много по-близо до идеята на Ина, но въпреки това за мен е самостоятелно стихотворение със собствена стойност заради реализацията си. Не бих се учудила, ако се окаже, че дори не е чел "Патент".

6) И един не толкова технически, колкото житейски съвет. Не съчинявай поезия. Това не ти е класното в седми клас, където на всяка цена трябва да впечатлиш госпожата. Вярно, това е малко размита и неясна препоръка. Но от опит знам, че ако си искрен със себе си, винаги можеш да разграничиш измисленото от истинското стихотворение. Измисленото стихотворение е като зомби - съществува противно на правилата на природата и протовречи на живота. Тука няма да се впускам в обяснения защо хората се подвеждат да съчиняват стихотворения, но и на това ще му дойде времето, доколкото не е станало ясно доесега.

Какво още ме съветваше мама...

7) Не допускай смислови и фактологични неточности. Няма нищо по-дразнещо от фактологическата неточност в литературата. С П. един ден щяхме да се "разведем" със саунд, защото Г.Г. си е позволил неуважителна неточност спрямо латинския език и римския начин на живот в девета глава на "Естествен роман". Книга, която аз принципно много харесвам. Обаче П. само дето не получи удар от (според него) наглото изопачаване на историческия контекст и неуважението към един, макар и мъртъв, език. Толкова ли не можеш да си направиш справка с латинския речник, за да разбереш, че глаголът е claudo, claudis, а не claudo, clausis. При цялата ми любов към Г.Г. и колкото и да го защитавах, трябваше да призная, че П. е прав. Не можеш да разчиташ на това, че читателят по принцип няма да знае за какво говориш и затова да бъдеш небрежен. Гарантирано ще се намери читател, който разбира повече от теб, и ще се обиди.

8) Не допускай езикови и образни неточности. Фасът, например, не може да се размаже на плочника, защото няма необходимата маса. Не бива да се пишат абсолютни безсмислици в стремежа ни да бъдем различни, оригинални и нестандартни. Получава се задължително обратното, ставаме плоски, досадни и безинтересни. Не си мислете, че в поезията няма логика. Веднага ще ви намеря някой професор по математика или професор по езикознание да ви убеди в противното.

И така, сигурно ще се сетя за още... запазвам си правото да допълвам :)
В третата част ще споделя с вас това, което аз самата съм научила за поезията чрез самата поезия. Нешо като микс от техника и отношение към поезията...

Давам си сметка, че тези съвети вероятно ще са от полза на малцина. Но все пак са били полезни за мен и аз съм повече от благодарна, че е имало кой да ме гледа лошо и да дава акъл. Знам също така колко съм категорична в критиката си и че това понякога трудно се понася. Хората го приемат лично. Особено пишещите с прословутото си творческо его. Все едно критикуваш Господ за устройството на Вселената. Тук се връщаме към точка втора от първия урок: "Дистанцирай се". Когато критикувам, критикувам текст, не автор. Когато давам съвети, те са безкрайно добронамерени и целят да се подобри качеството на текста. Което няма нищо общо с качеството на автора му като човек.

Но за това - следващия път :)

(Не) правете така (I)

2008-02-07T02:47:00.000-08:00

Разни мисли по повод конкурса на ГЛОСИ...

Тъй като ми направиха (справедлива) забележка, че не е редно да обсъждам конкретни произведения, докато гласуването е в ход, за да не манипулирам мнението на гласуващите, всичко, което следва, се отнася до постъпилите "произведенения" като цяло, а не до някое от тях конкретно.

Може би този коментар е загуба на време, може би не вълнува никого, освен мен, но тъй като ме вълнува достатъчно, за да се ядосвам в 4:30 през нощта и да съчинявам изречения в главата си, реших да споделя какво мисля с петимата читатели на този блог ;) За всичко написано в това пространство отговорност нося аз. Моля, не го приемайте като официално становище на екипа.

Да видим... Проблемът е в очакванията, разбира се :) А аз имах очаквания за този конкурс, чаках го с радост, защото се надявах, че ще внесе свежи идеи в малката ни поетична общност. От проза не разбирам, така че няма да се произнасям. Надявах се, че ще имаме възможността да четем поезия от хора, с които не си контактуваме всеки ден, защото помежду си до голяма степен сме станали предвидими и разпознаваеми. Повтаряме и грешките си, мотаем едни и същи мотиви - всичко нормално за една малка и затворена общност. Разбира се, знаех, че слаби текстове ще има. Но се надявах да са малко на фона общата маса. Разчитах на добрата стара гаусова крива и на самата природа на нещата. Смятах, че и в литературата има нещо като естествен подбор. С две думи, очаквах много слабите и изключително добрите текстове да са малко, а масата да представлява достатъчно добри текстове, запомнящи се, свежи, търсещи текстове, които може би трябва да се пипнат тук-таме. Не очаквах, че ще ни залее боза. Не очаквах, че ще получавам физически порив за гадене и трудно ще дочитам някои от текстовете. Не очаквах, че условието "да бъдат покрити нормите за литературна (и езикова) грамотност на "ниво" 8-ми клас на СОУ" ще бъде изтълкувано толкова буквално. Изобщо, не очаквах, че с всеки текст ще ми се плаче все повече.

Разбира се, легитимен е въпросът дали оценявам чуждото "творчество" от висотата на петте си награди и единствената си досега книга. - Не. - Всички знаем, че една книга не е гаранция за нищо, дори да е добра. Никога не е късно да станеш за резил ;) Затова ще заема легитимацията си от Катя Йосифова (тя поне минава за авторитет ;))

Творческо писане

Дадох примери за лошо писане
Говорих за нарцисизъм, за самонавиване
За противопоставяне на твореца и тълпата
За лепнеща чувственост
За страха да не си старомоден
И за жаргона като псевдомладост
Всички примери бяха от
собствените ми стихотворения,
изоставени, но неизхвърлени.

- Екатерина Йосифова, "Ръце", ИК "Жанет-45", 2006

Надявам се, че аз самата съм изхвърлила всички образци на представите си за поетическа стилистика в 8-ми клас. Не мисля, че бих могла да ги понеса. Не и в трезво състояние :) Съвети относно самото писане на поезия съм получавала рядко, не повече от 2-3 пъти през цялата си "кариера" ;)
Бях на не повече от 18, когато Живко и Жоро от ЛитерНет ме хванаха натясно по време на един книгоиздателски семинар, на който превеждах, и кратко и сбито ми наляха в пост-пубертиращия мозък следния акъл:

1) Чети. Ти и без това си четеш, но чети как пишат мъжете. Женското писане си го можеш, но женското писане е опасно като свлачище. Женското писане намира оправдание в самото себе си. Женското писане размахва знамето на емоцията и не търпи критика, защото кой би се осмелил да критикува нечие чувство, без да изглежда лош и несправедлив?
От списъка, надраскан с червен маркер върху жълт лист хартия, помня, че трябваше да прочета поезията на Биньо Иванов и "Черешата на един народ" на Георги Господинов.

2) Дистанцирай се. Не приемай собствената си емоция за последна инстанция. Емоцията не е литература. Да, много често е в същината на добрата литература, но сама по себе си не е достатъчна. Емоцията е манипулативна, а читателят не обича да бъде манипулиран. Той обича да бъде изненадван, забавляван, разплакван, но не обича да бъде изнудван. Научи се да се абстрахираш от себе си - поезията не се върти около теб. Тя е жива сама по себе си, не благодарение на теб. Тя идва при този, който е отворен, а не при онзи, който много я иска.
Не се самосъжалявай в стихове. На никой не му пука от какво те боли. Всеки го боли, ти не правиш изключение. Сексът не е повод за запознанство. Драмата не е повод да го играеш поет(еса). Никой не иска пет вариации по тема как те е зарязало гаджето и колко страдаш. Всеки са го зарязвали и с нищо не можеш да стъпиш дори на малкия пръст на личната му драма.

3) Бъди брутално безпощадна към себе си. Режи с голямата балтия всичко, което не допринася за текста. Режи с голямата балтия всяка финтифлюшка, по която си се увлякла, защото искаш да пофлиртуваш с читателя. Изобщо, поезията не е в думите, тя е в пространството между тях. Никога не го забравяй, когато се раздърдориш. Не се жали. Не пиши, за да впечатлиш някого. Не използвай поезията. Не я превърщай в инструмент за себедоказване и трупане на дивиденти, защото поезията е по-голяма от теб и ще ти тегли една майна.

4) Когато нямаш какво да кажеш, мълчи си. Пиши единствено и само, когато ще се тръшнеш болна от холера, ако не го напишеш това. Но не се самозаблуждавай. Човек лесно се подвежда кога има истинска потребност, кога е готов и кога просто иска да си погали егото. Затова бъди бдителна, а не снизходителна към себе си. Полази ли те и най-малкото съмнение, че не ти е чиста работата, късай листа и излизай на разходка да си проветриш мозъка. Не се опитвай да излъжеш, няма да мине номерът. Дори и най-добрата техника не може да прикрие липсата на истински живец в поезията.

5) Уважавай себе си, словото и читателите си. Не предъвквай едно и също в пет вариации по тема. Скучно е. Не плагиатствай за нищо на света. Когато не можеш да избегнеш клишето, присмей му се. Покажи, че можеш да погледнеш на себе си отстрани. За Бога, не се приемай толкова насериозно.

Мисля, че това беше първият ми и единствен урок по доблест в поезията.
Проблемът е, че чета текстовете, постъпили за конкурса, и ми се струва, че много от тези "автори" далече надхвърлят крехката възраст 18 години, но този урок са го проспали...

Очаквайте скоро следващия урок по техника.

П.П. Препрочитайки какво съм написала, не мога да не отбележа приликата с Пътя на воина. По Кастанеда, примерно. Или по дао, какво значение има. Не ми беше хрумвало, че би могло да има връзка, но може би практиката на някакъв вид източна философия или бойно изкуство също е начин да овладееш същността на поезията ;)
С риска, разбира се, в някакъв момент да си останеш само с практиката и без поезията... ;)
Има страшно.

Мама

2008-02-04T03:07:00.001-08:00

Изпрати ми го Мишето и на мен ми се стори толкова прелестно, че реших смело да пренебрегна авторското право и да се изфукам. Още повече, че и тя вече не знае как е попаднало при нея. (Но все пак, ако някой знае кой е фотографът и откъде е взето оригиналното изображение, да бъде така добър да съобщи в коментарите. Благодаря.)

Сутринта установих, че съм си обула два различни чорапа - жълт и зелен.
Също така не знам дали някой е ял наскоро млечна каша "Слънчо" с 11 витамина за бебета над 4 месеца, но по необясними причини в момента спада към предпочитаните ми храни.
Толкова по темата за прогресивното оглупяване.

П.П. Аз чак загрях, че това не е снимка, а компютърна графика. Омммм... информацията търси мозъка ;)

Happy

2008-02-03T04:19:00.000-08:00

Melanie & me, Sofia Coffee Heaven, 03.02.08

Тя се казва Мелани. Родена е 14 часа преди мен, същата година. Асцендентът й е Козирог, на мен Луната ми е там. Иначе всичко ни е еднакво, освен разположението на домовете. Аз винаги съм била малко по-луда, тя винаги е била малко по-дисциплинирана. Колежка ми е, запознахме се на спирката на автобуса в първи курс. Живеехме в едно и също общежитие. През пролетната ваканция, докато аз си бях в България, тя се запознала в кръчмата с Николай. И досега са заедно.

Година по-късно се изнесохме заедно на квартира. Ремонтирахме заедно. Ходехме заедно на училище, винаги се падахме в една и съща група, защото фамилиите ни започват започват с една и съща буква. По празниците винаги си "сверявахме" подаръците и избухвахме в смях, защото получавахме едни и същи неща от напълно различни хора. Тя завърши половин година преди мен, заради пословичната си порядъчност. Аз завърших половин година по-късно заради пословичната ми щуротия. Докато учех, тя ми готвеше, изпитваше ме, пазаруваше, мъкнеше учебници от библиотеката. Когато си взех изпита, ми сготви и ме сложи да спя. Тя си знае колко пъти ме е "спасявала" - кога с пари, кога с храна (студентски години), тя си знае как нито веднъж не каза "не те разбирам", нито веднъж не каза "това не е правилно", нито веднъж не ме осъди. Само аз си знам какви съм ги вършила.
Тя е в Берлин, работи в отделение по вътрешни болести. Някак все ми се струва, че е много по-истински лекар от мен. Тя се смее и разказва как се тресе от страх и нерви всеки ден, когато отива на работа. Съвсем като мен. Почти не си пишем, може би два пъти в годината. Горе-долу по толкова се и виждаме.

Днес беше в София. Малко повече от половин час се разхождахме в Южния парк, малко повече от половин час пихме капучино. След малко ще се качи на самолета и ще замине... Когато се върне през август, аз ще имам бебе. Може би просто трябва по-често да си пишем. Ей така, заради удоволствието, не за друго.