Нighfive me

Мисля, че открих решението на проблема. Как да се организирам така, че да вместя (почти) всичко, което искам, в дадените ми от Бога 24 часа на денонощие. Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но не съм сключила тайна сделка с Него за още толкова. В замяна на душата ми, примерно. Тц.

Едно време, като малка, имах задължителен план за деня. От еди-колко-си часа до еди-колко-си решавах задачи, от толкова до толкова правех гимнастика и, разбира се, през цялото време стръвно го ненавиждах. Другите играеха на двора. Аз имах план. И, разбира се, захвърлих и плана, и гимнастиката в първия възможен момент. Поживях си. Оплетох конците. Сатурн ми кацна на асцендента и ако не искам да се влудя от липса на прегледност в живота си, за добро или зло ще ми се наложи да се върна към *та-даааа* ПЛАНА. Не в екстремната му форма, разбира се, не разграфен в интервали от по пет минути, но все пак. Трябва да има някакъв начин да мога да побера в живота си нещата, които са неизбежни и нещата, с които искам да се занимавам. Да ги събера така, че да не се избиват взаимно и преди всичко аз да не се разболея от шизофрения или пък депресия. Знам, че не мога да имам всичко, но ми се иска да имах поне повече неща. А това май става единствено с добра организация.

Чувствам се глупаво, че не ми хрумна много по-рано. Щях да си спестя много гледане в точка и чувство за безпомощност. Ениуей. Следобед ще изготвя ПЛАНА и... ще променям живота си - от понеделник ;)

'Cause I'm a Supergirl

Дотам и обратно

Пише ми се за адски много неща. Пиша, за да процесирам и с потрес установявам колко ограничени са възможностите на процесора ми да обхване всичко онова, което е живият живот. Overwhelming. Не обичам, когато думите ми изневеряват. Думите са моята територия, елементът на моята виртуозност, сигурност и сила. Напоследък имам чувството, че с тях се движа по твърде тънък и твърде хлъзгав лед...

Във влака, неделя сутрин, баби. Набързо разбираме кой накъде пътува, колко деца има, колко внуци, кой е умрял, кой се е родил. Въобще, ако служителите в съвета даваха информация с такава готовност, животът ни щеше да е много по-лесен. Разговорите навлизат в битовите подробности на пердетата (очни и дантелени), ревматизма и тазгодишната суша. Аз пътувам сама. Всъщност, не. С априлския брой на списние едно, който за съжаление е толкова ослепително бял, че след пет минути в ръцете ми и във влака вече е сив. Чета списания като книги - от корица до корица (дори нещата, които всъщност не ме интересуват, защото в едно имат таланта да ги напишат така, че да искам да ги прочета), с почивки и паузи за "елементи на разсъждение".

Първото, което ми прави впечатление, е снимката на Денката сред контрибуторите. Денката е приятел и пич. Денката всъщност се казва Денис Коробко и преди малко по-малко от година разкри пред мен очарованието на едно джаз-мазе, наречено Куфара, в което оттогава съм прекарала не една незабравима вечер на мента и мляко, пиано и приятели. Разбирате, нали, този специален коктейл от зле осветено (хладничко) мазе, джаз, мента с мляко, пиано на живо, старомоден кенеф със старомодна френска закачалка, старомодни куфари (hence the name), старомодна емайлирана кана и приятели. Това всъщност е друга тема за друг пост, но снимката на Денката с малката ехидна усмивка зад очилата и в ъгълчетата на устните as usual - на страниците на списанието събужда от мен странна смесица от радост и гордост. И сантименталност. Hey, I know this guy. Споменавам го, защото Д. е много близо до усещането ми за живота такъв, какъвто си го представям. Живот, който се дели ясно и отчетливо на две категории - 's got the blues, baby и точно обратното. Нещо толкова неподатливо на дефиниция и лесно изплъзващо се, примесено с изветсна доза носталгия и тонирано в сепия, но разпознаваемо именно в детайлите. Но за това, наистина, друг път.

Обичам предговори, които ме хващат. Editorial-и, които имат какво да ми кажат. Въобще, думи, които звучат лежерно и леко захвърлени, но прекалено смислени. Като тези на Веселин Трандов. Нещо, в което мога да се припозная. Нещо, което да ме накара да мисля. Нещо, което мога да направя свое:

re: Аз съм/искам да бъда:
млада (с всичките изключително плашещи и вънуващи опции, които произтичат от това)
позитивна (like, all the time)
динамична (в определени ситуации)
добра (в това, с което се занимавам)
доволна (от това, с което се занимавам)
алтернативна (в смисъл - психо. in a nice way)
широко скроена (но не съшита с бели конци)
критична (но не в критическата)
интелигентна (нали?)

Обичам:
себе си (we should talk about this)
другите (в индустриални количества)
хумора (с тънко нарязан лимон)
иронията (особено "авто")
"наш'те планини зелени" (и изобщо всичко зелено, синьо, червено, жълто - pure)
сладко и солено (едновременно)
екстремистите (но само умерените)
града (въпреки всички селяни в него)
селото (автентично)
живота (чат-пат)

Искам:
здрав дух в здраво тяло (и въпреки това продължавам да си ги разбивам всекидневно)
да спрат да ме занимават с глупости (но продължавам да не знам как да отказвам)
да спечеля от еврофутбол (но не ми стиска да залагам)
да направя филм/роман/изложба/кабинет по астрология/алтернативна медицина/кръчма (just to name a few, но се съмнявам в способностите си)
да променя живота си (но все отлагам за другия понеделник)
още и още, и още (но изпадам във фрустрация само като си помисля... мисля твърде много)
да живея в нормална страна (но въпреки това стоя тук, yes)

Sounds like a pretty good plan, eh. Мисля, че това ми липсва напоследък - планът. Погледът. Яснотата. Острите очертания. Стабилността. Сатурн-Нептун по оста ми първи-седми категорично си казва думата. Колебая се, както не съм се колебала никога през живота си. Липсата на стабилност ме измъчва, както не ме е измъчвала никога през живота ми. Задавам си въпроси, които никнат като гъби след дъжд, десетки и стотици в минута. И понеже не мога да ги процесирам всичките наведнъж, и понеже от всяка дреболия произлизат десетки други, просто блокирам. Не се тръшкам, не изпадам в депресии, относитено фукционална съм, но не съм "аз". Приличам на пъзел с 2000 части, добре разбъркан и пръснат по пода. И нямам никаква идея откъде да подхвана. А може би това е идея! Някъде в старата квартира има един гигантски неподреден пъзел. Може би, ако се опитам да сглобя нещо на външен план, вътрешно също нещо ще се намести. Просто очаквам онзи "а-ха" момент, повече от всичко искам да чуя онова кликване, прищракване, което анонсира, че всичко си е по местата и добре смазаните зъбчати колелца ще се задвижат всеки момент в правилната посока. Yeah, f*ck, go figure.

Ще завърша с любимия ми цитат напоследък. Очевидно имам твърде много свободно време, щом гледам Judging Amy по Холмарк.

We're all a mess of contradictions.
Dying doesn't change that.