Хормонално недоразумение

It's my middle name. Спи ми се. Непрекъснато. Когато не ми се спи, ми се повдига. През останалото време ме боли глава :)

Може би това ще помогне.

In other news, растем, но не дебелеем :) Засега.

Щастлива нова година, y'all :)

Наистина :)

Това не е нашето бебе, но е абсолютно същото, което видях на видеозона в четвъртък. И освен това изобщо не е бебе, а плоден сак в 4-5 г.с. Бебето още е прекалено мъничко, за да се види.
Аз съм абсолютно луда. За всеобщо забавление д-р Петкова смята, че бебето й (което вероятно в момента се състои от 12 клетки, или някъде там) ще изпадне, ако кихне. Освен това ако няма кой да ме спре, ще си правя тестове сутрин, обед и вечер, за да съм сигурна, че още е там, а не е изчезнало някъде.
Иначе съм добре ;)
Само се чудя дали това странно усещане всъщност е гадене или зверски глад :) Добро дете съм, пия си витамините, слагам си маска в отделението, за да не лепна някой гаден вирус, почти не пуша и се радвам на живота. I'll keep you posted :)

Изненадаааааа!

Скрол даун до долния край на сайдбар-а (ебаси българският!) вдясно и... ВИЖТЕ САМИ!!!

:) :) :)

Cookies & Milk

Бисквити с мляко –
опит да подсладя
отдавна прегорели празници.
От лепкавата сладост ми призлява.

Отвъд острия ръб на мълчанието

Отвъд острия ръб на мълчанието
и все по-навътре -
Фата моргана.
Брегът се отдръпва.

Смело се давя на плиткото.

"ГЛОСИ"-празник на Международния панаир на книгата в НДК

На 9 декември, от 15 до 17 часа, в рамките на културната програма на Международния панаир на Книгата (НДК - 05-09 декември 2007 г.), във фоайе "Запад" на 3 етаж, сте (прелюбезно) поканени за гости и участници в литературния "ГЛОСИ"-празник. В програмата: премиера на книгата на Мария Тодорова "Кратки пространства", софийска премиера на "Небе и други герои" на Нели Добринова, софийска премиера на първия брой ("ЕСЕН'07") на тримесечника за литература "ГЛОСИ", софийска премиера на тетралогията ( ) "Четири" на Валентин Дишев, представяния на нови и вече помъдрели книги на наши приятели...

Щандът на издателство "АРС", на който тези книги ще бъдат представяни (и продавани ) за целия период на панаира (05-09.12.07) е № 99, на 3 етаж (и е 3 квадратни метра ).

Поверие

Бавно
никне мракът
във небето
и разцъфва
в звезден дъжд
на върха на високосно лято.

Хората,
по-ниски от тревите,
шепнат на децата си,
че Господ
прави
бебета.

У дзи*

Понякога
дъхът ми
си свлича сетивата
и тръгва да пътува
бос,
но не на Изток,
а навътре.

----------------------------
*У дзи - Великата пустота


Но много повече ми се иска да ви покажа стихът на Левена, от който тръгна всичко:

У дзи*

Хиляди мили оцветиха очите ми
екзотично.
Кръстих лявото Север.
Дясното – Ин.
Така
плачат хармонично.
В петък,
когато разбирам китайски,
малки крачета на гълъб
рисуват йероглифи
по пясъка.
Водата
разчита следите им –
покрив на къщичка,
вярна посока,
нямане.

-------------
*Безпределна празнота

Разни работи

Сигурно от преумората, ама трябва да се отърва от разни мисли, преди да заспя блажено. Като никога съм социално развълнувана, да не кажа яхнала метлата.

На работа в момента е ужас, гарниран с малки ужасийки. Не смятам да навлизам в подробности, но след нощ като изминалата, ми се случи следното, което кара дори мен (а това е почти изумително), да се чудя какво правя в тази държава. А помните колко много искам да живея тук и очевидно на какви компромиси съм готова.

Връщах се сутринта от КОШМАРНО нощно, единствената ми мисъл беше да се добера до дома, да изпуша една цигара и да капитулирам. Ама за има-няма километър, никой таксиджия не иска да ме вземе. На спирката - билети? - няма. Виждам, че идва съответният автобус, качавам се, питам шофьора за билет - няма. Минава контрола. Иска ми билет. Аз подавам десет лева. "Ама билетчето ще ви струва седем лева", ми казват. "Знам", отвъръщам. "Нямаше билети." Два пъти. Никаква реакция. "Имате ли левче, да ви върна 4?" Хората ме гледат странно. Никой нищо не казва. Нямам сили да се разправям, щото от стрес и умора ей сега ще ревна. Кому да обяснявам, че съм стояла права и съм сновала между тежко болни деца цяла нощ и ако не се добера до леглото до 10 минути, ще загина? И кому да обяснявам, че не съм виновна, че билети не се продават на съответните места? Не ми е за седемте лева, често си хващам таксита за повече, за да избегна градския транспорт. Обаче ми е обидно. И слязох, и ревнах. Толкоз.

Реших да го разкажа само, защото Яна е писала тука за хайките контрольори, които отново са плъзнали. Аз нямам излишни сили да водя загубени битки. Нямам сили да обяснявам на непознати, че съм "от добрите". Нямам сили да понасям цялото това лицемерие и елементарна липса на човечност. Защото, недай Боже, детето на всеки един може да попадне при мен, и аз тогава какво да кажа? Че основната ми заплата е 350 лева и съм си я изработила сигурно още в първите два часа на дежурството? А същият този шофьор, дето не се е погрижил да има билети, получава, колко? 1200 ли им направиха заплатите? Само дето преди известно време почти не набих един баща (по размери два пъти колкото мене), задето се опитваше да ми бутне 100 лв. в джоба, за да гарантира, че ще се погрижа за детето му. Благодаря, няма нужда. Аз знам какво съм учила, знам какви перспективи имам и съзнателно съм избрала да живея и да работя тука. Никой не ме е карал насила. Значи - съзнателно съм се съгласила на съответните задължения и отговорности и няма място за повече коментари. И съответно ще дам най-доброто от себе си, ще опитам даже невъзможното, за да се чувстват тези, които по един или друг начин зависят от мен, в добри ръце.

Има неща, с които компромиси не биват. И тук - плавен преход към все още вихрещата се учителска стачка. Новини и вестници обикновено не фигурират в ежедневието ми. От една страна изпитвам лека погнуса, от друга страна - признавам - в синкавата мъгла на собствената реалност е доста по-уютно, и от трета страна - кога? До мене има една купчина ненаписани епикризи на деца, изписани преди месец и една тухла от 3000 страници, чисто нов американски учебник по педиатрия, за който наш'те дадоха половин заплата, който също мене чака. Но както и да е. От време на време все пак долавям по нещо, когато в сестринската върви телевизорът. Пък и имам приятели учители. Низвергнати, защото са се "обърнали против гилдията", понеже отказват да стачкуват и да оставят 6-годишните си първолаци у дома (може би сами, понеже няма кой да ги гледа) да чакат Годо. И ми се гади лекичко, само като си помисля. Пироговчани стачкуваха. А такива истории мога да ви разкажа за медицинското обслужване там, че ще ви настръхнат косите. Ми, като си ставал лекар или учител, да си мислил. Или си готов да даваш (независимо какво получаваш), или не ти е там мястото.

Да, разбира се, че не смятам заплащането за справедливо за труда, който полагаме. Ама не по този начин. Алекс много добре го е казала. Преди да искаш каквото и да е било, трябва да си изряден и ненакърним. Иначе е фарс някакъв. Понеже, знаете ли, аз не вярвам, че на някои хора и 3000 лв. да им дават, те ще променят отношението и ангажимента си. И щом сме допуснали подобни "професионалисти" в системата, ще му берем гайлето, докато намерим начин да ги отстраним един по един. Иначе ще отгледаме поколения по свой образ и подобие. И никой няма да ни е виновен, че децата ни вече не четат книги, понеже когато е трябвало да се научат, не е имало кой да ги научи. Примерно. И никой няма да ни е виновен, че се лутаме с децата си по доктори, защото съответните вместо да си налягат парцалите и да четат публикации, са киснали по протести. И се пазят взаимно, а недай си Боже да си черната овца и да излизаш от строя. Ще ти се стъжни животът.

Толкоз от мен. Гневно и разпокъсано, без логически проследяема нишка, но мисля, че който може и иска да ме разбере, ще ме разбере. И аз не знам как да оправя света. Ама знам какво зависи от мене.

Меланхолия

Отиде си лятото -
дългокрако
и миглесто,
умори се морето
да го разплискваме
и спусна сини кепенци.

Останаха само
чардаците
за късна среща,
нещо старо, нещо ново,
нещо синьо
и приятел назаем.

=========================

Това стихотворение получи последни, но много ефективни натъмънявания благодарение на приятелския колектив на ГЛОСИ :)

Лаконичен монолог на раздялата

Не биваше да събирате
толкова много чудовища
в една постеля.

~*~

Когато няма друг,
и няма друго,
морето ще отстъпи бреговете си,
луната ще отвърне поглед,
ще секне приливът,
разкривайки убежището
на две големи, грозни риби -
последните представители на вида си,
ще пада сняг
в посока -
към небето,
ще посинее въздухът
във спазъм
от ненадейното разголване
на самотата,
и след това ще бъде
малко
тихо.

Ще спи Вселената,
за да забрави.

°°°

Трябва първо да ни завие пръстта.
Да наметне земята отгоре
пъстър юрган
от кленова шума.
Да паднат кестените.
Да се съблекат акациите,
за да ни стоплят,
когато няма друго.
Трябва сълзите да се върнат
на небето
по бавния път на водата.
Да забравим всичко,
в което сме вярвали.
Да научим езика
на дъждовните червеи.
Да нахраним с плътта си
зеленото бъдеще на тревите.
И да мълчим
до преливане.

Тогава
ще дойде
първата неделя
след първото пълнолуние
след пролетното равноденствие
и ще прогледнем в тъмното.

Няма
бързи начини
за възкръсване.

Без думи

photo courtesy of Бистрето

ничия земя

Или в пространствата помежду,
усещай същността си като мълния ~ Лакшманджоо

в пространството
помежду
не допускаме случайни грешки
всичко се свежда до
умението да приютиш жестовете
рано сутрин
когато територията на телата ни
е още ничия
и затова без никакво усилие
пристъпваме
оттатък зèниците

Молитва

Да има Небеса.
Да слязат в мене,
когато съм достатъчно голяма
да ги износя и да ги зачена.
А мене вече
да ме няма,
няма.

Има едно място...

... създадено от човек, когото много обичам. Населявано от хора, които започвам да обичам. Или... населявано от думите на хора, които... Или...
Има го това място, където се случва да напомням, че предпочитам да съм Яна. Защото Бояна ми звучи почти като д-р Петкова ;) Във всеки случай, има го това място, където се раждат разни неща. Под пръстите на талантливи хора. Елате ни на гости. В ГЛОСИ :)

Пък аз съм влюбена

В съвършеното бебе. Най-красивото и синеоко дете на света. Най-чаровното, усмихващо се, малко, миниатюрно, перфектно същество. Което на крехката осем-месечна възраст вече си знае цената. И умира да разиграва мама с играта "аз ще изхвърлям от кревата, каквото ми попадне, а ти ще го миеш и ще ми го връщаш обратно".
Пу, пу, да не са му уроки. И Господ да им е на помощ на девойките :)
А сега, лека нощ :)

Обет за мълчание

Отглеждам
Вавилонска рибка
да ви превежда
синьото
в очите ми.

Животът на другите

Das Leben der Anderen

Вманиачила съм се по този филм. ГДР в началото на 80-те години, Щази, Стената.

Някакси животът ми се стече така, че Стената ми падна не само пред очите, ами пред входната врата.
От народ по улиците не можех да стигна до училище и нощем не можех да спя, защото народът си чукаше парченца от Стената под прозореца ми.

Така че някакси това е свързано с личната ми история. Филмът е сниман на места, на които съм живяла. На улици, по които съм минавала всеки ден. И в главната роля е най-любимата ми германска актриса, Мартина Гедек.

Можете да си го изтеглите от Замунда, но не ви препоръчвам да го гледате с наличните субтитри. Просто една реплика няма правилно преведена. Аз вече го преведох, сега псувам Subtitle Workshop и правя субтитри. Около 15-ина минути от филма дневно. Много тегава и гадна работа, но към края на седмицата може да съм посвършила и ще ги кача някъде за обща употреба.

Нови дрешки за блога

Бисето се е върнала и вчера бяхме в Мара. И понеже тя е твърде мила и няма да го каже, аз ще кажа, че сервитьорът е противен. Ама рядко противен тип. Поне на мене рядко ми се случва да срещна някого, който да ми е неприятен, защото ми сменя пепелника. Или не го сменя. Или ми вдига чинийката за чая и после трябва да си сложа торбичката - в пепелника. Или ми се сърди, защото искам да си поръчам нещо. Или защото искаме да му платим. АРГХ!

Бисето също така ще ходи някъде да си почива от почивката в Америка ;) А пък аз ходих в Родопите миналата седмица, за два дни. Единият го прекарах почти в делириум, защото тръгнахме след нощно и аз не бях спала изобщо. Така че провлачих краци из Ягодинската пещера и Дяволското гърло и само при мисълта за баири ми се повдигаше. На следващия ден обаче, свежа и отпочинала, нямаше сила на тази земя да ме спре. Е, не е Мальовица. На края на деня си мислех, че може и още. Тоест този път не изпаднах в опиянение какъв съм пич, който се катери като коза по баирите ;) Всеки път си мисля, че "аз това не мога да го кача" и в крайна сметка го качвам. Повече на инат. И на почивки през 20 метра денивелация.

Нищо не се равнява на онова новогодишно катерено до Мусала в сняг до кръста, когато мислех, че ще получа инфаркт, защото предния ден бяхме ходили в Созопол. И аз каквато съм кекава, не понесох лесно бързия преход от кота нула на 3000. Тогава наистина си беше на инат. Обаче П. отдавна ми знае номерата. "На бас, че Яна няма да се качи до еди-кое-си колче" и Яна може да се качи и до Еверест. Само дето на връщане бях умряла от студ (неподходящи обувки), стичаха ми се сълзите и повтарях, че "не мога да направя нито една крачка повече." В крайна сметка благополучно хванахме предпоследната кабинка на лифта до Боровец, където ни чакаше компанията и аз проспах Нова година в състояние на пълно изтощение. Обаче имам едни геройски снимки на върха. И история за разказване.

In other news, миналата седмица по празниците всички колеги ходиха на море, планина или просто си почиваха вкъщи, само зайците ни скъсаха от дежурства. Пък аз се очертавам като карък, защото току застъпя, току са се чули сирените на някоя линейка. Останалото е адреналин. Засега жертви няма и аз още съм жива.

И ми се иска да изпадна в някакво лирично отклонение за красотата на природата, но всъщност никога не ме е бивало в пътеписите. По минарета си падам. И по родопски клин. И по въздух, който е токсичен със съдържанието на кислород в него. Падам си и по кадифено зелени поляни, баби в пембени престилки и отворен Schiebedach над главата. Падам си по места, където има много вода. По мърляви кучета. По сняг през септември. По мирис на борова гора. По стръмни пътеки. По паднали телефонни батерии. И по приятели, които обичам...

Лятото вече се вижда откъм гърба, а аз така и не разбрах кога мина, докато бях заета да се паникьосвам за това или друго. И пак съм във вечното си състояние на "чакам следващото лято". Но докато го чакам, смятам тази година да се пробвам с опитомяване на зимата. Мирише вече сутрин на озон... и ми харесва.

Лудост

Когато учех за матура по математика, сънувах числа. Гигантски, свръхголеми, триизмерни числа в пространството. Когато чаках да ми дойде писмото за изпита след втори курс (в него трябваше да пише по кои дисциплини ще ме изпитват), сънувах стотици, хиляди писма, изсипващи се от небето, една голяма планина от писма, които отварях и във всяко едно пишеше: "Анатомия и физиология". Когато истинското писмо дойде, в него пишеше - същото. (А Хари Потър го четох чак 1-2 години по-късно.) Когато учех за държавни изпити и решавах по цял ден тестове, сънувах огромни букви A, B, C, D, E, в които се спъвах и блъсках насън. А сега... сега сънувам диагнози, резултати от изследвания, визитации, болни деца, монитори, които светят и аларми, които пищят. Изморително е. Искам си черната дупка на моите безпаметни сънища, в които е напълно тихо, тъмно и топло, и никаква тревога, никаква мисъл не прониква. Искам, поне когато спя, да ме няма.

Разчупване на ледовете

Не знам откъде да започна да разплитам кълбото на натрупалите се мълчания...

Вече не познавам себе си. И когато сутрин се срещна в огледалото с някаква нова версия на "мен", тя отново е мъничко друга, още преди да успея да свикна с нея напълно. Това ме прави дебнеща, мълчалива, дистанцирана и напрегната. Липсват ми стройни теории за естеството на нещата. За толкова много години не успях да създам ефективна Утопия, в която да се чувствам на място... и се отказах.

За кураж препрочитам молитвата на Св. Франциск Асизки и 3-та глава на Еклесиаст.

Just breathe :)

The Libertine

През 1660 год. със завръщането на Чарлз II към английския трон, театърът, изобразителното изуство, науката и половите сношения процъфтяват. 13 години по-късно, в разгара на икономическа и политическа криза, Чарлз II моли приятеля си Джон Уилмът, втори граф Рочестър да се завърне от заточението си в Лондон. Джон е морално пропаднал пияница и сексуално активен поет-циник, а кралят го моли да напише пиеса, с която да впечатли Френския посланик. В театъра Джон среща амбициозната, но начинаеща актриса Елизабет Бери, и решава да я превърне в звезда. Той се влюбва в нея, а тя му става любовница. По време на представлението пред френските благородници той изпада в немилост. Умира на 33-годишна възраст от сифилис и алкохолизъм, като на смъртния си одър приема християнската вяра.

Рочестър: Позволете ми да бъда откровен в началото. Вие няма да ме харесате. Господата ще изпитат завист, а дамите ще отвърнат очи в погнуса. Вие няма да ме харесате сега, а по-късно ще ме харесвате още по-малко. Дами, предупреждавам ви: Аз съм винаги готов. Това не е хвалба или празно твърдение, а железен медицински факт. Аз ви го слагам. И вие ще ме гледате как ви го слагам и ще въздишате. Недейте! Ще си навлечете много неприятности и за вас ще е по-добре да гледате от разстояние и да си правите изводите, отколкото да ви се вмъкна под полите. Господа, не унивайте. И вас няма да подмина. За вас важи същото предупреждение. Усмирете жалките си ерекции, докато приключа. Но по-късно, когато се чуакате, а по-късно вие ще се чукате, ще го очаквам от вас и ще знам, ако ме разочаровате - искам да се чукате с моя човекоподобен образ, заседнал в слабините ви. Почувствайте как е било за мен, как е за мен, и се запитайте: "Тръпката, която изпитвам, същата тръпка ли е, която и той е изпитвал? Дали е знаел нещо, до което аз нямам достъп? Или съществува някаква стена на покварата, с която неизменно се сблъскваме в онзи единствен, триумфален миг?" Това е. Това е моят пролог, никакви рими, никакви демонстрации на благоприличие, каквито, надявам се, не сте и очаквали. Аз съм Джон Уилмът, втори Граф Рочестър и аз не желая да ме харесвате.

(...)
Ето го, тук лежи най-после, приел вярата на смъртния си одър. Набожният развратник. Не бих могъл да изтанцувам и половин такт, нали? Дайте ми вино, ще го изпия до дъно и ще разбия празната бутилка в стената. Покажете ми Исус Христос в агония, и аз ще се възкача на кръста и ще открадна пироните му, за да ги забия в собствените си длани. Ето ме, отивам си от този свят, едва влачейки крака. Слюнката ми още не е засъхнала по страниците на Библията. Поглеждам топлийка и виждам на върха й танцуващи ангели. Е? Харесвате ли ме сега? Харесвате ли ме сега? Харесвате ли ме... сега?"

понеже забравям вицове

... ето любимите ми напоследък:

Две блондинки си говорят за ядрена физика. Чуват се стъпки. Едната казва: "Шшт, мисля, че е мъж. Дай да си говорим за козметика."

Американец, французин и руснак корабокрушират на самотен остров. Само пясък и море, ни бананова палма, ни кокосова палма, ни нищо. След малко морето изхвърля една каса водка от останките на кораба.
- Така или иначе ще се мре, - казва руснакът - поне ще се напием до смърт и ще умрем щастливи.
Изпиват една бутилка, изпиват втора, от третата излиза джин и проговаря:
- По принцип изпълнявам по три желания и тъй като сте трима, на всеки се пада по едно. Помислете си добре какво искате.
Пръв се обажда французинът:
- Аз... абе, не че е лошо тука - слънце, море, приятна компания, ама... нали, у дома, Мари, ривиерата... Айде да ме върнеш у дома.
Речено - сторено. Идва ред на американеца:
- Хубаво е тука, добро приключение беше, ама Мери, ранчото, хоум суийт хоум, айде да си ме прибереш у дома.
Готово! Тогава руснакът се оглежда наоколо и казва:
- Еееее, виж колко водка остана. Тъкмо беше започнало да става весело. Върни ги сега обратно!

Един кораб корабокрушира край остров с канибали. Там, на брега, се е строило цялото племе, начело вождът и до него синът му - да се обучава. Излизат корабокрушенците един по един от водата, мокри, жалки и преди да се усетят, вождът вече се е разпоредил - тоя с ориз, тоя с картофи, тоя на шиш, онзи на скара, а този в буркани за зимата. Племето хуква да изпълнява заповедите, а накрая от водата като нимфа се възнася една страааааааааааааашна пичка. И вождът казва на сина си:
- А тая - в палатката ми.
- Ами мама?
- Какво майка ти? Майка ти - с ориз!

Също тук.

... толкова засега :) ъпдейт върху моя милост, soon to follow.

вчера

10:00 ч.
- Ало, търся д-р Петкова.
- Ъъъ? (Информацията търси мозъка...)
- Обажда се д-р Еди-коя-си, изпълнителен директор на Педиатрията към МА.
- Да? (Информацията е намерила мозъка и той е в клиничен шок.)
- Документите ви са на бюрото ми, бих искала да се срещнем.
- Ами... разбира се... (Мозъкът мисли, че бихме могли да се срещнем към края на юли...)
- Можете ли да дойдете при мен днес, до 11:30?
- (???) Добре, разбира се. (What the f*ck?!)

10:16 ч.
- Тази пола става ли? Личи ли си, че краката ми не са перфетно избръснати? Сега трябва ли да се покатеря на токчета? Не? Сандалите стават ли? Айде де, много ме е страх, пожелай ми късмет. Не, не си сядай, ела да ми полееш с вода пред входната врата. Мама винаги така прави, за да ми върви по вода...

10:37 ч. (на спирката на автобуса)
- Мамо, мамо. Обадиха ми се от педиатрията да отивам на интервю. Мамо, направи нещо, направи някаква магия!

10:52 (my inbox)
"Успех. Страхът ще отстъпи на усещане за познато, за предизвикателство, за възможност, ако му позволиш. Усмихни се. Пак :) И спокойно. Аз ти се радвам :)"

11:02 ч.
- Добър ден, търся д-р Еди-коя-си.
- Разбира се, за кого да предам.
- Бояна... Петкова... (Сигурна ли съм, че така се казвах? Да направя справка с личната карта?)
- ДОКТОР Петкова?
- Амиии... да.
- Д-р Еди-коя-си, д-р Петкова е при мен, едно хубаво момиче... Да? Да влезе ли?

11:04 ч.
- Добър ден.
- Добър ден.
- Аз може би малко Ви изненадах... (А? Малко?!?)
- Ала-бала... Блаблаблабла... Много съм впечатлена от СиВи-то Ви. Блаблабла, алабала... Досега не сте работили...?
- Ами... нееее... завърших през ноември... исках да уча уж анестезиология... всъщност в началото исках да уча педиатрия и после нещо се разколебах... и сега...
- Ами, можем да Ви предложим идеалното място в клиниката по Пулмология с интензивен сектор. (Fade out)
- С удоволствие ще Ви приемем в нашия екип като ординатор... Блаблабла...
- Да, разбира се, че искам да работя тук!!! (WTF?) Кога искате да започна?
- Ами, ВЕДНАГА?
- МОЛЯ? (HELP!!!) Аз... ъмммм... мислех да пътувам до Германия за две седмици, ще се върна на 16-ти...
- Можете да започнете и на 16-ти. (Ааааааааааааа!!!)
- А... може ли да започна на първи август?
- Разбира се.
- Блаблаблабла.
- Алабала.
- Много ми беше приятно да се запознаем.
- И на мен... блабла (В кой филм съм попаднала???)

11:15
Welcome to Hysteria Land. You won a Ticket to Insanity Valley.

От брошурката на болницата

Основна дейност:

• Интензивно лечение на деца, нуждаещи се от дихателна реанимация
• Спешна диагностика и лечение на коматозни състояния
• Интензивно лечение на шокови състояния в детската възраст
• Лечение на остри пневмонии, бронхиална астма и други заболявания на дихателната система
• Диагностика и лечение на спешни неврологични заболяванияв детската възраст

Бог да ми е на помощ.

малките тайни на утрото

проглеждам за деня
като новородено коте
намирам те да си отиваш
само временно
оставяйки следи от себе си
по въздуха
да те разчитам
на арабски - по кафето
на френски - по парфюма
да те сричам
по спомените си от снощи
проглеждам в утрото
как си отиваш
само
до
довечера

трамвай желание

качи се
жената с очите които развеждат мъже
жената
с очите които карат други жени
да сънуват кошмари
да дърпат аварийната спирачка
в случай на нужда да разбиват прозореца
с малкото чукче
да си прибират коремите
да си проверяват червилото
да си приглаждат полите
да отбягват погледа й

качи се жената с очите които развеждат мъже
и заплака

Цветно и в картинки

Хубаво беше! Много...
Виждах хората, които обичам и в мен се разливаше една топлина... Бях ужасно щастлива! Човек не може да е щастлив по този интензивен начин много дълго, мисля, защото няма да му стигнат силите...

Всички сияеха. Мария и Марияна казаха толкова хубави думи за мен, че се чудех дали наистина за мен говорят или нещо са се объркали - както в речта на Мишката. Когато Марияна прочете "татко", почти цялата зала се разплака, даже на мадам Несторова до мене започна да й се размазва спиралата. А тя все пак е обръгнала на всякакво четене, пък и рокописа беше чела. В този момент се почувствах много специална. Казах си, че никакви литературни лаври не ми трябват, ако с думите си мога да направя това, значи си заслужава да пиша. Ако мога да докосна не само нечий мозък със сложно завъртяно словосъчетаниe, а мога да докосна сърца с един толкова простичък всъщност текст.


(снимките са courtesy of Бистрето, понеже мойто майче не знае как да постигне фокус с нашия апарат)

Тук виждаме, значи, Соня Несторова как бърше една сълзичка. Аз до нея. До мен е Мила Ламбовска, с която всъщност имахме обща премиера, а до нея е литературният критик Борис Минков, който отегчи публиката до степен на вледеняване. Пу пу, да не те представя критик. А до него е Мишето.

Роклето и обувките си ги бях купила специално и П. каза, че приличам на сицилианска (според мен)/корсиканска (според него) вдовица, която придружава ковчега на покойния си съпруг-мафиот към гробищата и вече тайно се озърта кой ще е следващият. Само тъмните очила ми липсваха. Ама (пазарно отклонение), знаете ли колко е трудно да си намеря нещо подходящо за носене? В момента е плъзнала бежовата мода - аз като облека бежово, бяло или розово и съвсем губя цвят, просто се сливам с дрехите. Другата крайност са рокличките с психеделични мотиви в стил 60-те, които си противоречат с добрия ми вкус. И то не остава много, което хем да ми стои, хем да контрастира, хем да не причинява епилептични пристъпи на гледане.

Като стана дума за епилептични пристъпи, много бях щастлива, че седях с гръб към разпнатото даун-че на стената. За съжаление публиката нямаше този късмет:









Това е олицетворение на любимия ми термин "соцготика".





























А тук сме двете с Мила b&w.

Благодаря ви, защото този празник нямаше да е празник без вас. Думите нищо не означават, ако няма кой да ги чуе...

Обичам ви!

Мария и други природни стихии

С позволението на Мишката ви предоставям есето/речта й по представянето на книгата ми. Утре ще приложа (доста размазан) снимков материал и лични възхищения, но сега нямам сила. Затова останете с Мария. Защото аз я обичам.

Това беше любов от пръв поглед. Щом видя военния свещеник, Йосарян веднага се влюби лудо в него.

Първо я бях чела в интернет, после видях Бояна на живо и тя ме очарова. Няколко дни по-късно имах честта заедно с нея да понеса удара от външния вид на книгата „Така ми е”. Мисля, че го понесохме достойно, оцеляхме и свикнахме. После тя ме покани аз да я представя и ми я изпрати.

Онази досадна отличничка, която аз бях от първи до осми клас, веднага се събуди. Прочетох книгата от край до край и написах първата си реч. Много хубава стана. Ако някой проявява интерес, случайно имам около 20 копия и мога да ви я предоставя.

Там аргументирано и ясно обяснявам защо „Така ми е” е ценна и удоволствена книга, какви теми засяга и защо е изключително важно да си я купите и да я имате. Защото тя е чудесна.

Но тука започва завръзката значи.

Пратих въпросната реч на моя приятел, пратих му и книгата. Той ги прочете, после мълча достатъчно дълго, за да се почувствам изнервена (отличничката в мен се приготви да ревне). И той ми каза: Ти сигурна ли си, че това се отнася за „Така ми е”?

Ти си писала, че това е щастлива и жизнерадостна книга, препълнена със слънце и ярки цветове, и с поне 4 дози домашна лютеница вътре. Аз я прочетох и според мен това е интровертна, приглушена, синкава книга за отминаващото време, което никой не може да задържи или да върне назад.

Аз първо се засегнах, но после се замислих и разбрах нещо много важно за книгата на Бояна, и сега ще ви го кажа, за да ви спестя времето за мислене.

„Така ми е” не е една книга. Това са поне три стихосбирки, и ако я четете хронологично, текстът ще е съвсем различен, отколкото ако четете по друга схема (например 4-4-2). Което ми разкри, че „Така ми е” много прилича на „Игра на дама” на Хулио Кортасар, но е по-хубава от нея, защото е малко по-кратка.

И като продължих да си мисля за книгата на Бояна, аз се осмелих да направя едно обобщение, защото напоследък прочетох доста стихосбирки и едни от тях ми харесаха много, а другите ми бяха ужасни, и ми се иска да си отговоря на въпроса защо.

Според мен „Така ми е” е част от една тенденция от последните години, която аз наричам за себе си постстаромодна поезия. Тя е старомодна, защото в нея се допуска употребата на препинателни знаци, снизходително се приема използването на мерена реч и не е осъдително да се формулират свързани изречения и свързани, логични текстове като цяло.

Като старомодна може да се приеме и тематиката на тези текстове. В тях се говори за обикновени житейски неща – любов, смърт, пътуване. В нея се налага усещането за осезаемост и предметност на поетичния свят. Успокоението и удовлетворението се откриват в дейности като готвене, четене, пушене на цигари, хващане на плетки и други подобни прозаични занимания.

В постстаромодната поезия липсват самоцелно извадени на показ разложени вътрешни органи, секреции и екскременти. В тази поезия не се извършват и осъдителни вивисекции на езика – като анатомичен орган и като вид човешка дейност.

Постстаромодната поезия е съвременна, защото е талантлива, фина, оригинална, с уважение към езика и към читателя, с интерес към живота и наслада от съучастието с него. Тя се опира на познания от различни области на човешкото знание и култура, но е приложна, икономична, недемонстративна. Когато на постстаромодната литература й се присмиват, тя се смее на себе си най-много, защото си знае цената и хич не й пука.

Книгата на Бояна Петкова ми е точно такава – мило и добронамерено четиво, в което се говори за мен. Аз я чета слънчева, здравомислеща. Аз я чета, защото тя говори така, все едно е познавала баба ми. Моята баба много ме обичаше. Мисля, че ако беше жива и можеше да види колко хубав син имам, би била много щастлива и много щеше да го обича също. Баба ми много ми липсва.

Любимите ми стихотворения от „Така ми е” са „Шал”, „В света на малките залци”, „Видовете памет”, „Така ми е”. Много ми хареса представата, че хората биха могли да си разменят очите, и да погледнат света през очите на някой друг.

Мисля, че смисълът на поезията е точно този – тя ни дава възможност да погледнем към себе си с друг поглед.

В „Така ми е” аз виждам моя личен свят, и то по начин, който много ми харесва. Това е книга, която ми помага да се харесвам и да се обичам.

И не ми трябва нищо друго.

- Мария Донева


Междувременно тази реч породи ужасни разправии във форумната литературна периодика. Особено твърде смелото сравнение с "Игра на дама" заседна леко на някои субекти, оперирани от чувство за хумор и усет за (само-)ирония. Тук искам само да кажа, че независимо от силните думи на М., аз съм си аз - имам хубава усмивка. И толкова :)

Happiness

Аз съм един щастлив човек, честно.

В живота ми има толкова много обич, че просто струи отвсякъде. Толкова много хора, готови да ме предпазят, да ме задържат, когато залитам и най-вече - да споделят радостта ми. Да светят, когато аз светя.

В живота ми има толкова много хора, за които съм готова да застана на главата си, ако мога да им помогна. И да се радвам с тях и за тях, когато светят!

Чувствам се опиянена от това внезапно, остро усещане, че нищо лошо не би могло да ми се случи...

Мария е написала страхотна реч за книгата ми, но няма да ви я издавам сега, защото на представянето ще ви е скучно. После ще я помоля за разрешение да я публикувам тук, за да можем да й се радваме всички.

Фасадата на тази книга роди такива шедьоври сред приятелите ми, че изобщо вече не съжалявам. Защото отново си казахме, че се обичаме.

So_HaPpY ‎(11:01):

Хубавото на тази книга е, че разбива някои представи - като начало разбива представите за книга. В това се включва всичко. Чаровно е недоразумението корица. Този шедьовър се чудя дали играе в услуга на Яна или в ущърб. Не за друго - ако не я познава човек и види корицата и вземе, та прочете ще бъде приятно изненадан. Т.е. ще бъде опровергана онази приказка за дрехите, посрещането и ума. Има и друг вариант просто да не я прочете, което пък... ще направи читатели литературни ентусиасти, които са малко

Ако не познавах Бояна, нямаше да си купя брошурата. Но пък сега се сещам за едно главно предназначение - в този вид винаги можеш сръчно да махнеш телбодчето и да дадеш страница на някой ... да си я носи, знаейки колко го обичаш. Защото тази поезия е за такива хора, които обичат.

Хайде

И тук трябва да пляскат и да дойдат да си вземат автографи, а от Жанет да ме изгорят на клада.

И аз да загина млада и зелена в името на литературата )

Съжалявам за екзалтацията. Много съм щастлива.

Така ми е

Девойки и младежи,
лейдис енд джентълмен,

Представянето на книгата ми ще се състои на 03.06.2007 г. от 12 ч. на Панаира на книгата в НДК. Залата май остава да се доуточни.

Ще се радвам, ако прииждате на тълпи, за да споделите каквото там намерим за споделяне :)

За книгата ще говори великолепната Мария Донева (която ще пристигне специално от Стара Загора, за което съм й много, много благодарна). Ще чете актрисата с прекрасното име Марияна Де Мео :)

Апропо, ЗНАМ, че корицата прилича на реклама за Ксанакс или Постинор.
Спестете си коментарите ;)

Обичам ви, да знаете, и ви очаквам!

Яна

I did some writing while away

криво

тукa всичко е
криво
в цепнатините на стълбата
живее семейство гущери
буренът избуява в процепите
на плочника
а кукувицата отмерва времето
едно към кесим

и лехите са криви
всичко расте
където си е поискало
и откъдето се е взело
джодженът редом с магданоза
киселец редом с краставиците
и лозето сякаш е болно от артрит
цялото възел до възел

и думите им са криви
дувар вместо ограда
вратница вместо порта
дирек вместо колче
кьоше вместо ъгъл
всичко вирее според собствените си закони
и да искаш
не можеш да го изправиш

тук не е стигнала още мълвата за правите ъгли
дори от килнатите си радиоточки
под схлупените стрехи
хората още не са разбрали
че животът минава в прави редици
само следобедната им дрямка съвпада
със сведението за река Дунав
на български и два чужди езика

на трикрако столче край пътя
седи прототипът на вещицата
от приказките дето си има гърбици
и бастунът й има глава на дракон
захапал стъклено топче имитиращо кехлибар
тука всичко
е толкова криво
че даже са забравили да умират

(поне от благоприличие)

-------------------------------------------
-------------------------------------------

демографски срив

десет милиона от нашите
несбъднати бебета
са погребани в един
перверзен червен презерватив
с вкус на изкуствени ягоди

-------------------------------------------
-------------------------------------------

Май

Великден отмина,
но истинското Възнесение се случва сега
пред очите ми:
небрежно цъфнали макове върху бунището,
кринолините на божурите между бурена,
бялата шапка на баща ти метната
върху колчето
се полюшва в случаен ветрец.
А ти – с шарени гащи
и бос -
газиш в калта и поливаш
с червената лейка
една роза,
която разцъфва изискано
и се чувства малко неудобно,
малко не съвсем на място
сред цялата тази необуздана
пищност
на възкръсващата ни градина.

Поезия и вишни

Вчера в двора на музей "Иван Вазов" седяхме под вишната и слушахме:

*Стефан Иванов - "Гинсбърг срещу Буковски в публиката"
*Ида Даниел - "Бавните неща"
*Патриция Николова - "Часът на кучето"
*Галина Николова - "Отстрани"
*Николай Бойков - "Стихотворения с биография"; "Писма до Петър"
*Марин Бодаков - "Обявяване на провала"
*Иван Христов - "Бдин"
*Веселина Сариева - "Ощ"
*Мария Донева - "Има страшно"

Това е специално за Бистра, която искаше да й изпратя линкове към български поети.
Разбира се, аз имам своите предпочитания. Стръвно харесвам и обичам едни, никак - други. Това е въпрос на вкус, но не мога да скрия пристрастията си към Мария, която освен че пише фантастично, е най-пролетният и прекрасен човек, който ми се е случвал напоследък.

***
Мръсницата пролет
отново ме кара да искам,
но без да ми каже какво.
Със пръстче в праха
ми пише загадъчни думи,
и вече не мога да спя,
а мисля за тях и гадая.
Запрята полите ми
и ме разсмива, когато
трябва да бъда съвсем достолепна и тежка.
Напива ме с дъжд
и ме кара да бъда различна
от вчера,
и вчера е вече далече.
Показва ми булчински рокли по всички дървета
и само със бременни булки ме среща, и пак ми се смее.
Разплаква ме вечер за блясък в очите мръсницата пролет
и всякак ме кара да искам да бъда щастлива.

- М. Д.

В публиката бяха още Силвия Томова, Яна Монева, Красимира Джисова, Иванка Могилска и както се казва "и др." И аз, разбира се ;)

Харесах си още този сайт.

Приятно четене!

Вино от глухарчета

Енотека ОТТО. Намира се на "Иван Шишман" 37, точно до Мама Миа.
Първоначално се нацупих при идеята да ходим там, защото мислех, че съм облечена неподходящо и няма да се чувствам добре. И действително бях. Облечена неподходящо, that is. Но след първоначалното неудобство много бързо забравих. Това е едно от местата, които са някак... непретенциозно претенциозни. Предразполагат те. Зашеметяват те с грандиозната си селекция. Изкушават те с деликатни "винени мезета" като препечени филийки със зехтин, сол и черен пипер. Отпускат те с изчистените си линии и тихата атмосфера. Единствен недостатък: музиката. Вместо лек ненатрапчив джаз звучи някакъв безличен радио-микс.
Иначе - съботна вечер в София, близки приятели, малбек от Аржентина и... животът е хубав, нали?

Планът, ден първи

Мразя го, плана. Със същия плам, с който го мразех едно време. Но не мога да отрека, че си свърших всичката планирана работа за по-малко от планираното време. И сега се опитвам да претегля предимствата на добрата организация срещу недостатъците (главно наранено его). Мисля, че цял живот съм била заета главно с опити да се опълча на Сатурн. На всякакви видове авторитети, ограничения, норми и правила. помните ли онова филмче за овена, който се блъска ли, блъска в едно влакче. Докато влакчето отстъпва и излиза от релсите, за да стори път. Е, това е моят казус. Обичам да ми е трудно. В известен смисъл обичам да ме боли (главата). Макар да не отвежда никъде, макар да не решава нищо, това е моят стереотип. Дава ми бонуса на това да се чувствам силна и едновременно с това няма опасност наистина да успея. Не съм свикнала да успявам, нямам опит с това. Предпочитам да се движа в познатото пространство на предначертаната загуба. Никой не може да каже, че не се боря (дори с влакове). И никой не може да ме обвини, че не съм успяла да се преборя (с влака). Понеже в живия живот не е... като по филмчетата.

Планът ме напряга, ставам непоносима. симптом на естественото човешко съпротивление против промяната. Вчера си припомнях какво пише Лиз Грийн за Сатурн в огнените домове и знаци:

Сатурн в огнените знаци и домове слага бариера между съзнателната личност и интуитивното възприятие на съзнанието, характерно за елемента огън. Това често довежда до загубата на вътрешното чувство за цел и смисъл на живота

Това е особено мъчително, когато по рождение посоката и целта винаги са ти били ясни.

Трябва обаче да се помни, че при всеки елемент Сатурн подчертава важността на разбирането и изживяването на същността и сферата на действие на този елемент.

Спомням си, че ми беше много трудно, когато четох за пръв път Лиз Грийн. сега внезапно нямам въпросителни. Същността и сферата на действие на елемента огън е свързана с

функцията на интуицията. Огънят се асоциира с духа, енергията, първичния извор на живота и съзнанието. (...) На човешко, индивидуално ниво огненото самосъзнание се проявява в страстното желание на Овена да постига и открива, в удоволствието на Лъва да твори и обича (...) Разположеният в елемента огън Сатурн често е съпроводен от отчаяние и чувство за безплодност.

Можете ли да си представите колко мъчително е за един АЦ Лъв чувството за безплодност? Творчеството е начин за себеизразяване. Възпроизвеждане на себе си. А за Овена - загубата на посока, която по дифолт е "напред и нагоре"? Това е равносилно на загуба на смисъл. Пресъхване на жилката на живота. Не мога да си представя нищо по-страшно. Нищо, което да изисква повече реални действия от моя страна. Свикнала съм да действам, за да отбия номера. Но в този сучай не мога да си го позволя.

Ако напротив - тълкуваме конкретното положение като предизвикателство, чрез което с усилие и развитие на интуицията човекът може да се приближи до разбирането на своята истинска природа и роля по отношение на живота въобше, съчетано с унищожение или отстраняване на онези ценности, които са вече непотребни или се базират на илюзии, тогава той би могъл да се възползва от собствените си възможности и да развие онези аспекти от темперамента си, чрез които - символично - се добива златото на алхимиците.

Звучи добре, м? Манията ми за контрол винаги е побеждавала интуицията ми. И тази тактика винаги се е оказвала губеща в последна сметка. Сега Сатурн ми се поднася на тепсия. Трябва да съм луда, за да не се възползвам от този шанс. И по-голям мазохист, отколкото съм, в крайна сметка. Трудно ми е още да се отърся от усещането, че изневерявам на себе си, но каква е тази представа за "себе си", с която се идентифицирам и не ми ли прави тя лоша услуга... в повечето случаи...

Този път аз ще съм тази, която ще се отмести от релсите.
(И няма да го смятам за поражение.)
Имам план. Не ми харесва. Но ще го следвам.

me not me (I)

Me

Not Me

Видяно и харесано при sognatrice.
Pure Bliss - Converse.

Нighfive me

Мисля, че открих решението на проблема. Как да се организирам така, че да вместя (почти) всичко, което искам, в дадените ми от Бога 24 часа на денонощие. Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но не съм сключила тайна сделка с Него за още толкова. В замяна на душата ми, примерно. Тц.

Едно време, като малка, имах задължителен план за деня. От еди-колко-си часа до еди-колко-си решавах задачи, от толкова до толкова правех гимнастика и, разбира се, през цялото време стръвно го ненавиждах. Другите играеха на двора. Аз имах план. И, разбира се, захвърлих и плана, и гимнастиката в първия възможен момент. Поживях си. Оплетох конците. Сатурн ми кацна на асцендента и ако не искам да се влудя от липса на прегледност в живота си, за добро или зло ще ми се наложи да се върна към *та-даааа* ПЛАНА. Не в екстремната му форма, разбира се, не разграфен в интервали от по пет минути, но все пак. Трябва да има някакъв начин да мога да побера в живота си нещата, които са неизбежни и нещата, с които искам да се занимавам. Да ги събера така, че да не се избиват взаимно и преди всичко аз да не се разболея от шизофрения или пък депресия. Знам, че не мога да имам всичко, но ми се иска да имах поне повече неща. А това май става единствено с добра организация.

Чувствам се глупаво, че не ми хрумна много по-рано. Щях да си спестя много гледане в точка и чувство за безпомощност. Ениуей. Следобед ще изготвя ПЛАНА и... ще променям живота си - от понеделник ;)

'Cause I'm a Supergirl

Mondo beyondo

Аз съм фен на списъците. Обичам ги всякакви, непрекъснато ги съставям и после пренаписвам в главата си, но имам и няколко all time favourites, например All that jazz ще оглавява личната ми филмова класация до края на дните ми, а Wish you were here на Pink Floyd - музикалната. Няколко пъти започвам да пиша Mondo beyondo и няколко пъти се отказвам/отлагам. Това е списък с неща, толкова скандални и невъобразими, че може и никога да не се случат. Не и в този живот.

Мислиш си, че се пише като на шега. Какво толкова, няколко щуротии, няколко смели мечти и готово. Но за мен не е толкова просто. Не е дзен да искаш и да мечтаеш. Не е дзен да имаш желания. Но желанията заемат голяма част от мислите ми напоследък. Голяма, голяма част. Направо са плъзнали навсякъде като някакво хлъзгаво зелено извънземно желе. И може би начинът да си осигуря малко вътрешно спокойствие и тишина е този. Да ги сложа в един списък и засега да ги оставя настрани. Това не са обикновените желания. Целите. Нещата, които се постигат с труд и упорство. Това са онези неща, от които те стяга мозъкът, само като си ги помислиш. Невъзможните. So, there we go:

• Кръчмата. Като начин на живот. Не клуб или бирария. Не фешън-тиви. Нещо като Апартамента, Букис, Хамбара и Куфара наедно. За приятели. С компютър, прожектор, екран и пиано. С маса за билярд. Шах, скрабъл. Ретро, автентично, неполирано. Топло, приятелско, скришно. Кръчмата като дом.
• Книгата. Проза.
  
• Фотографията. Тъмната стаичка.
  
• Къщата. Край морето.
  
• Светът. Дотам и обратно.
  
• Кариерата. Академична и алтернативна.
  
• Издателството. Художествена литература.
• Списанието. Moe.
  

Следва продължение...

Дотам и обратно

Пише ми се за адски много неща. Пиша, за да процесирам и с потрес установявам колко ограничени са възможностите на процесора ми да обхване всичко онова, което е живият живот. Overwhelming. Не обичам, когато думите ми изневеряват. Думите са моята територия, елементът на моята виртуозност, сигурност и сила. Напоследък имам чувството, че с тях се движа по твърде тънък и твърде хлъзгав лед...

Във влака, неделя сутрин, баби. Набързо разбираме кой накъде пътува, колко деца има, колко внуци, кой е умрял, кой се е родил. Въобще, ако служителите в съвета даваха информация с такава готовност, животът ни щеше да е много по-лесен. Разговорите навлизат в битовите подробности на пердетата (очни и дантелени), ревматизма и тазгодишната суша. Аз пътувам сама. Всъщност, не. С априлския брой на списние едно, който за съжаление е толкова ослепително бял, че след пет минути в ръцете ми и във влака вече е сив. Чета списания като книги - от корица до корица (дори нещата, които всъщност не ме интересуват, защото в едно имат таланта да ги напишат така, че да искам да ги прочета), с почивки и паузи за "елементи на разсъждение".

Първото, което ми прави впечатление, е снимката на Денката сред контрибуторите. Денката е приятел и пич. Денката всъщност се казва Денис Коробко и преди малко по-малко от година разкри пред мен очарованието на едно джаз-мазе, наречено Куфара, в което оттогава съм прекарала не една незабравима вечер на мента и мляко, пиано и приятели. Разбирате, нали, този специален коктейл от зле осветено (хладничко) мазе, джаз, мента с мляко, пиано на живо, старомоден кенеф със старомодна френска закачалка, старомодни куфари (hence the name), старомодна емайлирана кана и приятели. Това всъщност е друга тема за друг пост, но снимката на Денката с малката ехидна усмивка зад очилата и в ъгълчетата на устните as usual - на страниците на списанието събужда от мен странна смесица от радост и гордост. И сантименталност. Hey, I know this guy. Споменавам го, защото Д. е много близо до усещането ми за живота такъв, какъвто си го представям. Живот, който се дели ясно и отчетливо на две категории - 's got the blues, baby и точно обратното. Нещо толкова неподатливо на дефиниция и лесно изплъзващо се, примесено с изветсна доза носталгия и тонирано в сепия, но разпознаваемо именно в детайлите. Но за това, наистина, друг път.

Обичам предговори, които ме хващат. Editorial-и, които имат какво да ми кажат. Въобще, думи, които звучат лежерно и леко захвърлени, но прекалено смислени. Като тези на Веселин Трандов. Нещо, в което мога да се припозная. Нещо, което да ме накара да мисля. Нещо, което мога да направя свое:

re: Аз съм/искам да бъда:
млада (с всичките изключително плашещи и вънуващи опции, които произтичат от това)
позитивна (like, all the time)
динамична (в определени ситуации)
добра (в това, с което се занимавам)
доволна (от това, с което се занимавам)
алтернативна (в смисъл - психо. in a nice way)
широко скроена (но не съшита с бели конци)
критична (но не в критическата)
интелигентна (нали?)

Обичам:
себе си (we should talk about this)
другите (в индустриални количества)
хумора (с тънко нарязан лимон)
иронията (особено "авто")
"наш'те планини зелени" (и изобщо всичко зелено, синьо, червено, жълто - pure)
сладко и солено (едновременно)
екстремистите (но само умерените)
града (въпреки всички селяни в него)
селото (автентично)
живота (чат-пат)

Искам:
здрав дух в здраво тяло (и въпреки това продължавам да си ги разбивам всекидневно)
да спрат да ме занимават с глупости (но продължавам да не знам как да отказвам)
да спечеля от еврофутбол (но не ми стиска да залагам)
да направя филм/роман/изложба/кабинет по астрология/алтернативна медицина/кръчма (just to name a few, но се съмнявам в способностите си)
да променя живота си (но все отлагам за другия понеделник)
още и още, и още (но изпадам във фрустрация само като си помисля... мисля твърде много)
да живея в нормална страна (но въпреки това стоя тук, yes)

Sounds like a pretty good plan, eh. Мисля, че това ми липсва напоследък - планът. Погледът. Яснотата. Острите очертания. Стабилността. Сатурн-Нептун по оста ми първи-седми категорично си казва думата. Колебая се, както не съм се колебала никога през живота си. Липсата на стабилност ме измъчва, както не ме е измъчвала никога през живота ми. Задавам си въпроси, които никнат като гъби след дъжд, десетки и стотици в минута. И понеже не мога да ги процесирам всичките наведнъж, и понеже от всяка дреболия произлизат десетки други, просто блокирам. Не се тръшкам, не изпадам в депресии, относитено фукционална съм, но не съм "аз". Приличам на пъзел с 2000 части, добре разбъркан и пръснат по пода. И нямам никаква идея откъде да подхвана. А може би това е идея! Някъде в старата квартира има един гигантски неподреден пъзел. Може би, ако се опитам да сглобя нещо на външен план, вътрешно също нещо ще се намести. Просто очаквам онзи "а-ха" момент, повече от всичко искам да чуя онова кликване, прищракване, което анонсира, че всичко си е по местата и добре смазаните зъбчати колелца ще се задвижат всеки момент в правилната посока. Yeah, f*ck, go figure.

Ще завърша с любимия ми цитат напоследък. Очевидно имам твърде много свободно време, щом гледам Judging Amy по Холмарк.

We're all a mess of contradictions.
Dying doesn't change that.

Desiderata

Go placidly amid the noise and haste,
and remember what peace there may be in silence.
As far as possible without surrender
be on good terms with all persons.
Speak your truth quietly and clearly;
and listen to others,
even the dull and the ignorant;
they too have their story.

Avoid loud and aggressive persons,
they are vexations to the spirit.
If you compare yourself with others,
you may become vain and bitter;
for always there will be greater and lesser persons than yourself.
Enjoy your achievements as well as your plans.

Keep interested in your own career, however humble;
it is a real possession in the changing fortunes of time.
Exercise caution in your business affairs;
for the world is full of trickery.
But let this not blind you to what virtue there is;
many persons strive for high ideals;
and everywhere life is full of heroism.

Be yourself.
Especially, do not feign affection.
Neither be cynical about love;
for in the face of all aridity and disenchantment
it is as perennial as the grass.

Take kindly the counsel of the years,
gracefully surrendering the things of youth.
Nurture strength of spirit to shield you in sudden misfortune.
But do not distress yourself with dark imaginings.
Many fears are born of fatigue and loneliness.
Beyond a wholesome discipline,
be gentle with yourself.

You are a child of the universe,
no less than the trees and the stars;
you have a right to be here.
And whether or not it is clear to you,
no doubt the universe is unfolding as it should.

Therefore be at peace with God,
whatever you conceive Him to be,
and whatever your labors and aspirations,
in the noisy confusion of life keep peace with your soul.

With all its sham, drudgery, and broken dreams,
it is still a beautiful world.
Be cheerful.
Strive to be happy.

Max Ehrmann, Desiderata, Copyright 1952.

ramblings

останах сама за 2 дни, със смесени чувства. уж да работя, а цял ден не съм пипнала още нищо. гледам телевизия и чета блогове. започнах да разглеждам някои от номинациите за Blogger's Choice Awards и се оплетох в препратки. имам твърде много мисли за твърде кратки единици време и не мога да ги проследя и да ги доведа до край... сякаш се намирам в някакъв странен филм с накъсана лента, която прескача ли, прескача... днес имах възможност да хвърля поглед на първите няколко страници от книгата си. на pdf, не на хартия все още. странно е как думите започват много бавно да придобиват някаква друга плътност, някакъв нов живот. странно е чувството да ги наблюдаваш и да си мислиш, това няма нищо общо с мен... наистина трябва да се хващам на работа.

кино (и жени)

В старото-ново кино Ларго (на Раковска до НАТФИЗ) в момента текат Дни на съвременното българско кино. Аз не съм човекът, който може да съчини качествена критика/рецензия на каквото и да е. Но обичам киното... не мога да кажа, че го обичам повече от книгите или музиката, или фотографията, или... просто го обичам по специален начин. искам да гледам филми, мога да гледам филми почти непрекъснато. нека други да пишат за тях:

• Писмо до Америка - 2000, 105’, реж. Иглика Трифонова
  
• Пазачът на мъртвите – 2006, 105’, реж. Илиян Симеонов
• Откраднати очи – 2004, 101’, реж. Радослав Спасов

Първият филм живее от своята автентичност. Вторият от актьорите. Третият живее със своята истина. И трите филма живеят поради (или чрез) своите жени - Ана Пападопулу, Диана Добрева, Весела Казакова.

7 признака, че започвам да остарявам

• започнах да мисля по въпроса "що е то козметика и има ли тя почва у нас". аз и моята перфектна кожа напоследък сме в разногласие. преди година чукнах 25 и учебникът по биология от девети клас се оказа прав. това, на което никога не съм вярвала и на което винаги съм се присмивала, се оказа вярно - на 25 започваш да остаряваш. попуших една година и започнах загрижено да оглеждам бръчиците по челото си. вярно, че много се мръщя - когато мисля, когато гледам срещу слънцето, когато се тревожа, абе, достатъчно често, за да идва майка ми да ме пипа по челото укорително. явно са наследствени тия бръчки, 'щото моите са същите като нейните. една вертикална между веждите и три хоризонтални над нея. ерго, спрях цигарите (кажи-речи, представяте ли си как щях да изглеждам, ако бях пропушила на 15?!?), започнах да се плескам с крем и да се заглеждам по анти-ейджинг реклами. започнах дори да посещавам козметичка. потрес.

• забравям неща. някакви. непрекъснато. all. the. f*ckin'. time. откъдето не съм минала, там не съм оставила неща. после ме мързи да си ги събирам. следователно след време се губят. после притежателите им по право (наш'те) си ги искат. аз си правя оглушки. отлагам още малко. после започвам да обмислям как да заплатя набавянето на нови. кофти. за тази цел си взех тефтерче да си записвам. и го загубих някъде.

• изморявам се. твърде бързо за моя вкус. една окъсняла нощ, малко алкохол (малко, mind you), двайсетина цигари (ееех) и на следващия ден за нищо не ставам. поне до обяд. в началото на студенстките ми години не представляваше проблем да изкарам 10 нощни подред, да си посещавам упражненията, да се виждам с приятели, да си вземам изпитите, да си поддържам кореспонденцията и да съм пърфектли файн. сега с топ не можеш да ме накараш да работя след полунощ. понякога и след 10 часа вечерта. имам изпит? не съм си научила? това никак не повлиява блажената ми дрямка. дори когато учех за държавни, пак поспивах поне 8 часа на ден. не се будех, обляна в пот от притеснение, както би се очаквало. спях си като пич. с удоволствие. и горко на онзи, който посмееше да ме събуди. няма такава спешност, която да ме мотивира да будувам. направо не знам как ще изкарвам нощните в клиниката. ще си наваксвам с дневен сън, което ще доведе до там, че и без това вече оскъдните ми социални контакти да ударят нулата. плавен преход към следващите две точки.

• хората са започнали да ме изморяват. за човек като мен, за който общуването с другите е основният смисъл на това да си жив, този факт е доста стряскащ. в действителност напоследък излизам от нас само ако има "нещо да се свърши" и свършващата го трябва да съм непременно аз. достатъчно ми е, ако виждам някого веднъж на 2 месеца. толкова капацитет имам да формулирам мислите си и да ги споделям. зле, много зле.

• мултитаскинг-способността ми драстично е намаляла. ако работя, не мога да говоря на кю. ако говоря на кю, не мога да работя. не мога да уча и да работя в един ден. трябва да имам ден за учене и ден за работа. поради което никога не уча. ако работя, не чистя. ако чистя, не работя. плавен преход към следващата точка.

• работя, работя, работя, работя. кофти, много кофти.

• започвам да се замислям в какъв цвят да боядисам стените. започвам да се замислям какво да сготвя довечера (засега си оставам само с мисленето). започвам да бърша прах, без някой да ме кара. започвам да мия чинии, без да съм дежурна. започвам да се дразня, че е разхвърляно. майка ми ще възтържествува в крайна сметка.
  

остарявам, наистина.

София по Великден

Можете ли да си представите Раковска с две коли на кръст? Не можете? Нищо, имам снимков материал за доказателство. Тръгнахме от вкъщи, минахме през парка, където аз внезапно регресирах в детската градина, срещнахме приятели, обиколихме града (без да се оглеждаме при пресичане), постояхме в Невски, пихме бира с вече-позволени-пръжки и доволни и успокоени се прибрахме у дома...

Ето затова по Великден не бива да се пътува. Това е един от малкото празници, на които София внезапно се превръща в курортен град. Искаше ми се да напиша нещо за самия празник, за духовната сила на трансформацията и такива неща, но всъщност не се чувствам в състояние да вербализирам. И все пак - воистина возкресе, наистина.

Христос возкресе!

Не, тези яйца не са моите. Моите станаха много тъмни, но в крайна сметка не съм боядисвала яйца поне от 10 години. So it's learning by doing. Догодина ще знам повече и ще съм по-подготвена. Другото лошо нещо е, че двама човека не могат да изядат несметни количества яйца :) Къде са децата? Е, те предпочитат шоколадови, но поне е оправдана цялата тази мацаница за радост на децата. Извод: (мисля, че вече всички знаете колко съм луда).

Още не знам дали ще напиша нещо повече за празника. Рядко се случва, но понякога думите ми се изплъзват като стъклени топчета, които се пръскат във всички посоки. Сега само искам да знаете that my heart goes out to you. Бъдете радостни, бъдете с хората, които обичате, бъдете добри... отворете сърцата си за обновлението, за пролетта, за нещата, които ни свързват, а не онези, които ни делят...

Пожелавам ви много сбъднати чудеса.

online tools

• Big Huge Labs - Flickr Toys
• Pikipimp
  
• more at Self-Portrait-Challenge

Пътят към храма

проблемът е, че съм като алкохолик. "малко пътуване" никога не ми стига. два дни са достатъчни единствено, за да ме накарат да се гърча в агония при мисълта за софийските панелки. разочарованието от това, че не отидохме във велико търново, още ми горчи. разбира се, беше по-разумно, откъдето и да го погледнеш. но мен трудно можеш да ме впечатлиш с рационални аргументи. или с "виж, времето е отвратително. от два дни вали." какво? аз да не съм от захарен памук. и разбира се, спира да вали в същия онзи момент, в който сме купили билети за влака. мрън-мрън-мрън. както и да е. ето обещания туристически отчет в картинки:

звукът на чугунена печка с кюнец ме успокоява точно толкова, колкото и звука на нощен влак по релсите. равномерното пропукване, свистене и съскане, онова "бум-бум-бум", което напомня парен локомотив... и навън вали онзи постоянен, ситен дъждец, който се просмуква във всичко, а вътре тялото ми отмаляло се плъзва между чистите чаршафи и сънува наистина ангелски сънища.

... сутрин се събуждам от свирукането на чайника, от разстилащото се ухание на кафе и мириса на дърво... всичко е бавно, не бързаме за никъде, можем да полежим будни още час, да вдишваме, да издишваме в равномерен синхрон, в пашкул от звуци и светлосенки, прокрадващи се през завесите, да гадаем колко е часът, да мълчим, да шепнем, сякаш някой може да ни чуе, сякаш кроим тайнствен заговор... после в един момент желанието да хукнем по чукарите става неустоимо...




... и за нула време се озоваваме на пътя. вали все така. раницата съдържа най-необходимото за няколко часа - вода, сладки, суджук, два фотоапарата. не ви ли прилича на мечо пух така леко килнат встрани?





това е манастирът "Св. Архангел Михаил" в село Долна Бешовица. Селото се намира на 6 км от град Роман, който от своя страна се намира между Мездра и Враца. Може би е по-точно да се каже, че някога това е БИЛ манастирът. Когато го посетих за пръв път преди около 5 години, дясното крило, макар и изгнило, все още не беше рухнало. Към манастира има църква, чиито стенописи датират от 15ти век, а през 19ти век в продължение на две години тук е работил самият Захарий Зограф. Иконите от манастира се намират във Вознесенската църква във Враца. Миналата година сдружение "Долна Бешовица - 2007", чийто основател е Мечо Пух със синята раничка, кандидатства с проект и успя да осигури пари за аварийното спасяване на църквата, което означава, че тя няма да се срине поне на този етап. но, разбира се, there's a long way to go до цялостното възстановяване на манастирския комплекс.

това, което ме втрещява всеки път, когато идвам тук, е животът, който кипи сред развалините. бръшлянът и копривата избуяват отвсякъде, черешите цъфтят, чемширът достолепно обрамчва нещо-като-лехите. винаги ми напомня за Нели и нейната "България 2003", в която пише:

"Самата църква може и да е била навремето златна, но сега е по-скоро кръгла – ниските й стени са накъдрени в полукръгли ниши като пандела. Веднъж обгърната от кротките и полегати дялове на Източна Стара планина и втори път от недовършения заоблен зид, църквата създава особено усещане за уют. Над късите половинести стени зреят безсрамни череши, подобно на уличниците-липи в Шумен. Там дето има руини, има и цвят, и плод. Има и веселие... Съсипните са перфектна хармония между човешки ред и космически хаос – там дето свършва съзиданото от ръката на майстора, започва танца на живота. Върху капителите - небе, връз зидовете – череши.

Веселие кълни, както се вижда от снимката. А може би вълнение, възбуда от допира с руини, който по много специален начин раздвижва въображението на някои по-чувствителни натури като например писателя Йордан Радичков: Когато съм сред развалини, чувствам как душата ми се възбужда, въображението се размърдва и протягайки се, излиза от своето леговище. Не мога да си обясня защо това е така, но пред развалините изпитвам дълбоко вълнение. Всяка една
завършена работа, както и всяка една завършена постройка ми изглеждат глупави и надменни. Предпочитам развалините. В завършеното дело обитава самодоволството. В развалините обитава трагедията. Тя пропълзява из тях или се препича върху тях като някой гущер. Този именно гущер е самата душа на развалините. Вие може и да не го видите, но вас той вижда."

... и така, потребна само на някой случаен скитник, насред нищото се извисява самата стълба към небесата... stairway to heaven... скоро, може би, мястото ще започне да гъмжи от хора, първо проектанти и работници, а някой ден и туристи. и вече няма да е същото. там, където е пипнала човешка ръка, там, където всичко ще е ново и лъскаво, глъч и наплив, гущерите ще се изпокрият в дупките и вече никой няма да ги вижда. градината ще се спретне подредена и празнична и вече никой няма да знае как изглежда неглиже, сутрин, когато леко вали и ние сме единствените хора, опитващи се да не дишат, да не докосват земята, стъпвайки... някой ден само окото на старата ми Практика без светкавица ще помни, че това място е било просека във времето и пространството към Единосъщието на Бога...
... наливаме си манастирска вода "под един крив зид, от една пробита чешма, която тихо ръси над жадните сенки и спомени"... и продължаваме бавно по самия гръбнак на баира, по извивката му, покрай облизаните неотдавна от горски пожар борчета, по черния път и на мен ми се иска да вървим така, накъдето ни видят очите, докъдето ни отведат пътищата... рано или късно все пак обръщаме, пътем срещаме два коня, три магарета, няколко овце, с които се сприятелявам тутакси и това е разбираемо, предвид факта, че ми се падат нещо като братовчедки ;)

... идва време да си ходим. ето така изглеждам аз в типичен туристически вид - син джинсов гащеризон "мотор" и стар пуловер на някой от братята ми, за предпочитане два номера по-голям, яркочервен и развлечен. цялата тази моя цветност на фона на внушителната соц-готика на гара роман:
... пътем се опитвам да снимам през прозореца на влака (защото съм тъпа и не се сещам да изляза в коридора, където прозорците се отварят). успявам да хвана само половината от "необслужвана спирка горна крета" и то именно половината, която няма табелка. все някой ден ще успея да снимам тази странна гара насред нищото, която населява сънищата ми като някакъв символ на спасението.

отгоре стърчат две-три изкорубени къщурки, а навред няма нищо, освен релси, скали и баири. черепишките и врачанските скали са близо и тук-таме в полите на хълмовете лежат сгушени манастири - струпец, седемте престола. искърът, пълноводен от дъждовете, се вие като змиорка, блести и се гъне в дефилето си, заобикаляйки камъка, който не може да пробие.

... виждате ли малката червена къщичка горе на скалата? влакът напевно и неумолимо се приближава към софия. и тук вече наистина започва да ми трепери брадичката, да ми преливат ъгълчетата на очите, млъквам, затапвам си ушите и излизам да вися на прозореца в коридора, вятърът да разхвърля и без това несресаните ми къдриците и само за малко всичко се слива в едно, всичко става "тук и сега", всичко изчезва и има само вятър, звук от релси, прелитащи черни клони и сиви скали... и мен, малка до съвсем...

... в София с неудоволствие и в знак на протест се препъвам по паважа в първия "Дон Домат" на Веслец за утешително малко "Шуменско специално" и чесново хлебче с кашкавал. до скоро, път, до следващия петък...

пътуване и още нещо

искам да отделя този пост от предходния. независимо от принципната ми отвратителност на моменти, звукът на сцеплението между влак и релси е нещо, което моментално ме превръща в мило и очарователно създание. дори в същия този влак да мирише на мокри вълнени чорапи, посиняло от отлежаване сирене и въздух, наситен с повече въглероден двуокис, отколкото кислород. дори да е пътнически. дори прозорците да не се отварят. дори да няма парно. или парното да дъни на мах без възможност за регулиране. в резюме - пълното щастие се състои от кафе, вафла, кецове, раница, мп3-плейър и билет за влака. Посоката, от своя страна, ми е относително безразлична. колкото по-дълго се пътува, толкова по-добре. подобно на пърсиг в "зен и изкуството да се поддържа мотоциклет", смятам, че е по-добре да се пътува, отколкото да се пристига.

още като малка съм се успокоявала единствено от грохот на трабантче по лозенски паваж. освен това не съм придирчива към превозните средства. кола с неуточнена спецификация, стига да може да извърви повече от 200 км, също върши работа. както и автобус. явно не съм единствената, която обикаля столицата, за да я обикне, изучавайки маршрутите на произволна автобусна тролейна или трамвайна линия. за целта ви трябва книжка (или вестник) - за прикритие, един талон с билети, бутилка минерална вода и евентуално сандвич, ако не искате да прекъсвате пътуването си по средата, за да се подсилите. освен това мп3-ка и евентуално дигитална сапунерка, с която да документирате куриозите на пътешествията си. нещо като фото-дневник на ърбан действитеността. но, както казах, макар и отдавна, не съм единствената, която е изобретила този начин за утаяване на душевни терзания. питайте ангел игов в "к." или още някого, за когото не мога да се сетя в момента.

освен извор на душевен мир и равновесие, пътуването във всичките си разновидности (било то градско, извънградско, моторизирано, летящо, ходещо, плаващо и т.н.) е неизчерпаем източник на вдъхновение, истории, части от истории, социологически проучвания, съдбовни и налудни запознанства и като цяло - акт от социален или воайористичен порядък. тъй като обикновено го споделяте със случайни хора, произволно можете да избирате от репертоара на ролите според моментните си предпочитания - можете да бъдете наблюдател или действащо лице, с или без запазено място, правостоящ, лежащ или дори спящ пътник. всяко едно от тези превъплъщения крие своите очарования, а също така и недостатъци, върху които няма да се разпростирам тук повече. бегло загатнах, че пребиваването в безцелно движещо се транспортно средство, може да има и силно терапевтичен ефект. очевидно, докато сте във влака, не можете да бъдете нито на празничен обяд при баба си в казанлък, нито можете да изпратите на шефа си онзи ужасно важен документ, за който ви звъни вече цял уикенд. "ало, ало, не те чувам. влакът влиза в тунел, нямам обхват тука" е кажи-речи префектния изход от всякакви подобни ситуации. а влакът, в продължение на тези няколко часа, в които се движи от гара А до гара Б е перфектното убежище. синьо лято и безметежност. на единствения възможен фон:

R.E.M. - Losing my Religion