Ъпдейт

Приспах Репичка на голямото легло и сега имам няколко часа само за мен. Чопля тука едни кестени и ми е хубаво да съм сама... да е тихо... да мога да почета, да помисля, да полежа в тихото и тъмното до детето, да попиша...
Хей! Даже пиша с две ръце и бих могла да се изкъпя, без да бързам. Примерно ;)
Много ми се пише, но разнообразието от натрупани мисли и сюжети предвид малкото свободно време, през което мога да ги развия пълноценно, ме обърква. Затова постановявам: от днес всеки ден ще отделям време за писане. Може да не е литературен шедьовър, може да са само няколко реда тук или другаде, но ще пиша, за да възстановя умението да комуникирам в стройни изречения по теми, различни от съдържанието на пелените на дъщеря ми, били те и "еко" ;) Не обещавам, че ще се абстрахирам напълно от бебешката тематика, но това и не може да се очаква, нали? И бебетата все пак са хора ;)

Социалната политика доведена ad absurdum

По принцип не ставам за активист. Липсва ми издръжливост. Пък и това си е нещо, на което трябва да се посветиш в известна степен поне. Пък аз цял живот се посвещавам на 300 неща едновременно и после всичко остава доникъде. Затова се въздържам от коментари по наболели теми, ама понякога не мога да премълча.

Бясна съм. Може би е от бремността, може би ме прави по-чувствителна и склонна да реагирам емоционално. Исках да изчакам да ми помине малко, защото тук влизам в явен конфликт на интереси. Не съм в позицията да критикувам колеги и да се изпъча срещу "гилдията", най-малкото защото ми липсват опит и компетентност. Обаче не съм и тотален малоумник, какъвто се чувствам понякога, откакто съм се върнала в България. (Аргументът "щом не ти харесва, ходи си" не вАжи. Не мрънкам, направила съм съзнателен избор, знам защо. Знам също така, че винаги имам възможност да направя друг избор. Но това, поне на този етап, би било пораженческа постъпка. И все пак, Утопия не съществува и всяка реалност има своите недостатъци. Не можем да си затваряме очите. Или можем. Но пък не искам.)

Бясна съм заради дома в Могилино. Не ми е ясна концепцията да бъде превърнат в старчески дом (дом за възрастни хора - старчески дом, демек), но силно се съмнявам, че ще отговаря на изискуемите стандарти. И понеже трябва да се запази щата на персонала в дома, някакви злополучни възрастни хора (може би такива, останали без семейство) ще бъдат запратени в село Могилино, което цяла България разбра, че се намира на неудобно място, няма достъп до качествена медицинска помощ и т.н. А дали същият този персонал ще премине обучение не само как да ги храни и да им сменя памперсите (което правеше и с децата), а как да осигури качество на живот... Съмнявам се.

Обаче, госпожа Масларова е притеснена, че "че намаляват хората, в които трябва да се влагат средства". Имали сме рекордно ниски нива на безработицата.

...

Аха, никому не е приятно да съкращава работни места. Особено, когато ни гледат статистиката под лупа. Аз не съм някакъв изверг, не смятам, че не представлява проблем за служителите от дома и семействата им, ако загубят приходите си. Но на каква цена ще ги запазят и кой ще я плати? И не е ли това задачата на Министерството на труда и социалната политика - да "ръководи, координира и контролира осъществяването на държавната политика в областта на доходите и жизненото равнище, социалното осигуряване, защитата при безработица и насърчаване на заетостта, пазара на труда, трудовата миграция, безопасността и здравето при работа, социалните инвестиции, социалната закрила, социалното включване, демографската политика и равните възможности." (виж Устройствен правилник на Министерството на труда и социалната политика)
Тоест, да се погрижи служителите в дома да бъдат преквалифицирани или да повишат квалификацията си, за да имат доходи, но не за сметка на други хора в неравностойно положение, а за сметка на държавата...

...

И, да, проблемите в тази държава са много. Откъде и да започнеш, върху ти се изсипва цялата гадост, смитана под килима в продължение на десетилетия. Само че единственото решение е да запретнеш ръкави, да си намериш компетентен екип и да започнеш да ринеш. А не на свой ред да сметеш още малко с надеждата, че никой няма да повдигне килима... Може би е въпрос на народопсихология.

След толкова години, прекарани в Германия, успявам да оценя някои от достойнствата на германския начин на мислене едва сега. Химнът им винаги ме разсмива, а сега покрай Европейското го чувам често: "Deutschland, Deutschland über alles, über alles in der Welt"
Германия над всичко. И си казвам, Господи, погледни каква грандомания на фона на цялата им история и на целия национален комплекс, който всеки германец мъкне в съзнанието си от 60 години насам. Обаче не можем да отречем факта, че два пъти сривана със земята в рамките на 100 години, Германия в момента е процъфтяваща държава. Да, с много проблеми, ама само сравнете техните с нашите. И сигурно "държавата" не си е оправила бакиите сама. Сигурно има някаква "магическа" съставка в генетичната и родовата памет на хората, които я населяват, която ги стимулира да се конфронтират с проблемите и да намират решения, после да осъществяват тези решения, вместо да смитат боклуците под килима. Ние сме има-няма 8 милиона, те са 80.

Но, да се върнем към абсурда на родната действителност. Министър Масларова иска "задължителни генетични тестове за всички бременни, с цел да не се стига до раждане на деца с увреждания." Ако някоя жена откаже, ще бъде санкционирана със спиране на социалните помощи. В блога на Могилино сбито и кратко са обяснили какви изводи можем да си направим от така формулираното искане. Аз искам да знам, какво се случва с правото ми на личен избор в такъв случай? И кой има правото да решава вместо мен дали животът на Марулка има достатъчно висока стойност, че да бъде живян?

Когато през пролетта за кратко възникна съмнение, че бебето ми може да страда от С-м на Даун (по какъв нелеп начин се стигна дотам е друг въпрос), бях подложена на нападки от страна на лекарите защо не съм си направила съответните изследвания? В началото бях спокойна и уверена в себе си, казах, че не влизам в рисковата група и съм постъпила така, за да спестя на себе си и на бебето стреса, неизбежно свързан с подобен род изследвания. След това обаче се уплаших и разколебах, казаха ми, че съм "безотговорна" и наблюдаващият ме лекар е безотговорен, че в днешно време и про възможностите на съвременната медицина, скринингът за генетични заболявания бил едва ли не задължителен. Още не било късно да се изследвам, но вече било късно "да се реагира". Изследвах се. Беше петък. Казаха ми в никакъв случай да не им се обаждам и да не идвам за резултати преди четвъртък следобед, нямало да бъдат готови. П. по това време беше в командировка в чужбина. Обадих му се и му казах, че ако бебето има проблем, аз ще си го родя, пък той е свободен да живее без нас. Не че въпросът стоеше, просто аз не можех да мисля ясно. А на него му беше трудно да ме успокои по телефона. Когато се върна, отидохме заедно да вземем резултатите. В четвъртък. Видях, че са разпечатани в понеделник. Изчисленият риск нашето бебе да страда от С-м на Даун е 1:2853. Това не означава, че то със сигурност не е засегнато. Просто, че рискът да е засегнато, е много малък.

Всяка майка знае, че тези тестове нямат диагностична стойност. Процентът на грешките е много висок. Дори при висок изчислен риск няма как да знаеш дали твоето бебе е засегнато или не. За уточнение се прави амниоцентеза. Амниоцентезата е съпроводена от 0,5% риск от спонтанен аборт. Резултатите излизат след 30 дни. Обикновено жените тогава са около 20 г.с. В 20 г.с. вече усещаш как бебето се движи в теб, как хълца и подксача, как реагира на стимули от околната среда, започваш да разбираш какво обича и какво не, общувате си. В 20 г.с. си по средата на бременността и бебето е реално, истински миниатюрен друг човек вътре в теб. 0,5% риск означава, че вследствие на процедурата едно на всеки 200 бебета няма да оцелее. Вероятността това бебе да е напълно здраво е около 70%.

Втрещиха ме коментарите под статията във в-к "Сега". Основно коментари от мъже, които смятат, че идеята на министър Масларова е добра, брилянтна дори. И "как не сме се сетили по-рано". Аз питам кой ще поеме отговорност за живота на това 1 от 200 бебета, ако статистиката сбърка? А за живота на майка му и баща му оттам нататък? Един коментиращ пише: "аз не знам хората да сме изчезващ вид, та да има проблем с някаква малка статистическа грешка." Стига статистическата грешка да не е твоето дете... Но нали сме ненакърними, такива неща се случват само на другите...

И още, дори детето ми да е болно от С-м на Даун или недай си Боже от нещо по-сериозно или несъвместимо с живота - кой чиновник, бил той и министър, ще си обуе моите обувки, за да повърви в тях? В онзи друг свят, откъдето аз идвам, родителите имат пълната свобода да решават как да постъпят и носят пълната отговорност за постъпките си. Никой не се опитва да им диктува "лесни" решения като "Абортирай." или "Дай го в дом, роди си друго, не си усложнявай живота." Там цялата система на здравеопазването и социалната политика подкрепя свободния избор на индивида. Защото системата е човечна, а у нас и хората не са...

Преди много години стажувах в АГ-то на Университетската болница в Берлин. Една жена в 20 г.с. дойде на ехографско изследване, защото беше претърпяла злополука. Установи се, че бебето й има тежко генетично заболяване, несъвместимо с живота извън утробата. Въпреки това тя можеше да реши дали иска да износи бременността си или да я прекрати. Избра да я прекрати. Сърцето на бебето се спря с една тънка игла и лекарство, след това се предизвика раждане. Роди се едно малко същество, дълго може би около 20 см, тежащо около 450 грама. Циклопче. Бебе с едно око по средата на челото. Акушерката го изми, облече, снима с фотопарата, който пазят в един шкаф специално за такива случаи и го занесе на майката. Тя го гушка и му говори няколко часа, след това с бащата решиха, че искат да бъде кремирано.

Беше... необичайна ситуация, но не страшна. Бебето не беше малко чудовище, просто различно... Тези родители наравиха съзнателен избор и получиха цялата подкрепа и състрадание, които е възможно да получиш от медицински персонал в подобен момент. Хората, които са до теб, се отпечатват завинаги в съзнанието ти, дори да не ги видиш повече. Някои родители избират да видят и да държат бебето си, други - не. Някои избират да прекратят бременността, други - да я износят с ясното съзнание, че детето им няма да живее. Те имат право на избор. Никой не им го отнема и всички го респектират. Никой не претендира, че знае по-добре от самите тях какво е правилно за тях. Всички са състрадателни. Никой не може да се постави в тялото (или душата) на една майка, чието бебе се движи, има пулс, обича да слуша музика, успкоява се, което бебе е живо, макар и само в защитената среда на утробата. И никой няма право да оспорва избора й, какъвто и да е той.

Уви, в България не е така. Лекарите притискат жените да абортират "несполучливите генетични продукти". Захвърлят ги в един кашон на пода на родилната зала и ги отнасят в патологията. След това - никой не знае къде изчезват. Родителите не виждат бебетата си, не могат да изберат какво да се случи с тях. Смята се за извратено, срамно. Не им ги показват "за тяхно добро". На никого на му минава през ум колко голяма е травмата цял живот да живееш с някаква тъмна, грозна тайна. С чувството, че тялото ти е създало чудовище. На запад всички родители в такива случаи получават запечатан плик със снимки на своето бебе. Дори тези, които не са искали да го видят, когато се е родило, след време често отварят този плик и са благодарни, че имат възможността да го направят. Защото всеки ужас е по-малко ужасен, когато бъде изваден на светло. Всяко неизвестно губи силата си, когато се изправиш пред него. Когато имаш възможността да го извадиш от фантазиите си и да го погледнеш. Тогава виждаш, че малкото циклопче има префектни малки ръчички... че изглежда заспало... и може би намираш сили да продължиш. Дори да имаш друго дете.

У нас няма респект към живота като такъв, няма респект към личността на нероденото или на неговата майка. Тя отива някъде в категорията "горката побъркана нещастница" и всички се чувстват легитимирани да й изземат правото на избор. За нейно добро.
Отдалечих се много, просто като дръпнеш един конец и кълбото започва да се разплита, разплита... Много имаме да учим. Най-вече толерантност, смирение, уважение, човещина, преклонение пред битките на другите хора. На фона на идеи като тези на министърката Масларова, търсещи бързи и лесни решения на фундаментални етични проблеми, ми се струва, че се е стигнало до "критичната точка на нехуманност", както написа един приятел. Струва ми се, че е много по-лесно "бременните" да бъдат тествани като едно голямо анонинмно стадо, а "проблемите" да бъдат премахвани овреме. За да не се налага после някой да се оправдава пред БиБиСи, примерно. Или пред ЕС. "Есть человек — есть проблема, нет человека — нет проблемы…" Май така се казваше... и май това е водещият мотив на подобна благородна инициатива...

И последно, това всъщност изобщо не попада в компетенциите на министър Масларова. Но защо вместо БХС и други генетични изследвания, касата не поеме разходите за феталната морфология, например? Това е високоспециализирано ехографско изследване, което може да покаже съмнение или да постави диагноза на много генетични, но и на изключително много негенетични заболявания и малформации, които са лечими дори вътреутробно. ФМ е диагностичен метод, не предиктивен. Ако се знае, че бебето има някакъв проблем, могат да се вземат специални мерки за начина на раждане и да има екип от специалисти, в готовност да го поемат веднага и да направят всичко, от което то се нуждае. В момента това изследване се предлага на принципа на пазарната икономика и струва между 80 и 160 лв., в зависимост от "тарифата" на лекаря. Много жени не могат да си го позволят три пъти за периода на бременността, както се препоръчва. За лекарите, особено в сферата на АГ, жените вече са клиентки, а не пациентки.

Засега спирам дотук. И макар че "по принцип не ставам за активист", ако опасността да се прокара подобен закон стане реална, ще се боря срещу него със зъби и нокти, до дупка.
А сега с беба отиваме да послушаме музика. На нея й харесва.

Дискусия по темата има тук.

Misc

Морето ми е едно далечно вече... ама ще пусна още разни снимки на едни лингвистични куриози после.

***
Comment

Oh, life is a glorious cycle of song,
A medley of extemporanea;
And love is a thing that can never go wrong,
And I am Marie of Roumania.

Много обичам Dorothy Parker. Тя е от хората, на които искам да приличам, като порасна. Отвътре.

***
Какво правиш, когато много искаш да се погрижиш за някога, ама 1) няма как (реално, физически) и 2) той и без това "не дава" да се грижат за него. Понеже си е той.
Ходиш в Невски да си поговориш с Някого, в чиято длъжностна характеристика влиза да се грижи за хората, които обичаме.
Казваш му, че го обичаш. Редовно. Надяваш се, че не звучиш като грамофон, но наистина няма какво друго да направиш...

***
Беба вече е голяма, много силно ме блъска. Нощем спя полуседнала, защото иначе ми натиска ребрата и ме боли, все едно са ми забили нож. Аз се смея и й викам, че прилича на Пришълеца, като се развилнее. Другите ми казват да не говоря така за детето. Пък детето по-добре да свиква.
Освен това, нали трябва да спят по 20 часа на ден. Според мен Марулка не спи по толкова.
Още си няма нищо - нито количка, нито легло, нито повивалник, нито нищо. Аз всичко съм избрала, ама другата седмица ще ни сменят прозорците. После ще боядиваме. Добре де, П. ще боядисва, аз ще минавам на проверки ;) Ужас. Пак кашони и прахоляк.
Пък аз вече не мога да си закопчавам сама сандалите.

***
Днеска една от вещиците има денден. Снощи празнувахме и Марулка пи малко мента с много Спрайт. Обаче не се успа. Шава през цялото време. Коремът ми се мести много смешно. Мисля си, че ще ми липсва като се роди и изведнъж спра да я усещам в мене. Всъщност бебеносенето май е колкото за детето, толкова и за майката. До едно време се учиш да си самостоятелен и независим от майка си и баща си, после почваш да се учиш да си независим от децата си. И после те от теб. Обаче аз съм за плавните преходи.
Снощи на партито ме критикуваха, че ще свикна детето да е все до мен и в тоалетната няма да мога да отида сама. Според мен това са някакви останки от соц-а. Обаче не мога да се аргументирам добре. Всъщност мога, мога дори литература да цитирам и анализи да правя, обаче като чуя някакво клише, че децата се разглезвали и като решат да реват, нищо не можеш да направиш, за да ги откажеш, ако щат да ти окапят ръцете от носене и гушкане и... абе, минава ми ентусиазмът. Хората си имат разбирания. И аз си имам. Според мен можеш да си близо до бебето, без да изглупяваш напълно. Въпрос на мярка е.

Има едни неща, дето не ги разбирам. Значи, не трябва да си нося бебето, че ще му повредя психиката, обаче е препоръчително да му купя количка за 1500 лв. Дето казва брат ми, сигурно е изработена в Китай с нелегален детски труд. Брат ми е пич. И като купя количка на цената на кола на старо, после как ще поддържам "стандарта"? За бала - Ферари? "Купуваме" си децата от първите мигове на живота им. Започваме несъзнателно да си плащаме за това, че ни няма, когато трябва да ни има. Или по начина, по който... Под прикритието на "за моето дете само най-доброто"... Как ли се отразява това на психиката?
А за количката вече съм решила, ще я купя от втора ръка. Не заради парите. Просто тя е повече удобство за мен. При това съмнително удобство по нашите псевдо-улици и псевдо-тротоари. За тоталната невъзможност да се придвижиш с количка и градски транспорт, няма нужда да споменавам. И ще живея с чиста съвест, че не съм подкрепила нечия корпоративна политика. Брат ми затова не пие кола. (Аз пък пия ;))

***
А, да, за Могилино. Пак.
"Могилино се преквалифицира за възрастни", пише Росен Моллов на 10.06.2008 в "Сега".
Щото, видите ли, трябва и това в онова, и душата в рая, и съвестта чиста, и очите на българския гражданин, а най-вече на разни европейски активисти, дето се врат, където нямат работа - замазани. Хем да се отсрамим, хем да си караме постарому.
Значи, местим децата с увреждания. Българите ще мирясат, БиБиСи ще миряса. А ние ще запазим удобството на кмета на Могилино и персонала на дома (вместо да помислим как да го преквалифицираме или да създадем други работни места) и ще пратим стари хора да живеят там, където вече признахме (уж), че не става за живеене. За тях ще се грижи същият персонал, по същия начин, в същата материална база, на също толкова затънтено и отдалечено от медицински грижи място. Понеже децата, макар и с увреждания, все пак са деца. Предизвикват умиление. А възрастните хора... (всеки да си го домисли това изречение).Докато някой не се сети да направи филм за "Дома за възрастни хора в Могилино". После пак ще се тръшкаме общонационално и много ще ни е срам. Само на мен ли ми се гади?

Ох, изморих се.
Останалото - лейтър. Включва мисли за генетични тестове по време на бременността, презумпциите за и последствията от тях; нивото на езикова грамотност на средностатистическия българин и историята на една шапка...

Щастлив Рожден Ден, Джем. Виждаш ли, че пожеланията се сбъдват?
Обичам те!

Принципно ;)

Скъпо мое дете,
Скоро ще се родиш и край на блаженето неведние. Та не бързай да ми изкараш диафрагмата през гърлото или да си прокопаваш път през пъпа ми ;) Не бих се удивила, ако се родиш, стиснала лъжичка в малкото си юмруче. Оценявам усилията ти в тази посока, но нали се разбрахме, че има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето...

Дълго се чудих дали да се опитвам да артикулирам нещо, което други са казали по-добре от мен. Провокираха ме коментарите тук и тук.

Скоро ще се родиш и всички ние, светът ин дженеръл, разни познати и непознати, близки и далечни, ще започнем да се опитваме да те възпитаваме, налагайки ти своите представи, разбирания, идеи, концепции, морални норми, религиозни убеждения и принципи... Не за друго, ами защото така ще ни бъде по-лесно. Така ще бъдеш по-предсказуема, управляема, послушна. Ще ни спестиш необходимостта да се конфронтираме с аспекти от самите себе си, които не ни кефят особено. Ще ни запазиш комфорта да мислим себе си като бели и добри. Дотук нищо ново под слънцето. Собствената ти майка едва ли ще представлява забележително изключение от цялостната картинка, но тържествено (и публично) обещава да тренира въздържание и дзен-будизъм.

Ужасяващо е колко подвластни сме на всякакви клишета и категории от порядъка на добро/лошо и правилно/погрешно, които (по моему) губят смисъла и функционалността си някъде в предучилищна възраст. На всеки по-къснен етап от живота правят възприятието ти плоско и съсухрено като хербаризирано цвете. Откъдето и да го погледнеш, не е същото като живото, нали? Та си мисля, че от момента, в който се родим, се полагат системни и целенасочени усилия да се научим да не живеем. Да не преживяваме нещата в цялата им пълнота, а само някак про форма, фрагментарно. Да не се съмняваме. Да не си задаваме въпроси. Да не ни се налага да вземаме съзнателни решения, а след това да носим отговорност за последствията от тях. Учим се да е лесно, безболезнено, безсмислено. Първосигнално. Наизуст. Целта е да сме винаги "добри" и винаги да постъпваме "правилно". Всичко това, разбира се, под прикритието на гореспоменатите морални норми и принципи (! след тази дума винаги някак ми се иска да слова една удивителна за повече апломб). За финал манджата се подправя със силни (и крайни) емоции, за да се забули съвсем основната вкусова нотка и всякакви наченки на здрав разум.

Айде стига съм дрънкала общи приказки. Направил някой си (нещо). О!Ужас. Анатема. Колелото на Самсара ще блокира от възмущение. В такъв случай, казва един важен и обичан от мен човек, си събуваш обувките и който има претенции, да походи в тях. В такъв случай, маменце, аз искам да знаеш едно: няма правилен и погрешен избор. Има само избор, който ти ще направиш и последствията от него, които ти ще понесеш. Какъвто и да е той, няма да е лесен. Няма да мине покрай теб незабелязано. Няма да го забравиш. И ако нещо зависи от мен като родител, просто ми се иска всичко това да се случи в ясно съзнание. Не защото майка ти го очаква от теб, а още по-малко Господ. Искам да не се страхуваш да вземаш решения, защото някой ще те помисли за лоша. Лошите също ги боли, само дето никой не ни го казва. Понякога "лошите" ги боли повече от добрите... Винаги съм се възхищавала тихичко на хората, които могат да си позволят да бъдат принципни и категорични, след като надхвърлят 21... Животът, маменце, е освежаващо циничен, "несправедлив" и притежава фантастично сладко-горчиво чувство за хумор. На което ти пожелавам да се насладиш максимално. И мен ако питаш, чети Буковски, не Дикенс.

Бъди състрадателна, защото всеки води своята тежка битка.

Всичко е наред

Не знам как/во се случи, но след първите седмици на психоза, предизвикана от професионалната ми деформация (7-ма седмица "ами ако няма сърдечен ритъм?"; 12-та седмица "ами ако е спряло да се развива?"; 18-та седмица "ами ако страда от генетично заболяване?" - yeah!), изведнъж ме обхвана такова спокойствие, каквото не съм изпитвала никога досега. Непрекъснато чувам други да се оплакват колко емоционални са станали, колко неуравновесени, колко избухливи, ревливи... а основната им цел в живота като че ли е да скъсят земните дни на мъжете си, защото не са им намерили ягоди с вкус на череши през януари... (Пример: "Снощи малко се поскарахме с мъжо, защото иска да ходи тая вечер в Най клуб с приятели ама се разбрахме.. той отива само ако днеска ми купи нов епилатор и се съгласи.. абе мъжка му работа..." ) Сигурно е нормално (пише по дебелите книги), хормони ала-бала. Аз обаче сякаш цял живот това съм чакала... сякаш няма по-естествено състояние на тялото ми... Тяло, което винаги беше стегнато до степен на постоянна мускулна треска и което се отпускаше донякъде само с помощта на специални техники и упражнения. Тяло, което ме докарваше до сълзи и отчаяние с отказа си да релаксира, да диша, просто да бъде... без нонстоп напрежение и готовност да се бие или да бяга, тоест нонстоп първокласен стрес... Трябваше ми известно време да го осъзная, да преодолея инерцията на навика и да осезая, че хей! нещо се е случило... Удивлявам се от себе си колко лесно пренебрегнах родовата памет, която твърди, че "бременността е егати мъчението", че деца се носят и раждат трудно и с болка, понякога с риск за живота на всички участващи. Нали и астрологията това вещаеше (Плутон кв. Луна) - тежка, рискова бременност. И в началото и аз все чаках "нещо да се случи", нещо, което да потвърди очакванията ми, да прекъсне тази странна нормалност и естественост на процеса, която почти ме плашеше. Too good to be true.

В нашето семейство не се говори за тези неща (еле пък публично) - сякаш има опасност да ги урочасаме, да си изпросим наказание свише, да привлечем внимание... Кофти, ама аз от малка не се вписвам в рамките за дискретност, които трябваше да съблюдавам, за да не нарушавам душевния комфорт на другите. Еми хора - като сте си направили Овен с асцендент Лъв, какво очаквате? Никога не съм била в състояние да премълчавам, да преглъщам, да крия и да обвивам в тайнственост вътрешния си свят. И, разбира се, милиарди пъти съм се чувствала виновна за което, но то е по-силно от мен, кой може да се противопостави на порива на пролетта, кой може да каже на тревата да не никне, да дърветата да не се разлистват, на слънцето да не изгрява все по-рано и все по-тържествено. Кой може да устои на избликващата жизнена сила, на копнежа на живота по самия него... Съжалявам, че съм ви причинявала дискомфорт и ще продължавам да го правя, защото вие сте различни от мен (или аз съм различна от вас) - земни, въздушни и водни, особено последните твърде заети да опазят собствения си периметър, но аз съм ваше продължение, аз съм плът от плътта ви и вие имате нужда от мен и моето неразумно прекрачване на мярката и дръзко незачитане на граници, за да се затвори кръгът, за да бъде пълен цикълът на живота; аз съм по един своеобразен начин и ваш отдушник и ваше обновление, и ваше прераждане, да не кажа.

Та, отклоних се от темата, но темите са свързани и след толкова дълго мълчание се препират коя да бъде обговорена първа... Та, събудих се една хубава сутрин и разбрах, че нося живот в себе си и че всичко е наред, всичко е точно както и когато трябва да бъде, че съм се готвила достатъчно дълго и сега съм готова. Събудих се и усетих присъствието на онази тишина и онова спокойствие, които никога не съм имала, почувствах се свързана, цяла, не-сама, готова... без страх или колебание... усетих, че съм престанала "да стискам зъби" (буквално и преносно), че тялото ми е меко, отпуснато, лекичко заоблено, че напрежението се е изпарило и постоянното бърборене в главата ми - също. Усетих, че е тихо. И че нищо не нарушава тази тишина, независимо че животът си продължава и аз продължавам с него. Осъзнах, че от нищо нямам нужда и нищо друго не искам, освен да оставя нещата да бъдат такива, каквито са...

И след това няколко седмици живях в изумление от това усещане, как изобщо беше възможно и къде е било досега... И понеже на Земята всяка монета си има две страни, за да е монета, когато тишината се пренасити, започнах лекичко да се протягам навън, да искам да покажа, по някакъв начин да изразя чудото (!клише, ама...), да го споделя. Страшно много ми се иска, ако мога поне у една жена да посея вярата, че да носиш и да родиш дете не е някакво противоестевено случвано, свързано с жертването на собствената ти независимост, комфорт, красота или дори здраве. Да износиш и да родиш дете rocks :) То си е готов човек, много преди да можеш да го видиш или докоснеш. Бебка, например, има музикални предпочитания. По убедителни емпирични данни харесва Флойд повече от Металика, а най-много гласа на баща си :) Освен това:

- Вашите чада не са ваши чада.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Идват чрез вас , но не са из вас.
И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.

Можете да им отдадете любовта си , но не и мислите си, защото те имат свои мисли.
Можете да дадете подслон на телата им , но не и на душите им,
Защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не можете да влезете дори насън.
Можете да се стремите към тях , но не се мъчете да ги направите като себе си,
Защото животът не се връща назад, нито помни вчера.
Вие сте лъковете , които изстрелват чадата ви като живи стрели.
Стрелецът вижда целта си върху пътеката на безкрая и ви огъва с мощ, така че вихрените му Стрели да отлетят надалеч.
Нека огъването ви в ръката на Стрелеца е за радост;
Защото както Той обича литналата стрела ,
Тъй му е драг и якият лък в десницата Му.

Халил Джубран - ,,Пророкът “

Толкоз засега... отивам да си разхождам червените обувки :)

Лека нощ, да спиш в кош

Снощи си легнах в 20:40. Сложих си будилник, за да гледам Alias в 23 ч., ама като се раззвъня, просто го изключих и продължих да спинкам. Сутринта се размърдахме към 7, за да изпратя Пух в командировка, в 10 отидох (по домашни дрехи) да се запася с нещо за хапване и към 11 пак заспах. И така - до 3 следобед. Добре, че докторът ми е готин и съм в болнични, иначе не знам как бих се справила в клиниката.

По БНТ в момента дават "Одисеята на живота" - показват вътреутробни снимки (е, компютърна анимация) на бебета, а довечера че ще дават "Маймуни през зимата".

Видяхте ли бебето в сайдбар-а колко е смешно, тлъстичко такова. Аз си го гледам, сякаш е истинското и от време на време казвам на Пух: "Ела, ела да видиш какво прави." Той си знае, че съм люха. Притеснявам се, защото следващият преглед е чак след месец, а като виден контрол-фрийк искам непрекъснато да знам какво е това, дето се случва там в тялото ми и дали всичко е "по план".

Спомням си като малка колко бях смела. Майка ми непрекъснато се караше на баща ми, че ни подстрекава да правим безрасъдни неща. На 4-годишна възраст прескачах балконите на блока в Ловеч, за да отида у съседите. На 13 редовно плувах толкова навътре в морето, че майка ми стоеше на плажа с бинокъл да ме следи.

Не знам кога съм станала толкова тревожна... Винаги първата ми мисъл е за най-лошото. После си казвам не, не, не, cancel, delete, това не съм си го помислила. И започвам да се пазаря с Господ. Господи, не ме слушай какви ги приказвам, аз съм луда калинка. не ми позволявай да оплескам нещата с глупави мисли. Понеже всъщност вярвам, че с мислите си можем да влияем върху нещата от живота - за добро или лошо. Не знам как го правят позитивно мислещите, дали им идва отвътре или като мен непрекъснато се дебнат.



Не знам дали сте гледали The Secret, може да се дръпне от колибката. Личното ми мнение е, че е доста... досаден :) Обаче работи. Срещнах през лятото един приятел в трамвая - от 300 метра сияе. Той винаги си е бил свежар, това обаче надхвърляше представите ми за допустимо щастие ;) Питах го какво се е случило, а той каза, че този филм е обърнал живота му. Всичко, което поискал, се случвало, при това без всякакви усложнения. Може би трябва да се опита, с риск да добия подобно дебилна усмивка ;) Може би е за предпочитане пред постоянния страх, че нещо може да се обърка...

Разни работи

Сигурно от преумората, ама трябва да се отърва от разни мисли, преди да заспя блажено. Като никога съм социално развълнувана, да не кажа яхнала метлата.

На работа в момента е ужас, гарниран с малки ужасийки. Не смятам да навлизам в подробности, но след нощ като изминалата, ми се случи следното, което кара дори мен (а това е почти изумително), да се чудя какво правя в тази държава. А помните колко много искам да живея тук и очевидно на какви компромиси съм готова.

Връщах се сутринта от КОШМАРНО нощно, единствената ми мисъл беше да се добера до дома, да изпуша една цигара и да капитулирам. Ама за има-няма километър, никой таксиджия не иска да ме вземе. На спирката - билети? - няма. Виждам, че идва съответният автобус, качавам се, питам шофьора за билет - няма. Минава контрола. Иска ми билет. Аз подавам десет лева. "Ама билетчето ще ви струва седем лева", ми казват. "Знам", отвъръщам. "Нямаше билети." Два пъти. Никаква реакция. "Имате ли левче, да ви върна 4?" Хората ме гледат странно. Никой нищо не казва. Нямам сили да се разправям, щото от стрес и умора ей сега ще ревна. Кому да обяснявам, че съм стояла права и съм сновала между тежко болни деца цяла нощ и ако не се добера до леглото до 10 минути, ще загина? И кому да обяснявам, че не съм виновна, че билети не се продават на съответните места? Не ми е за седемте лева, често си хващам таксита за повече, за да избегна градския транспорт. Обаче ми е обидно. И слязох, и ревнах. Толкоз.

Реших да го разкажа само, защото Яна е писала тука за хайките контрольори, които отново са плъзнали. Аз нямам излишни сили да водя загубени битки. Нямам сили да обяснявам на непознати, че съм "от добрите". Нямам сили да понасям цялото това лицемерие и елементарна липса на човечност. Защото, недай Боже, детето на всеки един може да попадне при мен, и аз тогава какво да кажа? Че основната ми заплата е 350 лева и съм си я изработила сигурно още в първите два часа на дежурството? А същият този шофьор, дето не се е погрижил да има билети, получава, колко? 1200 ли им направиха заплатите? Само дето преди известно време почти не набих един баща (по размери два пъти колкото мене), задето се опитваше да ми бутне 100 лв. в джоба, за да гарантира, че ще се погрижа за детето му. Благодаря, няма нужда. Аз знам какво съм учила, знам какви перспективи имам и съзнателно съм избрала да живея и да работя тука. Никой не ме е карал насила. Значи - съзнателно съм се съгласила на съответните задължения и отговорности и няма място за повече коментари. И съответно ще дам най-доброто от себе си, ще опитам даже невъзможното, за да се чувстват тези, които по един или друг начин зависят от мен, в добри ръце.

Има неща, с които компромиси не биват. И тук - плавен преход към все още вихрещата се учителска стачка. Новини и вестници обикновено не фигурират в ежедневието ми. От една страна изпитвам лека погнуса, от друга страна - признавам - в синкавата мъгла на собствената реалност е доста по-уютно, и от трета страна - кога? До мене има една купчина ненаписани епикризи на деца, изписани преди месец и една тухла от 3000 страници, чисто нов американски учебник по педиатрия, за който наш'те дадоха половин заплата, който също мене чака. Но както и да е. От време на време все пак долавям по нещо, когато в сестринската върви телевизорът. Пък и имам приятели учители. Низвергнати, защото са се "обърнали против гилдията", понеже отказват да стачкуват и да оставят 6-годишните си първолаци у дома (може би сами, понеже няма кой да ги гледа) да чакат Годо. И ми се гади лекичко, само като си помисля. Пироговчани стачкуваха. А такива истории мога да ви разкажа за медицинското обслужване там, че ще ви настръхнат косите. Ми, като си ставал лекар или учител, да си мислил. Или си готов да даваш (независимо какво получаваш), или не ти е там мястото.

Да, разбира се, че не смятам заплащането за справедливо за труда, който полагаме. Ама не по този начин. Алекс много добре го е казала. Преди да искаш каквото и да е било, трябва да си изряден и ненакърним. Иначе е фарс някакъв. Понеже, знаете ли, аз не вярвам, че на някои хора и 3000 лв. да им дават, те ще променят отношението и ангажимента си. И щом сме допуснали подобни "професионалисти" в системата, ще му берем гайлето, докато намерим начин да ги отстраним един по един. Иначе ще отгледаме поколения по свой образ и подобие. И никой няма да ни е виновен, че децата ни вече не четат книги, понеже когато е трябвало да се научат, не е имало кой да ги научи. Примерно. И никой няма да ни е виновен, че се лутаме с децата си по доктори, защото съответните вместо да си налягат парцалите и да четат публикации, са киснали по протести. И се пазят взаимно, а недай си Боже да си черната овца и да излизаш от строя. Ще ти се стъжни животът.

Толкоз от мен. Гневно и разпокъсано, без логически проследяема нишка, но мисля, че който може и иска да ме разбере, ще ме разбере. И аз не знам как да оправя света. Ама знам какво зависи от мене.

blank disc

представете си, например, че имате копче за изключване. и като ви скимне, натискате копчето и ви прибират за неопределено време в килера при прахосмукачката. в моя случай 6 месеца са едно добро време. бих желала да се събудя, когато навън е лято, жега, време за отпуски, планини и морета. също така да се събудя до някого, който по незнайни причини вече ме обича. и да ми е поне симпатичен, де. и да ми подаде мента с мляко, фифти-фифти, три ледчета. междувременно да тъна в блажено неведение за света и неговите обитатели, за глада в сомалия и българските европрасенца, евробебета и евро-каквото-се-сетите.

представете си, например, че наистина съществува оная агенция, в която ти изтриват спомените. разбира се, рискът да се натресете пак на същия човек, ако това е Божията воля, е съществен. не бива да се рискува.

това би решило голяма част от конкретната ми безизходица. не ви ли се иска понякога старт на чисто? без спомени, без да се чувствате като дамгосано говедо, просто бял лист. само че така нараства вероятността пак да оплескате положението. щото човек и така умре да си повтаря грешките... изобщо, като в оня виц - що си с шапка, що си без шапка :) така или иначе си преебан.

толкова.

непрактично

не е никак практично
да те обичам

да кълниш във времето ми
и по стъпките ти
да никне спомен

не е никак разумно

във всички спални вагони
оттук до морето
призраците ни да се любят
завинаги

не е никак полезно

да съм толкова
болезнено паметлива
с кожа очи и длани

не е никак практично

трябва да подменя целия свят
ако някога
си отидеш

ако някога си отидеш
трябва да се преселя на друга планета
за да те няма

не е никак практично

Damien Rice - The Blower's Daughter