Принципно ;)

Скъпо мое дете,
Скоро ще се родиш и край на блаженето неведние. Та не бързай да ми изкараш диафрагмата през гърлото или да си прокопаваш път през пъпа ми ;) Не бих се удивила, ако се родиш, стиснала лъжичка в малкото си юмруче. Оценявам усилията ти в тази посока, но нали се разбрахме, че има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето...

Дълго се чудих дали да се опитвам да артикулирам нещо, което други са казали по-добре от мен. Провокираха ме коментарите тук и тук.

Скоро ще се родиш и всички ние, светът ин дженеръл, разни познати и непознати, близки и далечни, ще започнем да се опитваме да те възпитаваме, налагайки ти своите представи, разбирания, идеи, концепции, морални норми, религиозни убеждения и принципи... Не за друго, ами защото така ще ни бъде по-лесно. Така ще бъдеш по-предсказуема, управляема, послушна. Ще ни спестиш необходимостта да се конфронтираме с аспекти от самите себе си, които не ни кефят особено. Ще ни запазиш комфорта да мислим себе си като бели и добри. Дотук нищо ново под слънцето. Собствената ти майка едва ли ще представлява забележително изключение от цялостната картинка, но тържествено (и публично) обещава да тренира въздържание и дзен-будизъм.

Ужасяващо е колко подвластни сме на всякакви клишета и категории от порядъка на добро/лошо и правилно/погрешно, които (по моему) губят смисъла и функционалността си някъде в предучилищна възраст. На всеки по-къснен етап от живота правят възприятието ти плоско и съсухрено като хербаризирано цвете. Откъдето и да го погледнеш, не е същото като живото, нали? Та си мисля, че от момента, в който се родим, се полагат системни и целенасочени усилия да се научим да не живеем. Да не преживяваме нещата в цялата им пълнота, а само някак про форма, фрагментарно. Да не се съмняваме. Да не си задаваме въпроси. Да не ни се налага да вземаме съзнателни решения, а след това да носим отговорност за последствията от тях. Учим се да е лесно, безболезнено, безсмислено. Първосигнално. Наизуст. Целта е да сме винаги "добри" и винаги да постъпваме "правилно". Всичко това, разбира се, под прикритието на гореспоменатите морални норми и принципи (! след тази дума винаги някак ми се иска да слова една удивителна за повече апломб). За финал манджата се подправя със силни (и крайни) емоции, за да се забули съвсем основната вкусова нотка и всякакви наченки на здрав разум.

Айде стига съм дрънкала общи приказки. Направил някой си (нещо). О!Ужас. Анатема. Колелото на Самсара ще блокира от възмущение. В такъв случай, казва един важен и обичан от мен човек, си събуваш обувките и който има претенции, да походи в тях. В такъв случай, маменце, аз искам да знаеш едно: няма правилен и погрешен избор. Има само избор, който ти ще направиш и последствията от него, които ти ще понесеш. Какъвто и да е той, няма да е лесен. Няма да мине покрай теб незабелязано. Няма да го забравиш. И ако нещо зависи от мен като родител, просто ми се иска всичко това да се случи в ясно съзнание. Не защото майка ти го очаква от теб, а още по-малко Господ. Искам да не се страхуваш да вземаш решения, защото някой ще те помисли за лоша. Лошите също ги боли, само дето никой не ни го казва. Понякога "лошите" ги боли повече от добрите... Винаги съм се възхищавала тихичко на хората, които могат да си позволят да бъдат принципни и категорични, след като надхвърлят 21... Животът, маменце, е освежаващо циничен, "несправедлив" и притежава фантастично сладко-горчиво чувство за хумор. На което ти пожелавам да се насладиш максимално. И мен ако питаш, чети Буковски, не Дикенс.

Бъди състрадателна, защото всеки води своята тежка битка.

(Не) правете така (II)

Технически урок по писане
или
Какво научих от мама

Възхитителната ми майка (сигурно ще потръпне, ако прочете, че я наричам "възхитителна" - здрасти, мамо ) е завършила Литературния институт "Максим Горки" в Москва. Самата аз твърде зле разбирам какво точно означава това, така че сега няма да задълбавам в семейната (и историческата) история, но за мен идеята за това място винаги е придружена с ореола на някакъв авторитет, на задълбоченост и старателност в изучаването на нещо пределно конкретно (като например превод, писане на проза или поезия), каквито ми се струват непостижими днес (еха, остава сега и аз да се размечтая за "доброто старо време" ;)). Може би просто съм интоксикирана с литературност, докато майка ми е учила за държавни изпити на бързи обороти с мен в корема.

Шегата настрана, комбинацията от немско и руско възпитание и образование прави тази жена най-взискателния, прецизен, болезнено стремящ се към съвършенство, нетолерантен към небрежността и неготов на компромиси човек, когото познавам. И не само в литературата. (У нас е забавно, уверявам ви :))

Майка ми научи сравнително късно, че "пиша поезия". (На мен и до ден днешен ми е странно да използвам това словосъчетание и да си вярвам. Но това е съвсем друга тема.) Не мисля, че се зарадва особено. Дали изпита мъничко ревност или просто се уплаши, че не притежавам това, което се иска, за да пиша добра поезия... вероятно по малко от двете. Мисля, че за нея щеше да е непоносимо ако се беше оказало, че упорствам в нещо, в което не покривам минималния критерий за качество. За щастие се разминахме с тази драма. Но идеята не е да разисквам сложните фройдистки взаимоотношения между майка и дъщеря. Просто исках накратко да обясня как поезията дойде при мен или как аз стигнах до нея...

Мамето владее до съвършенство онзи поглед, който е достатъчен, за да разбереш, че "така не се прави" и не е желателно да повтаряш грешката си :) Освен това не умее да лъже, за да щади нечии чувства, и в 98% от случаите е тотално оперирана от чувство за такт. Ъм, да, крушата просто няма къде да иде, нали разбирате. (Мога да го обясня и астрологически ;)). Може да съм таткова щерка, ама в някои отношения няма как да се сбърка, че съм дъщеря на майка си (макар и, надявам се, ъпгрейдната версия ;)).

Но да се върнем към писането. Няколко прости технически правила, набивани ми с клин в мозъка, откакто мама се усети, че щерка й нещо там "пише". С времето съм ги усвоила до такава степен, че и на сън не бих отстъпила от тях. Степенувани не по важност, а в реда, в който ми хрумват.

1) Ако искаш да пишеш класически стих, научи правилата на класическия стих. Не изпадай в заблудата да си мислиш колко е "лесно" да пишеш в рима. Едва когато си направиш труда да научиш какво е стъпка, какво е точна и неточна рима, всички правилца и допустими изключения, едва тогава ще разбереш ставаш ли за тая работа. Няма нищо по-ужасяващо и издаващо творческо безсилие от несъзнателно нарушеното правило на класическата поезия. Трябва първо да знаеш как се прави, за да можеш да си позволиш съзнателно да се отклониш от канона. А това винаги си личи, обиграният читател винаги ще разпознае римата за пълнеж, задъханото сместване на излишни срички, насилието върху формата. Ако избираш да пишеш класически стих, трябва да си наясно, че доброволно се обричаш на формата. Че тази форма има своите закони и ти доброволно се съгласяваш да ги спазваш. Поне докато не задобрееш толкова, че да можеш да ги заобикаляш фино, елегантно и неусетно, така че да не измъчваш читателите си. Разбира се, има хора, които никога не са се учили да пишат класически стих, те просто си се раждат научени. Но ако сме честни, това са единици сред хиляди. Ако се вгледаме внимателно, ще видим колко утвърдени автори дори не знаят какво всъщност правят. Понякога сме склонни да им го простим, защото пишат спасителна поезия, но, извинете, това вече са работи Господни... ние тука си говорим за смъртния писач на стихове ;)

(Тази лекция се състоя преди много години на път за морето в августовски жеги и претъпкано семейно возило, което едва-едва пъплеше по надбалканския маршрут. Учителката ми в пети клас по литература тъкмо ме беше изпортила на последната родителска среща, че пиша "възхитителни" ;) съчинения за настъпващата пролет и още по-прелестни стихчета за мама. Мисля, че бях произвела десетина вариации по тема, за да спася срочните оценки на половината девойки в класа. Много бях популярна ;)
Мама беше решила да вземе крути мерки и да прекрати поетичните ми пориви и го стори успешно и убедително поне за следващите няколко години.)

2) За Бога, не използвай инверсии. Следвай в максимално възможната степен естествения словоред и ритъм на езика, на който пишеш. (Нали помните - Не бутай реката, тя си тече сама. Винаги е по-добре да следваме естествения ход на нещата. В повечето случаи човешката намеса издава желание за контрол над нещо, което е по-голямо от нас, и е обречена на неуспех.) Инверсиите стоят добре само при великите, а и при тях не винаги. В общия случай са в състояние да причинят менингит на непредубедения читател и не са признак на поетичност, а на... познахте, творческо безсилие ;)

3) Избягвай клишетата. За да можеш да прецениш дали нещо е клише, трябва да си чел достатъчно. Само не се заблуждавай, че има такъв момент, в който наистина си чел достатъчно ;) И все пак - колкото повече, толкова по-добре. Понякога клишетата са допустими, но трябва да компенсираш с нещо друго. С изненада, с чувство за хумор, с някакво убийствено словосъчетание, някаква невероятна хрумка, която да отвлече вниманието на читателя. Или просто да си признаеш в прав текст, че толкова си могъл. Просто останалото стихотворение трябва да е в състояние да накара читателя да ти повярва. Тогава клишето не е толкова страшно. Да вземем за пример моя "татко" - едно абсолютно простичко стихотворение, което вероятно е най-доброто, което изобщо съм написала. Мисля, че го надрасках за не повече от 3 минути и в оригиналния си вариант започваше така:

как се случи така,
че около очите ти има бръчици
и в косите ти блести умора,

Показах го на родителката да произнесе присъдата си и тя много го хареса, с една забележка: няма нищо по-отчайващо банално от блестящата в косите умора. Нямаше как да не се съглася. Тя помисли малко и предложи следното:

как се случи така,
че около очите ти има бръчици
и в косите ти банален сняг,
а аз съм още твоето малко момиче...

В крайна сметка това е окончателният вариант, който влезе и в книгата. Когато не знаеш какво друго да направиш с едно необходимо клише, признай си го. Читателят няма да ти се разсърди.

4) Това, че "в поезията всичко е позволено", съвсем не означава, че в поезията всичко е позволено. В тази графа влизат всякави изпуснати пълни членове и безразборно поставени/непоставени препинателни знаци, които говорят за принципната неграмотност на автора. Ако не си внимавал в часовете по български език до 4-ти клас, къде си тръгнал да създаваш литература? Уверявам ви, че абсолютно винаги си личи дали граматическото своеволие е плод на съзнателно авторско решение или на липсващата му езикова грамотност. Трябва да можеш да защитиш и аргументираш всяко едно отклонение от граматическите правила на езика, на който пишеш. Пример от собствено стихотворение:

стопля се вече
ръми
мирише на мокър асфалт
и тръпчиви акации
и бабите сядат на пейки
пред блока
както в детството ми
говорят
за внуците пенсиите болестите
момчетата вече тичат след топката
разплискват локвите
момичетата си говорят за момчетата

трябва да ме има някъде
щом ме чакаш

Мога да аргументирам липсващите препинателни знаци по следния начин: Това е толкова древно усещане за мен, за бабите, които седят пред блока на баба ми, на пейки, боядисани в зелено, плетат, говорят си за същите сякаш вечни неща, които се сливат в едно ЕДНО: пенсиите внуците болестите, това вече не са отделни неща, а сякаш целият свят е събран в тях - техният свят и разговорът плавно прелива от едното в другото и се връща, криволичи, но тече, тече... докато ние тичаме наоколо: топки локви плитки детски смях повече кикот скупчени във входа това е всичко нищо повече не трябва... и бабите хвърлят по едно око, и светът е там, цял, цялостен, ненакърнен от нищо, непрекъснат от запетайки, светът е на един дъх...

Но мисля, че и без да се аргументирам, това се разбира от самото стихотворение, то обяснява само себе си. Не бива да ви се случва читателят да се запита, добре де, къде са тука препинателните знаци, защо са изпуснати? Не бива да изпита липсата им.

Друг е въпросът с пълния член, тук няма консенсус дори между пишещите. Според мен пълният член трябва да присъства навсякъде, където може, особено в белия стих. В редки случаи бих приела липсата му в класическия стих, където наличието му би нарушило структурата на стиха. Ама аз съм си такава - немски възпитаник ;) Спя спокойно, когато знам, че правилата са спазени (Луна в Козирог - нищо не е случайно ;)).

5) Ако пишеш по тема, по която са писали и триста петдесет и осем други, направи го така, че на никой да не му хрумне да те набеди в плагиатство. Разбира се, това ще се случва непрекъснато. На този свят има горе-долу петнайсет теми, които вълнуват целокупното човечество до такава степен, че да им посвещава стихове. Ако се опитам да ги изброя, сигурно ще се окаже, че и толкова не са: любов, любов, още любов и още две-три други (родители, деца и нежни чувства към родината, от които соц-ът до голяма степен ни отказа). Възможните комбинации не са безкрайно много. Когато някой вече не е написал точно това стихотворение, със сигурност някой друг вече е написал точно този роман. Примерно. Пример: Преди да прочета това стихотворение на Ина Григорова, бях прочела тази книга на Петер Хьог. Разбира се, едното няма нищо общо с другото като сюжет и реализация, но идеята за видовете сняг/лед при ескимосите веднага изпъква. Днес пък Филип Кабакян ме изненада с това. То вече е много по-близо до идеята на Ина, но въпреки това за мен е самостоятелно стихотворение със собствена стойност заради реализацията си. Не бих се учудила, ако се окаже, че дори не е чел "Патент".

6) И един не толкова технически, колкото житейски съвет. Не съчинявай поезия. Това не ти е класното в седми клас, където на всяка цена трябва да впечатлиш госпожата. Вярно, това е малко размита и неясна препоръка. Но от опит знам, че ако си искрен със себе си, винаги можеш да разграничиш измисленото от истинското стихотворение. Измисленото стихотворение е като зомби - съществува противно на правилата на природата и протовречи на живота. Тука няма да се впускам в обяснения защо хората се подвеждат да съчиняват стихотворения, но и на това ще му дойде времето, доколкото не е станало ясно доесега.

Какво още ме съветваше мама...

7) Не допускай смислови и фактологични неточности. Няма нищо по-дразнещо от фактологическата неточност в литературата. С П. един ден щяхме да се "разведем" със саунд, защото Г.Г. си е позволил неуважителна неточност спрямо латинския език и римския начин на живот в девета глава на "Естествен роман". Книга, която аз принципно много харесвам. Обаче П. само дето не получи удар от (според него) наглото изопачаване на историческия контекст и неуважението към един, макар и мъртъв, език. Толкова ли не можеш да си направиш справка с латинския речник, за да разбереш, че глаголът е claudo, claudis, а не claudo, clausis. При цялата ми любов към Г.Г. и колкото и да го защитавах, трябваше да призная, че П. е прав. Не можеш да разчиташ на това, че читателят по принцип няма да знае за какво говориш и затова да бъдеш небрежен. Гарантирано ще се намери читател, който разбира повече от теб, и ще се обиди.

8) Не допускай езикови и образни неточности. Фасът, например, не може да се размаже на плочника, защото няма необходимата маса. Не бива да се пишат абсолютни безсмислици в стремежа ни да бъдем различни, оригинални и нестандартни. Получава се задължително обратното, ставаме плоски, досадни и безинтересни. Не си мислете, че в поезията няма логика. Веднага ще ви намеря някой професор по математика или професор по езикознание да ви убеди в противното.

И така, сигурно ще се сетя за още... запазвам си правото да допълвам :)
В третата част ще споделя с вас това, което аз самата съм научила за поезията чрез самата поезия. Нешо като микс от техника и отношение към поезията...

Давам си сметка, че тези съвети вероятно ще са от полза на малцина. Но все пак са били полезни за мен и аз съм повече от благодарна, че е имало кой да ме гледа лошо и да дава акъл. Знам също така колко съм категорична в критиката си и че това понякога трудно се понася. Хората го приемат лично. Особено пишещите с прословутото си творческо его. Все едно критикуваш Господ за устройството на Вселената. Тук се връщаме към точка втора от първия урок: "Дистанцирай се". Когато критикувам, критикувам текст, не автор. Когато давам съвети, те са безкрайно добронамерени и целят да се подобри качеството на текста. Което няма нищо общо с качеството на автора му като човек.

Но за това - следващия път :)

(Не) правете така (I)

Разни мисли по повод конкурса на ГЛОСИ...

Тъй като ми направиха (справедлива) забележка, че не е редно да обсъждам конкретни произведения, докато гласуването е в ход, за да не манипулирам мнението на гласуващите, всичко, което следва, се отнася до постъпилите "произведенения" като цяло, а не до някое от тях конкретно.

Може би този коментар е загуба на време, може би не вълнува никого, освен мен, но тъй като ме вълнува достатъчно, за да се ядосвам в 4:30 през нощта и да съчинявам изречения в главата си, реших да споделя какво мисля с петимата читатели на този блог ;) За всичко написано в това пространство отговорност нося аз. Моля, не го приемайте като официално становище на екипа.



Да видим... Проблемът е в очакванията, разбира се :) А аз имах очаквания за този конкурс, чаках го с радост, защото се надявах, че ще внесе свежи идеи в малката ни поетична общност. От проза не разбирам, така че няма да се произнасям. Надявах се, че ще имаме възможността да четем поезия от хора, с които не си контактуваме всеки ден, защото помежду си до голяма степен сме станали предвидими и разпознаваеми. Повтаряме и грешките си, мотаем едни и същи мотиви - всичко нормално за една малка и затворена общност. Разбира се, знаех, че слаби текстове ще има. Но се надявах да са малко на фона общата маса. Разчитах на добрата стара гаусова крива и на самата природа на нещата. Смятах, че и в литературата има нещо като естествен подбор. С две думи, очаквах много слабите и изключително добрите текстове да са малко, а масата да представлява достатъчно добри текстове, запомнящи се, свежи, търсещи текстове, които може би трябва да се пипнат тук-таме. Не очаквах, че ще ни залее боза. Не очаквах, че ще получавам физически порив за гадене и трудно ще дочитам някои от текстовете. Не очаквах, че условието "да бъдат покрити нормите за литературна (и езикова) грамотност на "ниво" 8-ми клас на СОУ" ще бъде изтълкувано толкова буквално. Изобщо, не очаквах, че с всеки текст ще ми се плаче все повече.

Разбира се, легитимен е въпросът дали оценявам чуждото "творчество" от висотата на петте си награди и единствената си досега книга. - Не. - Всички знаем, че една книга не е гаранция за нищо, дори да е добра. Никога не е късно да станеш за резил ;) Затова ще заема легитимацията си от Катя Йосифова (тя поне минава за авторитет ;))

Творческо писане

Дадох примери за лошо писане
Говорих за нарцисизъм, за самонавиване
За противопоставяне на твореца и тълпата
За лепнеща чувственост
За страха да не си старомоден
И за жаргона като псевдомладост
Всички примери бяха от
собствените ми стихотворения,
изоставени, но неизхвърлени.

- Екатерина Йосифова, "Ръце", ИК "Жанет-45", 2006

Надявам се, че аз самата съм изхвърлила всички образци на представите си за поетическа стилистика в 8-ми клас. Не мисля, че бих могла да ги понеса. Не и в трезво състояние :) Съвети относно самото писане на поезия съм получавала рядко, не повече от 2-3 пъти през цялата си "кариера" ;)
Бях на не повече от 18, когато Живко и Жоро от ЛитерНет ме хванаха натясно по време на един книгоиздателски семинар, на който превеждах, и кратко и сбито ми наляха в пост-пубертиращия мозък следния акъл:

1) Чети. Ти и без това си четеш, но чети как пишат мъжете. Женското писане си го можеш, но женското писане е опасно като свлачище. Женското писане намира оправдание в самото себе си. Женското писане размахва знамето на емоцията и не търпи критика, защото кой би се осмелил да критикува нечие чувство, без да изглежда лош и несправедлив?
От списъка, надраскан с червен маркер върху жълт лист хартия, помня, че трябваше да прочета поезията на Биньо Иванов и "Черешата на един народ" на Георги Господинов.

2) Дистанцирай се. Не приемай собствената си емоция за последна инстанция. Емоцията не е литература. Да, много често е в същината на добрата литература, но сама по себе си не е достатъчна. Емоцията е манипулативна, а читателят не обича да бъде манипулиран. Той обича да бъде изненадван, забавляван, разплакван, но не обича да бъде изнудван. Научи се да се абстрахираш от себе си - поезията не се върти около теб. Тя е жива сама по себе си, не благодарение на теб. Тя идва при този, който е отворен, а не при онзи, който много я иска.
Не се самосъжалявай в стихове. На никой не му пука от какво те боли. Всеки го боли, ти не правиш изключение. Сексът не е повод за запознанство. Драмата не е повод да го играеш поет(еса). Никой не иска пет вариации по тема как те е зарязало гаджето и колко страдаш. Всеки са го зарязвали и с нищо не можеш да стъпиш дори на малкия пръст на личната му драма.

3) Бъди брутално безпощадна към себе си. Режи с голямата балтия всичко, което не допринася за текста. Режи с голямата балтия всяка финтифлюшка, по която си се увлякла, защото искаш да пофлиртуваш с читателя. Изобщо, поезията не е в думите, тя е в пространството между тях. Никога не го забравяй, когато се раздърдориш. Не се жали. Не пиши, за да впечатлиш някого. Не използвай поезията. Не я превърщай в инструмент за себедоказване и трупане на дивиденти, защото поезията е по-голяма от теб и ще ти тегли една майна.

4) Когато нямаш какво да кажеш, мълчи си. Пиши единствено и само, когато ще се тръшнеш болна от холера, ако не го напишеш това. Но не се самозаблуждавай. Човек лесно се подвежда кога има истинска потребност, кога е готов и кога просто иска да си погали егото. Затова бъди бдителна, а не снизходителна към себе си. Полази ли те и най-малкото съмнение, че не ти е чиста работата, късай листа и излизай на разходка да си проветриш мозъка. Не се опитвай да излъжеш, няма да мине номерът. Дори и най-добрата техника не може да прикрие липсата на истински живец в поезията.

5) Уважавай себе си, словото и читателите си. Не предъвквай едно и също в пет вариации по тема. Скучно е. Не плагиатствай за нищо на света. Когато не можеш да избегнеш клишето, присмей му се. Покажи, че можеш да погледнеш на себе си отстрани. За Бога, не се приемай толкова насериозно.

Мисля, че това беше първият ми и единствен урок по доблест в поезията.
Проблемът е, че чета текстовете, постъпили за конкурса, и ми се струва, че много от тези "автори" далече надхвърлят крехката възраст 18 години, но този урок са го проспали...

Очаквайте скоро следващия урок по техника.

П.П. Препрочитайки какво съм написала, не мога да не отбележа приликата с Пътя на воина. По Кастанеда, примерно. Или по дао, какво значение има. Не ми беше хрумвало, че би могло да има връзка, но може би практиката на някакъв вид източна философия или бойно изкуство също е начин да овладееш същността на поезията ;)
С риска, разбира се, в някакъв момент да си останеш само с практиката и без поезията... ;)
Има страшно.

Разни работи

Сигурно от преумората, ама трябва да се отърва от разни мисли, преди да заспя блажено. Като никога съм социално развълнувана, да не кажа яхнала метлата.

На работа в момента е ужас, гарниран с малки ужасийки. Не смятам да навлизам в подробности, но след нощ като изминалата, ми се случи следното, което кара дори мен (а това е почти изумително), да се чудя какво правя в тази държава. А помните колко много искам да живея тук и очевидно на какви компромиси съм готова.

Връщах се сутринта от КОШМАРНО нощно, единствената ми мисъл беше да се добера до дома, да изпуша една цигара и да капитулирам. Ама за има-няма километър, никой таксиджия не иска да ме вземе. На спирката - билети? - няма. Виждам, че идва съответният автобус, качавам се, питам шофьора за билет - няма. Минава контрола. Иска ми билет. Аз подавам десет лева. "Ама билетчето ще ви струва седем лева", ми казват. "Знам", отвъръщам. "Нямаше билети." Два пъти. Никаква реакция. "Имате ли левче, да ви върна 4?" Хората ме гледат странно. Никой нищо не казва. Нямам сили да се разправям, щото от стрес и умора ей сега ще ревна. Кому да обяснявам, че съм стояла права и съм сновала между тежко болни деца цяла нощ и ако не се добера до леглото до 10 минути, ще загина? И кому да обяснявам, че не съм виновна, че билети не се продават на съответните места? Не ми е за седемте лева, често си хващам таксита за повече, за да избегна градския транспорт. Обаче ми е обидно. И слязох, и ревнах. Толкоз.

Реших да го разкажа само, защото Яна е писала тука за хайките контрольори, които отново са плъзнали. Аз нямам излишни сили да водя загубени битки. Нямам сили да обяснявам на непознати, че съм "от добрите". Нямам сили да понасям цялото това лицемерие и елементарна липса на човечност. Защото, недай Боже, детето на всеки един може да попадне при мен, и аз тогава какво да кажа? Че основната ми заплата е 350 лева и съм си я изработила сигурно още в първите два часа на дежурството? А същият този шофьор, дето не се е погрижил да има билети, получава, колко? 1200 ли им направиха заплатите? Само дето преди известно време почти не набих един баща (по размери два пъти колкото мене), задето се опитваше да ми бутне 100 лв. в джоба, за да гарантира, че ще се погрижа за детето му. Благодаря, няма нужда. Аз знам какво съм учила, знам какви перспективи имам и съзнателно съм избрала да живея и да работя тука. Никой не ме е карал насила. Значи - съзнателно съм се съгласила на съответните задължения и отговорности и няма място за повече коментари. И съответно ще дам най-доброто от себе си, ще опитам даже невъзможното, за да се чувстват тези, които по един или друг начин зависят от мен, в добри ръце.

Има неща, с които компромиси не биват. И тук - плавен преход към все още вихрещата се учителска стачка. Новини и вестници обикновено не фигурират в ежедневието ми. От една страна изпитвам лека погнуса, от друга страна - признавам - в синкавата мъгла на собствената реалност е доста по-уютно, и от трета страна - кога? До мене има една купчина ненаписани епикризи на деца, изписани преди месец и една тухла от 3000 страници, чисто нов американски учебник по педиатрия, за който наш'те дадоха половин заплата, който също мене чака. Но както и да е. От време на време все пак долавям по нещо, когато в сестринската върви телевизорът. Пък и имам приятели учители. Низвергнати, защото са се "обърнали против гилдията", понеже отказват да стачкуват и да оставят 6-годишните си първолаци у дома (може би сами, понеже няма кой да ги гледа) да чакат Годо. И ми се гади лекичко, само като си помисля. Пироговчани стачкуваха. А такива истории мога да ви разкажа за медицинското обслужване там, че ще ви настръхнат косите. Ми, като си ставал лекар или учител, да си мислил. Или си готов да даваш (независимо какво получаваш), или не ти е там мястото.

Да, разбира се, че не смятам заплащането за справедливо за труда, който полагаме. Ама не по този начин. Алекс много добре го е казала. Преди да искаш каквото и да е било, трябва да си изряден и ненакърним. Иначе е фарс някакъв. Понеже, знаете ли, аз не вярвам, че на някои хора и 3000 лв. да им дават, те ще променят отношението и ангажимента си. И щом сме допуснали подобни "професионалисти" в системата, ще му берем гайлето, докато намерим начин да ги отстраним един по един. Иначе ще отгледаме поколения по свой образ и подобие. И никой няма да ни е виновен, че децата ни вече не четат книги, понеже когато е трябвало да се научат, не е имало кой да ги научи. Примерно. И никой няма да ни е виновен, че се лутаме с децата си по доктори, защото съответните вместо да си налягат парцалите и да четат публикации, са киснали по протести. И се пазят взаимно, а недай си Боже да си черната овца и да излизаш от строя. Ще ти се стъжни животът.

Толкоз от мен. Гневно и разпокъсано, без логически проследяема нишка, но мисля, че който може и иска да ме разбере, ще ме разбере. И аз не знам как да оправя света. Ама знам какво зависи от мене.