Разни работи

Сигурно от преумората, ама трябва да се отърва от разни мисли, преди да заспя блажено. Като никога съм социално развълнувана, да не кажа яхнала метлата.

На работа в момента е ужас, гарниран с малки ужасийки. Не смятам да навлизам в подробности, но след нощ като изминалата, ми се случи следното, което кара дори мен (а това е почти изумително), да се чудя какво правя в тази държава. А помните колко много искам да живея тук и очевидно на какви компромиси съм готова.

Връщах се сутринта от КОШМАРНО нощно, единствената ми мисъл беше да се добера до дома, да изпуша една цигара и да капитулирам. Ама за има-няма километър, никой таксиджия не иска да ме вземе. На спирката - билети? - няма. Виждам, че идва съответният автобус, качавам се, питам шофьора за билет - няма. Минава контрола. Иска ми билет. Аз подавам десет лева. "Ама билетчето ще ви струва седем лева", ми казват. "Знам", отвъръщам. "Нямаше билети." Два пъти. Никаква реакция. "Имате ли левче, да ви върна 4?" Хората ме гледат странно. Никой нищо не казва. Нямам сили да се разправям, щото от стрес и умора ей сега ще ревна. Кому да обяснявам, че съм стояла права и съм сновала между тежко болни деца цяла нощ и ако не се добера до леглото до 10 минути, ще загина? И кому да обяснявам, че не съм виновна, че билети не се продават на съответните места? Не ми е за седемте лева, често си хващам таксита за повече, за да избегна градския транспорт. Обаче ми е обидно. И слязох, и ревнах. Толкоз.

Реших да го разкажа само, защото Яна е писала тука за хайките контрольори, които отново са плъзнали. Аз нямам излишни сили да водя загубени битки. Нямам сили да обяснявам на непознати, че съм "от добрите". Нямам сили да понасям цялото това лицемерие и елементарна липса на човечност. Защото, недай Боже, детето на всеки един може да попадне при мен, и аз тогава какво да кажа? Че основната ми заплата е 350 лева и съм си я изработила сигурно още в първите два часа на дежурството? А същият този шофьор, дето не се е погрижил да има билети, получава, колко? 1200 ли им направиха заплатите? Само дето преди известно време почти не набих един баща (по размери два пъти колкото мене), задето се опитваше да ми бутне 100 лв. в джоба, за да гарантира, че ще се погрижа за детето му. Благодаря, няма нужда. Аз знам какво съм учила, знам какви перспективи имам и съзнателно съм избрала да живея и да работя тука. Никой не ме е карал насила. Значи - съзнателно съм се съгласила на съответните задължения и отговорности и няма място за повече коментари. И съответно ще дам най-доброто от себе си, ще опитам даже невъзможното, за да се чувстват тези, които по един или друг начин зависят от мен, в добри ръце.

Има неща, с които компромиси не биват. И тук - плавен преход към все още вихрещата се учителска стачка. Новини и вестници обикновено не фигурират в ежедневието ми. От една страна изпитвам лека погнуса, от друга страна - признавам - в синкавата мъгла на собствената реалност е доста по-уютно, и от трета страна - кога? До мене има една купчина ненаписани епикризи на деца, изписани преди месец и една тухла от 3000 страници, чисто нов американски учебник по педиатрия, за който наш'те дадоха половин заплата, който също мене чака. Но както и да е. От време на време все пак долавям по нещо, когато в сестринската върви телевизорът. Пък и имам приятели учители. Низвергнати, защото са се "обърнали против гилдията", понеже отказват да стачкуват и да оставят 6-годишните си първолаци у дома (може би сами, понеже няма кой да ги гледа) да чакат Годо. И ми се гади лекичко, само като си помисля. Пироговчани стачкуваха. А такива истории мога да ви разкажа за медицинското обслужване там, че ще ви настръхнат косите. Ми, като си ставал лекар или учител, да си мислил. Или си готов да даваш (независимо какво получаваш), или не ти е там мястото.

Да, разбира се, че не смятам заплащането за справедливо за труда, който полагаме. Ама не по този начин. Алекс много добре го е казала. Преди да искаш каквото и да е било, трябва да си изряден и ненакърним. Иначе е фарс някакъв. Понеже, знаете ли, аз не вярвам, че на някои хора и 3000 лв. да им дават, те ще променят отношението и ангажимента си. И щом сме допуснали подобни "професионалисти" в системата, ще му берем гайлето, докато намерим начин да ги отстраним един по един. Иначе ще отгледаме поколения по свой образ и подобие. И никой няма да ни е виновен, че децата ни вече не четат книги, понеже когато е трябвало да се научат, не е имало кой да ги научи. Примерно. И никой няма да ни е виновен, че се лутаме с децата си по доктори, защото съответните вместо да си налягат парцалите и да четат публикации, са киснали по протести. И се пазят взаимно, а недай си Боже да си черната овца и да излизаш от строя. Ще ти се стъжни животът.

Толкоз от мен. Гневно и разпокъсано, без логически проследяема нишка, но мисля, че който може и иска да ме разбере, ще ме разбере. И аз не знам как да оправя света. Ама знам какво зависи от мене.

Пък аз съм влюбена

В съвършеното бебе. Най-красивото и синеоко дете на света. Най-чаровното, усмихващо се, малко, миниатюрно, перфектно същество. Което на крехката осем-месечна възраст вече си знае цената. И умира да разиграва мама с играта "аз ще изхвърлям от кревата, каквото ми попадне, а ти ще го миеш и ще ми го връщаш обратно".
Пу, пу, да не са му уроки. И Господ да им е на помощ на девойките :)
А сега, лека нощ :)

Нови дрешки за блога

Бисето се е върнала и вчера бяхме в Мара. И понеже тя е твърде мила и няма да го каже, аз ще кажа, че сервитьорът е противен. Ама рядко противен тип. Поне на мене рядко ми се случва да срещна някого, който да ми е неприятен, защото ми сменя пепелника. Или не го сменя. Или ми вдига чинийката за чая и после трябва да си сложа торбичката - в пепелника. Или ми се сърди, защото искам да си поръчам нещо. Или защото искаме да му платим. АРГХ!

Бисето също така ще ходи някъде да си почива от почивката в Америка ;) А пък аз ходих в Родопите миналата седмица, за два дни. Единият го прекарах почти в делириум, защото тръгнахме след нощно и аз не бях спала изобщо. Така че провлачих краци из Ягодинската пещера и Дяволското гърло и само при мисълта за баири ми се повдигаше. На следващия ден обаче, свежа и отпочинала, нямаше сила на тази земя да ме спре. Е, не е Мальовица. На края на деня си мислех, че може и още. Тоест този път не изпаднах в опиянение какъв съм пич, който се катери като коза по баирите ;) Всеки път си мисля, че "аз това не мога да го кача" и в крайна сметка го качвам. Повече на инат. И на почивки през 20 метра денивелация.

Нищо не се равнява на онова новогодишно катерено до Мусала в сняг до кръста, когато мислех, че ще получа инфаркт, защото предния ден бяхме ходили в Созопол. И аз каквато съм кекава, не понесох лесно бързия преход от кота нула на 3000. Тогава наистина си беше на инат. Обаче П. отдавна ми знае номерата. "На бас, че Яна няма да се качи до еди-кое-си колче" и Яна може да се качи и до Еверест. Само дето на връщане бях умряла от студ (неподходящи обувки), стичаха ми се сълзите и повтарях, че "не мога да направя нито една крачка повече." В крайна сметка благополучно хванахме предпоследната кабинка на лифта до Боровец, където ни чакаше компанията и аз проспах Нова година в състояние на пълно изтощение. Обаче имам едни геройски снимки на върха. И история за разказване.

In other news, миналата седмица по празниците всички колеги ходиха на море, планина или просто си почиваха вкъщи, само зайците ни скъсаха от дежурства. Пък аз се очертавам като карък, защото току застъпя, току са се чули сирените на някоя линейка. Останалото е адреналин. Засега жертви няма и аз още съм жива.

И ми се иска да изпадна в някакво лирично отклонение за красотата на природата, но всъщност никога не ме е бивало в пътеписите. По минарета си падам. И по родопски клин. И по въздух, който е токсичен със съдържанието на кислород в него. Падам си и по кадифено зелени поляни, баби в пембени престилки и отворен Schiebedach над главата. Падам си по места, където има много вода. По мърляви кучета. По сняг през септември. По мирис на борова гора. По стръмни пътеки. По паднали телефонни батерии. И по приятели, които обичам...

Лятото вече се вижда откъм гърба, а аз така и не разбрах кога мина, докато бях заета да се паникьосвам за това или друго. И пак съм във вечното си състояние на "чакам следващото лято". Но докато го чакам, смятам тази година да се пробвам с опитомяване на зимата. Мирише вече сутрин на озон... и ми харесва.