Защо III

• Е. живее във Великобритания. В момента гостува временно с малката си дъщеричка (тя е френд-ка на Марулката) на родителите си във Варна: "Сега да ви разкажа вчера как се изнервих... Майка ми имаше рожден ден. Отива тя да разхожда беба, а аз използвам времето да отскоча до кварталната парфюмерия, за да й купя някакъв подарък. Влизам и питам ‘Може ли да помириша онзи парфюм?’ (посочвам го), а жената зад щанда ми казва ‘Ами не! Само през дупката може!’. Аз , опитвам да помириша нещо през дупката, ама нищо не се усеща. И така пробваме и другите ‘дупки’ – абе не става! Казвам ‘Вижте какво, аз обещавам да купя парфюм от вас и със сигурност ще е над 50 лева. Моля ви, дайте да помириша нещо защото не мога да купя парфюм без да знам как мирише!’. Тя ми казва ‘Ами запомнете какви имам и идете да ги помиришете някъде другаде, а после се върнете’... аз и продължавам да я убеждавам, че ако отида някъде другаде няма да се върна. Накрая свършваме с класическото: ‘Абе госпожо, какво ще стане ако всички почнат да искат да миришат парфюмите?!’... е, бясна бях и на една крачка да я напсувам и да си тръгна, ама имах само 15 минути... и в крайна сметка купих парфюм ‘по спомени’... Просто класика!!!"
• Защо в България всички продавачки се държат, все едно притежават стоката в магазина, в който работят? (Относително пресен пример: Гледам бебешки магазин с изложени колички и креватчета и решавам да вляза да се огледам. Тутакси ме накацат две лели да ме питат какво търся и на каква цена. Споменавам марка колички среден клас и виждам как също толкова внезапно губят интерес. Репликата е: "Оооо, госпожо, ние тук продаваме само високо качество!", казана с тон, сякаш възнамерявам да си возя детето в кашон на колела ;))
  

Защо II

• Как е възможно на книжния пазар да се появи (картинен) буквар, в който липсват две букви от азбуката - "ъ" и "ь" и това никому да не направи впечатление в процеса на издаване? Обяснение на авторката - това не било буквар, а читанка. Книгата целяла да запознае децата с буквите, асоциирайки ги с предмети, животни и въобще реалии, чиито наименования започват със съответната буква. В българския език с буквата "ъ" започвала единствено думата "ъгъл" - затова авторите и издателите "не сметнали за необходимо включването на тези две букви". (Твърде жалко, че не мога да открия репортажа на сайта на бТВ. Мисля, че това обяснява защо голяма част от българите пишат... както пишат!)
  

Защо I

• Защо по традиция в България "книжарница" се нарича място, в което се продават не книги, а карирани тетрадки и евтини сувенири-ключодържатели? (Припомням си потреса, който преживяхме с Полина, когато преди две години попаднахме в Сопот и вместо книжарница открихме само множество такива магазинчета. Откъде купуват тези хора книгите си?)
• Защо повечето лелки-магазинерки много настояват да ти приберат покупките в найлонова торбичка, въпреки че си носиш платнена и ги предупреждаваш овреме? (И понеже съм плаха, вече няколко пъти си тръгвам с омразното пликче, вместо да вдигна скандал...)
• Защо внезапно се превръщаш в "ама, госпожА", когато не искаш да купиш нещо, защото не е точно това, което търсиш, скъпо е или чисто и просто не ти харесва?
• Защо всеки е специалист по всичко и най-вече по отглеждането на чужди деца? (Редовно търпя коментари, че на блажено спящото ми в слинга бебе му е горещо/студено/тясно/неудобно, че ще си изкривя гърба така (или нейния), че трябва да свиква да седи в количката, че "ще видя аз като порасне и започне да ме разиграва", а наскоро една майка в кварталната градинка дори предположи (out of the blue), че ми е малко кърмата и не е зле да пия лактогенен чай... Аз ли изглеждам толкова безпомощна или защо привличам всички експерти да ми дават акъли?)
  

Петиция в подкрепа на активното естествено раждане

Каталясала съм тези дни, не знам защо. Може би ми се понатрупа умората, макар че Марулката влезе нощем в ритъм и ме буди само веднъж, най-много два пъти. Обаче днес беше непоносима, цял ден хленчи, а следобед откровено си рева, без да мога да идентифицирам причината. Подозирам зъби. Та като я приспя все мисля да стана и да посвърша нещо мое, ама заспивам с нея. Но понеже времето минава, искам да драсна два-три реда за Петицията, нищо че няма да толкова подробна публикация, колкото бях намислила.

Неотдавна старира Кампанията в подкрепа на активното раждане на "Естествено" - дълго и внимателно подготвяна и премисляна. Въпросната Петиция е важна част от кампанията. Тя цели промяна на детското и майчиното здравеопазване в България - нещо, от което определено има огромна нужда. Разпространените АГ-практики в България са от времето на Макаренко (макар че някои от тях може би се основават на сталинистка идеология...), новите кадри се обучават по старите схеми и безхаберие, арогантност и откровена грубост се ширят из родилните зали на родината. Секциото по желание се възприема като нещо напълно нормално, но ако искаш да родиш според природните закони, реално често се оказва, че нямаш избор. Аз нямах.

С петицията искаме да постигнем осъвременяване на медицинския стандарт и условията в родилните домове, минимизиране на външната намеса в процеса на раждането (когато той протича нормално и безпроблемно), хуманно отношение към майката и бебето, осъвременяване на обучението на лекарки и акушерки. Искаме също така да реабилитираме акушерката като "компетентен орган" в родилна зала (и извън нея) - в момента тя до голяма степен е загубила позициите, правомощията и уменията си.

Аз, като лекар, заставам зад исканията на Петицията и ги оценявам като разумни и реални от медицинска гледна точка. Документът е обмислен и изготвен изключително внимателно, с референции на сериозни източници в областта на акушерството и гинекологията. Аз, като жена, знам, че това, което искаме, е постижимо и го заслужаваме, както го заслужават и децата ни. Крайно време е да си върнем правото да раждаме в хармония със собствените си разбирания, без да бъдем саботирани или наказвани от лекарите и системата, защото им създаваме неудобство. It's not about them, it's about us and our babies.

Основен принцип на медицинския стандарт да бъде: „Майката и детето са центърът на предоставяната родилна помощ. Целта на родилната помощ е да осигури здравето на майката и детето посредством възможно най-малката намеса, която е съвместима със сигурността.”

Моля ви, ако подкрепяте правото на избор и смятате, че родното здравеопазване има сериозна нужда от реформа, подпишете петицията. Тя е само в основата на Кампанията и няма да остане глас в пустиня. Простете клишето, но заедно сме силни. Още не съм се отказала :)

Имам още много да кажа, но сега отивам да си легна при дребната, че не се знае утре на какъв хал ще сме :) Лека нощ!

The Business of Being Born in BG

Имам чувството, че трябва да напиша нещо за "избора" си да родя със секцио, преди да ме емнала въртележката, че после може и мерак да нямам. Понеже екшънът се вихри ето тука, ще копирам диалозите, в които обяснявам мотивацията си. Надявам се, че другите участници нямат против да бъдат цитирани в блога ми - в противен случай да ми се обадят.

***
... никого няма да тръгна да разубеждавам в избора му, особено след като аз самата, макар и с огромно нежелание и съжаление, съм преценила, че в тази държава не желая да поема риска да родя по естествен механизъм. Както в друг момент и в друга държава, живот и здраве, не бих избрала да родя със секцио...

... Но честно казано, мен ме очаква секцио след има-няма седмица и това хич не ме изпълва с ентусиазъм Нито ме е страх от операцията, нито от упойката, нито че щяло да боли (има си начини и след секцио да не боли особено), просто имам чувството, че това не е най-добрият начин да посрещна детето си в света... че ще лиша и двете ни от естествения процес на раждането/прехода, който е колкото физически, толкова и духовен. А в живота периодите на преход са много важни и първият, който поставя основата на всички останали, е именно раждането. Така или иначе, съзнателно съм взела решение за секцио и не се тръшкам, но ми е малко мъчно...
Освен това съм от майките, които вероятно никога няма да кажат с чиста съвест "аз родих", а винаги ще казвам "роди се"... просто моя си нагласа...

бъръло-бъръло: Ха, това беше и мой основен мотив (и други, де),но не посмях да го напиша в прав текст. Би ли споделила, моля те, като човек работещ в сферата на здравеопазването в България (Нали така беше?) защо стигно до това решение?

simplyaven: като става дума за духовно, на мен нагласата ти ми звучи зле за бебето. аз съм убедена, че майката предава емоциите си на детето и емоция от типа "не те исках точно по този начин, не си го представях така, не ми се искаше така да стане" е кофти за посрещане. просто мое мнение. аз се настроих супер положително и си посрещнах детето, както бих го посрещнала и щъркел да ми го беше донесъл - с радост. и малко не разбирам защо ще вземеш съзнателно решение, което те кара да ти е мъчно, но може би аз не съм наясно. съзнателно си взела решение да лишиш и двете ви от въпросните важни преходи, а какъв е смисълът ако гледаш назад със съжаление? при всички случаи мисля, че бебето трябва да усеща, че всичко е наред и е очаквано с желание и точно по този начин, какъвто и да е той.

@ бъръло-бъръло: Ами... питала съм изрично професор по АГ в Германия дали очните заболявания са индикация за секцио и той изрично ми отговори "не". Присъствала съм на достатъчно нормални раждания и секции в "Шарите", Берлин, за да съм си създала относително обективна представа как действа германският лекар в различни (вкл. спешни) ситуации. Карала съм стажове по АГ, асистирала съм на секции, присъствала съм на нормални раждания в "родилни къщи", водени само от акушерки. Секцио "по желание" не съм видяла, а индикациите за секцио по медицински причини са изключително строги и описани в съответните документи/стандарти, които се актуализират периодично. Лекарите и акушерките освен методите на традиционната медицина, владеят и алтернативни методи за обезболяване, предлага се раждане във вода. Никога, дори при жени със сериозни очни или други придружаващи заболявания, не съм виждала "скачане по корем", окситоцин се прилага изключително пестеливо при реален застой на родовата дейност, а не "за ускоряване" (никой не смята, че е необходимо да се ускорява един естествен процес), простагландин за индукция съм видяла веднъж при жена, преносила 10 дни след термин. Никога не съм видяла родилка с контракции, вързана за апарат за тонове по-дълго от 5 до 7 минути или принудена да лежи по гръб и да си чака разкритието. За сметка на това съм виждала родилки с контракции в кафето, на двора, по коридорите. Задължително придружени от бащата на детето. Виждала съм жени да раждат пражи, седнали, на четири крака и медицински персонал, който ще легне на земята, за да хване бебето, ако трябва. Никога не съм виждала част от екипа да заплашва или да си изкарва лошото настроение/домашните грижи/просто кофти характера на родилка. Никога не съм виждала да се провежда медицинска интервенция, без тя предварително да е обяснена - особено в някои квартали на Берлин има пациентки с турски, арабски и друг произход, които не говорят езика - в такъв случай се прибягва до услугите на преводач, назначен специално за тези цели от болницата. И това е само в случаите, че бременността и раждането протичат относително нормално - нали си представяш колко в пъти повече грижи и усилия се полагат за рисковите бременности и раждане. Никога не съм виждала жена да си поиска секцио, защото се страхува да роди нормално или няма доверие на болничния персонал. За тях секциото е операция, а хората ги оперират, когато има някакъв проблем. Останалите раждат и си отиват у дома след 6/12/24/48 часа.

Аз се прибрах в България, защото това беше желанието ми, без нереалистични или завишени очаквания. Това означава, че трябва да си нося последствията от избора, това включва и начина, по който ще родя детето си. Защото съм стажувала и в българско АГ - мисля, че след всичко гореописано всеки може да си направи паралелите и да открие деветте разлики, без на мен да ми се налага да ги изброявам. (Но пък ако някой настоява - ще ги изброя.) Та по тази причина просто се сътрахувам за зрението си и за психическото си състояние и не бих рискувала да родя по естествен механизъм на родна почва. От известна гледна точка секциото ми се струва "по-малкото зло". Което не значи, че ме кефи Но пък означава, че ще работя с всички сили, за да се промени ситуацията така, че едно второ дете живот и здраве да го родя нормално или да го родя другаде...

@ simplyaven: Ние с бебето сме се разбрали Няма идеални неща в този живот и "не те исках" не бих си помислила за нищо на света, независимо от начина. Ама пък не виждам смисъл да изкривявам реалността. Гледам супер спокойно и трезво на всичко, което ни предстои - просто по-скоро дължа едно извинение и обяснение на бебето защо постъпвам така, но и това вече съм го свършила. Не мисля, че има еднозначни и еднопластови емоции, не мисля, че е нормално да има; според мен е нормално човек да изпитва и противоречиви чувства, стига в центъра си да е сигурен, че това е по-правилното решение, независимо дали му харесва или не. Колкото до пропуснатия rite of passage, тези неща се наваксват, стига да си наясно, че са били пропуснати и да положиш съответните усилия.

simplyaven: браво на теб. за мен същественото е, че:
реално ти ще раждаш секцио по желание, при все че в подписа ти седи сайт за естественото;
участваш активно в дискусии за всичко природно и натурално;
имала си възможност да последваш тези си принципи, раждайки най-най-естествено навън;
и въпреки всичко, въпреки, че очните проблеми не са показание за секцио, ти се връщаш в България, където имаш възможност да избереш секцио по желание.

на мен това ми звучи демагогски, след всичкото овикване на родилите секцио по желание в този форум. и фактът, че си медицинско лице и избираш този вариант, на мен лично ми говори много. разбира се, аз съм мнителна и не се вълнувам от някакви неясни страхове. ако човек е принципен във възгледите си, той живее спрямо тях. а най-лесно е да се обясним с противоречивата си природа. туй-то, просто разсъждения, защото много загрубя тона към родилите секцио по желание (аз не съм от тях, за протокола).

от друга страна много се радвам на постовете ти и искрено се надявам да повлияят в положителна насока на тълпата, която да спре да хвърля камъни и да види, че и тези, които са можели да родят вагинално "на запад", с всичките му техники и радости, и те ще раждат секцио в България.

"питала съм изрично професор по АГ в Германия дали очните заболявания са индикация за секцио и той изрично ми отговори "не" - аз оставам с впечатлението, че това се отнася до твоите очи, ако не - грешката е моя, но и ти не си пояснила. тук като цяло не са показание за секцио въпросните заболявания. и както вече написах, от твоята история се надявам единствено да произлезе повече толерантност и по-малко биене на тъпана "назад към природата на всяка цена".

@ simplyaven: Питала съм професора, който ми водеше лекциите по АГ през 2003 година. Питала съм принципно, защото в България от малка са ми повтаряли всички очни лекари, че не бива да раждам нормално. В Германия това не е индикация; за сметка на това в Швейцария е. Също така и по немски форуми съм срещала майки с моите проблеми, на които им е препоръчано раждане със секцио от германски колеги - не е толкова еднозначно, но аз по принцип съм убедена, че е възможно да се роди нормално (при съответните грижи, персонал, обстоятелства), без да се увреди допълнително зрението.
Върнала съм се в България през май 2005 година, за да бъда с човека, когото обичам и да живея в държавата, която обичам. настоящето бебе датира от декември 2007 година Не е толкова просто да си вдигнеш багажа и да идеш да родиш някъде другаде, когато това струва пари, а получаваш 450 лв. лекарска заплата
Реално аз ще раждам секцио по медицински причини (защото в България -9 диоптъра, 3 цилиндъра и гранично високо очно налягане е индикация за секцио - досега не срещнах лекар, който да каже няма проблем, мойто момиче, ще си родиш бебето без проблем и ще продължиш да виждаш след това, аз поемам тази отговорност).
Да, аз съм медицинско лице, нагледала съм се на кофти практики и лошо отношение в български родилни отделения и желая да си спестя експириънса на евентуалното секцио по спешност с всички екстри. Разбира се, мога да се запъна и да родя неасистирано у дома, но при най-близката болница на около час в тежък трафик - не смея.

Ти разсъждаваш върху моя живот, моите принципи и моя избор, а аз просто живея в тази реалност... Туйто

The Business of Being Born

Отказвам

• A Short History of Medicine
"Oh Doctor, I have this terrible pain!"

BC 2000	"Here, eat this root."
AD 1000	"That root is heathen. Say this prayer."
AD 1850	"That prayer is superstition. Drink this potion."
AD 1940	"That potion is snake oil. Swallow this pill."
AD 1985	"That pill is ineffective. Take this antibiotic."
AD 2000	"That antibiotic is artificial. Here, eat this root".
(Origin unknown)

Отказвам да живея в реалност, изтъкана от паника и параноя.
Може би това е единственото логично (и ползено) заключение, когато посещаваш форуми за бъдещи майки. Нещата силно наподобяват кокошкарник и едната като се панира, почват всички. Не че аз не съм податлива. Даже - ако тръгна да се замислям за какво мога да съм тревожна, на другите фантазията няма да им стигне за висините, на които аз съм способна. Друго си е хем да имаш медицинската информация, хем да си продукт на майка с мания за контрол. Една хубава сутрин се събуждаш и установяваш, че манията явно е заразна ;) И че светът е опасно място, а животът - рисковано занимание.

Само дето на мен ми се струва, че човек все някога трябва да престане да бъде продукт на своите родители, среда, навици, комплекси и страхове. И оттам нататък да става, каквото сам прецени за добре. Само не индоктринирана функция. Демек, все в някакъв момент трябва да поемеш отговорност за себе си и да спреш да действаш по инерция. Което, парадоксално, в някои случаи може да означава да се откажеш от манията си за контрол. Но да си върнеш доверието в естеството на нещата. Доверие (упование) + здрав разум = доста добра стратегия.

На теория ми е ясно, ама на практика ми е много странно защо някой иска да си направи 500 изследвания, ако може да си направи пет. И защо 23-годишни девойки си правят БХС, който е показан за майки над 35 години? Ама ние тука още немеем във възхита от техниката и възможностите на съвременната медицина. И тепърва сме се запътили натам, откъдето другите вече се връщат. Не само сме се превърнали в "параноични и невротизирани продукти на съвременното общество - жертви на прогреса", ами и се гордеем с това. Плащаме дивни суми за излишни изследвания и живеем "спокойно". Обаче не си даваме сметка за стреса, който поражда всяко изследване - дори ехографията, дори вземането на кръв. Винаги го има онзи момент на очакване на новината. И ние винаги очакваме тя да е лоша. Отдавна сме предали отговорността за собственото си тяло, психика и съдба на някакви полу-богове в бяло, на всичкото отгоре сме ги оторизирали да се живеят с идеята, че действително са такива. Направо получавам менингит като чуя "той е лекарят и той преценява". Oh, right. Затова средностатистическият бг-лекар си позволява да казва неща като: "Не е ваша работа, аз съм учил 6 години, не вие." Сериозно? А защо, докторе, трябва да си направя три фетални морфологии, ако навсякъде по света се прави една? Може би, за да вземете вие тройната такса? Разбира се, всеки е совбоден да си харчи парите, както намери за добре, но защо никъде в тази държава няма единно и официално становище за това какво какво е задължително, какво е препоръчително и какво е пълно безумие? Мисля, че знаем защо. Проблемът е, че междувременно сме се превърнали в нация от зомбита, които са готови да поверят живота си и живота не децата си в ръцете на меркантилни "специалисти". Избеснявам, честно.

Защото жените навсякъде по света раждат в уюта на собствения си дом, придружавани от бащата на бебето и акушера, а ние тук си мислим, че ще се свърши светът, ако наоколо няма един отряд гестаповци, които да викат "напъвай" и да ти скачат по корема, или че мъжете ни ще се травмират сексуално и ще се погнусят, ако видят как от вагината ни излиза бебе. ТЯХНОТО бебе. Което без тяхно участие нямаше да е там, на първо място. Защото сме толкова неизмерно по-умни от милиардите жени, родили децата си преди ерата на ехографията и хай-тек оборудването. Как така, при всичките тези възможности, ще раждаме като маймуните? Защо някой би искал да роди за час и половина, без болки и без капка кръв, след това да си тегли един душ и да си отиде с бебето у дома? Колко абсурдно ;) Защото, нали знаете, раждането е онзи акт, чийто смисъл е да се увенчаем с ореола на мъченици. И след това цял живот да рекетираме емоционално децата си, ти знаеш ли аз през какво съм минала, за да те родя? А? След което да ги храним с адаптирано мляко, за да не вземат да заслабнат.

А тези майки, които твърдят, че "лекарите са спасили живота им и този на детето им" дали знаят, че в 80-90% от случаите спешните намеси като секцио и т.н. се налагат, защото преди това някой нетърпелив доктор, който иска да иде да поспи, се е намесил в естествения процес на раждането?

Не, не агитирам никого да ражда у дома в българските условия. Първо, защото е нелегално. Второ, защото инфраструктурата е трагична. Бърза помощ не приема обаждания, а докато дойде линейката, ако изобщо дойде... Да, смятам, че има смислени изследвания. Смятам, че бременността трябва да се следи редовно. Смятам, че страхотна тръпка и забавление да можеш да видиш човечето, което природата създава в теб. Просто толкова искам да е възможна дискусия. Толкова искам и аз да имам реален избор как да съм бременна и как да родя, а не само фиктивен. Толкова искам да имаме хоризонт вместо капаци и предразсъдъци. Толкова искам да сме толерантни. И смели. И да поемем отговорност за това, което се случва с нас. Да вземаме съзнателни и информирани, а не манипулирани решения. Да спрем да си въобразяваме, че сме черешката на сътворението. Да вярваме, да се уповаваме, че нещото, което е сътворило този безкрайно сложен и удивителен свят, всъщност знае какво прави. Дори когато на нас не ни е ясно. Толкова искам да виждам повече смирение около себе си. Повече радост. Замисляли ли сте се, че каквото и да правим - изследвания, консултации, ехографии - всъщност нямаме контрол над това, което се случва. Можем само да го проверяваме, но не да му повлияем. И точно това му е хубавото. Можем да се отпуснем и да оставим природата да си върши работата. Можем поне веднъж да дишаме и да се радваме, и да не се опитваме да се доказваме, и да не се страхуваме, че бихме могли да се провалим... А то просто си се случва. И няма човешки разум, който би могъл да го проумее... можем просто да не му пречим.

Може би тогава ще имаме шанс...

Отказвам - да се страхувам, че Господ няма да си свърши работата, защото това означава, че притежавам високомерието да мисля, че бих могла да я свърша по-добре.
Отказвам - да полагам отговорността за живота си в ръцете на друг, било той лекар или родител.
Отказвам - да бъда зависима.
Отказвам - да живея в състояние на постоянна тревожност.
Отказвам - излишни намеси в естествения ход на нещата.
Отказвам - да смятам, че бременността е бреме.
Отказвам - да вярвам, че да станеш майка означава да изживееш кански мъки и да си нахлупиш ореол на мъченица. Защото после само какво ни чака... ;)
Отказвам - да бутам реката.

Избирам - да изживея по възможно най-пълния и пълноценния начин това, което ми се случва.
Избирам - да имам доверие и упование, да се отпусна и да оставя природата да си свърши работата. Тя знае какво трябва да прави.
Избирам - да следвам вътрешния си глас.
Избирам - да имам избор :)

• A short history of Baby Care.
“Oh Doctor, how should I look after my baby?”

BC 2000	“Just carry it next to your skin. Breastfeed it whenever it is hungry.”
AD1660	“Breastfeeding is undignified. Hand it over to a wet-nurse.”
AD 1850	“Wet-nurses are low class and have an undesirable influence on the child. Get a good experienced nanny to bottle feed it cow’s milk, and wean it on to a cup as soon as possible.”
AD 1930	"Cow’s milk is unsuitable for babies. It must be bottle fed on a special infant formula.”
AD 1950	“Bottle feeding at all hours is bad for the baby. Follow a strict routine, let it sleep in its own room and ignore it when it cries at other times.”
AD 2000	“Bottle feeding is unsuitable, a strict time-table is nonsense, babies don’t like being alone, and crying is stressful. Just carry it next to your skin. Breastfeed it whenever it is hungry.”
(Joan Norton, 2001)

Ина

Поезия, проза... и изобщо. Фифо днес ми спомни за нея.
Тя е от тези, автентичните, като Карбовски, които не се автоцензурират, които даже понякога довеждат нещата ад абсурдум, просто за да ни докарат и нас до някакви граници вътре в черепните ни кутии, за да ни накарат да погледнем отвъд ръбчето на собствената си чиния. Ина пише така, че ако ми каже... абе, каквото и да ми каже, ще й повярвам.
Има две книги с поезия, които аз издирвам под дърво и камък, твърде безуспешно. Ако някой ги притежава, да сподели.
Аз тук ще пусна само линкове към разни работи в нета.

Ина Григорова в блога на Пафка

Ина за усещането да скочиш с бънджи

Мисия: Невъзможна

Ина пише поезия и на английски

Казват, че живее в Америка. Казват, че е безкрайно по-щастлива от преди. Може би, защото вече не й се налага да мисли за българската политика. Макар че не знам как й понася американската.

Всички я наричат просто "Ина". Ина от времето на добрите години на "егоист" и малката тъпа Гина. Ина, която ни показваше, че свободата не е слободия. Ина, заради която поне едно поколение е по-добро от предишното и следващото. И най-вече от по-следващото. Надявам се, където и да е, да не престава да пише. Може би и на български.

Разни работи

Сигурно от преумората, ама трябва да се отърва от разни мисли, преди да заспя блажено. Като никога съм социално развълнувана, да не кажа яхнала метлата.

На работа в момента е ужас, гарниран с малки ужасийки. Не смятам да навлизам в подробности, но след нощ като изминалата, ми се случи следното, което кара дори мен (а това е почти изумително), да се чудя какво правя в тази държава. А помните колко много искам да живея тук и очевидно на какви компромиси съм готова.

Връщах се сутринта от КОШМАРНО нощно, единствената ми мисъл беше да се добера до дома, да изпуша една цигара и да капитулирам. Ама за има-няма километър, никой таксиджия не иска да ме вземе. На спирката - билети? - няма. Виждам, че идва съответният автобус, качавам се, питам шофьора за билет - няма. Минава контрола. Иска ми билет. Аз подавам десет лева. "Ама билетчето ще ви струва седем лева", ми казват. "Знам", отвъръщам. "Нямаше билети." Два пъти. Никаква реакция. "Имате ли левче, да ви върна 4?" Хората ме гледат странно. Никой нищо не казва. Нямам сили да се разправям, щото от стрес и умора ей сега ще ревна. Кому да обяснявам, че съм стояла права и съм сновала между тежко болни деца цяла нощ и ако не се добера до леглото до 10 минути, ще загина? И кому да обяснявам, че не съм виновна, че билети не се продават на съответните места? Не ми е за седемте лева, често си хващам таксита за повече, за да избегна градския транспорт. Обаче ми е обидно. И слязох, и ревнах. Толкоз.

Реших да го разкажа само, защото Яна е писала тука за хайките контрольори, които отново са плъзнали. Аз нямам излишни сили да водя загубени битки. Нямам сили да обяснявам на непознати, че съм "от добрите". Нямам сили да понасям цялото това лицемерие и елементарна липса на човечност. Защото, недай Боже, детето на всеки един може да попадне при мен, и аз тогава какво да кажа? Че основната ми заплата е 350 лева и съм си я изработила сигурно още в първите два часа на дежурството? А същият този шофьор, дето не се е погрижил да има билети, получава, колко? 1200 ли им направиха заплатите? Само дето преди известно време почти не набих един баща (по размери два пъти колкото мене), задето се опитваше да ми бутне 100 лв. в джоба, за да гарантира, че ще се погрижа за детето му. Благодаря, няма нужда. Аз знам какво съм учила, знам какви перспективи имам и съзнателно съм избрала да живея и да работя тука. Никой не ме е карал насила. Значи - съзнателно съм се съгласила на съответните задължения и отговорности и няма място за повече коментари. И съответно ще дам най-доброто от себе си, ще опитам даже невъзможното, за да се чувстват тези, които по един или друг начин зависят от мен, в добри ръце.

Има неща, с които компромиси не биват. И тук - плавен преход към все още вихрещата се учителска стачка. Новини и вестници обикновено не фигурират в ежедневието ми. От една страна изпитвам лека погнуса, от друга страна - признавам - в синкавата мъгла на собствената реалност е доста по-уютно, и от трета страна - кога? До мене има една купчина ненаписани епикризи на деца, изписани преди месец и една тухла от 3000 страници, чисто нов американски учебник по педиатрия, за който наш'те дадоха половин заплата, който също мене чака. Но както и да е. От време на време все пак долавям по нещо, когато в сестринската върви телевизорът. Пък и имам приятели учители. Низвергнати, защото са се "обърнали против гилдията", понеже отказват да стачкуват и да оставят 6-годишните си първолаци у дома (може би сами, понеже няма кой да ги гледа) да чакат Годо. И ми се гади лекичко, само като си помисля. Пироговчани стачкуваха. А такива истории мога да ви разкажа за медицинското обслужване там, че ще ви настръхнат косите. Ми, като си ставал лекар или учител, да си мислил. Или си готов да даваш (независимо какво получаваш), или не ти е там мястото.

Да, разбира се, че не смятам заплащането за справедливо за труда, който полагаме. Ама не по този начин. Алекс много добре го е казала. Преди да искаш каквото и да е било, трябва да си изряден и ненакърним. Иначе е фарс някакъв. Понеже, знаете ли, аз не вярвам, че на някои хора и 3000 лв. да им дават, те ще променят отношението и ангажимента си. И щом сме допуснали подобни "професионалисти" в системата, ще му берем гайлето, докато намерим начин да ги отстраним един по един. Иначе ще отгледаме поколения по свой образ и подобие. И никой няма да ни е виновен, че децата ни вече не четат книги, понеже когато е трябвало да се научат, не е имало кой да ги научи. Примерно. И никой няма да ни е виновен, че се лутаме с децата си по доктори, защото съответните вместо да си налягат парцалите и да четат публикации, са киснали по протести. И се пазят взаимно, а недай си Боже да си черната овца и да излизаш от строя. Ще ти се стъжни животът.

Толкоз от мен. Гневно и разпокъсано, без логически проследяема нишка, но мисля, че който може и иска да ме разбере, ще ме разбере. И аз не знам как да оправя света. Ама знам какво зависи от мене.

Пътят към храма

проблемът е, че съм като алкохолик. "малко пътуване" никога не ми стига. два дни са достатъчни единствено, за да ме накарат да се гърча в агония при мисълта за софийските панелки. разочарованието от това, че не отидохме във велико търново, още ми горчи. разбира се, беше по-разумно, откъдето и да го погледнеш. но мен трудно можеш да ме впечатлиш с рационални аргументи. или с "виж, времето е отвратително. от два дни вали." какво? аз да не съм от захарен памук. и разбира се, спира да вали в същия онзи момент, в който сме купили билети за влака. мрън-мрън-мрън. както и да е. ето обещания туристически отчет в картинки:

звукът на чугунена печка с кюнец ме успокоява точно толкова, колкото и звука на нощен влак по релсите. равномерното пропукване, свистене и съскане, онова "бум-бум-бум", което напомня парен локомотив... и навън вали онзи постоянен, ситен дъждец, който се просмуква във всичко, а вътре тялото ми отмаляло се плъзва между чистите чаршафи и сънува наистина ангелски сънища.

... сутрин се събуждам от свирукането на чайника, от разстилащото се ухание на кафе и мириса на дърво... всичко е бавно, не бързаме за никъде, можем да полежим будни още час, да вдишваме, да издишваме в равномерен синхрон, в пашкул от звуци и светлосенки, прокрадващи се през завесите, да гадаем колко е часът, да мълчим, да шепнем, сякаш някой може да ни чуе, сякаш кроим тайнствен заговор... после в един момент желанието да хукнем по чукарите става неустоимо...




... и за нула време се озоваваме на пътя. вали все така. раницата съдържа най-необходимото за няколко часа - вода, сладки, суджук, два фотоапарата. не ви ли прилича на мечо пух така леко килнат встрани?





това е манастирът "Св. Архангел Михаил" в село Долна Бешовица. Селото се намира на 6 км от град Роман, който от своя страна се намира между Мездра и Враца. Може би е по-точно да се каже, че някога това е БИЛ манастирът. Когато го посетих за пръв път преди около 5 години, дясното крило, макар и изгнило, все още не беше рухнало. Към манастира има църква, чиито стенописи датират от 15ти век, а през 19ти век в продължение на две години тук е работил самият Захарий Зограф. Иконите от манастира се намират във Вознесенската църква във Враца. Миналата година сдружение "Долна Бешовица - 2007", чийто основател е Мечо Пух със синята раничка, кандидатства с проект и успя да осигури пари за аварийното спасяване на църквата, което означава, че тя няма да се срине поне на този етап. но, разбира се, there's a long way to go до цялостното възстановяване на манастирския комплекс.

това, което ме втрещява всеки път, когато идвам тук, е животът, който кипи сред развалините. бръшлянът и копривата избуяват отвсякъде, черешите цъфтят, чемширът достолепно обрамчва нещо-като-лехите. винаги ми напомня за Нели и нейната "България 2003", в която пише:

"Самата църква може и да е била навремето златна, но сега е по-скоро кръгла – ниските й стени са накъдрени в полукръгли ниши като пандела. Веднъж обгърната от кротките и полегати дялове на Източна Стара планина и втори път от недовършения заоблен зид, църквата създава особено усещане за уют. Над късите половинести стени зреят безсрамни череши, подобно на уличниците-липи в Шумен. Там дето има руини, има и цвят, и плод. Има и веселие... Съсипните са перфектна хармония между човешки ред и космически хаос – там дето свършва съзиданото от ръката на майстора, започва танца на живота. Върху капителите - небе, връз зидовете – череши.

Веселие кълни, както се вижда от снимката. А може би вълнение, възбуда от допира с руини, който по много специален начин раздвижва въображението на някои по-чувствителни натури като например писателя Йордан Радичков: Когато съм сред развалини, чувствам как душата ми се възбужда, въображението се размърдва и протягайки се, излиза от своето леговище. Не мога да си обясня защо това е така, но пред развалините изпитвам дълбоко вълнение. Всяка една
завършена работа, както и всяка една завършена постройка ми изглеждат глупави и надменни. Предпочитам развалините. В завършеното дело обитава самодоволството. В развалините обитава трагедията. Тя пропълзява из тях или се препича върху тях като някой гущер. Този именно гущер е самата душа на развалините. Вие може и да не го видите, но вас той вижда."

... и така, потребна само на някой случаен скитник, насред нищото се извисява самата стълба към небесата... stairway to heaven... скоро, може би, мястото ще започне да гъмжи от хора, първо проектанти и работници, а някой ден и туристи. и вече няма да е същото. там, където е пипнала човешка ръка, там, където всичко ще е ново и лъскаво, глъч и наплив, гущерите ще се изпокрият в дупките и вече никой няма да ги вижда. градината ще се спретне подредена и празнична и вече никой няма да знае как изглежда неглиже, сутрин, когато леко вали и ние сме единствените хора, опитващи се да не дишат, да не докосват земята, стъпвайки... някой ден само окото на старата ми Практика без светкавица ще помни, че това място е било просека във времето и пространството към Единосъщието на Бога...
... наливаме си манастирска вода "под един крив зид, от една пробита чешма, която тихо ръси над жадните сенки и спомени"... и продължаваме бавно по самия гръбнак на баира, по извивката му, покрай облизаните неотдавна от горски пожар борчета, по черния път и на мен ми се иска да вървим така, накъдето ни видят очите, докъдето ни отведат пътищата... рано или късно все пак обръщаме, пътем срещаме два коня, три магарета, няколко овце, с които се сприятелявам тутакси и това е разбираемо, предвид факта, че ми се падат нещо като братовчедки ;)

... идва време да си ходим. ето така изглеждам аз в типичен туристически вид - син джинсов гащеризон "мотор" и стар пуловер на някой от братята ми, за предпочитане два номера по-голям, яркочервен и развлечен. цялата тази моя цветност на фона на внушителната соц-готика на гара роман:
... пътем се опитвам да снимам през прозореца на влака (защото съм тъпа и не се сещам да изляза в коридора, където прозорците се отварят). успявам да хвана само половината от "необслужвана спирка горна крета" и то именно половината, която няма табелка. все някой ден ще успея да снимам тази странна гара насред нищото, която населява сънищата ми като някакъв символ на спасението.

отгоре стърчат две-три изкорубени къщурки, а навред няма нищо, освен релси, скали и баири. черепишките и врачанските скали са близо и тук-таме в полите на хълмовете лежат сгушени манастири - струпец, седемте престола. искърът, пълноводен от дъждовете, се вие като змиорка, блести и се гъне в дефилето си, заобикаляйки камъка, който не може да пробие.

... виждате ли малката червена къщичка горе на скалата? влакът напевно и неумолимо се приближава към софия. и тук вече наистина започва да ми трепери брадичката, да ми преливат ъгълчетата на очите, млъквам, затапвам си ушите и излизам да вися на прозореца в коридора, вятърът да разхвърля и без това несресаните ми къдриците и само за малко всичко се слива в едно, всичко става "тук и сега", всичко изчезва и има само вятър, звук от релси, прелитащи черни клони и сиви скали... и мен, малка до съвсем...

... в София с неудоволствие и в знак на протест се препъвам по паважа в първия "Дон Домат" на Веслец за утешително малко "Шуменско специално" и чесново хлебче с кашкавал. до скоро, път, до следващия петък...

Returnees Anonymous

Благодарение на Крис открих одео дот ком. кефи ме възможността да слагам тук музиката, която харесвам. мултимедия и шарения - както споменах в първия пост :)

повечето блогове, които чета, са на английски... и повечето са на хора, живели дълго време в чужбина и върнали се в българия. и аз живях и се върнах. с тези хора изглежда имаме подобни страхове, мисли, дилеми и радости от живота в България.

например, как собствено смятам да се оправям с 240 лв. лекарска заплата? добре де, ще си доработвам с преводи? а къде, по дяволите, ми отива личния живот - главно заради който се върнах?

от друга страна... един ден, след като се прибрах от германия, отидох на рождения ден на милена и разбрах, че никъде, никога, никой няма да ме обича колкото тези хора. никой друг няма с подобна нежност и търпение да понесе истеричните ми периоди, няма да се интересува толкова от мислите и чувствата ми, няма да се радва толкова на успехите ми. и ми се иска аз да съм наоколо за тези хора в аналогични ситуации.

та... искам да кажа, че този път любимите ми списъци "за и против" не вършат никаква работа. просто в един момент вземаш някакво решение и после живееш с него. пък и... "и това ще отмине"- окончателни неща няма. животът се променя, ние се променяме, България се променя. нещата винаги могат да изглеждат различно в друг момент. това, което е правилно сега, може да е напълно погрешно след 5 години... а може и да не е... и това, всъщност, е радостен факт. означава, че сме живи, нали така.

апропо, talking about music is like dancing about architecture.

John Mayer - Your Body is a Wonderland



п.п. каквото всъщност исках да кажа... не мога да си пиша блога на чужд език. независимо колко добре го владея, просто...

(Обяснение в любов)

Аз не съм космополит,
казвам,
а тя ме гледа
присмехулно.
Никакъв гражданин на света не съм.
Аз съм оттук.
Искам и децата ми да са оттук,
а баща им да е
тъмен балкански субект
с очи като
черни вишни
и плътен глас на планински човек,
да ме загръща като родопско халище,
да ме прегръща като дъб столетник...

Не разбираш ли,
казвам,
трябва да знам, че нощният влак
в 22.50
сутрин пристига в Бургас,
за да мога да заспивам спокойно.
Трябва да виждам Витоша през прозореца,
трябва да присядам вечер на моста на влюбените,
точно над най-оживения булевард
и да броя светулките на колите
и когато бабите се карат в трамвая,
трябва да е на моя език...