Петиция в подкрепа на активното естествено раждане

Каталясала съм тези дни, не знам защо. Може би ми се понатрупа умората, макар че Марулката влезе нощем в ритъм и ме буди само веднъж, най-много два пъти. Обаче днес беше непоносима, цял ден хленчи, а следобед откровено си рева, без да мога да идентифицирам причината. Подозирам зъби. Та като я приспя все мисля да стана и да посвърша нещо мое, ама заспивам с нея. Но понеже времето минава, искам да драсна два-три реда за Петицията, нищо че няма да толкова подробна публикация, колкото бях намислила.

Неотдавна старира Кампанията в подкрепа на активното раждане на "Естествено" - дълго и внимателно подготвяна и премисляна. Въпросната Петиция е важна част от кампанията. Тя цели промяна на детското и майчиното здравеопазване в България - нещо, от което определено има огромна нужда. Разпространените АГ-практики в България са от времето на Макаренко (макар че някои от тях може би се основават на сталинистка идеология...), новите кадри се обучават по старите схеми и безхаберие, арогантност и откровена грубост се ширят из родилните зали на родината. Секциото по желание се възприема като нещо напълно нормално, но ако искаш да родиш според природните закони, реално често се оказва, че нямаш избор. Аз нямах.

С петицията искаме да постигнем осъвременяване на медицинския стандарт и условията в родилните домове, минимизиране на външната намеса в процеса на раждането (когато той протича нормално и безпроблемно), хуманно отношение към майката и бебето, осъвременяване на обучението на лекарки и акушерки. Искаме също така да реабилитираме акушерката като "компетентен орган" в родилна зала (и извън нея) - в момента тя до голяма степен е загубила позициите, правомощията и уменията си.

Аз, като лекар, заставам зад исканията на Петицията и ги оценявам като разумни и реални от медицинска гледна точка. Документът е обмислен и изготвен изключително внимателно, с референции на сериозни източници в областта на акушерството и гинекологията. Аз, като жена, знам, че това, което искаме, е постижимо и го заслужаваме, както го заслужават и децата ни. Крайно време е да си върнем правото да раждаме в хармония със собствените си разбирания, без да бъдем саботирани или наказвани от лекарите и системата, защото им създаваме неудобство. It's not about them, it's about us and our babies.

Основен принцип на медицинския стандарт да бъде: „Майката и детето са центърът на предоставяната родилна помощ. Целта на родилната помощ е да осигури здравето на майката и детето посредством възможно най-малката намеса, която е съвместима със сигурността.”

Моля ви, ако подкрепяте правото на избор и смятате, че родното здравеопазване има сериозна нужда от реформа, подпишете петицията. Тя е само в основата на Кампанията и няма да остане глас в пустиня. Простете клишето, но заедно сме силни. Още не съм се отказала :)

Имам още много да кажа, но сега отивам да си легна при дребната, че не се знае утре на какъв хал ще сме :) Лека нощ!

Blog Action Day 2008: Бедност

Темата на Blog Action Day за тази година беше бедността. Аз сварвам да попиша има-няма седмица по-късно, но така е в нашата къща these days, и чиниите стоят неизмити от онзи ден. Чувствам се щастлива, ако съм успяла да си тегля душ и да си измия зъбите поне веднъж на ден...

Мернах хубави публикации по темета при размисли и Lyd. Може да се пише за бедността от милион и сто (предимно теоретични) гледни точки, от гледна точка на социологията, културологията, народопсихологията, благотворителността и т.н. За мен "бедност" е понятие, което се отнася до гладуващи деца без обувки и покрив над главата. Локалната му разновидност се нарича беднотия. Беднотията е принизяващо духа състояние, което прави хората първо тъжни, а после все по-празни, докато станат кухи като орехи отпреди няколко години... само черупка... Беднотията е най-силна там, където липсва образование, любопитство, мотивация и цари апатия и безсилие. Антидот на беднотията е образованието, после въображението, после сила на волята, високият хоризонт. Само че нещата не винаги се нареждат, дори при благоприятни предпоставки. И невинаги бедният е "виновен" за ситуацията си. Невинаги е мързелив, необразован кон с капаци. Понякога беднотията застига иначе качествените хора в кофти момент. Както ни застига грип през студения сезон, когато имунната система е отслабена и сме предразположени. Понякога е следствие на момент на невнимание или недобре обмислен избор, а понякога - на липса на алтернатива.

Предполагам, че има хора, обречени на това да бъдат бедни, които по една или друга причина не са получили достатъчно (най-вече духовен и интелектуален, и не толкова финансов) ресурс, за да устроят живота си по начин, достоен за живеене... За останалите, попаднали в тази категория по-скоро по ирония на съдбата, беднотията е в началото и края на един порочен кръг.

Хроничното безпаричие води до социална изолация. Неусетно ставате жертва на схващането, че беднотията е порок и вие сте "виновни" за ситуацията си, което ви прави неугледни и кофти компания. Преставате да се виждате с приятелите си, защото се срамувате и развивате комплекс за малоценност. Не искате да ви съжаляват и не искате да се подлагате на изпитанието да сравнявате нагледно стандарта си на живот с техния, защото е депресиращо. А вие и без това вече сте достатъчно потиснати. Не им се обаждате. Няма какво да им кажете. Пък и не върви да се оплаквате, защото ги поставяте в неудобното положение те да започнат да се чувстват виновни, че живеят по-добре от вас. Скоро и те престават да ви търсят, защото се чувстват неловко с вас. Разликата в стандарта е прекалено драстична и не може да бъде преодоляна. Не можете да си позволите сметката в заведението, в което те обичат да вечерят, нямате кола и живеете в краен квартал, където наемите са ниски, а таксито до "центъра", където се случва животът - скъпо. Въпреки че приятелите ви са свежари и готини хора, а вашето образование и интелект ви позволяват да водите интересни разговори и да бъдете привлекеталени събеседници, в един момент нещата винаги опират до битовизъм. Кой какъв ЕлСиДи телевизор си купил, кой къде и с кого ще ходи на почивка... Вие се чудите откъде да спестите за пералня, за да не пере жена ви на ръка, а за почивка можете само да мечтаете... Абе, и на тях им е неудобно, и на вас. Отдалечавате се. Те не знаят как да прикрият съжалението си, вие не знаете как да потушите искрицата завист. Това не са добри предпоставки за приятелство. И не ми казвайте, че подобно "приятелство" така или иначе не е било стойностно in the first place. Идеализмът е за тийнейджърите. В живия живот нещата далеч не са толкова еднозначни. Поставете са на тяхно място. Можете да помогнете веднъж, два, пет пъти. Можете да дадете пари назаем и дори да забравите да си ги потърсите обратно. Но когато това не е достатъчно и кризата се задълбочава, в един момент се стига до гореописания порочен кръг. Купоните по разни тавани с китара и бутилка бира, която се предава от ръка на ръка, с една кутия цигари са за студентите, за които бедността е романтично понятие. Само че хората рано или късно престават да бъдат студенти, изморяват се и започват да се стремят към удобство. Общността загърбва онези, които изостават. Не може да ги чака.

Социалната изолация води до депресия, чувство за провал и намалява капацитета ни да се вписваме в обществото по начин, който би ни помогнал да си стъпим на краката. Не можем да общуваме, значи не можем да убедим никого в това, че притежаваме ценни умения и качества. Излъчваме точно обратното - че сме лузъри. Ако пък сме успели да запазим излъчването си на интересни и качествени хора, просто сме възпрепятствани да бъдем там, където нещата се случват - защото социалният живот изисква да сме подобаващо облечени, обути, да изглеждаме привлекателно. The law of attraction. Депресията и чувството за провал ни карат да се съмняваме в себе си, убиват мотивацията ни и потискат желанието ни да променим нещо. Губим перспектива, можем да мислим само до следващата сметка за ток, а понякога и само за това какво ще сложим на масата утре. Ако имаме деца и те стават свидетели на всичко това, дори да се стремим да им осигурим образование и перспектива, в тях се загнездва чувство на недоверие към живота и плашеща несигурност. Което с голям процент вероятност ще доведе до възпроизвеждане на ситуацията.

Беднотията води до липса на възможност за избор. Принудени сме да отиграваме ниски топки и да се задоволяваме с ниско качество на ниска цена. Ниското качество от своя страна си личи отдалече и даже нямаме възможност да заблудим "противника", че не сме бедни. И понеже за бедността върлува предразсъдъкът, че напада мързеливите и нискоинтелигентните/необразованите - кръгът се затваря. Хората все пак посрещат по дрехите...

Беднотията води до несвобода и зависимост. Най-вече от "благодетели". Last time I checked, хората не бяха алтруисти и способността им за емпатия и състрадание беше доста слабо развита. Помощта обикновено е натоварена с някакви очаквания към този, който я получава, дори тези очаквания да нямат материално, а по-скоро морално измерение. Донякъде ставеме "собственост" на благодетелите си. Донякъде се накърнява правото ни на мнение и на свободен избор, отново. Защото смятаме, че сме им длъжни или защото те смятат така. Май е по-добре да си стоим вкъщи и да не ни помагат...

Беднотията води до стесняване на хоризонта и духовна нищета. Ставаме прекалено тревожни, за да можем пълноценно да подхранваме естествената си любознателност, стремеж към промяна, нуждата си от естетика. Не можем да си позволим да се заобикаляме с красота, изкуството е лукс. Дори да обичаме да четем, сърцето ни се свива, когато влезем в книжарница, затова ги заобикаляме. Нямаме време, а нямаме и свободна оперативна памет, защото сме заети да работим за сметките и заемите. Ако имаме 20 лв., ще се запишем в библиотека, но дали няма да им намерим по-належащо приложение на тези 20 лв.? И ако спим 5 часа на денонощие, дали ще можеми да осмислим извисяващите духа послания на високата литература/изкуство...

Ето това е локалната (разбирай, българска) версия на бедността и за съжаление тя е повсевместна. И макар да се корени често в невежество и апатия, това съвсем невинаги е така. Живяла съм и съм учила в две чужди държави, завършила съм медицина, владея отлично три чужди езика, никога не съм се скатавала от гражданска отговорност, не ми липсва инициативност. Но гореописаният порочен кръг не ми е чужд. Случва се да ядем палачинки, не защото искаме да се поглезим в неделя сутрин, а защото единственото, което има у дома, е брашно, яйца и мляко. Понякога се тревожа да не ми спре кърмата, защото не знам дали бихме могли да си позволим адаптираното мляко. Гледам дъщеря си с памучни пелени поради изцяло екологични здравословни съображения и убеждения, но истината е, че не бихме могли да си позволим памперсите ениуей. Купихме й количка втора ръка, която тя така или иначе не ползва, защото предпочита слинга, но се заглеждам по количките на майките в Бизнеспарка, за които знам, че струват колкото хубава кола на старо. И понякога се потискам от това. Разбира се, това е израз единствено на собствения ми провинциален комплекс (нищо, че не съм от провинцията ;)). И ми става гадно, защото се шокирам от подобни прояви на дребна еснафщина у себе си. Някакси не ми отиват. Започвам да преосмислям избора си да живея в България, защото нещата, които умея добре, не се ценят и се заплащат зле, което ме поставя в нелепата ситуация да бъда висококвалифицирана, високообразована и бедна. С П. нещата стоят по същия начин. А аз не желая великолепната ми дъщеря да израсне с недоверие в собствените си способности и усещане за базисна несигурност, което ще я осакати морално и духовно, ще й подреже крилете и ще й сниши тавана... Искам да знае, че елементарните неща са наистина елементарни и й се полагат по подразбиране, а за останалите сама е отговорна. Искам да й осигуря ресурс и възможност да избира, а тя да прави с тях, каквото намери за добре. Искам да й спестя битовата затормозеност, от която страдам аз самата, за да може пълноценно да се отдаде на себепознание и себеусъвършенстване. Искам да й предложа качество, а не чалга и пластмаса. Искам да й изградя критерий и възможност за сравнение. Искам да се обгражда с красота, защото красотата прави човека благороден... Колкото до мен самата, искам да се развивам и реализирам и материалното е само част от проблема. Вероятно, ако съм склонна на компромис, бих могла да си реша проблема относително лесно. Засега всеки компромис ми се е струвал неприемлив, обаче. Изводът е, че ако не се промени нещо много скоро, България ни губи нас тримата като "човешки материал". С приятелите си мога да съм близка и отдалече - вероятно по-близка, отколкото ако живея в същия град, но не смея да им се обадя, защото съм потисната и нямам възможност да си платя обяда.

==============================================

Не ми беше лесно да го напиша това, някакси твърде разголващо е, a и темата за имането и нямането винаги ми е била табу. Обаче трябваше да го напиша, за да престана да го мисля. И може би да си насоча енергията към нещо по-смислено, продуктивно... и ведро... :)

За кърменето

Много искам да пиша за кърменето и нещо не ми се получава. Имам вече два несполучливи драфт-а. В общи линии, предразсъдъците са много, но не особено разнородни. Че "може да не ти слезе кърмата", че ще ти намалее/спре след първите 2-3 месеца, че трябва още от родилния дом да наложиш 3-часов режим на хранене, иначе тежко и горко ти, че е препоръчително от самото начало да правиш нощна пауза и да даваш вода и/или залъгалка, когато бебето се буди нощем, че кърменето на поискване ще разглези бебето, че трябва да го теглиш преди и след хранене и ако си е изяло полагащите му се по някаква формула грамчета, значи вече не е гладно и плаче за друго, че ще си навлечеш куп главоболия, ако му позволяваш да суче за успокоение, че ако иска да се храни на всеки час, значи не ти е достатъчна кърмата и трябва да започнеш да дохранваш с адапте или пък "не ти е достатъчно хранителна"...

Особено съм разочарована от собствената си педиатърка, която всеки път се опитва (без никакво основание) да намекне, че "на бебето сигурно вече не му достига" и си подвива опашката, когато установим, че бебето отново е наддало 1 кг за месеца. Кофти, и този път няма да вземе комисионна за адаптираното мляко, с което аз няма да започна да храня дъщеря си...

Разочарована съм и от персонала в болницата. Ако не беше предварителната информация от Кърмаческия форум в бг-мамма и подкрепата на момичетата от "Естествено", нещата с Марулката можеха да се развият и по съвсем друг начин. Разбира се, не успях да предотвратя захранването на 6-ия час с адаптето - още не ме беше пуснала напълно упойката от секциото, но успях да измоля от нощната смяна да ме раздвижи същата вечер (а не чак на следващата сутрин) и поисках да си накърмя бебето веднага след това. Колкото и да е информиран човек, в началото има нужда от нагледна помощ. Още не знаеш как да държиш бебето, неудобно ти е, трудностите са чисто логистични. Всички ти дават разнородна информация, но основно те инструктират да не кърмиш повече от 5 минути на гърда и да не си въобразяваш, че изобщо вече имаш с какво да нахраниш детето си. Сякаш новородено на 8 часа би могло да изяде повече от 5 мл коластра... Добре, че Марулката знаеше какво да прави и засука стръвно, но това далеч не е така с всички бебета. Ако тогава няма кой да те подкрепи, много лесно ще посегнеш към шишето с добавката, което услужливо са поставили в креватчето до бебето. Освен това трябвало като го нахраниш, да го оставиш обратно в креватчето му. И през ум да не ти минава да спиш с него или да го гушкаш по-продължително време! Никой не ти казва какво те очаква, но те плашат с пробно кърмене още на 2-3 ден. Ако откажеш добавката, твърде вероятно е да ти кажат, че днешните майки четат прекалено много глупости в интернет и да те нахокат, че държиш детето гладно, как не те е срам.

Изобщо, както всяко друго нещо, от което не се печели в нашата мила родина, и кърменето се саботира усилено. Кърмещите майки не купуват шишета, биберони, залъгалки, АМ. Кърмените деца боледуват по-малко и употребяват по-малко лекарства и имуностимуланти. Освен това има нещо като завист от майки, които не са кърмили по някаква причина спрямо майки, които кърмят успешно. Изразява се в язвителни или подигравателни забележки или натрапчиви разговори в кварталната градинка за това кое АМ е "най-полезно" и "най-добро", както и във въпроси "докога възнамеряваш да продължаваш да кърмиш", "не му ли е време вече на това дете да се захранва" и подобни. Адски е изморително, но много повече е тъжно. Защото в повечето случаи е била нужна просто повече информация и съвсем малко компетентна помощ, за да кърмят тези майки успешно децата си. Но не са я получили. Затова пък в чакалнята през кабинета на педиатрите има плакат на НУК - шишета first choice, максимално наподобяващи механизма на сукане от гърдата... Само дето last time I checked зърната ми не бяха силиконови и не пускаха толкова много мляко, че да удави Марулката, нито пък млякото ми беше модифицирано от крава.

Проблемът е не само в липсата на адекватна подкрепа и информация, а и в народопсихологията на българина, която позволява на предразсъдъците, страховете и комплексите да си виреят на воля. По-лесно се живее с тях, ако не ги поставяш под съмнение, а просто ги възпроизвеждаш и мултиплицираш, докато повторението превърне неистината в истина, докато си програмираме под-/съзнанието, че е твърде вероятно да не ни дойде кърмата, че силиконовото зърно на НУК е първокласен избор, по-първокласен от the real thing, че биберонът-залъгалка и (инцидентното) хранене/дохранване с шише не представляват риск от отбиване, че възможно най-скоро трябва да премахнем нощното хранене под предлог, че стомахът на бебето се нуждае от "почивка", че адаптираното мляко съдържа всичко необходимо за нашето бебе, че нашето бебе трябва да бъде един малък войник и да се храни под час и с точно определена продължителност, за да не се разглези, че ако иска да хапва по-начесто, значи кърмата ти е малко или некачествена и по-добре да постъпиш "отговорно" и да прибегнеш към сигурната алтернатива на адаптето...

Само едно не мога да разбера след много часове разговори в кварталната градинка - защо сме много по-склонни да повярваме на някой псевдокомпетентен лекар или роднина, отколкото на собственото си тяло и собственото си бебе... И защо след това с някакво абсурдно самодоволство възпроизвеждаме същите митове и предразсъдъци, на които самите ние сме станали жертва?

И накрая, Марулката се кърми успешно вече 2 месеца и 11 дни. Възможно е!

КЪРМАТА е най-добрата храна за вашето бебе. Струва си да положите малко усилия, за да му осигурите по-добрия старт в живота - кърменето задоволява не само нуждата му от висококачествена храна през първите месеци от живота, но и от висококачествено общуване и емоционален комфорт.

За информация и подкрепа можете да се обърнете към:

Кърмачески форум на бг-мамма: Библиотека
Царството на Бу
Блогът на Хедра
Блогът на Василена
"Естествено"
Консултативен кабинет по кърмене в МД, София
Ла Лече Лига България
kellymom: breastfeeding & parenting

The Business of Being Born in BG

Имам чувството, че трябва да напиша нещо за "избора" си да родя със секцио, преди да ме емнала въртележката, че после може и мерак да нямам. Понеже екшънът се вихри ето тука, ще копирам диалозите, в които обяснявам мотивацията си. Надявам се, че другите участници нямат против да бъдат цитирани в блога ми - в противен случай да ми се обадят.

***
... никого няма да тръгна да разубеждавам в избора му, особено след като аз самата, макар и с огромно нежелание и съжаление, съм преценила, че в тази държава не желая да поема риска да родя по естествен механизъм. Както в друг момент и в друга държава, живот и здраве, не бих избрала да родя със секцио...

... Но честно казано, мен ме очаква секцио след има-няма седмица и това хич не ме изпълва с ентусиазъм Нито ме е страх от операцията, нито от упойката, нито че щяло да боли (има си начини и след секцио да не боли особено), просто имам чувството, че това не е най-добрият начин да посрещна детето си в света... че ще лиша и двете ни от естествения процес на раждането/прехода, който е колкото физически, толкова и духовен. А в живота периодите на преход са много важни и първият, който поставя основата на всички останали, е именно раждането. Така или иначе, съзнателно съм взела решение за секцио и не се тръшкам, но ми е малко мъчно...
Освен това съм от майките, които вероятно никога няма да кажат с чиста съвест "аз родих", а винаги ще казвам "роди се"... просто моя си нагласа...

бъръло-бъръло: Ха, това беше и мой основен мотив (и други, де),но не посмях да го напиша в прав текст. Би ли споделила, моля те, като човек работещ в сферата на здравеопазването в България (Нали така беше?) защо стигно до това решение?

simplyaven: като става дума за духовно, на мен нагласата ти ми звучи зле за бебето. аз съм убедена, че майката предава емоциите си на детето и емоция от типа "не те исках точно по този начин, не си го представях така, не ми се искаше така да стане" е кофти за посрещане. просто мое мнение. аз се настроих супер положително и си посрещнах детето, както бих го посрещнала и щъркел да ми го беше донесъл - с радост. и малко не разбирам защо ще вземеш съзнателно решение, което те кара да ти е мъчно, но може би аз не съм наясно. съзнателно си взела решение да лишиш и двете ви от въпросните важни преходи, а какъв е смисълът ако гледаш назад със съжаление? при всички случаи мисля, че бебето трябва да усеща, че всичко е наред и е очаквано с желание и точно по този начин, какъвто и да е той.

@ бъръло-бъръло: Ами... питала съм изрично професор по АГ в Германия дали очните заболявания са индикация за секцио и той изрично ми отговори "не". Присъствала съм на достатъчно нормални раждания и секции в "Шарите", Берлин, за да съм си създала относително обективна представа как действа германският лекар в различни (вкл. спешни) ситуации. Карала съм стажове по АГ, асистирала съм на секции, присъствала съм на нормални раждания в "родилни къщи", водени само от акушерки. Секцио "по желание" не съм видяла, а индикациите за секцио по медицински причини са изключително строги и описани в съответните документи/стандарти, които се актуализират периодично. Лекарите и акушерките освен методите на традиционната медицина, владеят и алтернативни методи за обезболяване, предлага се раждане във вода. Никога, дори при жени със сериозни очни или други придружаващи заболявания, не съм виждала "скачане по корем", окситоцин се прилага изключително пестеливо при реален застой на родовата дейност, а не "за ускоряване" (никой не смята, че е необходимо да се ускорява един естествен процес), простагландин за индукция съм видяла веднъж при жена, преносила 10 дни след термин. Никога не съм видяла родилка с контракции, вързана за апарат за тонове по-дълго от 5 до 7 минути или принудена да лежи по гръб и да си чака разкритието. За сметка на това съм виждала родилки с контракции в кафето, на двора, по коридорите. Задължително придружени от бащата на детето. Виждала съм жени да раждат пражи, седнали, на четири крака и медицински персонал, който ще легне на земята, за да хване бебето, ако трябва. Никога не съм виждала част от екипа да заплашва или да си изкарва лошото настроение/домашните грижи/просто кофти характера на родилка. Никога не съм виждала да се провежда медицинска интервенция, без тя предварително да е обяснена - особено в някои квартали на Берлин има пациентки с турски, арабски и друг произход, които не говорят езика - в такъв случай се прибягва до услугите на преводач, назначен специално за тези цели от болницата. И това е само в случаите, че бременността и раждането протичат относително нормално - нали си представяш колко в пъти повече грижи и усилия се полагат за рисковите бременности и раждане. Никога не съм виждала жена да си поиска секцио, защото се страхува да роди нормално или няма доверие на болничния персонал. За тях секциото е операция, а хората ги оперират, когато има някакъв проблем. Останалите раждат и си отиват у дома след 6/12/24/48 часа.

Аз се прибрах в България, защото това беше желанието ми, без нереалистични или завишени очаквания. Това означава, че трябва да си нося последствията от избора, това включва и начина, по който ще родя детето си. Защото съм стажувала и в българско АГ - мисля, че след всичко гореописано всеки може да си направи паралелите и да открие деветте разлики, без на мен да ми се налага да ги изброявам. (Но пък ако някой настоява - ще ги изброя.) Та по тази причина просто се сътрахувам за зрението си и за психическото си състояние и не бих рискувала да родя по естествен механизъм на родна почва. От известна гледна точка секциото ми се струва "по-малкото зло". Което не значи, че ме кефи Но пък означава, че ще работя с всички сили, за да се промени ситуацията така, че едно второ дете живот и здраве да го родя нормално или да го родя другаде...

@ simplyaven: Ние с бебето сме се разбрали Няма идеални неща в този живот и "не те исках" не бих си помислила за нищо на света, независимо от начина. Ама пък не виждам смисъл да изкривявам реалността. Гледам супер спокойно и трезво на всичко, което ни предстои - просто по-скоро дължа едно извинение и обяснение на бебето защо постъпвам така, но и това вече съм го свършила. Не мисля, че има еднозначни и еднопластови емоции, не мисля, че е нормално да има; според мен е нормално човек да изпитва и противоречиви чувства, стига в центъра си да е сигурен, че това е по-правилното решение, независимо дали му харесва или не. Колкото до пропуснатия rite of passage, тези неща се наваксват, стига да си наясно, че са били пропуснати и да положиш съответните усилия.

simplyaven: браво на теб. за мен същественото е, че:
реално ти ще раждаш секцио по желание, при все че в подписа ти седи сайт за естественото;
участваш активно в дискусии за всичко природно и натурално;
имала си възможност да последваш тези си принципи, раждайки най-най-естествено навън;
и въпреки всичко, въпреки, че очните проблеми не са показание за секцио, ти се връщаш в България, където имаш възможност да избереш секцио по желание.

на мен това ми звучи демагогски, след всичкото овикване на родилите секцио по желание в този форум. и фактът, че си медицинско лице и избираш този вариант, на мен лично ми говори много. разбира се, аз съм мнителна и не се вълнувам от някакви неясни страхове. ако човек е принципен във възгледите си, той живее спрямо тях. а най-лесно е да се обясним с противоречивата си природа. туй-то, просто разсъждения, защото много загрубя тона към родилите секцио по желание (аз не съм от тях, за протокола).

от друга страна много се радвам на постовете ти и искрено се надявам да повлияят в положителна насока на тълпата, която да спре да хвърля камъни и да види, че и тези, които са можели да родят вагинално "на запад", с всичките му техники и радости, и те ще раждат секцио в България.

"питала съм изрично професор по АГ в Германия дали очните заболявания са индикация за секцио и той изрично ми отговори "не" - аз оставам с впечатлението, че това се отнася до твоите очи, ако не - грешката е моя, но и ти не си пояснила. тук като цяло не са показание за секцио въпросните заболявания. и както вече написах, от твоята история се надявам единствено да произлезе повече толерантност и по-малко биене на тъпана "назад към природата на всяка цена".

@ simplyaven: Питала съм професора, който ми водеше лекциите по АГ през 2003 година. Питала съм принципно, защото в България от малка са ми повтаряли всички очни лекари, че не бива да раждам нормално. В Германия това не е индикация; за сметка на това в Швейцария е. Също така и по немски форуми съм срещала майки с моите проблеми, на които им е препоръчано раждане със секцио от германски колеги - не е толкова еднозначно, но аз по принцип съм убедена, че е възможно да се роди нормално (при съответните грижи, персонал, обстоятелства), без да се увреди допълнително зрението.
Върнала съм се в България през май 2005 година, за да бъда с човека, когото обичам и да живея в държавата, която обичам. настоящето бебе датира от декември 2007 година Не е толкова просто да си вдигнеш багажа и да идеш да родиш някъде другаде, когато това струва пари, а получаваш 450 лв. лекарска заплата
Реално аз ще раждам секцио по медицински причини (защото в България -9 диоптъра, 3 цилиндъра и гранично високо очно налягане е индикация за секцио - досега не срещнах лекар, който да каже няма проблем, мойто момиче, ще си родиш бебето без проблем и ще продължиш да виждаш след това, аз поемам тази отговорност).
Да, аз съм медицинско лице, нагледала съм се на кофти практики и лошо отношение в български родилни отделения и желая да си спестя експириънса на евентуалното секцио по спешност с всички екстри. Разбира се, мога да се запъна и да родя неасистирано у дома, но при най-близката болница на около час в тежък трафик - не смея.

Ти разсъждаваш върху моя живот, моите принципи и моя избор, а аз просто живея в тази реалност... Туйто

The Business of Being Born

Социалната политика доведена ad absurdum

По принцип не ставам за активист. Липсва ми издръжливост. Пък и това си е нещо, на което трябва да се посветиш в известна степен поне. Пък аз цял живот се посвещавам на 300 неща едновременно и после всичко остава доникъде. Затова се въздържам от коментари по наболели теми, ама понякога не мога да премълча.

Бясна съм. Може би е от бремността, може би ме прави по-чувствителна и склонна да реагирам емоционално. Исках да изчакам да ми помине малко, защото тук влизам в явен конфликт на интереси. Не съм в позицията да критикувам колеги и да се изпъча срещу "гилдията", най-малкото защото ми липсват опит и компетентност. Обаче не съм и тотален малоумник, какъвто се чувствам понякога, откакто съм се върнала в България. (Аргументът "щом не ти харесва, ходи си" не вАжи. Не мрънкам, направила съм съзнателен избор, знам защо. Знам също така, че винаги имам възможност да направя друг избор. Но това, поне на този етап, би било пораженческа постъпка. И все пак, Утопия не съществува и всяка реалност има своите недостатъци. Не можем да си затваряме очите. Или можем. Но пък не искам.)

Бясна съм заради дома в Могилино. Не ми е ясна концепцията да бъде превърнат в старчески дом (дом за възрастни хора - старчески дом, демек), но силно се съмнявам, че ще отговаря на изискуемите стандарти. И понеже трябва да се запази щата на персонала в дома, някакви злополучни възрастни хора (може би такива, останали без семейство) ще бъдат запратени в село Могилино, което цяла България разбра, че се намира на неудобно място, няма достъп до качествена медицинска помощ и т.н. А дали същият този персонал ще премине обучение не само как да ги храни и да им сменя памперсите (което правеше и с децата), а как да осигури качество на живот... Съмнявам се.

Обаче, госпожа Масларова е притеснена, че "че намаляват хората, в които трябва да се влагат средства". Имали сме рекордно ниски нива на безработицата.

...

Аха, никому не е приятно да съкращава работни места. Особено, когато ни гледат статистиката под лупа. Аз не съм някакъв изверг, не смятам, че не представлява проблем за служителите от дома и семействата им, ако загубят приходите си. Но на каква цена ще ги запазят и кой ще я плати? И не е ли това задачата на Министерството на труда и социалната политика - да "ръководи, координира и контролира осъществяването на държавната политика в областта на доходите и жизненото равнище, социалното осигуряване, защитата при безработица и насърчаване на заетостта, пазара на труда, трудовата миграция, безопасността и здравето при работа, социалните инвестиции, социалната закрила, социалното включване, демографската политика и равните възможности." (виж Устройствен правилник на Министерството на труда и социалната политика)
Тоест, да се погрижи служителите в дома да бъдат преквалифицирани или да повишат квалификацията си, за да имат доходи, но не за сметка на други хора в неравностойно положение, а за сметка на държавата...

...

И, да, проблемите в тази държава са много. Откъде и да започнеш, върху ти се изсипва цялата гадост, смитана под килима в продължение на десетилетия. Само че единственото решение е да запретнеш ръкави, да си намериш компетентен екип и да започнеш да ринеш. А не на свой ред да сметеш още малко с надеждата, че никой няма да повдигне килима... Може би е въпрос на народопсихология.

След толкова години, прекарани в Германия, успявам да оценя някои от достойнствата на германския начин на мислене едва сега. Химнът им винаги ме разсмива, а сега покрай Европейското го чувам често: "Deutschland, Deutschland über alles, über alles in der Welt"
Германия над всичко. И си казвам, Господи, погледни каква грандомания на фона на цялата им история и на целия национален комплекс, който всеки германец мъкне в съзнанието си от 60 години насам. Обаче не можем да отречем факта, че два пъти сривана със земята в рамките на 100 години, Германия в момента е процъфтяваща държава. Да, с много проблеми, ама само сравнете техните с нашите. И сигурно "държавата" не си е оправила бакиите сама. Сигурно има някаква "магическа" съставка в генетичната и родовата памет на хората, които я населяват, която ги стимулира да се конфронтират с проблемите и да намират решения, после да осъществяват тези решения, вместо да смитат боклуците под килима. Ние сме има-няма 8 милиона, те са 80.

Но, да се върнем към абсурда на родната действителност. Министър Масларова иска "задължителни генетични тестове за всички бременни, с цел да не се стига до раждане на деца с увреждания." Ако някоя жена откаже, ще бъде санкционирана със спиране на социалните помощи. В блога на Могилино сбито и кратко са обяснили какви изводи можем да си направим от така формулираното искане. Аз искам да знам, какво се случва с правото ми на личен избор в такъв случай? И кой има правото да решава вместо мен дали животът на Марулка има достатъчно висока стойност, че да бъде живян?

Когато през пролетта за кратко възникна съмнение, че бебето ми може да страда от С-м на Даун (по какъв нелеп начин се стигна дотам е друг въпрос), бях подложена на нападки от страна на лекарите защо не съм си направила съответните изследвания? В началото бях спокойна и уверена в себе си, казах, че не влизам в рисковата група и съм постъпила така, за да спестя на себе си и на бебето стреса, неизбежно свързан с подобен род изследвания. След това обаче се уплаших и разколебах, казаха ми, че съм "безотговорна" и наблюдаващият ме лекар е безотговорен, че в днешно време и про възможностите на съвременната медицина, скринингът за генетични заболявания бил едва ли не задължителен. Още не било късно да се изследвам, но вече било късно "да се реагира". Изследвах се. Беше петък. Казаха ми в никакъв случай да не им се обаждам и да не идвам за резултати преди четвъртък следобед, нямало да бъдат готови. П. по това време беше в командировка в чужбина. Обадих му се и му казах, че ако бебето има проблем, аз ще си го родя, пък той е свободен да живее без нас. Не че въпросът стоеше, просто аз не можех да мисля ясно. А на него му беше трудно да ме успокои по телефона. Когато се върна, отидохме заедно да вземем резултатите. В четвъртък. Видях, че са разпечатани в понеделник. Изчисленият риск нашето бебе да страда от С-м на Даун е 1:2853. Това не означава, че то със сигурност не е засегнато. Просто, че рискът да е засегнато, е много малък.

Всяка майка знае, че тези тестове нямат диагностична стойност. Процентът на грешките е много висок. Дори при висок изчислен риск няма как да знаеш дали твоето бебе е засегнато или не. За уточнение се прави амниоцентеза. Амниоцентезата е съпроводена от 0,5% риск от спонтанен аборт. Резултатите излизат след 30 дни. Обикновено жените тогава са около 20 г.с. В 20 г.с. вече усещаш как бебето се движи в теб, как хълца и подксача, как реагира на стимули от околната среда, започваш да разбираш какво обича и какво не, общувате си. В 20 г.с. си по средата на бременността и бебето е реално, истински миниатюрен друг човек вътре в теб. 0,5% риск означава, че вследствие на процедурата едно на всеки 200 бебета няма да оцелее. Вероятността това бебе да е напълно здраво е около 70%.

Втрещиха ме коментарите под статията във в-к "Сега". Основно коментари от мъже, които смятат, че идеята на министър Масларова е добра, брилянтна дори. И "как не сме се сетили по-рано". Аз питам кой ще поеме отговорност за живота на това 1 от 200 бебета, ако статистиката сбърка? А за живота на майка му и баща му оттам нататък? Един коментиращ пише: "аз не знам хората да сме изчезващ вид, та да има проблем с някаква малка статистическа грешка." Стига статистическата грешка да не е твоето дете... Но нали сме ненакърними, такива неща се случват само на другите...

И още, дори детето ми да е болно от С-м на Даун или недай си Боже от нещо по-сериозно или несъвместимо с живота - кой чиновник, бил той и министър, ще си обуе моите обувки, за да повърви в тях? В онзи друг свят, откъдето аз идвам, родителите имат пълната свобода да решават как да постъпят и носят пълната отговорност за постъпките си. Никой не се опитва да им диктува "лесни" решения като "Абортирай." или "Дай го в дом, роди си друго, не си усложнявай живота." Там цялата система на здравеопазването и социалната политика подкрепя свободния избор на индивида. Защото системата е човечна, а у нас и хората не са...

Преди много години стажувах в АГ-то на Университетската болница в Берлин. Една жена в 20 г.с. дойде на ехографско изследване, защото беше претърпяла злополука. Установи се, че бебето й има тежко генетично заболяване, несъвместимо с живота извън утробата. Въпреки това тя можеше да реши дали иска да износи бременността си или да я прекрати. Избра да я прекрати. Сърцето на бебето се спря с една тънка игла и лекарство, след това се предизвика раждане. Роди се едно малко същество, дълго може би около 20 см, тежащо около 450 грама. Циклопче. Бебе с едно око по средата на челото. Акушерката го изми, облече, снима с фотопарата, който пазят в един шкаф специално за такива случаи и го занесе на майката. Тя го гушка и му говори няколко часа, след това с бащата решиха, че искат да бъде кремирано.

Беше... необичайна ситуация, но не страшна. Бебето не беше малко чудовище, просто различно... Тези родители наравиха съзнателен избор и получиха цялата подкрепа и състрадание, които е възможно да получиш от медицински персонал в подобен момент. Хората, които са до теб, се отпечатват завинаги в съзнанието ти, дори да не ги видиш повече. Някои родители избират да видят и да държат бебето си, други - не. Някои избират да прекратят бременността, други - да я износят с ясното съзнание, че детето им няма да живее. Те имат право на избор. Никой не им го отнема и всички го респектират. Никой не претендира, че знае по-добре от самите тях какво е правилно за тях. Всички са състрадателни. Никой не може да се постави в тялото (или душата) на една майка, чието бебе се движи, има пулс, обича да слуша музика, успкоява се, което бебе е живо, макар и само в защитената среда на утробата. И никой няма право да оспорва избора й, какъвто и да е той.

Уви, в България не е така. Лекарите притискат жените да абортират "несполучливите генетични продукти". Захвърлят ги в един кашон на пода на родилната зала и ги отнасят в патологията. След това - никой не знае къде изчезват. Родителите не виждат бебетата си, не могат да изберат какво да се случи с тях. Смята се за извратено, срамно. Не им ги показват "за тяхно добро". На никого на му минава през ум колко голяма е травмата цял живот да живееш с някаква тъмна, грозна тайна. С чувството, че тялото ти е създало чудовище. На запад всички родители в такива случаи получават запечатан плик със снимки на своето бебе. Дори тези, които не са искали да го видят, когато се е родило, след време често отварят този плик и са благодарни, че имат възможността да го направят. Защото всеки ужас е по-малко ужасен, когато бъде изваден на светло. Всяко неизвестно губи силата си, когато се изправиш пред него. Когато имаш възможността да го извадиш от фантазиите си и да го погледнеш. Тогава виждаш, че малкото циклопче има префектни малки ръчички... че изглежда заспало... и може би намираш сили да продължиш. Дори да имаш друго дете.

У нас няма респект към живота като такъв, няма респект към личността на нероденото или на неговата майка. Тя отива някъде в категорията "горката побъркана нещастница" и всички се чувстват легитимирани да й изземат правото на избор. За нейно добро.
Отдалечих се много, просто като дръпнеш един конец и кълбото започва да се разплита, разплита... Много имаме да учим. Най-вече толерантност, смирение, уважение, човещина, преклонение пред битките на другите хора. На фона на идеи като тези на министърката Масларова, търсещи бързи и лесни решения на фундаментални етични проблеми, ми се струва, че се е стигнало до "критичната точка на нехуманност", както написа един приятел. Струва ми се, че е много по-лесно "бременните" да бъдат тествани като едно голямо анонинмно стадо, а "проблемите" да бъдат премахвани овреме. За да не се налага после някой да се оправдава пред БиБиСи, примерно. Или пред ЕС. "Есть человек — есть проблема, нет человека — нет проблемы…" Май така се казваше... и май това е водещият мотив на подобна благородна инициатива...

И последно, това всъщност изобщо не попада в компетенциите на министър Масларова. Но защо вместо БХС и други генетични изследвания, касата не поеме разходите за феталната морфология, например? Това е високоспециализирано ехографско изследване, което може да покаже съмнение или да постави диагноза на много генетични, но и на изключително много негенетични заболявания и малформации, които са лечими дори вътреутробно. ФМ е диагностичен метод, не предиктивен. Ако се знае, че бебето има някакъв проблем, могат да се вземат специални мерки за начина на раждане и да има екип от специалисти, в готовност да го поемат веднага и да направят всичко, от което то се нуждае. В момента това изследване се предлага на принципа на пазарната икономика и струва между 80 и 160 лв., в зависимост от "тарифата" на лекаря. Много жени не могат да си го позволят три пъти за периода на бременността, както се препоръчва. За лекарите, особено в сферата на АГ, жените вече са клиентки, а не пациентки.

Засега спирам дотук. И макар че "по принцип не ставам за активист", ако опасността да се прокара подобен закон стане реална, ще се боря срещу него със зъби и нокти, до дупка.
А сега с беба отиваме да послушаме музика. На нея й харесва.

Дискусия по темата има тук.

Криво

Мислех да си премълча, ама нещо ми дойде в повече. То може грешката и в моя приемник да е, ама по-скоро ми се струва, че е някакво културно обосновено разминаване.

Според мен има нещо адски нездравословно в балканските ни суеверия. И потискащо. От сорта на това, че за неродени бебета не се говори, камо ли да се пазарува. Сякаш през цялото време очакваме да се случи нещо "лошо" в последния момент. Сякаш ще го повикаме, ще му привлечем вниманието и после сами ще сме си виновни. Затова "шшшт", по-добре да мълчим и да се правим, че няма такова нещо. Нищо, че все повече започва да се вижда.

Вижте, хора, аз съм доктор. За мен създаването на едно ново човече е точно толкова биология, колкото и мистика. И ми е пределно ясно, че в биологията гаранции няма. 3000-те страници на учебника по педиатрия пред мен го доказват по-красноречиво от всичко друго. Но не ме убеждават в необходимостта да живея в зле сподавен страх и очакване над мен да се изсипе небесно проклятие и наказание Господне.

Не знам... може би твърде дълго съм живяла другаде, може би съм попила твърде много различност, може би поначало многото огън в картата ми ме прави една идея по-ексхибиционистична, макар че аз го наричам радост от живота. Живец. И наистина, не разбирам защо трябва да премълчавам това най-красиво нещо, което расте в мен, случва се с мен, кълни в мен. Това олицетворение на пролетта на живота. Това най-сладко февруарско предчувствие за цъфнали минзухари и слънце... Какъв е този празник, за който се мълчи, за който нямаш право да се подготвиш. Обичам пролетта точно заради нейната пищност и непукизъм. Заради това, че твори, на игра, без да се взема насериозно. Заради невъзможността да я комадваш, да я ограничиш, да я поучаваш как да си върши работата... Обичам разкоша й, младостта й, предизвикателството в погледа, очите, които знаят, че нищо не може да им се опре. За нея всичко е възможно. Аз съм тази пролет.

И се стресирам от намеци, от стаено очакване, от дежурния въпрос "как си?", сякаш се очаква, че нещо не съм добре, че нещо съм болна. Е, забавлявам се от почти-разочарованието, което настъпва, когато отговоря с усмивка "добре". Какво да му обсъждаме? Нещата следват естествения си ход. Аз съм щастлива. По-щастлива от всякога, всъщност. И искам да ми личи. Искам да говоря за това, искам да вербализирам това, което така или иначе отчетливо се вижда - мексиканската вълна, която пълзи по корема ми, някой и друг мощен ритник в диафрагмата.

Искам да купувам сладки бодита с жирафи и колички, идиотски електриково сини прасета, които дрънкат и миниатюрни чорапчета, без дълбоко в мен да се надига чувство за вина и усещането, че правя нещо нередно, наказуемо и трябва да го правя тайно. Искам да отида на море, без да се чувствам като престъпник. Искам да пътувам. Не, мамо, не можеш да ме вържеш у дома, така е. Но за сметка на това се справяш чудесно с това да ми натрапиш страховете си. За теб е загриженост, за мен - параноя. Може би се дължи на Луната ти в Скорпион, която винаги предчувства тъмни и прокобни неща. Но при цялата ми любов, Луната си е твоя, не ми я натрапвай. Достатъчно съм се борила с нея as it is.

А и да бъдем практични. Краят на май е. Вчера в София беше 32 градуса. Моят корем, макар и мини, си расте. Още не ми пречи да дишам (много). Още не ми отичат краката. Юли ще дойде толкова бързо, колкото минаха шестте месеца, откакто ти казах за Марулка, а ти ме помоли да не казвам на тате, "да не му стане нещо". Е, поне се посмяхме. Кога ще дойде "правилното време"? Не го тълкувай като неблагодарност, но искам първите дрешки на моето дете да са минали през моите ръце, а не през твоите. Искам да си предствям как ще я кипря, как ще мирише, как ще заспива в прегръдките ми, успокоена от аромата на моята кожа. Искам да се наслаждавам напълно на малкото време, в което аз и само аз ще съм напълно достатъчна и съвършена, за да направя едно малко същество щастливо. И няма да позволя никому да ми отнеме това.

Затова, дори да не ви харесва какво правя, кога го правя и как го правя, сега ще ида да купя някое боди с жирафи. А в сряда - на море.

П.П. Маме, нощес ставах да ям сандвич с майонеза ;)

Принципно ;)

Скъпо мое дете,
Скоро ще се родиш и край на блаженето неведние. Та не бързай да ми изкараш диафрагмата през гърлото или да си прокопаваш път през пъпа ми ;) Не бих се удивила, ако се родиш, стиснала лъжичка в малкото си юмруче. Оценявам усилията ти в тази посока, но нали се разбрахме, че има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето...

Дълго се чудих дали да се опитвам да артикулирам нещо, което други са казали по-добре от мен. Провокираха ме коментарите тук и тук.

Скоро ще се родиш и всички ние, светът ин дженеръл, разни познати и непознати, близки и далечни, ще започнем да се опитваме да те възпитаваме, налагайки ти своите представи, разбирания, идеи, концепции, морални норми, религиозни убеждения и принципи... Не за друго, ами защото така ще ни бъде по-лесно. Така ще бъдеш по-предсказуема, управляема, послушна. Ще ни спестиш необходимостта да се конфронтираме с аспекти от самите себе си, които не ни кефят особено. Ще ни запазиш комфорта да мислим себе си като бели и добри. Дотук нищо ново под слънцето. Собствената ти майка едва ли ще представлява забележително изключение от цялостната картинка, но тържествено (и публично) обещава да тренира въздържание и дзен-будизъм.

Ужасяващо е колко подвластни сме на всякакви клишета и категории от порядъка на добро/лошо и правилно/погрешно, които (по моему) губят смисъла и функционалността си някъде в предучилищна възраст. На всеки по-къснен етап от живота правят възприятието ти плоско и съсухрено като хербаризирано цвете. Откъдето и да го погледнеш, не е същото като живото, нали? Та си мисля, че от момента, в който се родим, се полагат системни и целенасочени усилия да се научим да не живеем. Да не преживяваме нещата в цялата им пълнота, а само някак про форма, фрагментарно. Да не се съмняваме. Да не си задаваме въпроси. Да не ни се налага да вземаме съзнателни решения, а след това да носим отговорност за последствията от тях. Учим се да е лесно, безболезнено, безсмислено. Първосигнално. Наизуст. Целта е да сме винаги "добри" и винаги да постъпваме "правилно". Всичко това, разбира се, под прикритието на гореспоменатите морални норми и принципи (! след тази дума винаги някак ми се иска да слова една удивителна за повече апломб). За финал манджата се подправя със силни (и крайни) емоции, за да се забули съвсем основната вкусова нотка и всякакви наченки на здрав разум.

Айде стига съм дрънкала общи приказки. Направил някой си (нещо). О!Ужас. Анатема. Колелото на Самсара ще блокира от възмущение. В такъв случай, казва един важен и обичан от мен човек, си събуваш обувките и който има претенции, да походи в тях. В такъв случай, маменце, аз искам да знаеш едно: няма правилен и погрешен избор. Има само избор, който ти ще направиш и последствията от него, които ти ще понесеш. Какъвто и да е той, няма да е лесен. Няма да мине покрай теб незабелязано. Няма да го забравиш. И ако нещо зависи от мен като родител, просто ми се иска всичко това да се случи в ясно съзнание. Не защото майка ти го очаква от теб, а още по-малко Господ. Искам да не се страхуваш да вземаш решения, защото някой ще те помисли за лоша. Лошите също ги боли, само дето никой не ни го казва. Понякога "лошите" ги боли повече от добрите... Винаги съм се възхищавала тихичко на хората, които могат да си позволят да бъдат принципни и категорични, след като надхвърлят 21... Животът, маменце, е освежаващо циничен, "несправедлив" и притежава фантастично сладко-горчиво чувство за хумор. На което ти пожелавам да се насладиш максимално. И мен ако питаш, чети Буковски, не Дикенс.

Бъди състрадателна, защото всеки води своята тежка битка.

Скъпо мое дете,

Надявах се да ти спестя тази информация поне още няколко години (в идеалния случай, докато станеш на 13 и се нуждаеш от легитимна причина да ме презираш временно ;)), но ще ми е трудно да скрия очевидното - майка ти е смотла :) Тежиш колкото половин пакет захар, а аз вече ти налагам норми, сравнявам те по таблици и се тревожа, когато не се вписваш в статистиката (!) Meet your grandma. Отдавна още си говорехме с Е., че въпреки всичките ти добри намерения никога да не приличаш на родителите си, когато самият ти станеш родител, безотказно започваш да си кореспондираш с тях. Ваня пък би казала, че ненапразно сме дъщери на майките си и определни "признаци"/модели могат да се проследят през няколко поколения, докато някой някога най-после не успее да ги преодолее. Баба ти има асцендент Козирог, на мен Луната ми е там. Остава да се молиш, че въпреки признанието, което ти направих в началото, твоята майка поне от време на време ще се сеща за собствените си съвети, с които щедро дарява всички останали и ще ги прилага към себе си. Кой може по-добре от мен да знае колко относителна е статистиката, колко лесно се попада в страничните участъци на Гаусовата крива и колко много време и усилия можеш да си загубиш, опитвайки се да се харесаш някому (най-вече на собствената си майка или на някоя популярна кокошка в училище).

Скъпо мое дете, надявам се, че когато станеш на 13 и решиш да ме презираш временно, това няма да е поради моята смотаност. Намери си някоя по-забавна (и неоснователна) причина. Надявам се, че когато въпросната кокошка в училище те накара да ядеш тебешир, и през ум няма да ти мине наистина да го направиш - как ще реагираш оттам нататък си е твоя работа. Аз поемам ангажимента да посетя директорския кабинет, ако се наложи. Надявам се, че когато следващия път ми хрумне да се тръшкам, защото изоставаш с 50 грама и 2-3 см от "нормата", баща ти ще се сети да ме хлопне с нещо плоско и тежко по главата. Интересно (и показателно) е също така, че едва ли щях да изпадна в несвяст, ако някой ми беше казал, че си по-голяма, отколкото "трябва". Напротив - сигурно щях гордо да се изпъча още повече. Ех, ние, децата на соц-а*...;) Също така се надявам никога да не се превръщам в мотив за решенията и изборите ти - "мама така иска" е много мръсен начин да не се научиш да поемаш отговорност за себе си. Пожелавам ти да не се събудиш на 25 и да установиш, че главата (и животът ти) са пълни не с твоите собствени, а с моите представи... Ако все пак се случи, обещавам да поема всички разходи за психоанализа.

А сега да идем да хапнем нещо - все пак трябва да пораснеш голяма и къдрава, нали?!

----------------------------------------
* "Тази година - завод за полупроводници. Догодина - за цели проводници!"
(Т. Живков - при откриването на Завода за полупроводници в Ботевград)

Отказвам

• A Short History of Medicine
"Oh Doctor, I have this terrible pain!"

BC 2000	"Here, eat this root."
AD 1000	"That root is heathen. Say this prayer."
AD 1850	"That prayer is superstition. Drink this potion."
AD 1940	"That potion is snake oil. Swallow this pill."
AD 1985	"That pill is ineffective. Take this antibiotic."
AD 2000	"That antibiotic is artificial. Here, eat this root".
(Origin unknown)

Отказвам да живея в реалност, изтъкана от паника и параноя.
Може би това е единственото логично (и ползено) заключение, когато посещаваш форуми за бъдещи майки. Нещата силно наподобяват кокошкарник и едната като се панира, почват всички. Не че аз не съм податлива. Даже - ако тръгна да се замислям за какво мога да съм тревожна, на другите фантазията няма да им стигне за висините, на които аз съм способна. Друго си е хем да имаш медицинската информация, хем да си продукт на майка с мания за контрол. Една хубава сутрин се събуждаш и установяваш, че манията явно е заразна ;) И че светът е опасно място, а животът - рисковано занимание.

Само дето на мен ми се струва, че човек все някога трябва да престане да бъде продукт на своите родители, среда, навици, комплекси и страхове. И оттам нататък да става, каквото сам прецени за добре. Само не индоктринирана функция. Демек, все в някакъв момент трябва да поемеш отговорност за себе си и да спреш да действаш по инерция. Което, парадоксално, в някои случаи може да означава да се откажеш от манията си за контрол. Но да си върнеш доверието в естеството на нещата. Доверие (упование) + здрав разум = доста добра стратегия.

На теория ми е ясно, ама на практика ми е много странно защо някой иска да си направи 500 изследвания, ако може да си направи пет. И защо 23-годишни девойки си правят БХС, който е показан за майки над 35 години? Ама ние тука още немеем във възхита от техниката и възможностите на съвременната медицина. И тепърва сме се запътили натам, откъдето другите вече се връщат. Не само сме се превърнали в "параноични и невротизирани продукти на съвременното общество - жертви на прогреса", ами и се гордеем с това. Плащаме дивни суми за излишни изследвания и живеем "спокойно". Обаче не си даваме сметка за стреса, който поражда всяко изследване - дори ехографията, дори вземането на кръв. Винаги го има онзи момент на очакване на новината. И ние винаги очакваме тя да е лоша. Отдавна сме предали отговорността за собственото си тяло, психика и съдба на някакви полу-богове в бяло, на всичкото отгоре сме ги оторизирали да се живеят с идеята, че действително са такива. Направо получавам менингит като чуя "той е лекарят и той преценява". Oh, right. Затова средностатистическият бг-лекар си позволява да казва неща като: "Не е ваша работа, аз съм учил 6 години, не вие." Сериозно? А защо, докторе, трябва да си направя три фетални морфологии, ако навсякъде по света се прави една? Може би, за да вземете вие тройната такса? Разбира се, всеки е совбоден да си харчи парите, както намери за добре, но защо никъде в тази държава няма единно и официално становище за това какво какво е задължително, какво е препоръчително и какво е пълно безумие? Мисля, че знаем защо. Проблемът е, че междувременно сме се превърнали в нация от зомбита, които са готови да поверят живота си и живота не децата си в ръцете на меркантилни "специалисти". Избеснявам, честно.

Защото жените навсякъде по света раждат в уюта на собствения си дом, придружавани от бащата на бебето и акушера, а ние тук си мислим, че ще се свърши светът, ако наоколо няма един отряд гестаповци, които да викат "напъвай" и да ти скачат по корема, или че мъжете ни ще се травмират сексуално и ще се погнусят, ако видят как от вагината ни излиза бебе. ТЯХНОТО бебе. Което без тяхно участие нямаше да е там, на първо място. Защото сме толкова неизмерно по-умни от милиардите жени, родили децата си преди ерата на ехографията и хай-тек оборудването. Как така, при всичките тези възможности, ще раждаме като маймуните? Защо някой би искал да роди за час и половина, без болки и без капка кръв, след това да си тегли един душ и да си отиде с бебето у дома? Колко абсурдно ;) Защото, нали знаете, раждането е онзи акт, чийто смисъл е да се увенчаем с ореола на мъченици. И след това цял живот да рекетираме емоционално децата си, ти знаеш ли аз през какво съм минала, за да те родя? А? След което да ги храним с адаптирано мляко, за да не вземат да заслабнат.

А тези майки, които твърдят, че "лекарите са спасили живота им и този на детето им" дали знаят, че в 80-90% от случаите спешните намеси като секцио и т.н. се налагат, защото преди това някой нетърпелив доктор, който иска да иде да поспи, се е намесил в естествения процес на раждането?

Не, не агитирам никого да ражда у дома в българските условия. Първо, защото е нелегално. Второ, защото инфраструктурата е трагична. Бърза помощ не приема обаждания, а докато дойде линейката, ако изобщо дойде... Да, смятам, че има смислени изследвания. Смятам, че бременността трябва да се следи редовно. Смятам, че страхотна тръпка и забавление да можеш да видиш човечето, което природата създава в теб. Просто толкова искам да е възможна дискусия. Толкова искам и аз да имам реален избор как да съм бременна и как да родя, а не само фиктивен. Толкова искам да имаме хоризонт вместо капаци и предразсъдъци. Толкова искам да сме толерантни. И смели. И да поемем отговорност за това, което се случва с нас. Да вземаме съзнателни и информирани, а не манипулирани решения. Да спрем да си въобразяваме, че сме черешката на сътворението. Да вярваме, да се уповаваме, че нещото, което е сътворило този безкрайно сложен и удивителен свят, всъщност знае какво прави. Дори когато на нас не ни е ясно. Толкова искам да виждам повече смирение около себе си. Повече радост. Замисляли ли сте се, че каквото и да правим - изследвания, консултации, ехографии - всъщност нямаме контрол над това, което се случва. Можем само да го проверяваме, но не да му повлияем. И точно това му е хубавото. Можем да се отпуснем и да оставим природата да си върши работата. Можем поне веднъж да дишаме и да се радваме, и да не се опитваме да се доказваме, и да не се страхуваме, че бихме могли да се провалим... А то просто си се случва. И няма човешки разум, който би могъл да го проумее... можем просто да не му пречим.

Може би тогава ще имаме шанс...

Отказвам - да се страхувам, че Господ няма да си свърши работата, защото това означава, че притежавам високомерието да мисля, че бих могла да я свърша по-добре.
Отказвам - да полагам отговорността за живота си в ръцете на друг, било той лекар или родител.
Отказвам - да бъда зависима.
Отказвам - да живея в състояние на постоянна тревожност.
Отказвам - излишни намеси в естествения ход на нещата.
Отказвам - да смятам, че бременността е бреме.
Отказвам - да вярвам, че да станеш майка означава да изживееш кански мъки и да си нахлупиш ореол на мъченица. Защото после само какво ни чака... ;)
Отказвам - да бутам реката.

Избирам - да изживея по възможно най-пълния и пълноценния начин това, което ми се случва.
Избирам - да имам доверие и упование, да се отпусна и да оставя природата да си свърши работата. Тя знае какво трябва да прави.
Избирам - да следвам вътрешния си глас.
Избирам - да имам избор :)

• A short history of Baby Care.
“Oh Doctor, how should I look after my baby?”

BC 2000	“Just carry it next to your skin. Breastfeed it whenever it is hungry.”
AD1660	“Breastfeeding is undignified. Hand it over to a wet-nurse.”
AD 1850	“Wet-nurses are low class and have an undesirable influence on the child. Get a good experienced nanny to bottle feed it cow’s milk, and wean it on to a cup as soon as possible.”
AD 1930	"Cow’s milk is unsuitable for babies. It must be bottle fed on a special infant formula.”
AD 1950	“Bottle feeding at all hours is bad for the baby. Follow a strict routine, let it sleep in its own room and ignore it when it cries at other times.”
AD 2000	“Bottle feeding is unsuitable, a strict time-table is nonsense, babies don’t like being alone, and crying is stressful. Just carry it next to your skin. Breastfeed it whenever it is hungry.”
(Joan Norton, 2001)