Майски празници "Глоси" - Кюстендил-Благоевград '2008

Или "Думи до поискване" по улиците на Кюстендил и Благоевград


Ето тук ще има изобилие от фото- и видео-материал, документиращ нагледно събитието. Аз засега искам само да кажа, че беше и забавно, и щастливо, и подобаващо тъжно, и лежерно, и сериозно, и концептуално, и най-вече много, много усмихнато :) :) :)

Поетичното бинго беше пълен успех, макар че хазартната тръпка бързо надделя над поетичната. Все пак, поезията беше толкова добра, че самите ние непрекъснато възкликвахме: "Мамка му! Това ние ли сме го писали! Ама много е яко" :) Марулка участва със собствен талон (понеже аз съм двама, а днес е денят на детето) и спечели :) Специални благодарности: на Лени - за подбора на миниатюрите, на Мимето Бакоева - за графичния дизайн, на Лора - за търпеливото надписване на 91 топчета за тенис и на всички останали - за купона :)






"сега тя носи шарена островърха шапка като добрите вещици продавачката я излъга, че е тибетска и пази от уроки, но тя предпочете да й повярва"













"... все по-рядко изрича на глас "обичам те"
все по-често изобщо не й е забавно без него..."




















"Нервирай се! Нервирай се!"

Арт-инсталацията "По" (първоначално "Чадъри"), наблюдавана от моста "над пазара" в Благоевград. Нали помните, че винаги е препоръчително да си носите хавлия?

Четене "Към седем планини" и закриване на празниците в село Логодаж.
Баба ви Яна с коремче на 28w1d - "Дишането: мисия невъзможна" :)

Криво

Мислех да си премълча, ама нещо ми дойде в повече. То може грешката и в моя приемник да е, ама по-скоро ми се струва, че е някакво културно обосновено разминаване.

Според мен има нещо адски нездравословно в балканските ни суеверия. И потискащо. От сорта на това, че за неродени бебета не се говори, камо ли да се пазарува. Сякаш през цялото време очакваме да се случи нещо "лошо" в последния момент. Сякаш ще го повикаме, ще му привлечем вниманието и после сами ще сме си виновни. Затова "шшшт", по-добре да мълчим и да се правим, че няма такова нещо. Нищо, че все повече започва да се вижда.

Вижте, хора, аз съм доктор. За мен създаването на едно ново човече е точно толкова биология, колкото и мистика. И ми е пределно ясно, че в биологията гаранции няма. 3000-те страници на учебника по педиатрия пред мен го доказват по-красноречиво от всичко друго. Но не ме убеждават в необходимостта да живея в зле сподавен страх и очакване над мен да се изсипе небесно проклятие и наказание Господне.

Не знам... може би твърде дълго съм живяла другаде, може би съм попила твърде много различност, може би поначало многото огън в картата ми ме прави една идея по-ексхибиционистична, макар че аз го наричам радост от живота. Живец. И наистина, не разбирам защо трябва да премълчавам това най-красиво нещо, което расте в мен, случва се с мен, кълни в мен. Това олицетворение на пролетта на живота. Това най-сладко февруарско предчувствие за цъфнали минзухари и слънце... Какъв е този празник, за който се мълчи, за който нямаш право да се подготвиш. Обичам пролетта точно заради нейната пищност и непукизъм. Заради това, че твори, на игра, без да се взема насериозно. Заради невъзможността да я комадваш, да я ограничиш, да я поучаваш как да си върши работата... Обичам разкоша й, младостта й, предизвикателството в погледа, очите, които знаят, че нищо не може да им се опре. За нея всичко е възможно. Аз съм тази пролет.

И се стресирам от намеци, от стаено очакване, от дежурния въпрос "как си?", сякаш се очаква, че нещо не съм добре, че нещо съм болна. Е, забавлявам се от почти-разочарованието, което настъпва, когато отговоря с усмивка "добре". Какво да му обсъждаме? Нещата следват естествения си ход. Аз съм щастлива. По-щастлива от всякога, всъщност. И искам да ми личи. Искам да говоря за това, искам да вербализирам това, което така или иначе отчетливо се вижда - мексиканската вълна, която пълзи по корема ми, някой и друг мощен ритник в диафрагмата.

Искам да купувам сладки бодита с жирафи и колички, идиотски електриково сини прасета, които дрънкат и миниатюрни чорапчета, без дълбоко в мен да се надига чувство за вина и усещането, че правя нещо нередно, наказуемо и трябва да го правя тайно. Искам да отида на море, без да се чувствам като престъпник. Искам да пътувам. Не, мамо, не можеш да ме вържеш у дома, така е. Но за сметка на това се справяш чудесно с това да ми натрапиш страховете си. За теб е загриженост, за мен - параноя. Може би се дължи на Луната ти в Скорпион, която винаги предчувства тъмни и прокобни неща. Но при цялата ми любов, Луната си е твоя, не ми я натрапвай. Достатъчно съм се борила с нея as it is.

А и да бъдем практични. Краят на май е. Вчера в София беше 32 градуса. Моят корем, макар и мини, си расте. Още не ми пречи да дишам (много). Още не ми отичат краката. Юли ще дойде толкова бързо, колкото минаха шестте месеца, откакто ти казах за Марулка, а ти ме помоли да не казвам на тате, "да не му стане нещо". Е, поне се посмяхме. Кога ще дойде "правилното време"? Не го тълкувай като неблагодарност, но искам първите дрешки на моето дете да са минали през моите ръце, а не през твоите. Искам да си предствям как ще я кипря, как ще мирише, как ще заспива в прегръдките ми, успокоена от аромата на моята кожа. Искам да се наслаждавам напълно на малкото време, в което аз и само аз ще съм напълно достатъчна и съвършена, за да направя едно малко същество щастливо. И няма да позволя никому да ми отнеме това.

Затова, дори да не ви харесва какво правя, кога го правя и как го правя, сега ще ида да купя някое боди с жирафи. А в сряда - на море.

П.П. Маме, нощес ставах да ям сандвич с майонеза ;)

Всичко е наред

Не знам как/во се случи, но след първите седмици на психоза, предизвикана от професионалната ми деформация (7-ма седмица "ами ако няма сърдечен ритъм?"; 12-та седмица "ами ако е спряло да се развива?"; 18-та седмица "ами ако страда от генетично заболяване?" - yeah!), изведнъж ме обхвана такова спокойствие, каквото не съм изпитвала никога досега. Непрекъснато чувам други да се оплакват колко емоционални са станали, колко неуравновесени, колко избухливи, ревливи... а основната им цел в живота като че ли е да скъсят земните дни на мъжете си, защото не са им намерили ягоди с вкус на череши през януари... (Пример: "Снощи малко се поскарахме с мъжо, защото иска да ходи тая вечер в Най клуб с приятели ама се разбрахме.. той отива само ако днеска ми купи нов епилатор и се съгласи.. абе мъжка му работа..." ) Сигурно е нормално (пише по дебелите книги), хормони ала-бала. Аз обаче сякаш цял живот това съм чакала... сякаш няма по-естествено състояние на тялото ми... Тяло, което винаги беше стегнато до степен на постоянна мускулна треска и което се отпускаше донякъде само с помощта на специални техники и упражнения. Тяло, което ме докарваше до сълзи и отчаяние с отказа си да релаксира, да диша, просто да бъде... без нонстоп напрежение и готовност да се бие или да бяга, тоест нонстоп първокласен стрес... Трябваше ми известно време да го осъзная, да преодолея инерцията на навика и да осезая, че хей! нещо се е случило... Удивлявам се от себе си колко лесно пренебрегнах родовата памет, която твърди, че "бременността е егати мъчението", че деца се носят и раждат трудно и с болка, понякога с риск за живота на всички участващи. Нали и астрологията това вещаеше (Плутон кв. Луна) - тежка, рискова бременност. И в началото и аз все чаках "нещо да се случи", нещо, което да потвърди очакванията ми, да прекъсне тази странна нормалност и естественост на процеса, която почти ме плашеше. Too good to be true.

В нашето семейство не се говори за тези неща (еле пък публично) - сякаш има опасност да ги урочасаме, да си изпросим наказание свише, да привлечем внимание... Кофти, ама аз от малка не се вписвам в рамките за дискретност, които трябваше да съблюдавам, за да не нарушавам душевния комфорт на другите. Еми хора - като сте си направили Овен с асцендент Лъв, какво очаквате? Никога не съм била в състояние да премълчавам, да преглъщам, да крия и да обвивам в тайнственост вътрешния си свят. И, разбира се, милиарди пъти съм се чувствала виновна за което, но то е по-силно от мен, кой може да се противопостави на порива на пролетта, кой може да каже на тревата да не никне, да дърветата да не се разлистват, на слънцето да не изгрява все по-рано и все по-тържествено. Кой може да устои на избликващата жизнена сила, на копнежа на живота по самия него... Съжалявам, че съм ви причинявала дискомфорт и ще продължавам да го правя, защото вие сте различни от мен (или аз съм различна от вас) - земни, въздушни и водни, особено последните твърде заети да опазят собствения си периметър, но аз съм ваше продължение, аз съм плът от плътта ви и вие имате нужда от мен и моето неразумно прекрачване на мярката и дръзко незачитане на граници, за да се затвори кръгът, за да бъде пълен цикълът на живота; аз съм по един своеобразен начин и ваш отдушник и ваше обновление, и ваше прераждане, да не кажа.

Та, отклоних се от темата, но темите са свързани и след толкова дълго мълчание се препират коя да бъде обговорена първа... Та, събудих се една хубава сутрин и разбрах, че нося живот в себе си и че всичко е наред, всичко е точно както и когато трябва да бъде, че съм се готвила достатъчно дълго и сега съм готова. Събудих се и усетих присъствието на онази тишина и онова спокойствие, които никога не съм имала, почувствах се свързана, цяла, не-сама, готова... без страх или колебание... усетих, че съм престанала "да стискам зъби" (буквално и преносно), че тялото ми е меко, отпуснато, лекичко заоблено, че напрежението се е изпарило и постоянното бърборене в главата ми - също. Усетих, че е тихо. И че нищо не нарушава тази тишина, независимо че животът си продължава и аз продължавам с него. Осъзнах, че от нищо нямам нужда и нищо друго не искам, освен да оставя нещата да бъдат такива, каквито са...

И след това няколко седмици живях в изумление от това усещане, как изобщо беше възможно и къде е било досега... И понеже на Земята всяка монета си има две страни, за да е монета, когато тишината се пренасити, започнах лекичко да се протягам навън, да искам да покажа, по някакъв начин да изразя чудото (!клише, ама...), да го споделя. Страшно много ми се иска, ако мога поне у една жена да посея вярата, че да носиш и да родиш дете не е някакво противоестевено случвано, свързано с жертването на собствената ти независимост, комфорт, красота или дори здраве. Да износиш и да родиш дете rocks :) То си е готов човек, много преди да можеш да го видиш или докоснеш. Бебка, например, има музикални предпочитания. По убедителни емпирични данни харесва Флойд повече от Металика, а най-много гласа на баща си :) Освен това:

- Вашите чада не са ваши чада.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Идват чрез вас , но не са из вас.
И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.

Можете да им отдадете любовта си , но не и мислите си, защото те имат свои мисли.
Можете да дадете подслон на телата им , но не и на душите им,
Защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не можете да влезете дори насън.
Можете да се стремите към тях , но не се мъчете да ги направите като себе си,
Защото животът не се връща назад, нито помни вчера.
Вие сте лъковете , които изстрелват чадата ви като живи стрели.
Стрелецът вижда целта си върху пътеката на безкрая и ви огъва с мощ, така че вихрените му Стрели да отлетят надалеч.
Нека огъването ви в ръката на Стрелеца е за радост;
Защото както Той обича литналата стрела ,
Тъй му е драг и якият лък в десницата Му.

Халил Джубран - ,,Пророкът “

Толкоз засега... отивам да си разхождам червените обувки :)

coffee & cigarettes

Maternity Bliss, Mixed Media by Kelly Rae Roberts

Събуждам се. Разтърквам очи. Понякога отивам да направя кафе, но по-често то вече е готово :) Посядам в леглото и няколко минути гледам в точка. После пускам Анимал Планет. Или сутрешните блокове. Обичам да гледам сутрешни блокове. После паля цигара, отпивам една глътка, кафето вече е изстинало поносимо. Бавно, един по един, започвам да проверявам блоговете, които чета. И днес ми направи впечатление, че в повечето от тях се говори за деца. И техните майки. Е, това не е тайна, че откакто се помня, искам да имам деца. В пети клас още не знаех как точно става тоя номер със секса, но четях Д-р Спок (това имаше тогава). Нощем си мечтаех как ще съм мама. Сънувах бебета. Изобщо, видът на нещо малко и новородено, винаги ме е умилявал. Имам горе-долу еднакви реакции на бебета, котета, кученца, костенурчета и всичко, което е малко и безпомощно. После магията и удивлението, които разстилат около себе си, когато започнат да осъзнават света. Когато всичко е ново и ВСИЧКО е чудо. Могат да се забавляват с часове със зелена капачка от бира. Или със спукан балон. Имат тънки пискливи гласчета, с които съобщават на света за това страхотно, никога невиждано нещо, което току-що са открили за пръв път в историята на човечеството. И което харесват!!! Или изобщо не харесват!!! С много удивителни.

Любимите ми представи винаги са включвали топли, сгушени в мен деца, които миришат на сапун и мляко и бавно заспиват, докато им чета. Всичките ми детски книги са събрани в една гигантска ракла и очакват този момент. Пипи и Алиса, Мечо Пух и Лили на морското дъно знаят, че скоро, съвсем скоро ще дойде времето, когато отново ще оживеят в света на едно съвсем ново човече. Очарова ме дори идеята, че няма да спя, че ще се стряскам насън, когато е прекалено тихо, че ще пера дрешки, които много бързо ще омаляват и ще бъда част от тълпата, която населява южния парк напролет... Мисля, че няма нищо, което може да стопли сърцето ми повече.

Единствената ми шестица по рисуване в цялата ми учениеска кариера се дължи на малък глинен торс на бременна жена. С широк ханш, прекрасни гърди и изваян гръбнак. Подарих я на майка ми за 40-ия й рожден ден. Сега мама ще стане на 50, а понякога още изоглежда като момиченце, толкова красива и млада. Толкова малка, че всички се чудят как ни е родила тримата, които в сравнения с нея изглеждаме като исполини. Само мама знае какво е преживяла, колко сме различни, колко сме своенравни всеки по своему, колко сме умни, но колко глупави неща правим... И само аз помня как съм преписвала тетрадки по литература в два часа през нощта - не защото е имало грешки, а защото са били грозни :) Или с криви полета. Да, спомням си, че никак не ми харесваше. Както никак не ми харесваше да се нямеря по средата на стаята, затрупана във вещи, а всички рафтове, шкафове и чекмеджета - празни. С първото постигна успех, станахме едни от малкото грамотни хора на нашето поколение. С второто... е, както казват братята ми, "ти си доста мърлявичка". Какво да се прави, така е. Но с тръпка предчувствам как ще се уча да бъда подредена заедно с моите собствени деца. Как ще превръщам подреждането в игра. Защото всичко може да бъде игра, ако го правиш с мама.

Ели казва, че когато имаш деца, внезапно започваш да кореспондираш с родителите си. Внезапно се улавяш, че казваш същите думи, които "никога няма да кажа на децата си". Или че правиш точно обратното. Но винаги, винаги, there is a reference. Не можем да се освободим от това, подозирам. И въпреки това винаги ставаме по-добри родители. Но само, защото имаме на какво да стъпим, да се опрем на грешките на онези преди нас. И странно, но подозирам, че няма да съм много различна от моята собствена майка. Нищо, че винаги съм се заричала да съм ТВЪРДЕ различна. От кармата си не можеш да избягаш. В хороскопа ми твърде ясно личи, че съм нейна дъщеря. Твърде много си приличаме. Тя има АС в Козирог, аз имам Луна там - в шести дом, домът на грижата, а Луната е символ на майчинството. И макар че Нептун в пети омекотява нещата, Луната държи на своите принципи. На правилата. Мили ми деца, никак няма да ви е лесно. Ще ви се наложи да четете, да бъдете грамотни, да знаете боговете от гръцката митология насън, да миете чинии и да изхвърляте боклука. Да се обаждате, когато ще закъснеете и да оставяте бележки, когато излизате. Ще имам телефонните номера на приятелите ви, но обещавам, няма да се обаждам през час да ви проверявам. Ако дай Боже сте музикални колкото баща си, ще свирите на пиано (или цигулка), ще пеете в хор, ще ходите на танци и плуване. През лятото ще живеете на село. Ще познавате България. Планините й. Тайните скришни кътчета край морето. Ще знаете как се опъва палатка и ще си носите спалните чували навсякъде. Няма да се страхувате от буболечки. Ще ядете къпини от храста, ще се парите на коприва и ще забравяте бързо. Ще знаете как ухае купа сено в късния юли под небе, заринато от звезди. Ще ловите гущери, ще берете джанки, ще преяждате с лютеница. В сънищата ви ще се промъкват Пинк Флойд, Карл Орф и Берлиоз, а не звездите на Пайнер. Ще ходите на лятно кино в Созопол. И през зимата пак там, без киното. Баща ви ще спори с мен за възпитанието, ще ви опазва от пристъпите ми на "майка орлица" и ще ви учи да играете шах. Ще ви води на Витоша и на село, когато аз съм дежурна. Ще ви взема от детска градина, когато аз нямам сили да помръдна. Баща ви ще ви е приятел. Ще ви показва тайнства, ще ви пали огън и ще ви пее. Ще имате коте. А бабите и дядовците ви ще компенсират моята "правилност".

Пригответе се, време е вече...

Love,
Mama

Това е. Окончателно се провалих като лайфстайл герой :)
Сигурно съм полудяла. Пролет е.

• Baby's Named a Bad, Bad Thing