Двайсе

Времето ми напоследък хич не беше "мое". No me-time at all. И понеже предварително не успях, по-добре следварително /отколкото нивгаш/.

Вчера, на 06.12.2008 година /Никулден/, в зала 9 на НДК се състоя Литературният празник "ГЛОСИ"-декември '08 /нула-осем/

И Марулята беше там - да дефилира с червените си чорапи. (Благодаря, Жоро и Милена!)

Там беше и Петя Хайнрих /и нейната 75-годишна баба/ - не просто дошла, а летяла, за да пипне тялото на поезията си. 01. Нула-едно. А защо не "двайсе" /20/, попитал синът й. - А защо? - Защото Лукас Подолски /понастоящем нападател в "Байерн Мюнхен"/ играе с този номер. /Логично./

това ми е любимата история напоследък

Там беше и Иван Христов, с когото имах удоволствието да чета напролет в галерия "Дебюти". Хубаво се получи. Малко ми идеше да се скрия. Нали помните, шефката ми беше дошла:

- "Бдин" Видин ли е?
/"Бдин" е една изумителна книга.../
- Не непременно...
- Но нали знаете, че старото име на Видин е Бдин?
- Всъщност, когато излезе книгата, много започна да се говори за това дали Бдин е реално или въображаемо място... и на никого не му хрумна, че би могло да е и двете.
- И все пак аз мисля, че Бдин е Видин.

Мда. Но за това друг път. Да се върнем към Петя. Петя искала да има блог, но не знаела с какво да го напълни. Имала някакви неща, драскани върху хвърчащи листчета. Преписала ги в блога. После разбрала, че като го е създала този блог, трябва да го храни ("блогът е динозавър, редовно поглъщащ огромно количество текстов зеленчук") и започнала да пише още стихове. Всеки ден.

Аз често си спомням един много отдавнашен разговор с Пешо Чухов, че поетът трябва да може да напише стихотворение за пържени яйца. Дали е прав или не, е предмет на друг разговор. Но Петя може. Да напише стихотворение за всичко. И то стихотворение, което силно се доближава до преживяването на трип с псилоцибе /не че съм опитвала, но така си го представям... защото поезията на Петя ми поражда жива асоциация с "Алиса", а всички знаем, че "Алиса" със сигурност не е плод на мозък, непознал халюциногените/, само дето Петя явно си го може. Да вижда ей така:

/Като малка имах калейдоскоп. Счупи се./ Петя знае, че нещата с плът правят плътни стихотворения, а с плътна поезия можеш добре да нахраниш един много гладен динозавър, защото засища. А той, динозавърът, иначе не подбира. Хапва, без да подбира: малини, "Иван с белите обувки и пепитеното манто", "киселото на бозата", кока на баба й и, разбира се, чорапи.

Може би Петя знае защо пише. На мен просто ми се струва, че нейният фетиш е думата, самата написана дума и в това няма нищо лошо. Само хубаво. Но само в случая. Има нещо общо между стиховете на Петя и картините на Ешер - изглеждат ти невъзможно да съществуват, но съществуват. Нещо такова. Напук. Заради самите себе си. Възпроизвеждат се привидно до безкрай, като перпетуум мобиле, но в толкова много и разнообразни варианти, че никога не се повтарят. Което всъщност е добрата поезия. Тази, която прави пържените яйца да изглеждат такива, каквито никога не си ги виждал.

Май се отнесох. Ако трябва да кажа само една дума за книгата, тя е, че "кефи". Много. Някакси успява да погъделичка всички сетива, не само онова, което при повечето вманиачени читатели гълта думи със скоростта на електрическа месомелачка и не изплюва ни кокал. Може би точно това е парадоксът от всичко казано досега. При Петя забравям за думите и внезапно в устата ми се топи "хрупкавата плът на ореховката". Може би е синестезия. Може би...

Но каквото и да е,

дами и господа,

Петя Хайнрих!

Редактор на книгата е самата Ваня Константинова. Книгата излезе в Библиотека "ГЛОСИ" на издателство "АРС", Благоевград и може да бъде поръчана оттук.

/"Господ е перачка."/


Ключ към къщата на Баба Яга дава и Ели.

П.П. Когато чета Петя, ми се пише ;) /не знам дали е добре това/

приложен будизъм през погледа на дъщеря ми

тъмното
поглъща света
и той
сякаш никога не е бил

утрото е
без спомен за минало

дъщеря ми се усмихва
на прозореца
по развиделяване

и възторжено обсъжда нещо (навярно банално) с небето

"еу ооо-о-о"

иска ми се и аз да го можех

всяка сутрин
чисто нов живот

Вчера се събудих и реших, че ми текат води. Това в последствие май се оказа най-великото напикаване в историята на човечеството, но for the time being си помислих, че Марулка може би е решила да се ражда и събрах (най-после) една чанта с багаж за болницата, успокоих баща ми, който се опитваше да успокоява мен, и докато пътувахме към Токуда, всъщност вече бях сигурна, че е фалшива тревога и се чувствах доста глупаво. Но тъй като така или иначе вече бяхме там, видяхме се с доктора, според когото най-спокойно ще си дочакаме 13-ти, оставихме 30 лв. и се прибрахме. Всъщност, да се родиш на 01.08., петък, новолуние и на слънчево затъмнение май не е най-лошото нещо на света, но явно не достатъчно привлекателно за бебка. Не си спомням какво пишеше в лекциите по астрология за затъмненията...

Абе, направихме една суха тренировка, от която разбрах, че вече съм готова за Марулка. Единственото ми съжаление беше, че още не сме направили снимки на бременното ми коремче в 9-ти месец. Това да ми е дерт, нали? ;)

In other terms, вчера започна Световната Седмица на Кърменето 2008, за която можете да прочетете повече при Василена и Бу. Разбира се, не само там, но там вече си има линкове към всички други по-важни места и мероприятия. Освен това La Leche Lеаgue с гордост представя първия в България клип за кърмене, feat. Ваня Костова и 10 страхотни майки, една от които е самата Яна Монева с нейния тримесечен син Симеон - моя близка приятелка и талантлив поет.

"Естествено" също участва в отбелязването на ССК с поредица от срещи за кърменето.

Толкоз засега. Oтивам да мотивирам общия работник с кюфтета и пържени картофи ;-)

Пфт, да не се похвали човек - пресолих кюфтетата :-)

Misc

Морето ми е едно далечно вече... ама ще пусна още разни снимки на едни лингвистични куриози после.

***
Comment

Oh, life is a glorious cycle of song,
A medley of extemporanea;
And love is a thing that can never go wrong,
And I am Marie of Roumania.

Много обичам Dorothy Parker. Тя е от хората, на които искам да приличам, като порасна. Отвътре.

***
Какво правиш, когато много искаш да се погрижиш за някога, ама 1) няма как (реално, физически) и 2) той и без това "не дава" да се грижат за него. Понеже си е той.
Ходиш в Невски да си поговориш с Някого, в чиято длъжностна характеристика влиза да се грижи за хората, които обичаме.
Казваш му, че го обичаш. Редовно. Надяваш се, че не звучиш като грамофон, но наистина няма какво друго да направиш...

***
Беба вече е голяма, много силно ме блъска. Нощем спя полуседнала, защото иначе ми натиска ребрата и ме боли, все едно са ми забили нож. Аз се смея и й викам, че прилича на Пришълеца, като се развилнее. Другите ми казват да не говоря така за детето. Пък детето по-добре да свиква.
Освен това, нали трябва да спят по 20 часа на ден. Според мен Марулка не спи по толкова.
Още си няма нищо - нито количка, нито легло, нито повивалник, нито нищо. Аз всичко съм избрала, ама другата седмица ще ни сменят прозорците. После ще боядиваме. Добре де, П. ще боядисва, аз ще минавам на проверки ;) Ужас. Пак кашони и прахоляк.
Пък аз вече не мога да си закопчавам сама сандалите.

***
Днеска една от вещиците има денден. Снощи празнувахме и Марулка пи малко мента с много Спрайт. Обаче не се успа. Шава през цялото време. Коремът ми се мести много смешно. Мисля си, че ще ми липсва като се роди и изведнъж спра да я усещам в мене. Всъщност бебеносенето май е колкото за детето, толкова и за майката. До едно време се учиш да си самостоятелен и независим от майка си и баща си, после почваш да се учиш да си независим от децата си. И после те от теб. Обаче аз съм за плавните преходи.
Снощи на партито ме критикуваха, че ще свикна детето да е все до мен и в тоалетната няма да мога да отида сама. Според мен това са някакви останки от соц-а. Обаче не мога да се аргументирам добре. Всъщност мога, мога дори литература да цитирам и анализи да правя, обаче като чуя някакво клише, че децата се разглезвали и като решат да реват, нищо не можеш да направиш, за да ги откажеш, ако щат да ти окапят ръцете от носене и гушкане и... абе, минава ми ентусиазмът. Хората си имат разбирания. И аз си имам. Според мен можеш да си близо до бебето, без да изглупяваш напълно. Въпрос на мярка е.

Има едни неща, дето не ги разбирам. Значи, не трябва да си нося бебето, че ще му повредя психиката, обаче е препоръчително да му купя количка за 1500 лв. Дето казва брат ми, сигурно е изработена в Китай с нелегален детски труд. Брат ми е пич. И като купя количка на цената на кола на старо, после как ще поддържам "стандарта"? За бала - Ферари? "Купуваме" си децата от първите мигове на живота им. Започваме несъзнателно да си плащаме за това, че ни няма, когато трябва да ни има. Или по начина, по който... Под прикритието на "за моето дете само най-доброто"... Как ли се отразява това на психиката?
А за количката вече съм решила, ще я купя от втора ръка. Не заради парите. Просто тя е повече удобство за мен. При това съмнително удобство по нашите псевдо-улици и псевдо-тротоари. За тоталната невъзможност да се придвижиш с количка и градски транспорт, няма нужда да споменавам. И ще живея с чиста съвест, че не съм подкрепила нечия корпоративна политика. Брат ми затова не пие кола. (Аз пък пия ;))

***
А, да, за Могилино. Пак.
"Могилино се преквалифицира за възрастни", пише Росен Моллов на 10.06.2008 в "Сега".
Щото, видите ли, трябва и това в онова, и душата в рая, и съвестта чиста, и очите на българския гражданин, а най-вече на разни европейски активисти, дето се врат, където нямат работа - замазани. Хем да се отсрамим, хем да си караме постарому.
Значи, местим децата с увреждания. Българите ще мирясат, БиБиСи ще миряса. А ние ще запазим удобството на кмета на Могилино и персонала на дома (вместо да помислим как да го преквалифицираме или да създадем други работни места) и ще пратим стари хора да живеят там, където вече признахме (уж), че не става за живеене. За тях ще се грижи същият персонал, по същия начин, в същата материална база, на също толкова затънтено и отдалечено от медицински грижи място. Понеже децата, макар и с увреждания, все пак са деца. Предизвикват умиление. А възрастните хора... (всеки да си го домисли това изречение).Докато някой не се сети да направи филм за "Дома за възрастни хора в Могилино". После пак ще се тръшкаме общонационално и много ще ни е срам. Само на мен ли ми се гади?

Ох, изморих се.
Останалото - лейтър. Включва мисли за генетични тестове по време на бременността, презумпциите за и последствията от тях; нивото на езикова грамотност на средностатистическия българин и историята на една шапка...

Щастлив Рожден Ден, Джем. Виждаш ли, че пожеланията се сбъдват?
Обичам те!

Майски празници "Глоси" - Кюстендил-Благоевград '2008

Или "Думи до поискване" по улиците на Кюстендил и Благоевград


Ето тук ще има изобилие от фото- и видео-материал, документиращ нагледно събитието. Аз засега искам само да кажа, че беше и забавно, и щастливо, и подобаващо тъжно, и лежерно, и сериозно, и концептуално, и най-вече много, много усмихнато :) :) :)

Поетичното бинго беше пълен успех, макар че хазартната тръпка бързо надделя над поетичната. Все пак, поезията беше толкова добра, че самите ние непрекъснато възкликвахме: "Мамка му! Това ние ли сме го писали! Ама много е яко" :) Марулка участва със собствен талон (понеже аз съм двама, а днес е денят на детето) и спечели :) Специални благодарности: на Лени - за подбора на миниатюрите, на Мимето Бакоева - за графичния дизайн, на Лора - за търпеливото надписване на 91 топчета за тенис и на всички останали - за купона :)






"сега тя носи шарена островърха шапка като добрите вещици продавачката я излъга, че е тибетска и пази от уроки, но тя предпочете да й повярва"













"... все по-рядко изрича на глас "обичам те"
все по-често изобщо не й е забавно без него..."




















"Нервирай се! Нервирай се!"

Арт-инсталацията "По" (първоначално "Чадъри"), наблюдавана от моста "над пазара" в Благоевград. Нали помните, че винаги е препоръчително да си носите хавлия?

Четене "Към седем планини" и закриване на празниците в село Логодаж.
Баба ви Яна с коремче на 28w1d - "Дишането: мисия невъзможна" :)

такъв е животът

тя харесва
мургавата му кожа
върху своята светла
винаги си е падала по черно-бялото
в акта
и навсякъде
защото кара нещата да изглеждат
по-out-of-space-out-of-time
демек
мина цяла вечност откакто
една лелка в метрото й каза
"защо спиш с тоя циганин ма
я се виж какво си хубаво бяло момиче
майка ти какво ще каже
ами баща ти"
цяла вечност или ако трябва да сме точни
4 пъти по 365 дни плюс две високосни
и още два месеца и половина
демек
вече изобщо не си говорят
за някакви ултра възвишени неща
ами основно си пускат ръце на улицата
пред очите на разни лели
понякога и езици
или пеят
откъслечни фрази от някакви стари парчета
тя се тресе цялата от смях
сякаш няма нищо по-смешно
от дългите му ръце
с които прегръща като маймунка
и големите му уши
като на онова слонче Дъмбо
тя носи червени обувки
и стъпва точно на всяка втора фуга на плочките
все по-рядко изрича на глас "обичам те"
все по-често изобщо не ù е забавно без него
майка ù и баща ù вече нищо не казват
освен за обувките
"не можеше ли..."
не можеше
такъв е животът

Левена Филчева - "ОС"

На 10 май, в София, от 19 часа във "Виенски салон" (на ъгъла на улиците "Московска" и "Г. С. Раковски") ще бъде представена за първи път пред публика книгата "Ос" на Левена Филчева.

След дълго и главоболно колебание, в което се опитвахме да изберем между небрежната бохемска атмосфера (с намигане към соцарт и деконструктивистки пърформанс) на широкоизвестното (в сравнително тесни кръгове) място за консумиране на чай, концерти, картини и други културни (и добре приготвени) субпродукти "Tea house" ("Чай във фабриката") и арт-център "La Strada" (в който също успешно се забъркват културни миксове), избрахме като място за представянето на книгата на Левена Филчева "Ос" добре познатия и превърнал се в лична история на мнозина "Виенски салон" на ъгъла на "Московска" и "Раковски".

Заповядайте! (В.Д. и обичайните заподозрени)

Сополиви или не, ние двете с Марулка ще сме там!

Апропо, Лени forever!

O

Окръгляне
на
мислите
и формите
до степен на себедостатъчност.
Вече за всичко знам
да мълча,
откакто
копнежът на живота по самия себе си
ми отговаря с крачета:
"дълго три къси
три дълги
две дълги късо"

-... --- --.

Ина

Поезия, проза... и изобщо. Фифо днес ми спомни за нея.
Тя е от тези, автентичните, като Карбовски, които не се автоцензурират, които даже понякога довеждат нещата ад абсурдум, просто за да ни докарат и нас до някакви граници вътре в черепните ни кутии, за да ни накарат да погледнем отвъд ръбчето на собствената си чиния. Ина пише така, че ако ми каже... абе, каквото и да ми каже, ще й повярвам.
Има две книги с поезия, които аз издирвам под дърво и камък, твърде безуспешно. Ако някой ги притежава, да сподели.
Аз тук ще пусна само линкове към разни работи в нета.

Ина Григорова в блога на Пафка

Ина за усещането да скочиш с бънджи

Мисия: Невъзможна

Ина пише поезия и на английски

Казват, че живее в Америка. Казват, че е безкрайно по-щастлива от преди. Може би, защото вече не й се налага да мисли за българската политика. Макар че не знам как й понася американската.

Всички я наричат просто "Ина". Ина от времето на добрите години на "егоист" и малката тъпа Гина. Ина, която ни показваше, че свободата не е слободия. Ина, заради която поне едно поколение е по-добро от предишното и следващото. И най-вече от по-следващото. Надявам се, където и да е, да не престава да пише. Може би и на български.

(Не) правете така (II)

Технически урок по писане
или
Какво научих от мама

Възхитителната ми майка (сигурно ще потръпне, ако прочете, че я наричам "възхитителна" - здрасти, мамо ) е завършила Литературния институт "Максим Горки" в Москва. Самата аз твърде зле разбирам какво точно означава това, така че сега няма да задълбавам в семейната (и историческата) история, но за мен идеята за това място винаги е придружена с ореола на някакъв авторитет, на задълбоченост и старателност в изучаването на нещо пределно конкретно (като например превод, писане на проза или поезия), каквито ми се струват непостижими днес (еха, остава сега и аз да се размечтая за "доброто старо време" ;)). Може би просто съм интоксикирана с литературност, докато майка ми е учила за държавни изпити на бързи обороти с мен в корема.

Шегата настрана, комбинацията от немско и руско възпитание и образование прави тази жена най-взискателния, прецизен, болезнено стремящ се към съвършенство, нетолерантен към небрежността и неготов на компромиси човек, когото познавам. И не само в литературата. (У нас е забавно, уверявам ви :))

Майка ми научи сравнително късно, че "пиша поезия". (На мен и до ден днешен ми е странно да използвам това словосъчетание и да си вярвам. Но това е съвсем друга тема.) Не мисля, че се зарадва особено. Дали изпита мъничко ревност или просто се уплаши, че не притежавам това, което се иска, за да пиша добра поезия... вероятно по малко от двете. Мисля, че за нея щеше да е непоносимо ако се беше оказало, че упорствам в нещо, в което не покривам минималния критерий за качество. За щастие се разминахме с тази драма. Но идеята не е да разисквам сложните фройдистки взаимоотношения между майка и дъщеря. Просто исках накратко да обясня как поезията дойде при мен или как аз стигнах до нея...

Мамето владее до съвършенство онзи поглед, който е достатъчен, за да разбереш, че "така не се прави" и не е желателно да повтаряш грешката си :) Освен това не умее да лъже, за да щади нечии чувства, и в 98% от случаите е тотално оперирана от чувство за такт. Ъм, да, крушата просто няма къде да иде, нали разбирате. (Мога да го обясня и астрологически ;)). Може да съм таткова щерка, ама в някои отношения няма как да се сбърка, че съм дъщеря на майка си (макар и, надявам се, ъпгрейдната версия ;)).

Но да се върнем към писането. Няколко прости технически правила, набивани ми с клин в мозъка, откакто мама се усети, че щерка й нещо там "пише". С времето съм ги усвоила до такава степен, че и на сън не бих отстъпила от тях. Степенувани не по важност, а в реда, в който ми хрумват.

1) Ако искаш да пишеш класически стих, научи правилата на класическия стих. Не изпадай в заблудата да си мислиш колко е "лесно" да пишеш в рима. Едва когато си направиш труда да научиш какво е стъпка, какво е точна и неточна рима, всички правилца и допустими изключения, едва тогава ще разбереш ставаш ли за тая работа. Няма нищо по-ужасяващо и издаващо творческо безсилие от несъзнателно нарушеното правило на класическата поезия. Трябва първо да знаеш как се прави, за да можеш да си позволиш съзнателно да се отклониш от канона. А това винаги си личи, обиграният читател винаги ще разпознае римата за пълнеж, задъханото сместване на излишни срички, насилието върху формата. Ако избираш да пишеш класически стих, трябва да си наясно, че доброволно се обричаш на формата. Че тази форма има своите закони и ти доброволно се съгласяваш да ги спазваш. Поне докато не задобрееш толкова, че да можеш да ги заобикаляш фино, елегантно и неусетно, така че да не измъчваш читателите си. Разбира се, има хора, които никога не са се учили да пишат класически стих, те просто си се раждат научени. Но ако сме честни, това са единици сред хиляди. Ако се вгледаме внимателно, ще видим колко утвърдени автори дори не знаят какво всъщност правят. Понякога сме склонни да им го простим, защото пишат спасителна поезия, но, извинете, това вече са работи Господни... ние тука си говорим за смъртния писач на стихове ;)

(Тази лекция се състоя преди много години на път за морето в августовски жеги и претъпкано семейно возило, което едва-едва пъплеше по надбалканския маршрут. Учителката ми в пети клас по литература тъкмо ме беше изпортила на последната родителска среща, че пиша "възхитителни" ;) съчинения за настъпващата пролет и още по-прелестни стихчета за мама. Мисля, че бях произвела десетина вариации по тема, за да спася срочните оценки на половината девойки в класа. Много бях популярна ;)
Мама беше решила да вземе крути мерки и да прекрати поетичните ми пориви и го стори успешно и убедително поне за следващите няколко години.)

2) За Бога, не използвай инверсии. Следвай в максимално възможната степен естествения словоред и ритъм на езика, на който пишеш. (Нали помните - Не бутай реката, тя си тече сама. Винаги е по-добре да следваме естествения ход на нещата. В повечето случаи човешката намеса издава желание за контрол над нещо, което е по-голямо от нас, и е обречена на неуспех.) Инверсиите стоят добре само при великите, а и при тях не винаги. В общия случай са в състояние да причинят менингит на непредубедения читател и не са признак на поетичност, а на... познахте, творческо безсилие ;)

3) Избягвай клишетата. За да можеш да прецениш дали нещо е клише, трябва да си чел достатъчно. Само не се заблуждавай, че има такъв момент, в който наистина си чел достатъчно ;) И все пак - колкото повече, толкова по-добре. Понякога клишетата са допустими, но трябва да компенсираш с нещо друго. С изненада, с чувство за хумор, с някакво убийствено словосъчетание, някаква невероятна хрумка, която да отвлече вниманието на читателя. Или просто да си признаеш в прав текст, че толкова си могъл. Просто останалото стихотворение трябва да е в състояние да накара читателя да ти повярва. Тогава клишето не е толкова страшно. Да вземем за пример моя "татко" - едно абсолютно простичко стихотворение, което вероятно е най-доброто, което изобщо съм написала. Мисля, че го надрасках за не повече от 3 минути и в оригиналния си вариант започваше така:

как се случи така,
че около очите ти има бръчици
и в косите ти блести умора,

Показах го на родителката да произнесе присъдата си и тя много го хареса, с една забележка: няма нищо по-отчайващо банално от блестящата в косите умора. Нямаше как да не се съглася. Тя помисли малко и предложи следното:

как се случи така,
че около очите ти има бръчици
и в косите ти банален сняг,
а аз съм още твоето малко момиче...

В крайна сметка това е окончателният вариант, който влезе и в книгата. Когато не знаеш какво друго да направиш с едно необходимо клише, признай си го. Читателят няма да ти се разсърди.

4) Това, че "в поезията всичко е позволено", съвсем не означава, че в поезията всичко е позволено. В тази графа влизат всякави изпуснати пълни членове и безразборно поставени/непоставени препинателни знаци, които говорят за принципната неграмотност на автора. Ако не си внимавал в часовете по български език до 4-ти клас, къде си тръгнал да създаваш литература? Уверявам ви, че абсолютно винаги си личи дали граматическото своеволие е плод на съзнателно авторско решение или на липсващата му езикова грамотност. Трябва да можеш да защитиш и аргументираш всяко едно отклонение от граматическите правила на езика, на който пишеш. Пример от собствено стихотворение:

стопля се вече
ръми
мирише на мокър асфалт
и тръпчиви акации
и бабите сядат на пейки
пред блока
както в детството ми
говорят
за внуците пенсиите болестите
момчетата вече тичат след топката
разплискват локвите
момичетата си говорят за момчетата

трябва да ме има някъде
щом ме чакаш

Мога да аргументирам липсващите препинателни знаци по следния начин: Това е толкова древно усещане за мен, за бабите, които седят пред блока на баба ми, на пейки, боядисани в зелено, плетат, говорят си за същите сякаш вечни неща, които се сливат в едно ЕДНО: пенсиите внуците болестите, това вече не са отделни неща, а сякаш целият свят е събран в тях - техният свят и разговорът плавно прелива от едното в другото и се връща, криволичи, но тече, тече... докато ние тичаме наоколо: топки локви плитки детски смях повече кикот скупчени във входа това е всичко нищо повече не трябва... и бабите хвърлят по едно око, и светът е там, цял, цялостен, ненакърнен от нищо, непрекъснат от запетайки, светът е на един дъх...

Но мисля, че и без да се аргументирам, това се разбира от самото стихотворение, то обяснява само себе си. Не бива да ви се случва читателят да се запита, добре де, къде са тука препинателните знаци, защо са изпуснати? Не бива да изпита липсата им.

Друг е въпросът с пълния член, тук няма консенсус дори между пишещите. Според мен пълният член трябва да присъства навсякъде, където може, особено в белия стих. В редки случаи бих приела липсата му в класическия стих, където наличието му би нарушило структурата на стиха. Ама аз съм си такава - немски възпитаник ;) Спя спокойно, когато знам, че правилата са спазени (Луна в Козирог - нищо не е случайно ;)).

5) Ако пишеш по тема, по която са писали и триста петдесет и осем други, направи го така, че на никой да не му хрумне да те набеди в плагиатство. Разбира се, това ще се случва непрекъснато. На този свят има горе-долу петнайсет теми, които вълнуват целокупното човечество до такава степен, че да им посвещава стихове. Ако се опитам да ги изброя, сигурно ще се окаже, че и толкова не са: любов, любов, още любов и още две-три други (родители, деца и нежни чувства към родината, от които соц-ът до голяма степен ни отказа). Възможните комбинации не са безкрайно много. Когато някой вече не е написал точно това стихотворение, със сигурност някой друг вече е написал точно този роман. Примерно. Пример: Преди да прочета това стихотворение на Ина Григорова, бях прочела тази книга на Петер Хьог. Разбира се, едното няма нищо общо с другото като сюжет и реализация, но идеята за видовете сняг/лед при ескимосите веднага изпъква. Днес пък Филип Кабакян ме изненада с това. То вече е много по-близо до идеята на Ина, но въпреки това за мен е самостоятелно стихотворение със собствена стойност заради реализацията си. Не бих се учудила, ако се окаже, че дори не е чел "Патент".

6) И един не толкова технически, колкото житейски съвет. Не съчинявай поезия. Това не ти е класното в седми клас, където на всяка цена трябва да впечатлиш госпожата. Вярно, това е малко размита и неясна препоръка. Но от опит знам, че ако си искрен със себе си, винаги можеш да разграничиш измисленото от истинското стихотворение. Измисленото стихотворение е като зомби - съществува противно на правилата на природата и протовречи на живота. Тука няма да се впускам в обяснения защо хората се подвеждат да съчиняват стихотворения, но и на това ще му дойде времето, доколкото не е станало ясно доесега.

Какво още ме съветваше мама...

7) Не допускай смислови и фактологични неточности. Няма нищо по-дразнещо от фактологическата неточност в литературата. С П. един ден щяхме да се "разведем" със саунд, защото Г.Г. си е позволил неуважителна неточност спрямо латинския език и римския начин на живот в девета глава на "Естествен роман". Книга, която аз принципно много харесвам. Обаче П. само дето не получи удар от (според него) наглото изопачаване на историческия контекст и неуважението към един, макар и мъртъв, език. Толкова ли не можеш да си направиш справка с латинския речник, за да разбереш, че глаголът е claudo, claudis, а не claudo, clausis. При цялата ми любов към Г.Г. и колкото и да го защитавах, трябваше да призная, че П. е прав. Не можеш да разчиташ на това, че читателят по принцип няма да знае за какво говориш и затова да бъдеш небрежен. Гарантирано ще се намери читател, който разбира повече от теб, и ще се обиди.

8) Не допускай езикови и образни неточности. Фасът, например, не може да се размаже на плочника, защото няма необходимата маса. Не бива да се пишат абсолютни безсмислици в стремежа ни да бъдем различни, оригинални и нестандартни. Получава се задължително обратното, ставаме плоски, досадни и безинтересни. Не си мислете, че в поезията няма логика. Веднага ще ви намеря някой професор по математика или професор по езикознание да ви убеди в противното.

И така, сигурно ще се сетя за още... запазвам си правото да допълвам :)
В третата част ще споделя с вас това, което аз самата съм научила за поезията чрез самата поезия. Нешо като микс от техника и отношение към поезията...

Давам си сметка, че тези съвети вероятно ще са от полза на малцина. Но все пак са били полезни за мен и аз съм повече от благодарна, че е имало кой да ме гледа лошо и да дава акъл. Знам също така колко съм категорична в критиката си и че това понякога трудно се понася. Хората го приемат лично. Особено пишещите с прословутото си творческо его. Все едно критикуваш Господ за устройството на Вселената. Тук се връщаме към точка втора от първия урок: "Дистанцирай се". Когато критикувам, критикувам текст, не автор. Когато давам съвети, те са безкрайно добронамерени и целят да се подобри качеството на текста. Което няма нищо общо с качеството на автора му като човек.

Но за това - следващия път :)

(Не) правете така (I)

Разни мисли по повод конкурса на ГЛОСИ...

Тъй като ми направиха (справедлива) забележка, че не е редно да обсъждам конкретни произведения, докато гласуването е в ход, за да не манипулирам мнението на гласуващите, всичко, което следва, се отнася до постъпилите "произведенения" като цяло, а не до някое от тях конкретно.

Може би този коментар е загуба на време, може би не вълнува никого, освен мен, но тъй като ме вълнува достатъчно, за да се ядосвам в 4:30 през нощта и да съчинявам изречения в главата си, реших да споделя какво мисля с петимата читатели на този блог ;) За всичко написано в това пространство отговорност нося аз. Моля, не го приемайте като официално становище на екипа.



Да видим... Проблемът е в очакванията, разбира се :) А аз имах очаквания за този конкурс, чаках го с радост, защото се надявах, че ще внесе свежи идеи в малката ни поетична общност. От проза не разбирам, така че няма да се произнасям. Надявах се, че ще имаме възможността да четем поезия от хора, с които не си контактуваме всеки ден, защото помежду си до голяма степен сме станали предвидими и разпознаваеми. Повтаряме и грешките си, мотаем едни и същи мотиви - всичко нормално за една малка и затворена общност. Разбира се, знаех, че слаби текстове ще има. Но се надявах да са малко на фона общата маса. Разчитах на добрата стара гаусова крива и на самата природа на нещата. Смятах, че и в литературата има нещо като естествен подбор. С две думи, очаквах много слабите и изключително добрите текстове да са малко, а масата да представлява достатъчно добри текстове, запомнящи се, свежи, търсещи текстове, които може би трябва да се пипнат тук-таме. Не очаквах, че ще ни залее боза. Не очаквах, че ще получавам физически порив за гадене и трудно ще дочитам някои от текстовете. Не очаквах, че условието "да бъдат покрити нормите за литературна (и езикова) грамотност на "ниво" 8-ми клас на СОУ" ще бъде изтълкувано толкова буквално. Изобщо, не очаквах, че с всеки текст ще ми се плаче все повече.

Разбира се, легитимен е въпросът дали оценявам чуждото "творчество" от висотата на петте си награди и единствената си досега книга. - Не. - Всички знаем, че една книга не е гаранция за нищо, дори да е добра. Никога не е късно да станеш за резил ;) Затова ще заема легитимацията си от Катя Йосифова (тя поне минава за авторитет ;))

Творческо писане

Дадох примери за лошо писане
Говорих за нарцисизъм, за самонавиване
За противопоставяне на твореца и тълпата
За лепнеща чувственост
За страха да не си старомоден
И за жаргона като псевдомладост
Всички примери бяха от
собствените ми стихотворения,
изоставени, но неизхвърлени.

- Екатерина Йосифова, "Ръце", ИК "Жанет-45", 2006

Надявам се, че аз самата съм изхвърлила всички образци на представите си за поетическа стилистика в 8-ми клас. Не мисля, че бих могла да ги понеса. Не и в трезво състояние :) Съвети относно самото писане на поезия съм получавала рядко, не повече от 2-3 пъти през цялата си "кариера" ;)
Бях на не повече от 18, когато Живко и Жоро от ЛитерНет ме хванаха натясно по време на един книгоиздателски семинар, на който превеждах, и кратко и сбито ми наляха в пост-пубертиращия мозък следния акъл:

1) Чети. Ти и без това си четеш, но чети как пишат мъжете. Женското писане си го можеш, но женското писане е опасно като свлачище. Женското писане намира оправдание в самото себе си. Женското писане размахва знамето на емоцията и не търпи критика, защото кой би се осмелил да критикува нечие чувство, без да изглежда лош и несправедлив?
От списъка, надраскан с червен маркер върху жълт лист хартия, помня, че трябваше да прочета поезията на Биньо Иванов и "Черешата на един народ" на Георги Господинов.

2) Дистанцирай се. Не приемай собствената си емоция за последна инстанция. Емоцията не е литература. Да, много често е в същината на добрата литература, но сама по себе си не е достатъчна. Емоцията е манипулативна, а читателят не обича да бъде манипулиран. Той обича да бъде изненадван, забавляван, разплакван, но не обича да бъде изнудван. Научи се да се абстрахираш от себе си - поезията не се върти около теб. Тя е жива сама по себе си, не благодарение на теб. Тя идва при този, който е отворен, а не при онзи, който много я иска.
Не се самосъжалявай в стихове. На никой не му пука от какво те боли. Всеки го боли, ти не правиш изключение. Сексът не е повод за запознанство. Драмата не е повод да го играеш поет(еса). Никой не иска пет вариации по тема как те е зарязало гаджето и колко страдаш. Всеки са го зарязвали и с нищо не можеш да стъпиш дори на малкия пръст на личната му драма.

3) Бъди брутално безпощадна към себе си. Режи с голямата балтия всичко, което не допринася за текста. Режи с голямата балтия всяка финтифлюшка, по която си се увлякла, защото искаш да пофлиртуваш с читателя. Изобщо, поезията не е в думите, тя е в пространството между тях. Никога не го забравяй, когато се раздърдориш. Не се жали. Не пиши, за да впечатлиш някого. Не използвай поезията. Не я превърщай в инструмент за себедоказване и трупане на дивиденти, защото поезията е по-голяма от теб и ще ти тегли една майна.

4) Когато нямаш какво да кажеш, мълчи си. Пиши единствено и само, когато ще се тръшнеш болна от холера, ако не го напишеш това. Но не се самозаблуждавай. Човек лесно се подвежда кога има истинска потребност, кога е готов и кога просто иска да си погали егото. Затова бъди бдителна, а не снизходителна към себе си. Полази ли те и най-малкото съмнение, че не ти е чиста работата, късай листа и излизай на разходка да си проветриш мозъка. Не се опитвай да излъжеш, няма да мине номерът. Дори и най-добрата техника не може да прикрие липсата на истински живец в поезията.

5) Уважавай себе си, словото и читателите си. Не предъвквай едно и също в пет вариации по тема. Скучно е. Не плагиатствай за нищо на света. Когато не можеш да избегнеш клишето, присмей му се. Покажи, че можеш да погледнеш на себе си отстрани. За Бога, не се приемай толкова насериозно.

Мисля, че това беше първият ми и единствен урок по доблест в поезията.
Проблемът е, че чета текстовете, постъпили за конкурса, и ми се струва, че много от тези "автори" далече надхвърлят крехката възраст 18 години, но този урок са го проспали...

Очаквайте скоро следващия урок по техника.

П.П. Препрочитайки какво съм написала, не мога да не отбележа приликата с Пътя на воина. По Кастанеда, примерно. Или по дао, какво значение има. Не ми беше хрумвало, че би могло да има връзка, но може би практиката на някакъв вид източна философия или бойно изкуство също е начин да овладееш същността на поезията ;)
С риска, разбира се, в някакъв момент да си останеш само с практиката и без поезията... ;)
Има страшно.

Конкурс на ГЛОСИ

Статут и правилник
на ежемесечния конкурс на Форум за литература и хора "ГЛОСИ"

Конкурсът е ежемесечен.
Текстовете за всяка месечна сесия (през 2008-ма година ще се проведат 11 сесии, считано от 1-ви февруари) се приемат от 1-во до 20-то число на текущия месец.
Няма ограничение за възраст на участниците.
Конкурсът е за поезия и кратка проза (до 3600 знака).
Всеки участник може да участва с до 5 - непубликувани на "хартиен носител" или в eлектронно списание или книга, които имат присъден идентификатор (ISSN или ISBN) - произведения във всяка месечна сесия.
Текстовете се изпращат на адрес glosi@bgland.net. Всяко писмо трябва да съдържа трите имена на автора и телефонен номер за контакт. Текстовете, участващи в конкурса, се прилагат като "прикачен" файл във формат .doc или .rtf.
Текстовете се публикуват в специално създаден под-форум на "ГЛОСИ" под "входящ номер" - името на автора е тайна за гласуващите, ще бъде известно само на администратора на конкурса и ще бъде обявено само в случаите на спечелване на награда.
За всеки текст имат право да гласуват само членовете на Форум за литература и хора "ГЛОСИ". Първият етап на гласуването приключва на 25-то число от текущия месец. От 26-то число до края на месеца - ако има необходимост - се гласува отново за произведения, оглавили класацията с равен или по-малък от три точки резултат.
За всяка месечна сесия се присъжда една първа награда от 100 (сто) лева и три лауреатски звания с възможност за публикация в Тримесечник за литература "ГЛОСИ".

Забележки:
1. Изпращането на e-mail на посочения адрес се счита за съгласие с договорни условия, в които изпращачът с акта на изпращането и съдържанието на писмото е декларирал своята идентичност, а получателят се е задължил да не преотстъпва получените лични данни на трети лица при никакви условия, с изключение на правото да оповести името на победителя и лауреатите на конкурса.

2. Членовете на Форум за литература и хора "ГЛОСИ" нямат право на участие в конкурса.

3. Администраторът на конкурса си запазва правото да не допусне до него и не публикува текстове, нарушаващи конституционни или етични норми, както и такива, които не покриват нормите за литературна (и езикова) грамотност на "ниво" 8-ми клас на СОУ.


Официалната публикция на условията е на този адрес: http://glosi.bgland.net/forum/index.php?topic=1415.0

Отвъд острия ръб на мълчанието

Отвъд острия ръб на мълчанието
и все по-навътре -
Фата моргана.
Брегът се отдръпва.

Смело се давя на плиткото.

"ГЛОСИ"-празник на Международния панаир на книгата в НДК

На 9 декември, от 15 до 17 часа, в рамките на културната програма на Международния панаир на Книгата (НДК - 05-09 декември 2007 г.), във фоайе "Запад" на 3 етаж, сте (прелюбезно) поканени за гости и участници в литературния "ГЛОСИ"-празник. В програмата: премиера на книгата на Мария Тодорова "Кратки пространства", софийска премиера на "Небе и други герои" на Нели Добринова, софийска премиера на първия брой ("ЕСЕН'07") на тримесечника за литература "ГЛОСИ", софийска премиера на тетралогията ( ) "Четири" на Валентин Дишев, представяния на нови и вече помъдрели книги на наши приятели...

Щандът на издателство "АРС", на който тези книги ще бъдат представяни (и продавани ) за целия период на панаира (05-09.12.07) е № 99, на 3 етаж (и е 3 квадратни метра ).

Поверие

Бавно
никне мракът
във небето
и разцъфва
в звезден дъжд
на върха на високосно лято.

Хората,
по-ниски от тревите,
шепнат на децата си,
че Господ
прави
бебета.

У дзи*

Понякога
дъхът ми
си свлича сетивата
и тръгва да пътува
бос,
но не на Изток,
а навътре.

----------------------------
*У дзи - Великата пустота


Но много повече ми се иска да ви покажа стихът на Левена, от който тръгна всичко:

У дзи*

Хиляди мили оцветиха очите ми
екзотично.
Кръстих лявото Север.
Дясното – Ин.
Така
плачат хармонично.
В петък,
когато разбирам китайски,
малки крачета на гълъб
рисуват йероглифи
по пясъка.
Водата
разчита следите им –
покрив на къщичка,
вярна посока,
нямане.

-------------
*Безпределна празнота

Меланхолия

Отиде си лятото -
дългокрако
и миглесто,
умори се морето
да го разплискваме
и спусна сини кепенци.

Останаха само
чардаците
за късна среща,
нещо старо, нещо ново,
нещо синьо
и приятел назаем.

=========================

Това стихотворение получи последни, но много ефективни натъмънявания благодарение на приятелския колектив на ГЛОСИ :)

Лаконичен монолог на раздялата

Не биваше да събирате
толкова много чудовища
в една постеля.

~*~

Когато няма друг,
и няма друго,
морето ще отстъпи бреговете си,
луната ще отвърне поглед,
ще секне приливът,
разкривайки убежището
на две големи, грозни риби -
последните представители на вида си,
ще пада сняг
в посока -
към небето,
ще посинее въздухът
във спазъм
от ненадейното разголване
на самотата,
и след това ще бъде
малко
тихо.

Ще спи Вселената,
за да забрави.

°°°

Трябва първо да ни завие пръстта.
Да наметне земята отгоре
пъстър юрган
от кленова шума.
Да паднат кестените.
Да се съблекат акациите,
за да ни стоплят,
когато няма друго.
Трябва сълзите да се върнат
на небето
по бавния път на водата.
Да забравим всичко,
в което сме вярвали.
Да научим езика
на дъждовните червеи.
Да нахраним с плътта си
зеленото бъдеще на тревите.
И да мълчим
до преливане.

Тогава
ще дойде
първата неделя
след първото пълнолуние
след пролетното равноденствие
и ще прогледнем в тъмното.

Няма
бързи начини
за възкръсване.