Двайсе

Времето ми напоследък хич не беше "мое". No me-time at all. И понеже предварително не успях, по-добре следварително /отколкото нивгаш/.

Вчера, на 06.12.2008 година /Никулден/, в зала 9 на НДК се състоя Литературният празник "ГЛОСИ"-декември '08 /нула-осем/

И Марулята беше там - да дефилира с червените си чорапи. (Благодаря, Жоро и Милена!)

Там беше и Петя Хайнрих /и нейната 75-годишна баба/ - не просто дошла, а летяла, за да пипне тялото на поезията си. 01. Нула-едно. А защо не "двайсе" /20/, попитал синът й. - А защо? - Защото Лукас Подолски /понастоящем нападател в "Байерн Мюнхен"/ играе с този номер. /Логично./

това ми е любимата история напоследък

Там беше и Иван Христов, с когото имах удоволствието да чета напролет в галерия "Дебюти". Хубаво се получи. Малко ми идеше да се скрия. Нали помните, шефката ми беше дошла:

- "Бдин" Видин ли е?
/"Бдин" е една изумителна книга.../
- Не непременно...
- Но нали знаете, че старото име на Видин е Бдин?
- Всъщност, когато излезе книгата, много започна да се говори за това дали Бдин е реално или въображаемо място... и на никого не му хрумна, че би могло да е и двете.
- И все пак аз мисля, че Бдин е Видин.

Мда. Но за това друг път. Да се върнем към Петя. Петя искала да има блог, но не знаела с какво да го напълни. Имала някакви неща, драскани върху хвърчащи листчета. Преписала ги в блога. После разбрала, че като го е създала този блог, трябва да го храни ("блогът е динозавър, редовно поглъщащ огромно количество текстов зеленчук") и започнала да пише още стихове. Всеки ден.

Аз често си спомням един много отдавнашен разговор с Пешо Чухов, че поетът трябва да може да напише стихотворение за пържени яйца. Дали е прав или не, е предмет на друг разговор. Но Петя може. Да напише стихотворение за всичко. И то стихотворение, което силно се доближава до преживяването на трип с псилоцибе /не че съм опитвала, но така си го представям... защото поезията на Петя ми поражда жива асоциация с "Алиса", а всички знаем, че "Алиса" със сигурност не е плод на мозък, непознал халюциногените/, само дето Петя явно си го може. Да вижда ей така:

/Като малка имах калейдоскоп. Счупи се./ Петя знае, че нещата с плът правят плътни стихотворения, а с плътна поезия можеш добре да нахраниш един много гладен динозавър, защото засища. А той, динозавърът, иначе не подбира. Хапва, без да подбира: малини, "Иван с белите обувки и пепитеното манто", "киселото на бозата", кока на баба й и, разбира се, чорапи.

Може би Петя знае защо пише. На мен просто ми се струва, че нейният фетиш е думата, самата написана дума и в това няма нищо лошо. Само хубаво. Но само в случая. Има нещо общо между стиховете на Петя и картините на Ешер - изглеждат ти невъзможно да съществуват, но съществуват. Нещо такова. Напук. Заради самите себе си. Възпроизвеждат се привидно до безкрай, като перпетуум мобиле, но в толкова много и разнообразни варианти, че никога не се повтарят. Което всъщност е добрата поезия. Тази, която прави пържените яйца да изглеждат такива, каквито никога не си ги виждал.

Май се отнесох. Ако трябва да кажа само една дума за книгата, тя е, че "кефи". Много. Някакси успява да погъделичка всички сетива, не само онова, което при повечето вманиачени читатели гълта думи със скоростта на електрическа месомелачка и не изплюва ни кокал. Може би точно това е парадоксът от всичко казано досега. При Петя забравям за думите и внезапно в устата ми се топи "хрупкавата плът на ореховката". Може би е синестезия. Може би...

Но каквото и да е,

дами и господа,

Петя Хайнрих!

Редактор на книгата е самата Ваня Константинова. Книгата излезе в Библиотека "ГЛОСИ" на издателство "АРС", Благоевград и може да бъде поръчана оттук.

/"Господ е перачка."/


Ключ към къщата на Баба Яга дава и Ели.

П.П. Когато чета Петя, ми се пише ;) /не знам дали е добре това/

Защо II

• Как е възможно на книжния пазар да се появи (картинен) буквар, в който липсват две букви от азбуката - "ъ" и "ь" и това никому да не направи впечатление в процеса на издаване? Обяснение на авторката - това не било буквар, а читанка. Книгата целяла да запознае децата с буквите, асоциирайки ги с предмети, животни и въобще реалии, чиито наименования започват със съответната буква. В българския език с буквата "ъ" започвала единствено думата "ъгъл" - затова авторите и издателите "не сметнали за необходимо включването на тези две букви". (Твърде жалко, че не мога да открия репортажа на сайта на бТВ. Мисля, че това обяснява защо голяма част от българите пишат... както пишат!)
  

Защо I

• Защо по традиция в България "книжарница" се нарича място, в което се продават не книги, а карирани тетрадки и евтини сувенири-ключодържатели? (Припомням си потреса, който преживяхме с Полина, когато преди две години попаднахме в Сопот и вместо книжарница открихме само множество такива магазинчета. Откъде купуват тези хора книгите си?)
• Защо повечето лелки-магазинерки много настояват да ти приберат покупките в найлонова торбичка, въпреки че си носиш платнена и ги предупреждаваш овреме? (И понеже съм плаха, вече няколко пъти си тръгвам с омразното пликче, вместо да вдигна скандал...)
• Защо внезапно се превръщаш в "ама, госпожА", когато не искаш да купиш нещо, защото не е точно това, което търсиш, скъпо е или чисто и просто не ти харесва?
• Защо всеки е специалист по всичко и най-вече по отглеждането на чужди деца? (Редовно търпя коментари, че на блажено спящото ми в слинга бебе му е горещо/студено/тясно/неудобно, че ще си изкривя гърба така (или нейния), че трябва да свиква да седи в количката, че "ще видя аз като порасне и започне да ме разиграва", а наскоро една майка в кварталната градинка дори предположи (out of the blue), че ми е малко кърмата и не е зле да пия лактогенен чай... Аз ли изглеждам толкова безпомощна или защо привличам всички експерти да ми дават акъли?)
  

Лейтли, поводи за радост

Ето тази книга на издателство АРС, Благоевград. Книга, за която трудно се говори (и по витгенщайновски по-добре да се мълчи), но затова пък се чете като чиста поезия, толкова лирична и многосмислова. Книга, която мога да оприлича единствено на "Деветте разказа" на Селинджър, но не, защото ги наподобява на тях, а просто поради сетивната асоциация, която ми предизвиква. Няколкото пъти, в които съм си дърпала ганджа, така и не ме хвана, но си представям, че преживяването трябва да е нещо подобно... Любимият ми разказ от книгата може би е този, а може би - не е :) Още не съм решила. Защо пък да не е всеки път различен...

Авторката Ваня Константинова е родена, живее и работи в София. Завършила е класически балет в родния си град и в Петербург, а също и полска филология в Софийския университет и в Ягеловския университет в Краков. Съавтор е на поетичната книга “Четири цикъла” (заедно с Божидар Пангелов). През есента на 2008 излиза сборникът й с къси разкази “Благодарим ти, мистър Уан”.

Отвъд това Ваня е просто изумителен, безумно магнетичен, неистово ерудиран и безкрайно нежен човек... И аз много я обичам.

Ти познаваш ли мистър Уан - разговор на Петя Хайнрих с писателката Ваня Константинова
Графът разказва за премиерата на книгата
А тук даже има и видео :)

И последно, книгата може да бъде поръчана оттук. Ако помолите за автограф от автора, Ваня с удоволствие ще изпълни молбата ви.

Айде стига, че заприлича на рекламна кампания ;)

***
Вдъхновена от Деница днес си купих глина. Пък ще видим.
Още откакто забременях все си мисля кога Марулката ще порасне достатъчно, за да можем да правим разни неща заедно. Да рисуваме по прозорците със специални бои, да печем разни неща от солено тесто, да правим чудовища от папиемаше и такива... Защото на мен това много ми липсва от моето детство. Мама все почукваше на пишещата машина и все нямаше време. После уж не съм имала талант. Хм, ще го видим това.
Та днес като видях глината в кварталния супермаркет и си помислих, какво да чакам Марулката да порасне. Я да започвам да тренирам, че после да знам кое как :)

С глина съм работила един единствен път в десети клас - трябваше да изработим женски или мъжки торс. Моето е една бременна жена (ако още не сте разбрали, много, ама много харесвам бременни жени :) и аз да съм бременна харесвам :)) и за пръв и последен път ми писаха 6 по изобразително изкуство. Подарих я на мама за 40. РД - като отида у тях, ще я снимам да я покажа.

Освен това мисля, че работата с ръце е много релаксираща и медитативна. Някакси не предразполага да си мислиш глупости. Та смятам да разнообразявам "me time"-a с ръчен труд.

***
Голям ъпдейт на връзките, особено във визуалната секция.
Разходете се да видите какво правят хората, страхотно е!
Тези кукли например, влюбих се. Вижте какви малки дрешки :)

***
Немски дървени играчки.

***


Старо, но любимо.

***



































***
Жесток виц от блога на Бу (via Milly)

Адам и Ева се разхождат из райската градина, към тях се спуска Бог и им казва:
- Деца мои, имам за вас 2 подаръка, но вие ще решите как да ги разпределите… първия е пикане прав..
Адам се развикал до небесата, удрял си глават в близкото дърво, скачал и крещял, че той иска да пикае прав. Ева му отстъпила… Адам започнал да бяга из градината, радвал се, скачал, крещял, пикал на всичко подред.
На дърветата, на цветята, на всяко насекомо поотделно и просто на земята!
Ева застанала до Бог и двамата мълчаливо наблюдавали това безумие. Накрая Ева не издържала и попитала:
- Господи мой, а какъв е втория подарък??
Бог промълвил:
- Мозък, Ева... Мозък! Но ще се наложи и него да го дам на Адам, иначе ще опикае всичко!

Смях

"После трябва да имаме предвид разликата във възрастта. Макар че когато се обадих онзи ден на майка ми да й кажа, че съм срещнала наистина свестен човек, но - приготви се, мамо! - "той е на петдесет и две години години", тя остана съвършено невъзмутима. Само каза: "Добре, и аз имам новина за теб, Лиз. Ти си на трийсет и пет." (Отлична забележка, мамо. Късмет е да си хвана когото и да е на такава преклонна възраст.)

~ Elizabeth Gilbert, "eat, pray, love"

Ужасно много се смяхме. Аз ще съм на 35 след има-няма 7 години.

Леле, в какво се набутах...

Историята с яденето. Василена със замах бръкна в "забранена тема" и сега ще последва дълга тирада от обяснения и оправдания, но за съжаление накрая няма да има няколко вкусни рецепти, така зашеметяващо документирани фотографски, че да ви активират центъра на удоволствие в мозъка и слюнчените жлези в устата.

Какво яде Яна? Може ли толкова прост въпрос да е толкова сложен всъщност? Първосигнално ми хрумва само един отговор: "Шоколад".

В семейния фотоалбум има прилежно документирана история в картинки. Яна е на три и трябва да яде супа-топчета. Мама и тате също обядват, явно е събота или неделя, щом сме тримата. Постепенно масата започва да се опразва и остават само Яна и нейната супа. Яна, отегчено подпряла глава с една ръка, сякаш иначе има опасност да падне в супата. Яна, правеща физиономии на супата, надявайки се, че ще я накара да се изпари. И таткото на Яна, който първо търпеливо, но след това с нарастващо нетърпение (и раздразнение) се опитва да я мотивира да изяде проклетата супа най-после.

Някъде на тази възраст едно лято бях на отглеждане в Ловеч при баба ми. Сигурно тогава са поставени основите на склонността ми към затлъстяване. Баба ми печеше курабийки (с формата на пиленца), а аз ги ядях. Драмата се състоеше в това, че ядях само курабийки, а когато ми се предложеше нещо друго, излизах в гладна стачка. И така баба ми, която не можеше на остави никого гладен - за нея грижата и проявата на любов се изразяваха главно в това да нахраниш някого - се видя принудена да пече индустриални количества курабийки, които аз поглъщах сутрин, обед и вечер с прясно мляко и боза.

Изпитвам неприязън към повечето зелени неща - тоест броколи, спанак, коприва, лапад, киселец и все от тоя сорт. Обичам зелена салата с репички, краставици и варено яйце, което беше основното ми препитание от началото на март до началото на май, поради което Марулка се казва Марулка :) Защото постоянно миришех на зехтин и салата. Не обичам плодове, които са: натъртени, меки, по тях има точки, петънца или други белези на индивидуалност. Затова ям само намазани с парафин абсолютно идеално еднакви на външен вид зелени ябълки, които, подозирам, не са никак полезни. Не ям тъмни череши, само светли. Не ям меки праскови или кайсии, само полу-узрели, за предпочитане киселеещи. Не ям телешко или агнешко, по изключение свинско и основно натъпкано с антибиотици и хормони пилешко - само бяло. Ям само млечни продукти с доказано кравешки произход. В общи линии мога да кажа (макар и не с чиста съвест), че съм жертва на съвременната хранителна индустрия и вероятно зависима от всякакви вредни Е-та.

Което е странно, като се има предвид, че в нашето семейство хората сутрин пият топла вода прочистване, след това до обяд ядат плодове, вечер обикновено нещо постно със салата и майонезата се смята за враг на народа №1. Е, татко ми си крие обвивките от шоколад и чинийките от тортичка като малко дете под леглото, но като цяло всички следват общата политика на здравословното хранене. За брат ми да не говорим - той е веган. Знае Е-тата наизуст, както и хранителната стойност на повечето неща, които допуска в храма на тялото си. Малко му завиждам, за мен храната изпълнява две основни функции - а) да не умра от глад и б) средство за утеха. Пръст в това има и Луната ми в Козирог, която за разлика от една уважаваща себе си Луна в Телец няма сетива за хедонизма в акта на хранене. Не обичам да готвя, за което пък приписвам вината на генетичния си материал по майчина линия и на това, че като малка неорекъснато ме гонеха от кухнята с думите: "Не се прави така, остави. Махни се оттук, ще си го свърша сама" или някаква вариация по тема. Да, маме, крайно невъзпитателно. Истина е, че членувам в кръжока "ръцете ми пречат", но един по-друг подход вероятно щеше да направи от мен едва ли добра, но поне поносима готвачка. Влиянието на П. също не е особено мотивиращо. Той "не обича готвено", а любимото му ядене е "пържола с гарнитура от малки пържолки". На морето го разконспирирах, че все пак обича някои неща като броколи, карфиол и такива и му предложих да започна да готвя, каквото му се яде, но той каза, че е "тъпо да се готви" и така си караме.

Единствената храна, която си спомням, че ми доставяше удоволствие, растеше в градината на баба ми и беше винаги прясна - току-що откъснати домати, напоени със слънце, малини и къпини, до които се добирах с цената на вечно надрани лакти и колене, десетте смокини, които смокинята раждаше всяка година и всичките бяха за мен, зелени джанки, още топла лютеница, чийто съставки бяха смлени наедро, пяната на ягодовото сладко, хрупкави моркови от туршия и консервирани в оцет корнишони... За съжаление баба отдавна не е между живите, а бурените в градината вече са ме надраснали...

Става ми мъчно, когато чета книги като "Афродита", "Като гореща вода за шоколад" или "eat, pray, love"... В тях се говори за храната като източник на единение с Бога, едва ли не. Или поне на някакво просветление. Натъжавам се, че едва ли в този живот ще изпитам това усещане в неговата пълнота... Едва ли ще успея да нахраня някого така, че да излекувам душата му. Или поне да го утеша. Но може би някой ден ще отида в Тоскана, за да ям до припадък брускети и домати с моцарела и босилек, зехтин и балсамико и да се върна дебела и щастлива...

Дотогава ще навестявам "Нож и виличка" и ще си обещавам, че... като привършим ремонта, като се роди бебето, като... ще сготвя нещо, което ще изглежда като на картинките, които събуждат в мен копнежа да превърна яденето в основна форма на молитва...

Интересно ми е какво яде Бистра, която неуморно експериментира с "диетите" (не онези за отслабване). За награда ще я водя във Веда хаус, където се седи на земята и се пие чай с джинджифил и се хапва умопомрачителен био-сладолед. Идеалното място да поиграем най-после скрабъл.

"Докато беше бременна с първото си дете, преплува едно езеро нощем в тъмното. Не скочих с нея, а дори не бях бременна. Толкова ме беше страх. Но сестра ми не се плаши истински от нищо. Когато беше бременна с второто си дете, една акушерка я попита дали няма някакви неизказани страхове, че нещо с бебето може да се обърка - например генетични дефекти или усложнения при раждането. Сестра ми отвърна: "Единственият ми страх е, че като порасне, може да стане републиканец."

~ Елизабет Гилбърт, "Яж, моли се и обичай"

Rain

Адски съм изморена. Бебка и тя, помръдва лекичко, не блъска.
Страшно ме изморява да събирам вещи, особено дето не са мои... и са ненужни, ама нали не са мои, не мога да ги изхвърля. Иначе хич не си поплювам.
Дъ стори ъф стъф.

Апропо, намерих 450 долара в кутия с черен чай, изветрял преди 10-ина години. Язък за курса на долара.
Е, на мен такова нещо не може да ми случи. Никога не се задържат достатъчно, за да ги скътам в захарницата.

Отивам да почета "eat, pray, love" на български и да шшшпя. За пръв път от много време превод, който не ме дразни.

Обърнете внимание на шапката :)

Summertime...

... and the living is easy...

Добре де, знам, че е изтъркано... обаче, мамка му, море!!!
УРЛ-то на блог-а ненапразно е "лято". Исках да е "море", но беше заето.
Толкова ми е пълно още, че не съм съвсем "тук". Колкото и да пледирам за присъствие в момента принципно, предпочитам да си поостана още мъничко "там". Багажът мирише на сол, слънце и плажно мляко, от джобовете на сака мога да си изтръскам цял плаж барабар с мидите на терасата, а снимките свидетелстват, че наистина сме били там и цял ден си ги гледам и нищо не ми се прави.

Bях забравила колко е хубаво да се пътува с нощен влак до морето след миналогодишния кошмар - седнали във 2-ра класа в някакво ужасно вмирисано купе с лепнещи седалки от изкуствена кожа, развален прозорец и в компанията на детска учителка. През август. Бях забравила как те люлее и те унася, как ти пеят релсите, как ти мирише на мокри треви... Въпреки че трябва да призная, трудно се сгъвам вече на тясно (а да спим двамата (тримата) с П. на едно "легло" както обикновено, и дума не може да става), а бебка и машинистът май се бяха наговорили да ме изтърбушат с общи усилия, и въпреки че почти не заспах и в двете посоки, I didn't mind one bit :)

Родила съм се във влака и съм полепнала цялата с влакови миризми - на цигари и сирене и гнусна лепкава августовска жега, бирени изпарения и сладникав аромат на обикалящ купето джойнт. По рождение знам точно колко време ти трябва, за да слезеш от бързия влак за Варна и да изтичаш да купиш презервативи на гарата в Мездра и после все пак да се родя. Толкова време с циганите, приплесната до вратата на тоалетната между вагоните, толкова време прави пак там играем шах и ти успяваш да приклещиш царя ми на е8 и умирам. Все по влаковете. Познавам всички кондуктори, контрольори и други мрачни особи и познавам нощем в тъмното, сгушена плътно до теб, докато равномерно дишаш, познавам по звука на сцеплението между колелата и релсите къде се намираме точно, а именно - някъде по средата между опиянението и раздялата, някъде по пътя, все по-близо до мястото, където всичко ще започне отначало... Синьото бърдо на надеждата и малко след това - Горна Крета, необслужвана спирка на бъдещото. В три и половина, нощем.

Та... пристигаш към 7 и нещо сутринта в една полупразна и полубудна Варна, пиеш първото кафе на гарата, протягаш се, разпознаваш миризмите, сетивната ти памет се пробужда... и някакси дали от слънцето, дали от нещо друго, то си е чиста химия, ендорфините нахлуват в кръвта ти, замайват те и за пълното щастие, какво повече :)

В други години бих казала палатка и спален чувал и маршрутка до Яйлата. Този път - скромен **** хотел на Златните с основно предимство - гладени чаршафи и течаща топла вода :) Цените извън сезона - разкошни. Храната - тризвездна, в интерес на истината, ама от 5 дни подред english breakfast и палачинки с шоколад, за които не съм стояла два часа права в кухнята - вече съм +15 кг общо и на плодова диета, докато бебка благодари да се пръкне на бял свят. Гледката - морска. Ентъртейнмънт програмата с целева група червендалести германски пациенти с нездрав вид можеше да бъде пренебрегната. Освен това, кой (освен гореспоменатите) ходи на море, за да лежи край басейна и да си общува с увеселители?!

Ние си намерихме Nirvana. Намира се в съвсем левия край на централния плаж на Златните (след амфитеатъра) и има всичко необходимо, за да поддържа непрекъснат прилива на ендорфини:


Най-вече относителна липса на пациенти от всякаква националност. Иначе - нещо тип Буда Бар, но без претенцията. Бира, цаца, безкофеиново кафе за някои от нас, котки за хранене, котенца за гушкане, сянка и липса на брегова охрана, която при вида на телесата ми да довтаса да спасява изхвърления на брега кашалот. Истината е, че брутално пренебрегнах всички добронамерени съвети. И оцелях :) Макар че се върнах все така беличка, благодарение на SPF 40. За разлика от П., който предизвиква разни лели да ме питат защо спя с циганин. Мдам.

Какво още? А, да, книгата, разбира се. Един плюс, когато не помъкнеш домашната библиотека (за разнообразие) - имаш право да си купиш нещо :) След дълго колебание между Snow и "бозата", "бозата" спечели. Ибахти кефа. Абсолютно никакъв интелектуален напън, затова пък преплетените истории на едни женоря, в които всяка друга жена би могла да се припознае. Симпатични, такива. Семпли. Раждат деца, събират се, разделят се и на фона на life as it is от своя страна четат книги, в които се припознават...

To be continued...

Левена Филчева - "ОС"

На 10 май, в София, от 19 часа във "Виенски салон" (на ъгъла на улиците "Московска" и "Г. С. Раковски") ще бъде представена за първи път пред публика книгата "Ос" на Левена Филчева.

След дълго и главоболно колебание, в което се опитвахме да изберем между небрежната бохемска атмосфера (с намигане към соцарт и деконструктивистки пърформанс) на широкоизвестното (в сравнително тесни кръгове) място за консумиране на чай, концерти, картини и други културни (и добре приготвени) субпродукти "Tea house" ("Чай във фабриката") и арт-център "La Strada" (в който също успешно се забъркват културни миксове), избрахме като място за представянето на книгата на Левена Филчева "Ос" добре познатия и превърнал се в лична история на мнозина "Виенски салон" на ъгъла на "Московска" и "Раковски".

Заповядайте! (В.Д. и обичайните заподозрени)

Сополиви или не, ние двете с Марулка ще сме там!

Апропо, Лени forever!

Малкият Никола

Видях, че имам коментари на последния пост и много се радвам :)
Понеже за мен наистина е важно да започнем да говорим за тези неща, а не да си влачим старите модели под формата на "традиции" (демек, не смей да посягаш) и никога нищо да не поставяме под въпрос.
Обаче днеска ми е сънливо.
Затова - и специално за Бистра - искам да ви запозная с Малкия Никола.

Enjoy :)

Ина

Поезия, проза... и изобщо. Фифо днес ми спомни за нея.
Тя е от тези, автентичните, като Карбовски, които не се автоцензурират, които даже понякога довеждат нещата ад абсурдум, просто за да ни докарат и нас до някакви граници вътре в черепните ни кутии, за да ни накарат да погледнем отвъд ръбчето на собствената си чиния. Ина пише така, че ако ми каже... абе, каквото и да ми каже, ще й повярвам.
Има две книги с поезия, които аз издирвам под дърво и камък, твърде безуспешно. Ако някой ги притежава, да сподели.
Аз тук ще пусна само линкове към разни работи в нета.

Ина Григорова в блога на Пафка

Ина за усещането да скочиш с бънджи

Мисия: Невъзможна

Ина пише поезия и на английски

Казват, че живее в Америка. Казват, че е безкрайно по-щастлива от преди. Може би, защото вече не й се налага да мисли за българската политика. Макар че не знам как й понася американската.

Всички я наричат просто "Ина". Ина от времето на добрите години на "егоист" и малката тъпа Гина. Ина, която ни показваше, че свободата не е слободия. Ина, заради която поне едно поколение е по-добро от предишното и следващото. И най-вече от по-следващото. Надявам се, където и да е, да не престава да пише. Може би и на български.

(Не) правете така (II)

Технически урок по писане
или
Какво научих от мама

Възхитителната ми майка (сигурно ще потръпне, ако прочете, че я наричам "възхитителна" - здрасти, мамо ) е завършила Литературния институт "Максим Горки" в Москва. Самата аз твърде зле разбирам какво точно означава това, така че сега няма да задълбавам в семейната (и историческата) история, но за мен идеята за това място винаги е придружена с ореола на някакъв авторитет, на задълбоченост и старателност в изучаването на нещо пределно конкретно (като например превод, писане на проза или поезия), каквито ми се струват непостижими днес (еха, остава сега и аз да се размечтая за "доброто старо време" ;)). Може би просто съм интоксикирана с литературност, докато майка ми е учила за държавни изпити на бързи обороти с мен в корема.

Шегата настрана, комбинацията от немско и руско възпитание и образование прави тази жена най-взискателния, прецизен, болезнено стремящ се към съвършенство, нетолерантен към небрежността и неготов на компромиси човек, когото познавам. И не само в литературата. (У нас е забавно, уверявам ви :))

Майка ми научи сравнително късно, че "пиша поезия". (На мен и до ден днешен ми е странно да използвам това словосъчетание и да си вярвам. Но това е съвсем друга тема.) Не мисля, че се зарадва особено. Дали изпита мъничко ревност или просто се уплаши, че не притежавам това, което се иска, за да пиша добра поезия... вероятно по малко от двете. Мисля, че за нея щеше да е непоносимо ако се беше оказало, че упорствам в нещо, в което не покривам минималния критерий за качество. За щастие се разминахме с тази драма. Но идеята не е да разисквам сложните фройдистки взаимоотношения между майка и дъщеря. Просто исках накратко да обясня как поезията дойде при мен или как аз стигнах до нея...

Мамето владее до съвършенство онзи поглед, който е достатъчен, за да разбереш, че "така не се прави" и не е желателно да повтаряш грешката си :) Освен това не умее да лъже, за да щади нечии чувства, и в 98% от случаите е тотално оперирана от чувство за такт. Ъм, да, крушата просто няма къде да иде, нали разбирате. (Мога да го обясня и астрологически ;)). Може да съм таткова щерка, ама в някои отношения няма как да се сбърка, че съм дъщеря на майка си (макар и, надявам се, ъпгрейдната версия ;)).

Но да се върнем към писането. Няколко прости технически правила, набивани ми с клин в мозъка, откакто мама се усети, че щерка й нещо там "пише". С времето съм ги усвоила до такава степен, че и на сън не бих отстъпила от тях. Степенувани не по важност, а в реда, в който ми хрумват.

1) Ако искаш да пишеш класически стих, научи правилата на класическия стих. Не изпадай в заблудата да си мислиш колко е "лесно" да пишеш в рима. Едва когато си направиш труда да научиш какво е стъпка, какво е точна и неточна рима, всички правилца и допустими изключения, едва тогава ще разбереш ставаш ли за тая работа. Няма нищо по-ужасяващо и издаващо творческо безсилие от несъзнателно нарушеното правило на класическата поезия. Трябва първо да знаеш как се прави, за да можеш да си позволиш съзнателно да се отклониш от канона. А това винаги си личи, обиграният читател винаги ще разпознае римата за пълнеж, задъханото сместване на излишни срички, насилието върху формата. Ако избираш да пишеш класически стих, трябва да си наясно, че доброволно се обричаш на формата. Че тази форма има своите закони и ти доброволно се съгласяваш да ги спазваш. Поне докато не задобрееш толкова, че да можеш да ги заобикаляш фино, елегантно и неусетно, така че да не измъчваш читателите си. Разбира се, има хора, които никога не са се учили да пишат класически стих, те просто си се раждат научени. Но ако сме честни, това са единици сред хиляди. Ако се вгледаме внимателно, ще видим колко утвърдени автори дори не знаят какво всъщност правят. Понякога сме склонни да им го простим, защото пишат спасителна поезия, но, извинете, това вече са работи Господни... ние тука си говорим за смъртния писач на стихове ;)

(Тази лекция се състоя преди много години на път за морето в августовски жеги и претъпкано семейно возило, което едва-едва пъплеше по надбалканския маршрут. Учителката ми в пети клас по литература тъкмо ме беше изпортила на последната родителска среща, че пиша "възхитителни" ;) съчинения за настъпващата пролет и още по-прелестни стихчета за мама. Мисля, че бях произвела десетина вариации по тема, за да спася срочните оценки на половината девойки в класа. Много бях популярна ;)
Мама беше решила да вземе крути мерки и да прекрати поетичните ми пориви и го стори успешно и убедително поне за следващите няколко години.)

2) За Бога, не използвай инверсии. Следвай в максимално възможната степен естествения словоред и ритъм на езика, на който пишеш. (Нали помните - Не бутай реката, тя си тече сама. Винаги е по-добре да следваме естествения ход на нещата. В повечето случаи човешката намеса издава желание за контрол над нещо, което е по-голямо от нас, и е обречена на неуспех.) Инверсиите стоят добре само при великите, а и при тях не винаги. В общия случай са в състояние да причинят менингит на непредубедения читател и не са признак на поетичност, а на... познахте, творческо безсилие ;)

3) Избягвай клишетата. За да можеш да прецениш дали нещо е клише, трябва да си чел достатъчно. Само не се заблуждавай, че има такъв момент, в който наистина си чел достатъчно ;) И все пак - колкото повече, толкова по-добре. Понякога клишетата са допустими, но трябва да компенсираш с нещо друго. С изненада, с чувство за хумор, с някакво убийствено словосъчетание, някаква невероятна хрумка, която да отвлече вниманието на читателя. Или просто да си признаеш в прав текст, че толкова си могъл. Просто останалото стихотворение трябва да е в състояние да накара читателя да ти повярва. Тогава клишето не е толкова страшно. Да вземем за пример моя "татко" - едно абсолютно простичко стихотворение, което вероятно е най-доброто, което изобщо съм написала. Мисля, че го надрасках за не повече от 3 минути и в оригиналния си вариант започваше така:

как се случи така,
че около очите ти има бръчици
и в косите ти блести умора,

Показах го на родителката да произнесе присъдата си и тя много го хареса, с една забележка: няма нищо по-отчайващо банално от блестящата в косите умора. Нямаше как да не се съглася. Тя помисли малко и предложи следното:

как се случи така,
че около очите ти има бръчици
и в косите ти банален сняг,
а аз съм още твоето малко момиче...

В крайна сметка това е окончателният вариант, който влезе и в книгата. Когато не знаеш какво друго да направиш с едно необходимо клише, признай си го. Читателят няма да ти се разсърди.

4) Това, че "в поезията всичко е позволено", съвсем не означава, че в поезията всичко е позволено. В тази графа влизат всякави изпуснати пълни членове и безразборно поставени/непоставени препинателни знаци, които говорят за принципната неграмотност на автора. Ако не си внимавал в часовете по български език до 4-ти клас, къде си тръгнал да създаваш литература? Уверявам ви, че абсолютно винаги си личи дали граматическото своеволие е плод на съзнателно авторско решение или на липсващата му езикова грамотност. Трябва да можеш да защитиш и аргументираш всяко едно отклонение от граматическите правила на езика, на който пишеш. Пример от собствено стихотворение:

стопля се вече
ръми
мирише на мокър асфалт
и тръпчиви акации
и бабите сядат на пейки
пред блока
както в детството ми
говорят
за внуците пенсиите болестите
момчетата вече тичат след топката
разплискват локвите
момичетата си говорят за момчетата

трябва да ме има някъде
щом ме чакаш

Мога да аргументирам липсващите препинателни знаци по следния начин: Това е толкова древно усещане за мен, за бабите, които седят пред блока на баба ми, на пейки, боядисани в зелено, плетат, говорят си за същите сякаш вечни неща, които се сливат в едно ЕДНО: пенсиите внуците болестите, това вече не са отделни неща, а сякаш целият свят е събран в тях - техният свят и разговорът плавно прелива от едното в другото и се връща, криволичи, но тече, тече... докато ние тичаме наоколо: топки локви плитки детски смях повече кикот скупчени във входа това е всичко нищо повече не трябва... и бабите хвърлят по едно око, и светът е там, цял, цялостен, ненакърнен от нищо, непрекъснат от запетайки, светът е на един дъх...

Но мисля, че и без да се аргументирам, това се разбира от самото стихотворение, то обяснява само себе си. Не бива да ви се случва читателят да се запита, добре де, къде са тука препинателните знаци, защо са изпуснати? Не бива да изпита липсата им.

Друг е въпросът с пълния член, тук няма консенсус дори между пишещите. Според мен пълният член трябва да присъства навсякъде, където може, особено в белия стих. В редки случаи бих приела липсата му в класическия стих, където наличието му би нарушило структурата на стиха. Ама аз съм си такава - немски възпитаник ;) Спя спокойно, когато знам, че правилата са спазени (Луна в Козирог - нищо не е случайно ;)).

5) Ако пишеш по тема, по която са писали и триста петдесет и осем други, направи го така, че на никой да не му хрумне да те набеди в плагиатство. Разбира се, това ще се случва непрекъснато. На този свят има горе-долу петнайсет теми, които вълнуват целокупното човечество до такава степен, че да им посвещава стихове. Ако се опитам да ги изброя, сигурно ще се окаже, че и толкова не са: любов, любов, още любов и още две-три други (родители, деца и нежни чувства към родината, от които соц-ът до голяма степен ни отказа). Възможните комбинации не са безкрайно много. Когато някой вече не е написал точно това стихотворение, със сигурност някой друг вече е написал точно този роман. Примерно. Пример: Преди да прочета това стихотворение на Ина Григорова, бях прочела тази книга на Петер Хьог. Разбира се, едното няма нищо общо с другото като сюжет и реализация, но идеята за видовете сняг/лед при ескимосите веднага изпъква. Днес пък Филип Кабакян ме изненада с това. То вече е много по-близо до идеята на Ина, но въпреки това за мен е самостоятелно стихотворение със собствена стойност заради реализацията си. Не бих се учудила, ако се окаже, че дори не е чел "Патент".

6) И един не толкова технически, колкото житейски съвет. Не съчинявай поезия. Това не ти е класното в седми клас, където на всяка цена трябва да впечатлиш госпожата. Вярно, това е малко размита и неясна препоръка. Но от опит знам, че ако си искрен със себе си, винаги можеш да разграничиш измисленото от истинското стихотворение. Измисленото стихотворение е като зомби - съществува противно на правилата на природата и протовречи на живота. Тука няма да се впускам в обяснения защо хората се подвеждат да съчиняват стихотворения, но и на това ще му дойде времето, доколкото не е станало ясно доесега.

Какво още ме съветваше мама...

7) Не допускай смислови и фактологични неточности. Няма нищо по-дразнещо от фактологическата неточност в литературата. С П. един ден щяхме да се "разведем" със саунд, защото Г.Г. си е позволил неуважителна неточност спрямо латинския език и римския начин на живот в девета глава на "Естествен роман". Книга, която аз принципно много харесвам. Обаче П. само дето не получи удар от (според него) наглото изопачаване на историческия контекст и неуважението към един, макар и мъртъв, език. Толкова ли не можеш да си направиш справка с латинския речник, за да разбереш, че глаголът е claudo, claudis, а не claudo, clausis. При цялата ми любов към Г.Г. и колкото и да го защитавах, трябваше да призная, че П. е прав. Не можеш да разчиташ на това, че читателят по принцип няма да знае за какво говориш и затова да бъдеш небрежен. Гарантирано ще се намери читател, който разбира повече от теб, и ще се обиди.

8) Не допускай езикови и образни неточности. Фасът, например, не може да се размаже на плочника, защото няма необходимата маса. Не бива да се пишат абсолютни безсмислици в стремежа ни да бъдем различни, оригинални и нестандартни. Получава се задължително обратното, ставаме плоски, досадни и безинтересни. Не си мислете, че в поезията няма логика. Веднага ще ви намеря някой професор по математика или професор по езикознание да ви убеди в противното.

И така, сигурно ще се сетя за още... запазвам си правото да допълвам :)
В третата част ще споделя с вас това, което аз самата съм научила за поезията чрез самата поезия. Нешо като микс от техника и отношение към поезията...

Давам си сметка, че тези съвети вероятно ще са от полза на малцина. Но все пак са били полезни за мен и аз съм повече от благодарна, че е имало кой да ме гледа лошо и да дава акъл. Знам също така колко съм категорична в критиката си и че това понякога трудно се понася. Хората го приемат лично. Особено пишещите с прословутото си творческо его. Все едно критикуваш Господ за устройството на Вселената. Тук се връщаме към точка втора от първия урок: "Дистанцирай се". Когато критикувам, критикувам текст, не автор. Когато давам съвети, те са безкрайно добронамерени и целят да се подобри качеството на текста. Което няма нищо общо с качеството на автора му като човек.

Но за това - следващия път :)

За четенето

Заформи се един разговор в ГЛОСИ, пък аз реших, че може да е интересно и за тук. Темата в момента още е в "закрития" раздел на форума, но като я преместим, ще пусна линк.

Та - Божидар Пангелов пита "Как четете?"

Христина Петрова (преподавател по литература, впрочем) отговаря:

Има два пътя към текста:

1. четящият си представя, че е по-голям от автора и почва да го разфасова, да му прилага всички техники на разнищването, анализа, синтеза, сравнението и т.н.....
2. четящият е по-малък от автора - опитва се да вниква, да се учи, изненадва се, онемява, дори не разбира нищо...

и още

Най-качествено четат децата - вярват на всяка дума, нямат опит, не им идва дори наум да анализират, а се потапят в света и го изживяват:)))) Но как да си вечно дете при този култ към знанията? Или както веднъж си позволих да се изразя - малко грубичко - моят прочит на Талев е изнасилен от толкова изчетена критика, че вече не го помня какъв беше, когато беше девствен.

Аз отговарям:

Явно някои ще си останем инфантилни докрай Смалидон му е майката.
Може би затова ми е трудно да си харесам книга напоследък. В библиотеката ми сигурно има десетки, за които някой ми е казал, че "трябва" да се прочетат, и си отлежават там, защото не са успели да ме накарат да им повярвам с първите си 30-50 страници.
Съвременната литература ме потиска. С претенциите си, със заигравките си, с амбицията си да се докаже от една страна и с усилието си да бъде достоверна, от друга. Което са несъвместими аспирации, мен ако питате. Или моят усет за абстрактното е слабо развит.
Литературата "за възрастни" е станала скучна. Може би винаги е била и просто е било въпрос на време да го открия. Вече почти никой не разказва истории или приказки. Възрастните лъжат, за да се харесат на себе си. И понеже други възрастни, четящите, имат същия проблем с нехаресването на себе си, влизат в мълчалив компромис и съзаклятничество, и... историята е почти библейска, оттам нататък.
Хич не знам дали се разбира какво искам да кажа.

Казваш, че имало два пътя към текста и на мен веднага ми се иска да възроптая, че някой си позволява да ме ограничава как и откъде да подходя, защото моят път никога не е бил един от тези двата. За мен литературата работи само, ако

3. Читателят и авторът са равни. Само тогава комуникацията им е естествена, без опасност да бъде изкривена от комплекси и/или интерпретации.

[В този ред на мисли искам да добавя, че има автори, които са "по-високи" от мене. Проблемът с тях е, че не мога да ги достигна трайно, ако скачам и се изправям на пръсти. Мога да си изкълча глезена. Ако много настоявам, мога да полежа на екстензии няколко месеца в агония да овладея този автор и така да му стана равна. Проблемът е, че не доставя никакво удоволствие. А и докато лежиш в (интелектуалната) болница с цел извисяване, навънка животът си тече. Изпускаш шанса да преживееш нещо и така може би да се доближиш по съвсем естествен начин до "високите" автори. Не ми харесва фетишизирането на литературата, нито превръщането й в самоцел. На драго сърце признавам, че има литература, за която не съм дорасла. Може би някога ще й дойде времето, аз имам търпение да почакам. И да поживея междувременно. Или както се казва при дзен-будистите: "Не бутай реката - тя си тече сама".
Правя аналогия с едно любимо стихотворение на Таня Пенчева:

Еретично

И ако има бог, да слезе тука долу,
да влезе в стаята ми, без да чука,
на стола да захвърли ореола си
и да поиска нещо топло за закуска;
да каже, че отдавна е забравил
божествения мирис на кафето
/след толкова амброзиеви пари
на бас, че ще го заболи сърцето/.
Ще пием бавно земното блаженство
и няма да го питам как е в рая
и там дали ще ме приемат лесно
/защо ли ми е, господи, да зная/,
а само кротко, кротко ще го слушам -
как го върти коляното през зимата...
озонът му привършвал... а пък сушата...
Тогава ще повярвам, че Го има.]

Само тогава му вярвам на тоя автор, ако мога в събота сутрин да пия с него мляко с мед и канела. Вярвам на "Сто години самота", но на "Есента на патриарха" не вярвам. Изобщо, не вярвам на литература, което цели нещо. Да ме поучава или образова, или просто в един безкраен перпетуум мобиле да утвърждава собствената си стойност. Вярвам на крехка, чуплива и смъртна литература. Защото е като мен. Не вярвам на литература с аспирации за завладяване на света, защото зад нея прозира душевното неравновесие на автора. Липсата му на мир със себе си. Разбира се, всеки има право да търси вътрешния си мир, както намери за добре, но защо аз трябва да се превръщам в инструмент за валидизирането на тези опити. [В световен мащаб читателите обслужват както егото на писателя, така и своето собствено. В "съвременната" литература личността на писателя е почти по-важна от написаното. Някакси желанията и амбициите му се просмукват в текста и го убиват бавно и отвътре. И въпреки това подобни книги оглавяват големи и важни класации, които формират читателско мнение. Първо, защото литературата отдавна е бизнес. И второ, защото всички искаме да сме ерудирани и умни, нали? Кой е чел "последния" Пол Остър? ;)]

Аз искам литературата да ми казва, че светът е несъвършен и това е добре така. Искам освен това да ми казва, че животът е чудо и че ние сме вплетени в това чудо, живи, дишащи, свободни. Искам да ми казва, че на живота му е все тая дали съм си измила ръцете, преди да седна на масата и дали си подпирам лактите. Искам литературата да ми казва, че от нищо не се налага да бъдем безсмъртни, да си спестя усилията, защото е толкова по-хубаво да сме временни, най-хубаво да сме само тук и само сега. [Вярвам на литература, в която читателят е по-важен от автора. В която можеш да забравиш за автора, но да запомниш съвсем конкретното усещане за текста. Вярвам на книги, които се различват с усещаненто, което пораждат, така както хората се отличават с миризмата си. Затова не харесвам Пол Остър, но обичам жена му. Защото не се идентифицира с героите си, не им се натрапва, дава им максимална свобода, без да ги съди.] Затова вярвам на Мартин Карбовски, но, простете, на Кундера много често не мога да повярвам. Вярвам на Андерсен, но не и на Братя Грим. Затова обичам Анаис Нин и Селинджър.

И, в заключение, с такова нетърпение очаквам появата на това в мен, дето сега тежи 7 грама и е дълго 4 сантиметра, защото тогава съвсем легитимно и до пълно умопомрачение ще си чета "Двойната Лотхен" и "Мери Попинз", Родари и Киплинг, Астрид Линдгрен и "Старогръцки митове и легенди". [И то не за друго, а защото децата не можеш да ги излъжеш. Не можеш да ги направиш функции на собствените си стремежи. Можеш само да им дадеш.]

Само Смалидон!

P.S. И всъщност, ако има литературен Бог, не трябва ли той да слезе в мойта кухня? Вместо да очаква да додрапам аз до него? Защото, признайте, на него ще му е много по-лесно, отколкото на мен.
Спомням си сега срещата с Валери Петров преди година. Беше прочел ръкописа на книгата ми, беше си водил старателно бележки и най-подробно обсъдихме всички стихотворения. И той ми каза, че винаги се е ръководел от правилото на Пушкин - ако неговата нана разбирала какво е написал, значи ставало за четене.

...

"ГЛОСИ"-празник на Международния панаир на книгата в НДК

На 9 декември, от 15 до 17 часа, в рамките на културната програма на Международния панаир на Книгата (НДК - 05-09 декември 2007 г.), във фоайе "Запад" на 3 етаж, сте (прелюбезно) поканени за гости и участници в литературния "ГЛОСИ"-празник. В програмата: премиера на книгата на Мария Тодорова "Кратки пространства", софийска премиера на "Небе и други герои" на Нели Добринова, софийска премиера на първия брой ("ЕСЕН'07") на тримесечника за литература "ГЛОСИ", софийска премиера на тетралогията ( ) "Четири" на Валентин Дишев, представяния на нови и вече помъдрели книги на наши приятели...

Щандът на издателство "АРС", на който тези книги ще бъдат представяни (и продавани ) за целия период на панаира (05-09.12.07) е № 99, на 3 етаж (и е 3 квадратни метра ).