Леле, в какво се набутах...

Историята с яденето. Василена със замах бръкна в "забранена тема" и сега ще последва дълга тирада от обяснения и оправдания, но за съжаление накрая няма да има няколко вкусни рецепти, така зашеметяващо документирани фотографски, че да ви активират центъра на удоволствие в мозъка и слюнчените жлези в устата.

Какво яде Яна? Може ли толкова прост въпрос да е толкова сложен всъщност? Първосигнално ми хрумва само един отговор: "Шоколад".

В семейния фотоалбум има прилежно документирана история в картинки. Яна е на три и трябва да яде супа-топчета. Мама и тате също обядват, явно е събота или неделя, щом сме тримата. Постепенно масата започва да се опразва и остават само Яна и нейната супа. Яна, отегчено подпряла глава с една ръка, сякаш иначе има опасност да падне в супата. Яна, правеща физиономии на супата, надявайки се, че ще я накара да се изпари. И таткото на Яна, който първо търпеливо, но след това с нарастващо нетърпение (и раздразнение) се опитва да я мотивира да изяде проклетата супа най-после.

Някъде на тази възраст едно лято бях на отглеждане в Ловеч при баба ми. Сигурно тогава са поставени основите на склонността ми към затлъстяване. Баба ми печеше курабийки (с формата на пиленца), а аз ги ядях. Драмата се състоеше в това, че ядях само курабийки, а когато ми се предложеше нещо друго, излизах в гладна стачка. И така баба ми, която не можеше на остави никого гладен - за нея грижата и проявата на любов се изразяваха главно в това да нахраниш някого - се видя принудена да пече индустриални количества курабийки, които аз поглъщах сутрин, обед и вечер с прясно мляко и боза.

Изпитвам неприязън към повечето зелени неща - тоест броколи, спанак, коприва, лапад, киселец и все от тоя сорт. Обичам зелена салата с репички, краставици и варено яйце, което беше основното ми препитание от началото на март до началото на май, поради което Марулка се казва Марулка :) Защото постоянно миришех на зехтин и салата. Не обичам плодове, които са: натъртени, меки, по тях има точки, петънца или други белези на индивидуалност. Затова ям само намазани с парафин абсолютно идеално еднакви на външен вид зелени ябълки, които, подозирам, не са никак полезни. Не ям тъмни череши, само светли. Не ям меки праскови или кайсии, само полу-узрели, за предпочитане киселеещи. Не ям телешко или агнешко, по изключение свинско и основно натъпкано с антибиотици и хормони пилешко - само бяло. Ям само млечни продукти с доказано кравешки произход. В общи линии мога да кажа (макар и не с чиста съвест), че съм жертва на съвременната хранителна индустрия и вероятно зависима от всякакви вредни Е-та.

Което е странно, като се има предвид, че в нашето семейство хората сутрин пият топла вода прочистване, след това до обяд ядат плодове, вечер обикновено нещо постно със салата и майонезата се смята за враг на народа №1. Е, татко ми си крие обвивките от шоколад и чинийките от тортичка като малко дете под леглото, но като цяло всички следват общата политика на здравословното хранене. За брат ми да не говорим - той е веган. Знае Е-тата наизуст, както и хранителната стойност на повечето неща, които допуска в храма на тялото си. Малко му завиждам, за мен храната изпълнява две основни функции - а) да не умра от глад и б) средство за утеха. Пръст в това има и Луната ми в Козирог, която за разлика от една уважаваща себе си Луна в Телец няма сетива за хедонизма в акта на хранене. Не обичам да готвя, за което пък приписвам вината на генетичния си материал по майчина линия и на това, че като малка неорекъснато ме гонеха от кухнята с думите: "Не се прави така, остави. Махни се оттук, ще си го свърша сама" или някаква вариация по тема. Да, маме, крайно невъзпитателно. Истина е, че членувам в кръжока "ръцете ми пречат", но един по-друг подход вероятно щеше да направи от мен едва ли добра, но поне поносима готвачка. Влиянието на П. също не е особено мотивиращо. Той "не обича готвено", а любимото му ядене е "пържола с гарнитура от малки пържолки". На морето го разконспирирах, че все пак обича някои неща като броколи, карфиол и такива и му предложих да започна да готвя, каквото му се яде, но той каза, че е "тъпо да се готви" и така си караме.

Единствената храна, която си спомням, че ми доставяше удоволствие, растеше в градината на баба ми и беше винаги прясна - току-що откъснати домати, напоени със слънце, малини и къпини, до които се добирах с цената на вечно надрани лакти и колене, десетте смокини, които смокинята раждаше всяка година и всичките бяха за мен, зелени джанки, още топла лютеница, чийто съставки бяха смлени наедро, пяната на ягодовото сладко, хрупкави моркови от туршия и консервирани в оцет корнишони... За съжаление баба отдавна не е между живите, а бурените в градината вече са ме надраснали...

Става ми мъчно, когато чета книги като "Афродита", "Като гореща вода за шоколад" или "eat, pray, love"... В тях се говори за храната като източник на единение с Бога, едва ли не. Или поне на някакво просветление. Натъжавам се, че едва ли в този живот ще изпитам това усещане в неговата пълнота... Едва ли ще успея да нахраня някого така, че да излекувам душата му. Или поне да го утеша. Но може би някой ден ще отида в Тоскана, за да ям до припадък брускети и домати с моцарела и босилек, зехтин и балсамико и да се върна дебела и щастлива...

Дотогава ще навестявам "Нож и виличка" и ще си обещавам, че... като привършим ремонта, като се роди бебето, като... ще сготвя нещо, което ще изглежда като на картинките, които събуждат в мен копнежа да превърна яденето в основна форма на молитва...

Интересно ми е какво яде Бистра, която неуморно експериментира с "диетите" (не онези за отслабване). За награда ще я водя във Веда хаус, където се седи на земята и се пие чай с джинджифил и се хапва умопомрачителен био-сладолед. Идеалното място да поиграем най-после скрабъл.

Summertime...

... and the living is easy...

Добре де, знам, че е изтъркано... обаче, мамка му, море!!!
УРЛ-то на блог-а ненапразно е "лято". Исках да е "море", но беше заето.
Толкова ми е пълно още, че не съм съвсем "тук". Колкото и да пледирам за присъствие в момента принципно, предпочитам да си поостана още мъничко "там". Багажът мирише на сол, слънце и плажно мляко, от джобовете на сака мога да си изтръскам цял плаж барабар с мидите на терасата, а снимките свидетелстват, че наистина сме били там и цял ден си ги гледам и нищо не ми се прави.

Bях забравила колко е хубаво да се пътува с нощен влак до морето след миналогодишния кошмар - седнали във 2-ра класа в някакво ужасно вмирисано купе с лепнещи седалки от изкуствена кожа, развален прозорец и в компанията на детска учителка. През август. Бях забравила как те люлее и те унася, как ти пеят релсите, как ти мирише на мокри треви... Въпреки че трябва да призная, трудно се сгъвам вече на тясно (а да спим двамата (тримата) с П. на едно "легло" както обикновено, и дума не може да става), а бебка и машинистът май се бяха наговорили да ме изтърбушат с общи усилия, и въпреки че почти не заспах и в двете посоки, I didn't mind one bit :)

Родила съм се във влака и съм полепнала цялата с влакови миризми - на цигари и сирене и гнусна лепкава августовска жега, бирени изпарения и сладникав аромат на обикалящ купето джойнт. По рождение знам точно колко време ти трябва, за да слезеш от бързия влак за Варна и да изтичаш да купиш презервативи на гарата в Мездра и после все пак да се родя. Толкова време с циганите, приплесната до вратата на тоалетната между вагоните, толкова време прави пак там играем шах и ти успяваш да приклещиш царя ми на е8 и умирам. Все по влаковете. Познавам всички кондуктори, контрольори и други мрачни особи и познавам нощем в тъмното, сгушена плътно до теб, докато равномерно дишаш, познавам по звука на сцеплението между колелата и релсите къде се намираме точно, а именно - някъде по средата между опиянението и раздялата, някъде по пътя, все по-близо до мястото, където всичко ще започне отначало... Синьото бърдо на надеждата и малко след това - Горна Крета, необслужвана спирка на бъдещото. В три и половина, нощем.

Та... пристигаш към 7 и нещо сутринта в една полупразна и полубудна Варна, пиеш първото кафе на гарата, протягаш се, разпознаваш миризмите, сетивната ти памет се пробужда... и някакси дали от слънцето, дали от нещо друго, то си е чиста химия, ендорфините нахлуват в кръвта ти, замайват те и за пълното щастие, какво повече :)

В други години бих казала палатка и спален чувал и маршрутка до Яйлата. Този път - скромен **** хотел на Златните с основно предимство - гладени чаршафи и течаща топла вода :) Цените извън сезона - разкошни. Храната - тризвездна, в интерес на истината, ама от 5 дни подред english breakfast и палачинки с шоколад, за които не съм стояла два часа права в кухнята - вече съм +15 кг общо и на плодова диета, докато бебка благодари да се пръкне на бял свят. Гледката - морска. Ентъртейнмънт програмата с целева група червендалести германски пациенти с нездрав вид можеше да бъде пренебрегната. Освен това, кой (освен гореспоменатите) ходи на море, за да лежи край басейна и да си общува с увеселители?!

Ние си намерихме Nirvana. Намира се в съвсем левия край на централния плаж на Златните (след амфитеатъра) и има всичко необходимо, за да поддържа непрекъснат прилива на ендорфини:


Най-вече относителна липса на пациенти от всякаква националност. Иначе - нещо тип Буда Бар, но без претенцията. Бира, цаца, безкофеиново кафе за някои от нас, котки за хранене, котенца за гушкане, сянка и липса на брегова охрана, която при вида на телесата ми да довтаса да спасява изхвърления на брега кашалот. Истината е, че брутално пренебрегнах всички добронамерени съвети. И оцелях :) Макар че се върнах все така беличка, благодарение на SPF 40. За разлика от П., който предизвиква разни лели да ме питат защо спя с циганин. Мдам.

Какво още? А, да, книгата, разбира се. Един плюс, когато не помъкнеш домашната библиотека (за разнообразие) - имаш право да си купиш нещо :) След дълго колебание между Snow и "бозата", "бозата" спечели. Ибахти кефа. Абсолютно никакъв интелектуален напън, затова пък преплетените истории на едни женоря, в които всяка друга жена би могла да се припознае. Симпатични, такива. Семпли. Раждат деца, събират се, разделят се и на фона на life as it is от своя страна четат книги, в които се припознават...

To be continued...

Вино от глухарчета

Енотека ОТТО. Намира се на "Иван Шишман" 37, точно до Мама Миа.
Първоначално се нацупих при идеята да ходим там, защото мислех, че съм облечена неподходящо и няма да се чувствам добре. И действително бях. Облечена неподходящо, that is. Но след първоначалното неудобство много бързо забравих. Това е едно от местата, които са някак... непретенциозно претенциозни. Предразполагат те. Зашеметяват те с грандиозната си селекция. Изкушават те с деликатни "винени мезета" като препечени филийки със зехтин, сол и черен пипер. Отпускат те с изчистените си линии и тихата атмосфера. Единствен недостатък: музиката. Вместо лек ненатрапчив джаз звучи някакъв безличен радио-микс.
Иначе - съботна вечер в София, близки приятели, малбек от Аржентина и... животът е хубав, нали?