Защо II

• Как е възможно на книжния пазар да се появи (картинен) буквар, в който липсват две букви от азбуката - "ъ" и "ь" и това никому да не направи впечатление в процеса на издаване? Обяснение на авторката - това не било буквар, а читанка. Книгата целяла да запознае децата с буквите, асоциирайки ги с предмети, животни и въобще реалии, чиито наименования започват със съответната буква. В българския език с буквата "ъ" започвала единствено думата "ъгъл" - затова авторите и издателите "не сметнали за необходимо включването на тези две букви". (Твърде жалко, че не мога да открия репортажа на сайта на бТВ. Мисля, че това обяснява защо голяма част от българите пишат... както пишат!)
  

Rain

Адски съм изморена. Бебка и тя, помръдва лекичко, не блъска.
Страшно ме изморява да събирам вещи, особено дето не са мои... и са ненужни, ама нали не са мои, не мога да ги изхвърля. Иначе хич не си поплювам.
Дъ стори ъф стъф.

Апропо, намерих 450 долара в кутия с черен чай, изветрял преди 10-ина години. Язък за курса на долара.
Е, на мен такова нещо не може да ми случи. Никога не се задържат достатъчно, за да ги скътам в захарницата.

Отивам да почета "eat, pray, love" на български и да шшшпя. За пръв път от много време превод, който не ме дразни.

Обърнете внимание на шапката :)

Summertime...

... and the living is easy...

Добре де, знам, че е изтъркано... обаче, мамка му, море!!!
УРЛ-то на блог-а ненапразно е "лято". Исках да е "море", но беше заето.
Толкова ми е пълно още, че не съм съвсем "тук". Колкото и да пледирам за присъствие в момента принципно, предпочитам да си поостана още мъничко "там". Багажът мирише на сол, слънце и плажно мляко, от джобовете на сака мога да си изтръскам цял плаж барабар с мидите на терасата, а снимките свидетелстват, че наистина сме били там и цял ден си ги гледам и нищо не ми се прави.

Bях забравила колко е хубаво да се пътува с нощен влак до морето след миналогодишния кошмар - седнали във 2-ра класа в някакво ужасно вмирисано купе с лепнещи седалки от изкуствена кожа, развален прозорец и в компанията на детска учителка. През август. Бях забравила как те люлее и те унася, как ти пеят релсите, как ти мирише на мокри треви... Въпреки че трябва да призная, трудно се сгъвам вече на тясно (а да спим двамата (тримата) с П. на едно "легло" както обикновено, и дума не може да става), а бебка и машинистът май се бяха наговорили да ме изтърбушат с общи усилия, и въпреки че почти не заспах и в двете посоки, I didn't mind one bit :)

Родила съм се във влака и съм полепнала цялата с влакови миризми - на цигари и сирене и гнусна лепкава августовска жега, бирени изпарения и сладникав аромат на обикалящ купето джойнт. По рождение знам точно колко време ти трябва, за да слезеш от бързия влак за Варна и да изтичаш да купиш презервативи на гарата в Мездра и после все пак да се родя. Толкова време с циганите, приплесната до вратата на тоалетната между вагоните, толкова време прави пак там играем шах и ти успяваш да приклещиш царя ми на е8 и умирам. Все по влаковете. Познавам всички кондуктори, контрольори и други мрачни особи и познавам нощем в тъмното, сгушена плътно до теб, докато равномерно дишаш, познавам по звука на сцеплението между колелата и релсите къде се намираме точно, а именно - някъде по средата между опиянението и раздялата, някъде по пътя, все по-близо до мястото, където всичко ще започне отначало... Синьото бърдо на надеждата и малко след това - Горна Крета, необслужвана спирка на бъдещото. В три и половина, нощем.

Та... пристигаш към 7 и нещо сутринта в една полупразна и полубудна Варна, пиеш първото кафе на гарата, протягаш се, разпознаваш миризмите, сетивната ти памет се пробужда... и някакси дали от слънцето, дали от нещо друго, то си е чиста химия, ендорфините нахлуват в кръвта ти, замайват те и за пълното щастие, какво повече :)

В други години бих казала палатка и спален чувал и маршрутка до Яйлата. Този път - скромен **** хотел на Златните с основно предимство - гладени чаршафи и течаща топла вода :) Цените извън сезона - разкошни. Храната - тризвездна, в интерес на истината, ама от 5 дни подред english breakfast и палачинки с шоколад, за които не съм стояла два часа права в кухнята - вече съм +15 кг общо и на плодова диета, докато бебка благодари да се пръкне на бял свят. Гледката - морска. Ентъртейнмънт програмата с целева група червендалести германски пациенти с нездрав вид можеше да бъде пренебрегната. Освен това, кой (освен гореспоменатите) ходи на море, за да лежи край басейна и да си общува с увеселители?!

Ние си намерихме Nirvana. Намира се в съвсем левия край на централния плаж на Златните (след амфитеатъра) и има всичко необходимо, за да поддържа непрекъснат прилива на ендорфини:


Най-вече относителна липса на пациенти от всякаква националност. Иначе - нещо тип Буда Бар, но без претенцията. Бира, цаца, безкофеиново кафе за някои от нас, котки за хранене, котенца за гушкане, сянка и липса на брегова охрана, която при вида на телесата ми да довтаса да спасява изхвърления на брега кашалот. Истината е, че брутално пренебрегнах всички добронамерени съвети. И оцелях :) Макар че се върнах все така беличка, благодарение на SPF 40. За разлика от П., който предизвиква разни лели да ме питат защо спя с циганин. Мдам.

Какво още? А, да, книгата, разбира се. Един плюс, когато не помъкнеш домашната библиотека (за разнообразие) - имаш право да си купиш нещо :) След дълго колебание между Snow и "бозата", "бозата" спечели. Ибахти кефа. Абсолютно никакъв интелектуален напън, затова пък преплетените истории на едни женоря, в които всяка друга жена би могла да се припознае. Симпатични, такива. Семпли. Раждат деца, събират се, разделят се и на фона на life as it is от своя страна четат книги, в които се припознават...

To be continued...

(Не) правете така (II)

Технически урок по писане
или
Какво научих от мама

Възхитителната ми майка (сигурно ще потръпне, ако прочете, че я наричам "възхитителна" - здрасти, мамо ) е завършила Литературния институт "Максим Горки" в Москва. Самата аз твърде зле разбирам какво точно означава това, така че сега няма да задълбавам в семейната (и историческата) история, но за мен идеята за това място винаги е придружена с ореола на някакъв авторитет, на задълбоченост и старателност в изучаването на нещо пределно конкретно (като например превод, писане на проза или поезия), каквито ми се струват непостижими днес (еха, остава сега и аз да се размечтая за "доброто старо време" ;)). Може би просто съм интоксикирана с литературност, докато майка ми е учила за държавни изпити на бързи обороти с мен в корема.

Шегата настрана, комбинацията от немско и руско възпитание и образование прави тази жена най-взискателния, прецизен, болезнено стремящ се към съвършенство, нетолерантен към небрежността и неготов на компромиси човек, когото познавам. И не само в литературата. (У нас е забавно, уверявам ви :))

Майка ми научи сравнително късно, че "пиша поезия". (На мен и до ден днешен ми е странно да използвам това словосъчетание и да си вярвам. Но това е съвсем друга тема.) Не мисля, че се зарадва особено. Дали изпита мъничко ревност или просто се уплаши, че не притежавам това, което се иска, за да пиша добра поезия... вероятно по малко от двете. Мисля, че за нея щеше да е непоносимо ако се беше оказало, че упорствам в нещо, в което не покривам минималния критерий за качество. За щастие се разминахме с тази драма. Но идеята не е да разисквам сложните фройдистки взаимоотношения между майка и дъщеря. Просто исках накратко да обясня как поезията дойде при мен или как аз стигнах до нея...

Мамето владее до съвършенство онзи поглед, който е достатъчен, за да разбереш, че "така не се прави" и не е желателно да повтаряш грешката си :) Освен това не умее да лъже, за да щади нечии чувства, и в 98% от случаите е тотално оперирана от чувство за такт. Ъм, да, крушата просто няма къде да иде, нали разбирате. (Мога да го обясня и астрологически ;)). Може да съм таткова щерка, ама в някои отношения няма как да се сбърка, че съм дъщеря на майка си (макар и, надявам се, ъпгрейдната версия ;)).

Но да се върнем към писането. Няколко прости технически правила, набивани ми с клин в мозъка, откакто мама се усети, че щерка й нещо там "пише". С времето съм ги усвоила до такава степен, че и на сън не бих отстъпила от тях. Степенувани не по важност, а в реда, в който ми хрумват.

1) Ако искаш да пишеш класически стих, научи правилата на класическия стих. Не изпадай в заблудата да си мислиш колко е "лесно" да пишеш в рима. Едва когато си направиш труда да научиш какво е стъпка, какво е точна и неточна рима, всички правилца и допустими изключения, едва тогава ще разбереш ставаш ли за тая работа. Няма нищо по-ужасяващо и издаващо творческо безсилие от несъзнателно нарушеното правило на класическата поезия. Трябва първо да знаеш как се прави, за да можеш да си позволиш съзнателно да се отклониш от канона. А това винаги си личи, обиграният читател винаги ще разпознае римата за пълнеж, задъханото сместване на излишни срички, насилието върху формата. Ако избираш да пишеш класически стих, трябва да си наясно, че доброволно се обричаш на формата. Че тази форма има своите закони и ти доброволно се съгласяваш да ги спазваш. Поне докато не задобрееш толкова, че да можеш да ги заобикаляш фино, елегантно и неусетно, така че да не измъчваш читателите си. Разбира се, има хора, които никога не са се учили да пишат класически стих, те просто си се раждат научени. Но ако сме честни, това са единици сред хиляди. Ако се вгледаме внимателно, ще видим колко утвърдени автори дори не знаят какво всъщност правят. Понякога сме склонни да им го простим, защото пишат спасителна поезия, но, извинете, това вече са работи Господни... ние тука си говорим за смъртния писач на стихове ;)

(Тази лекция се състоя преди много години на път за морето в августовски жеги и претъпкано семейно возило, което едва-едва пъплеше по надбалканския маршрут. Учителката ми в пети клас по литература тъкмо ме беше изпортила на последната родителска среща, че пиша "възхитителни" ;) съчинения за настъпващата пролет и още по-прелестни стихчета за мама. Мисля, че бях произвела десетина вариации по тема, за да спася срочните оценки на половината девойки в класа. Много бях популярна ;)
Мама беше решила да вземе крути мерки и да прекрати поетичните ми пориви и го стори успешно и убедително поне за следващите няколко години.)

2) За Бога, не използвай инверсии. Следвай в максимално възможната степен естествения словоред и ритъм на езика, на който пишеш. (Нали помните - Не бутай реката, тя си тече сама. Винаги е по-добре да следваме естествения ход на нещата. В повечето случаи човешката намеса издава желание за контрол над нещо, което е по-голямо от нас, и е обречена на неуспех.) Инверсиите стоят добре само при великите, а и при тях не винаги. В общия случай са в състояние да причинят менингит на непредубедения читател и не са признак на поетичност, а на... познахте, творческо безсилие ;)

3) Избягвай клишетата. За да можеш да прецениш дали нещо е клише, трябва да си чел достатъчно. Само не се заблуждавай, че има такъв момент, в който наистина си чел достатъчно ;) И все пак - колкото повече, толкова по-добре. Понякога клишетата са допустими, но трябва да компенсираш с нещо друго. С изненада, с чувство за хумор, с някакво убийствено словосъчетание, някаква невероятна хрумка, която да отвлече вниманието на читателя. Или просто да си признаеш в прав текст, че толкова си могъл. Просто останалото стихотворение трябва да е в състояние да накара читателя да ти повярва. Тогава клишето не е толкова страшно. Да вземем за пример моя "татко" - едно абсолютно простичко стихотворение, което вероятно е най-доброто, което изобщо съм написала. Мисля, че го надрасках за не повече от 3 минути и в оригиналния си вариант започваше така:

как се случи така,
че около очите ти има бръчици
и в косите ти блести умора,

Показах го на родителката да произнесе присъдата си и тя много го хареса, с една забележка: няма нищо по-отчайващо банално от блестящата в косите умора. Нямаше как да не се съглася. Тя помисли малко и предложи следното:

как се случи така,
че около очите ти има бръчици
и в косите ти банален сняг,
а аз съм още твоето малко момиче...

В крайна сметка това е окончателният вариант, който влезе и в книгата. Когато не знаеш какво друго да направиш с едно необходимо клише, признай си го. Читателят няма да ти се разсърди.

4) Това, че "в поезията всичко е позволено", съвсем не означава, че в поезията всичко е позволено. В тази графа влизат всякави изпуснати пълни членове и безразборно поставени/непоставени препинателни знаци, които говорят за принципната неграмотност на автора. Ако не си внимавал в часовете по български език до 4-ти клас, къде си тръгнал да създаваш литература? Уверявам ви, че абсолютно винаги си личи дали граматическото своеволие е плод на съзнателно авторско решение или на липсващата му езикова грамотност. Трябва да можеш да защитиш и аргументираш всяко едно отклонение от граматическите правила на езика, на който пишеш. Пример от собствено стихотворение:

стопля се вече
ръми
мирише на мокър асфалт
и тръпчиви акации
и бабите сядат на пейки
пред блока
както в детството ми
говорят
за внуците пенсиите болестите
момчетата вече тичат след топката
разплискват локвите
момичетата си говорят за момчетата

трябва да ме има някъде
щом ме чакаш

Мога да аргументирам липсващите препинателни знаци по следния начин: Това е толкова древно усещане за мен, за бабите, които седят пред блока на баба ми, на пейки, боядисани в зелено, плетат, говорят си за същите сякаш вечни неща, които се сливат в едно ЕДНО: пенсиите внуците болестите, това вече не са отделни неща, а сякаш целият свят е събран в тях - техният свят и разговорът плавно прелива от едното в другото и се връща, криволичи, но тече, тече... докато ние тичаме наоколо: топки локви плитки детски смях повече кикот скупчени във входа това е всичко нищо повече не трябва... и бабите хвърлят по едно око, и светът е там, цял, цялостен, ненакърнен от нищо, непрекъснат от запетайки, светът е на един дъх...

Но мисля, че и без да се аргументирам, това се разбира от самото стихотворение, то обяснява само себе си. Не бива да ви се случва читателят да се запита, добре де, къде са тука препинателните знаци, защо са изпуснати? Не бива да изпита липсата им.

Друг е въпросът с пълния член, тук няма консенсус дори между пишещите. Според мен пълният член трябва да присъства навсякъде, където може, особено в белия стих. В редки случаи бих приела липсата му в класическия стих, където наличието му би нарушило структурата на стиха. Ама аз съм си такава - немски възпитаник ;) Спя спокойно, когато знам, че правилата са спазени (Луна в Козирог - нищо не е случайно ;)).

5) Ако пишеш по тема, по която са писали и триста петдесет и осем други, направи го така, че на никой да не му хрумне да те набеди в плагиатство. Разбира се, това ще се случва непрекъснато. На този свят има горе-долу петнайсет теми, които вълнуват целокупното човечество до такава степен, че да им посвещава стихове. Ако се опитам да ги изброя, сигурно ще се окаже, че и толкова не са: любов, любов, още любов и още две-три други (родители, деца и нежни чувства към родината, от които соц-ът до голяма степен ни отказа). Възможните комбинации не са безкрайно много. Когато някой вече не е написал точно това стихотворение, със сигурност някой друг вече е написал точно този роман. Примерно. Пример: Преди да прочета това стихотворение на Ина Григорова, бях прочела тази книга на Петер Хьог. Разбира се, едното няма нищо общо с другото като сюжет и реализация, но идеята за видовете сняг/лед при ескимосите веднага изпъква. Днес пък Филип Кабакян ме изненада с това. То вече е много по-близо до идеята на Ина, но въпреки това за мен е самостоятелно стихотворение със собствена стойност заради реализацията си. Не бих се учудила, ако се окаже, че дори не е чел "Патент".

6) И един не толкова технически, колкото житейски съвет. Не съчинявай поезия. Това не ти е класното в седми клас, където на всяка цена трябва да впечатлиш госпожата. Вярно, това е малко размита и неясна препоръка. Но от опит знам, че ако си искрен със себе си, винаги можеш да разграничиш измисленото от истинското стихотворение. Измисленото стихотворение е като зомби - съществува противно на правилата на природата и протовречи на живота. Тука няма да се впускам в обяснения защо хората се подвеждат да съчиняват стихотворения, но и на това ще му дойде времето, доколкото не е станало ясно доесега.

Какво още ме съветваше мама...

7) Не допускай смислови и фактологични неточности. Няма нищо по-дразнещо от фактологическата неточност в литературата. С П. един ден щяхме да се "разведем" със саунд, защото Г.Г. си е позволил неуважителна неточност спрямо латинския език и римския начин на живот в девета глава на "Естествен роман". Книга, която аз принципно много харесвам. Обаче П. само дето не получи удар от (според него) наглото изопачаване на историческия контекст и неуважението към един, макар и мъртъв, език. Толкова ли не можеш да си направиш справка с латинския речник, за да разбереш, че глаголът е claudo, claudis, а не claudo, clausis. При цялата ми любов към Г.Г. и колкото и да го защитавах, трябваше да призная, че П. е прав. Не можеш да разчиташ на това, че читателят по принцип няма да знае за какво говориш и затова да бъдеш небрежен. Гарантирано ще се намери читател, който разбира повече от теб, и ще се обиди.

8) Не допускай езикови и образни неточности. Фасът, например, не може да се размаже на плочника, защото няма необходимата маса. Не бива да се пишат абсолютни безсмислици в стремежа ни да бъдем различни, оригинални и нестандартни. Получава се задължително обратното, ставаме плоски, досадни и безинтересни. Не си мислете, че в поезията няма логика. Веднага ще ви намеря някой професор по математика или професор по езикознание да ви убеди в противното.

И така, сигурно ще се сетя за още... запазвам си правото да допълвам :)
В третата част ще споделя с вас това, което аз самата съм научила за поезията чрез самата поезия. Нешо като микс от техника и отношение към поезията...

Давам си сметка, че тези съвети вероятно ще са от полза на малцина. Но все пак са били полезни за мен и аз съм повече от благодарна, че е имало кой да ме гледа лошо и да дава акъл. Знам също така колко съм категорична в критиката си и че това понякога трудно се понася. Хората го приемат лично. Особено пишещите с прословутото си творческо его. Все едно критикуваш Господ за устройството на Вселената. Тук се връщаме към точка втора от първия урок: "Дистанцирай се". Когато критикувам, критикувам текст, не автор. Когато давам съвети, те са безкрайно добронамерени и целят да се подобри качеството на текста. Което няма нищо общо с качеството на автора му като човек.

Но за това - следващия път :)

(Не) правете така (I)

Разни мисли по повод конкурса на ГЛОСИ...

Тъй като ми направиха (справедлива) забележка, че не е редно да обсъждам конкретни произведения, докато гласуването е в ход, за да не манипулирам мнението на гласуващите, всичко, което следва, се отнася до постъпилите "произведенения" като цяло, а не до някое от тях конкретно.

Може би този коментар е загуба на време, може би не вълнува никого, освен мен, но тъй като ме вълнува достатъчно, за да се ядосвам в 4:30 през нощта и да съчинявам изречения в главата си, реших да споделя какво мисля с петимата читатели на този блог ;) За всичко написано в това пространство отговорност нося аз. Моля, не го приемайте като официално становище на екипа.



Да видим... Проблемът е в очакванията, разбира се :) А аз имах очаквания за този конкурс, чаках го с радост, защото се надявах, че ще внесе свежи идеи в малката ни поетична общност. От проза не разбирам, така че няма да се произнасям. Надявах се, че ще имаме възможността да четем поезия от хора, с които не си контактуваме всеки ден, защото помежду си до голяма степен сме станали предвидими и разпознаваеми. Повтаряме и грешките си, мотаем едни и същи мотиви - всичко нормално за една малка и затворена общност. Разбира се, знаех, че слаби текстове ще има. Но се надявах да са малко на фона общата маса. Разчитах на добрата стара гаусова крива и на самата природа на нещата. Смятах, че и в литературата има нещо като естествен подбор. С две думи, очаквах много слабите и изключително добрите текстове да са малко, а масата да представлява достатъчно добри текстове, запомнящи се, свежи, търсещи текстове, които може би трябва да се пипнат тук-таме. Не очаквах, че ще ни залее боза. Не очаквах, че ще получавам физически порив за гадене и трудно ще дочитам някои от текстовете. Не очаквах, че условието "да бъдат покрити нормите за литературна (и езикова) грамотност на "ниво" 8-ми клас на СОУ" ще бъде изтълкувано толкова буквално. Изобщо, не очаквах, че с всеки текст ще ми се плаче все повече.

Разбира се, легитимен е въпросът дали оценявам чуждото "творчество" от висотата на петте си награди и единствената си досега книга. - Не. - Всички знаем, че една книга не е гаранция за нищо, дори да е добра. Никога не е късно да станеш за резил ;) Затова ще заема легитимацията си от Катя Йосифова (тя поне минава за авторитет ;))

Творческо писане

Дадох примери за лошо писане
Говорих за нарцисизъм, за самонавиване
За противопоставяне на твореца и тълпата
За лепнеща чувственост
За страха да не си старомоден
И за жаргона като псевдомладост
Всички примери бяха от
собствените ми стихотворения,
изоставени, но неизхвърлени.

- Екатерина Йосифова, "Ръце", ИК "Жанет-45", 2006

Надявам се, че аз самата съм изхвърлила всички образци на представите си за поетическа стилистика в 8-ми клас. Не мисля, че бих могла да ги понеса. Не и в трезво състояние :) Съвети относно самото писане на поезия съм получавала рядко, не повече от 2-3 пъти през цялата си "кариера" ;)
Бях на не повече от 18, когато Живко и Жоро от ЛитерНет ме хванаха натясно по време на един книгоиздателски семинар, на който превеждах, и кратко и сбито ми наляха в пост-пубертиращия мозък следния акъл:

1) Чети. Ти и без това си четеш, но чети как пишат мъжете. Женското писане си го можеш, но женското писане е опасно като свлачище. Женското писане намира оправдание в самото себе си. Женското писане размахва знамето на емоцията и не търпи критика, защото кой би се осмелил да критикува нечие чувство, без да изглежда лош и несправедлив?
От списъка, надраскан с червен маркер върху жълт лист хартия, помня, че трябваше да прочета поезията на Биньо Иванов и "Черешата на един народ" на Георги Господинов.

2) Дистанцирай се. Не приемай собствената си емоция за последна инстанция. Емоцията не е литература. Да, много често е в същината на добрата литература, но сама по себе си не е достатъчна. Емоцията е манипулативна, а читателят не обича да бъде манипулиран. Той обича да бъде изненадван, забавляван, разплакван, но не обича да бъде изнудван. Научи се да се абстрахираш от себе си - поезията не се върти около теб. Тя е жива сама по себе си, не благодарение на теб. Тя идва при този, който е отворен, а не при онзи, който много я иска.
Не се самосъжалявай в стихове. На никой не му пука от какво те боли. Всеки го боли, ти не правиш изключение. Сексът не е повод за запознанство. Драмата не е повод да го играеш поет(еса). Никой не иска пет вариации по тема как те е зарязало гаджето и колко страдаш. Всеки са го зарязвали и с нищо не можеш да стъпиш дори на малкия пръст на личната му драма.

3) Бъди брутално безпощадна към себе си. Режи с голямата балтия всичко, което не допринася за текста. Режи с голямата балтия всяка финтифлюшка, по която си се увлякла, защото искаш да пофлиртуваш с читателя. Изобщо, поезията не е в думите, тя е в пространството между тях. Никога не го забравяй, когато се раздърдориш. Не се жали. Не пиши, за да впечатлиш някого. Не използвай поезията. Не я превърщай в инструмент за себедоказване и трупане на дивиденти, защото поезията е по-голяма от теб и ще ти тегли една майна.

4) Когато нямаш какво да кажеш, мълчи си. Пиши единствено и само, когато ще се тръшнеш болна от холера, ако не го напишеш това. Но не се самозаблуждавай. Човек лесно се подвежда кога има истинска потребност, кога е готов и кога просто иска да си погали егото. Затова бъди бдителна, а не снизходителна към себе си. Полази ли те и най-малкото съмнение, че не ти е чиста работата, късай листа и излизай на разходка да си проветриш мозъка. Не се опитвай да излъжеш, няма да мине номерът. Дори и най-добрата техника не може да прикрие липсата на истински живец в поезията.

5) Уважавай себе си, словото и читателите си. Не предъвквай едно и също в пет вариации по тема. Скучно е. Не плагиатствай за нищо на света. Когато не можеш да избегнеш клишето, присмей му се. Покажи, че можеш да погледнеш на себе си отстрани. За Бога, не се приемай толкова насериозно.

Мисля, че това беше първият ми и единствен урок по доблест в поезията.
Проблемът е, че чета текстовете, постъпили за конкурса, и ми се струва, че много от тези "автори" далече надхвърлят крехката възраст 18 години, но този урок са го проспали...

Очаквайте скоро следващия урок по техника.

П.П. Препрочитайки какво съм написала, не мога да не отбележа приликата с Пътя на воина. По Кастанеда, примерно. Или по дао, какво значение има. Не ми беше хрумвало, че би могло да има връзка, но може би практиката на някакъв вид източна философия или бойно изкуство също е начин да овладееш същността на поезията ;)
С риска, разбира се, в някакъв момент да си останеш само с практиката и без поезията... ;)
Има страшно.

За четенето

Заформи се един разговор в ГЛОСИ, пък аз реших, че може да е интересно и за тук. Темата в момента още е в "закрития" раздел на форума, но като я преместим, ще пусна линк.

Та - Божидар Пангелов пита "Как четете?"

Христина Петрова (преподавател по литература, впрочем) отговаря:

Има два пътя към текста:

1. четящият си представя, че е по-голям от автора и почва да го разфасова, да му прилага всички техники на разнищването, анализа, синтеза, сравнението и т.н.....
2. четящият е по-малък от автора - опитва се да вниква, да се учи, изненадва се, онемява, дори не разбира нищо...

и още

Най-качествено четат децата - вярват на всяка дума, нямат опит, не им идва дори наум да анализират, а се потапят в света и го изживяват:)))) Но как да си вечно дете при този култ към знанията? Или както веднъж си позволих да се изразя - малко грубичко - моят прочит на Талев е изнасилен от толкова изчетена критика, че вече не го помня какъв беше, когато беше девствен.

Аз отговарям:

Явно някои ще си останем инфантилни докрай Смалидон му е майката.
Може би затова ми е трудно да си харесам книга напоследък. В библиотеката ми сигурно има десетки, за които някой ми е казал, че "трябва" да се прочетат, и си отлежават там, защото не са успели да ме накарат да им повярвам с първите си 30-50 страници.
Съвременната литература ме потиска. С претенциите си, със заигравките си, с амбицията си да се докаже от една страна и с усилието си да бъде достоверна, от друга. Което са несъвместими аспирации, мен ако питате. Или моят усет за абстрактното е слабо развит.
Литературата "за възрастни" е станала скучна. Може би винаги е била и просто е било въпрос на време да го открия. Вече почти никой не разказва истории или приказки. Възрастните лъжат, за да се харесат на себе си. И понеже други възрастни, четящите, имат същия проблем с нехаресването на себе си, влизат в мълчалив компромис и съзаклятничество, и... историята е почти библейска, оттам нататък.
Хич не знам дали се разбира какво искам да кажа.

Казваш, че имало два пътя към текста и на мен веднага ми се иска да възроптая, че някой си позволява да ме ограничава как и откъде да подходя, защото моят път никога не е бил един от тези двата. За мен литературата работи само, ако

3. Читателят и авторът са равни. Само тогава комуникацията им е естествена, без опасност да бъде изкривена от комплекси и/или интерпретации.

[В този ред на мисли искам да добавя, че има автори, които са "по-високи" от мене. Проблемът с тях е, че не мога да ги достигна трайно, ако скачам и се изправям на пръсти. Мога да си изкълча глезена. Ако много настоявам, мога да полежа на екстензии няколко месеца в агония да овладея този автор и така да му стана равна. Проблемът е, че не доставя никакво удоволствие. А и докато лежиш в (интелектуалната) болница с цел извисяване, навънка животът си тече. Изпускаш шанса да преживееш нещо и така може би да се доближиш по съвсем естествен начин до "високите" автори. Не ми харесва фетишизирането на литературата, нито превръщането й в самоцел. На драго сърце признавам, че има литература, за която не съм дорасла. Може би някога ще й дойде времето, аз имам търпение да почакам. И да поживея междувременно. Или както се казва при дзен-будистите: "Не бутай реката - тя си тече сама".
Правя аналогия с едно любимо стихотворение на Таня Пенчева:

Еретично

И ако има бог, да слезе тука долу,
да влезе в стаята ми, без да чука,
на стола да захвърли ореола си
и да поиска нещо топло за закуска;
да каже, че отдавна е забравил
божествения мирис на кафето
/след толкова амброзиеви пари
на бас, че ще го заболи сърцето/.
Ще пием бавно земното блаженство
и няма да го питам как е в рая
и там дали ще ме приемат лесно
/защо ли ми е, господи, да зная/,
а само кротко, кротко ще го слушам -
как го върти коляното през зимата...
озонът му привършвал... а пък сушата...
Тогава ще повярвам, че Го има.]

Само тогава му вярвам на тоя автор, ако мога в събота сутрин да пия с него мляко с мед и канела. Вярвам на "Сто години самота", но на "Есента на патриарха" не вярвам. Изобщо, не вярвам на литература, което цели нещо. Да ме поучава или образова, или просто в един безкраен перпетуум мобиле да утвърждава собствената си стойност. Вярвам на крехка, чуплива и смъртна литература. Защото е като мен. Не вярвам на литература с аспирации за завладяване на света, защото зад нея прозира душевното неравновесие на автора. Липсата му на мир със себе си. Разбира се, всеки има право да търси вътрешния си мир, както намери за добре, но защо аз трябва да се превръщам в инструмент за валидизирането на тези опити. [В световен мащаб читателите обслужват както егото на писателя, така и своето собствено. В "съвременната" литература личността на писателя е почти по-важна от написаното. Някакси желанията и амбициите му се просмукват в текста и го убиват бавно и отвътре. И въпреки това подобни книги оглавяват големи и важни класации, които формират читателско мнение. Първо, защото литературата отдавна е бизнес. И второ, защото всички искаме да сме ерудирани и умни, нали? Кой е чел "последния" Пол Остър? ;)]

Аз искам литературата да ми казва, че светът е несъвършен и това е добре така. Искам освен това да ми казва, че животът е чудо и че ние сме вплетени в това чудо, живи, дишащи, свободни. Искам да ми казва, че на живота му е все тая дали съм си измила ръцете, преди да седна на масата и дали си подпирам лактите. Искам литературата да ми казва, че от нищо не се налага да бъдем безсмъртни, да си спестя усилията, защото е толкова по-хубаво да сме временни, най-хубаво да сме само тук и само сега. [Вярвам на литература, в която читателят е по-важен от автора. В която можеш да забравиш за автора, но да запомниш съвсем конкретното усещане за текста. Вярвам на книги, които се различват с усещаненто, което пораждат, така както хората се отличават с миризмата си. Затова не харесвам Пол Остър, но обичам жена му. Защото не се идентифицира с героите си, не им се натрапва, дава им максимална свобода, без да ги съди.] Затова вярвам на Мартин Карбовски, но, простете, на Кундера много често не мога да повярвам. Вярвам на Андерсен, но не и на Братя Грим. Затова обичам Анаис Нин и Селинджър.

И, в заключение, с такова нетърпение очаквам появата на това в мен, дето сега тежи 7 грама и е дълго 4 сантиметра, защото тогава съвсем легитимно и до пълно умопомрачение ще си чета "Двойната Лотхен" и "Мери Попинз", Родари и Киплинг, Астрид Линдгрен и "Старогръцки митове и легенди". [И то не за друго, а защото децата не можеш да ги излъжеш. Не можеш да ги направиш функции на собствените си стремежи. Можеш само да им дадеш.]

Само Смалидон!

P.S. И всъщност, ако има литературен Бог, не трябва ли той да слезе в мойта кухня? Вместо да очаква да додрапам аз до него? Защото, признайте, на него ще му е много по-лесно, отколкото на мен.
Спомням си сега срещата с Валери Петров преди година. Беше прочел ръкописа на книгата ми, беше си водил старателно бележки и най-подробно обсъдихме всички стихотворения. И той ми каза, че винаги се е ръководел от правилото на Пушкин - ако неговата нана разбирала какво е написал, значи ставало за четене.

...