Barbie vs. Montessori

Преди много време Василена беше писала за непоносимостта си към Барби ;) Аз не съм толкова радикална в това отношение. Спомням си колко страстно желаех да притежавам Барби, а получих само някаква имитация на име Петра, но в крайна сметка станах съвсем нормален човек, който е ок със себе си в голяма степен и жена, която притежава "гримове", но не ги ползва :)
Миналата седмица се загледах по витрината на един магазин за детски играчки, за да се ъпдейтна малко какво предлага пазарът, все пак това ми предстои. И установих, че Барби съвсем не ме дразни, но целият пластмасов бардак, който върви заедно с нея, ме отблъсква издълбоко. Бонбонено розова пластмасова къща с пластмасови мебели, пластмасова каляска с пластмасов кон и т.н. Изобщо, в целия магазин трудно можеше да се намери нещо, което да не е от пластмаса, и то беше от плюш.
При размисли пък беше станало дума за "умните играчки" (в коментарите), известни още като Montessori toys, обикновено изработени от дърво или други материали, които стимулират развитието на всички сетива, не само на зрението - тактилни книжки за най-малките, шумкащи дрънкалки, после обръчи, които се подреждат по цвят и големина, кубчета, играчки, стимулиращи фината моторика и т.н. И макар отново Василена и авторката на тази книга да изтъкват, че "детето неизменно ще се научи да пъха квадратното кубче в квадратната дупка, независимо дали е притежавало специална играчка, която да тренира това му умение", и че хайп-ът около "умните играчки" е поредния търговски трик за измъкване на средства от джобовете на родителите, които искат най-доборото за децата си... та, въпреки този, признавам, убедителен аргумент, въпросните алтернативни играчки са ми слабост. По никакъв начин не искам да насърчавам с тях някакви зачатъци на гениалност, каквито Марулята вероятно не притежава, но още по-малко искам да расте, копнеейки по розова пластмаса, която символизира липсата на истинска стойност, конвейра и уравниловката. Колкото и да ми се иска никога да не чуя "искам еди-какво-си, защото всички го имат", това вероятно са напразни надежди. Но се надявам, че умните играчки няма да направят дъщеря ми на всяка цена по-умна, а просто по-чувствителна...

... to be continued...

Хубав ден

С три други майки с бебета от форума цял следобед се разхождахме в парка на Младост-2. Слънчево, топличко... на мен ми дойде много добре... страхотно циганско лято караме, децата извадиха късмет, а и ние. Щях да пиша за нещата, които ме ядосват напоследък, но ще го оставя за по-подходящ ден ;)

Днес само ще споделя какво чухме преди малко по новините на Канала:

"В съда бяха шокирани от новината и някои дори пиеха Валидол."

В национален ефир. 'Що пък не?! :)

Лейтли, поводи за радост

Ето тази книга на издателство АРС, Благоевград. Книга, за която трудно се говори (и по витгенщайновски по-добре да се мълчи), но затова пък се чете като чиста поезия, толкова лирична и многосмислова. Книга, която мога да оприлича единствено на "Деветте разказа" на Селинджър, но не, защото ги наподобява на тях, а просто поради сетивната асоциация, която ми предизвиква. Няколкото пъти, в които съм си дърпала ганджа, така и не ме хвана, но си представям, че преживяването трябва да е нещо подобно... Любимият ми разказ от книгата може би е този, а може би - не е :) Още не съм решила. Защо пък да не е всеки път различен...

Авторката Ваня Константинова е родена, живее и работи в София. Завършила е класически балет в родния си град и в Петербург, а също и полска филология в Софийския университет и в Ягеловския университет в Краков. Съавтор е на поетичната книга “Четири цикъла” (заедно с Божидар Пангелов). През есента на 2008 излиза сборникът й с къси разкази “Благодарим ти, мистър Уан”.

Отвъд това Ваня е просто изумителен, безумно магнетичен, неистово ерудиран и безкрайно нежен човек... И аз много я обичам.

Ти познаваш ли мистър Уан - разговор на Петя Хайнрих с писателката Ваня Константинова
Графът разказва за премиерата на книгата
А тук даже има и видео :)

И последно, книгата може да бъде поръчана оттук. Ако помолите за автограф от автора, Ваня с удоволствие ще изпълни молбата ви.

Айде стига, че заприлича на рекламна кампания ;)

***
Вдъхновена от Деница днес си купих глина. Пък ще видим.
Още откакто забременях все си мисля кога Марулката ще порасне достатъчно, за да можем да правим разни неща заедно. Да рисуваме по прозорците със специални бои, да печем разни неща от солено тесто, да правим чудовища от папиемаше и такива... Защото на мен това много ми липсва от моето детство. Мама все почукваше на пишещата машина и все нямаше време. После уж не съм имала талант. Хм, ще го видим това.
Та днес като видях глината в кварталния супермаркет и си помислих, какво да чакам Марулката да порасне. Я да започвам да тренирам, че после да знам кое как :)

С глина съм работила един единствен път в десети клас - трябваше да изработим женски или мъжки торс. Моето е една бременна жена (ако още не сте разбрали, много, ама много харесвам бременни жени :) и аз да съм бременна харесвам :)) и за пръв и последен път ми писаха 6 по изобразително изкуство. Подарих я на мама за 40. РД - като отида у тях, ще я снимам да я покажа.

Освен това мисля, че работата с ръце е много релаксираща и медитативна. Някакси не предразполага да си мислиш глупости. Та смятам да разнообразявам "me time"-a с ръчен труд.

***
Голям ъпдейт на връзките, особено във визуалната секция.
Разходете се да видите какво правят хората, страхотно е!
Тези кукли например, влюбих се. Вижте какви малки дрешки :)

***
Немски дървени играчки.

***


Старо, но любимо.

***



































***
Жесток виц от блога на Бу (via Milly)

Адам и Ева се разхождат из райската градина, към тях се спуска Бог и им казва:
- Деца мои, имам за вас 2 подаръка, но вие ще решите как да ги разпределите… първия е пикане прав..
Адам се развикал до небесата, удрял си глават в близкото дърво, скачал и крещял, че той иска да пикае прав. Ева му отстъпила… Адам започнал да бяга из градината, радвал се, скачал, крещял, пикал на всичко подред.
На дърветата, на цветята, на всяко насекомо поотделно и просто на земята!
Ева застанала до Бог и двамата мълчаливо наблюдавали това безумие. Накрая Ева не издържала и попитала:
- Господи мой, а какъв е втория подарък??
Бог промълвил:
- Мозък, Ева... Мозък! Но ще се наложи и него да го дам на Адам, иначе ще опикае всичко!

Blog Action Day 2008: Бедност

Темата на Blog Action Day за тази година беше бедността. Аз сварвам да попиша има-няма седмица по-късно, но така е в нашата къща these days, и чиниите стоят неизмити от онзи ден. Чувствам се щастлива, ако съм успяла да си тегля душ и да си измия зъбите поне веднъж на ден...

Мернах хубави публикации по темета при размисли и Lyd. Може да се пише за бедността от милион и сто (предимно теоретични) гледни точки, от гледна точка на социологията, културологията, народопсихологията, благотворителността и т.н. За мен "бедност" е понятие, което се отнася до гладуващи деца без обувки и покрив над главата. Локалната му разновидност се нарича беднотия. Беднотията е принизяващо духа състояние, което прави хората първо тъжни, а после все по-празни, докато станат кухи като орехи отпреди няколко години... само черупка... Беднотията е най-силна там, където липсва образование, любопитство, мотивация и цари апатия и безсилие. Антидот на беднотията е образованието, после въображението, после сила на волята, високият хоризонт. Само че нещата не винаги се нареждат, дори при благоприятни предпоставки. И невинаги бедният е "виновен" за ситуацията си. Невинаги е мързелив, необразован кон с капаци. Понякога беднотията застига иначе качествените хора в кофти момент. Както ни застига грип през студения сезон, когато имунната система е отслабена и сме предразположени. Понякога е следствие на момент на невнимание или недобре обмислен избор, а понякога - на липса на алтернатива.

Предполагам, че има хора, обречени на това да бъдат бедни, които по една или друга причина не са получили достатъчно (най-вече духовен и интелектуален, и не толкова финансов) ресурс, за да устроят живота си по начин, достоен за живеене... За останалите, попаднали в тази категория по-скоро по ирония на съдбата, беднотията е в началото и края на един порочен кръг.

Хроничното безпаричие води до социална изолация. Неусетно ставате жертва на схващането, че беднотията е порок и вие сте "виновни" за ситуацията си, което ви прави неугледни и кофти компания. Преставате да се виждате с приятелите си, защото се срамувате и развивате комплекс за малоценност. Не искате да ви съжаляват и не искате да се подлагате на изпитанието да сравнявате нагледно стандарта си на живот с техния, защото е депресиращо. А вие и без това вече сте достатъчно потиснати. Не им се обаждате. Няма какво да им кажете. Пък и не върви да се оплаквате, защото ги поставяте в неудобното положение те да започнат да се чувстват виновни, че живеят по-добре от вас. Скоро и те престават да ви търсят, защото се чувстват неловко с вас. Разликата в стандарта е прекалено драстична и не може да бъде преодоляна. Не можете да си позволите сметката в заведението, в което те обичат да вечерят, нямате кола и живеете в краен квартал, където наемите са ниски, а таксито до "центъра", където се случва животът - скъпо. Въпреки че приятелите ви са свежари и готини хора, а вашето образование и интелект ви позволяват да водите интересни разговори и да бъдете привлекеталени събеседници, в един момент нещата винаги опират до битовизъм. Кой какъв ЕлСиДи телевизор си купил, кой къде и с кого ще ходи на почивка... Вие се чудите откъде да спестите за пералня, за да не пере жена ви на ръка, а за почивка можете само да мечтаете... Абе, и на тях им е неудобно, и на вас. Отдалечавате се. Те не знаят как да прикрият съжалението си, вие не знаете как да потушите искрицата завист. Това не са добри предпоставки за приятелство. И не ми казвайте, че подобно "приятелство" така или иначе не е било стойностно in the first place. Идеализмът е за тийнейджърите. В живия живот нещата далеч не са толкова еднозначни. Поставете са на тяхно място. Можете да помогнете веднъж, два, пет пъти. Можете да дадете пари назаем и дори да забравите да си ги потърсите обратно. Но когато това не е достатъчно и кризата се задълбочава, в един момент се стига до гореописания порочен кръг. Купоните по разни тавани с китара и бутилка бира, която се предава от ръка на ръка, с една кутия цигари са за студентите, за които бедността е романтично понятие. Само че хората рано или късно престават да бъдат студенти, изморяват се и започват да се стремят към удобство. Общността загърбва онези, които изостават. Не може да ги чака.

Социалната изолация води до депресия, чувство за провал и намалява капацитета ни да се вписваме в обществото по начин, който би ни помогнал да си стъпим на краката. Не можем да общуваме, значи не можем да убедим никого в това, че притежаваме ценни умения и качества. Излъчваме точно обратното - че сме лузъри. Ако пък сме успели да запазим излъчването си на интересни и качествени хора, просто сме възпрепятствани да бъдем там, където нещата се случват - защото социалният живот изисква да сме подобаващо облечени, обути, да изглеждаме привлекателно. The law of attraction. Депресията и чувството за провал ни карат да се съмняваме в себе си, убиват мотивацията ни и потискат желанието ни да променим нещо. Губим перспектива, можем да мислим само до следващата сметка за ток, а понякога и само за това какво ще сложим на масата утре. Ако имаме деца и те стават свидетели на всичко това, дори да се стремим да им осигурим образование и перспектива, в тях се загнездва чувство на недоверие към живота и плашеща несигурност. Което с голям процент вероятност ще доведе до възпроизвеждане на ситуацията.

Беднотията води до липса на възможност за избор. Принудени сме да отиграваме ниски топки и да се задоволяваме с ниско качество на ниска цена. Ниското качество от своя страна си личи отдалече и даже нямаме възможност да заблудим "противника", че не сме бедни. И понеже за бедността върлува предразсъдъкът, че напада мързеливите и нискоинтелигентните/необразованите - кръгът се затваря. Хората все пак посрещат по дрехите...

Беднотията води до несвобода и зависимост. Най-вече от "благодетели". Last time I checked, хората не бяха алтруисти и способността им за емпатия и състрадание беше доста слабо развита. Помощта обикновено е натоварена с някакви очаквания към този, който я получава, дори тези очаквания да нямат материално, а по-скоро морално измерение. Донякъде ставеме "собственост" на благодетелите си. Донякъде се накърнява правото ни на мнение и на свободен избор, отново. Защото смятаме, че сме им длъжни или защото те смятат така. Май е по-добре да си стоим вкъщи и да не ни помагат...

Беднотията води до стесняване на хоризонта и духовна нищета. Ставаме прекалено тревожни, за да можем пълноценно да подхранваме естествената си любознателност, стремеж към промяна, нуждата си от естетика. Не можем да си позволим да се заобикаляме с красота, изкуството е лукс. Дори да обичаме да четем, сърцето ни се свива, когато влезем в книжарница, затова ги заобикаляме. Нямаме време, а нямаме и свободна оперативна памет, защото сме заети да работим за сметките и заемите. Ако имаме 20 лв., ще се запишем в библиотека, но дали няма да им намерим по-належащо приложение на тези 20 лв.? И ако спим 5 часа на денонощие, дали ще можеми да осмислим извисяващите духа послания на високата литература/изкуство...

Ето това е локалната (разбирай, българска) версия на бедността и за съжаление тя е повсевместна. И макар да се корени често в невежество и апатия, това съвсем невинаги е така. Живяла съм и съм учила в две чужди държави, завършила съм медицина, владея отлично три чужди езика, никога не съм се скатавала от гражданска отговорност, не ми липсва инициативност. Но гореописаният порочен кръг не ми е чужд. Случва се да ядем палачинки, не защото искаме да се поглезим в неделя сутрин, а защото единственото, което има у дома, е брашно, яйца и мляко. Понякога се тревожа да не ми спре кърмата, защото не знам дали бихме могли да си позволим адаптираното мляко. Гледам дъщеря си с памучни пелени поради изцяло екологични здравословни съображения и убеждения, но истината е, че не бихме могли да си позволим памперсите ениуей. Купихме й количка втора ръка, която тя така или иначе не ползва, защото предпочита слинга, но се заглеждам по количките на майките в Бизнеспарка, за които знам, че струват колкото хубава кола на старо. И понякога се потискам от това. Разбира се, това е израз единствено на собствения ми провинциален комплекс (нищо, че не съм от провинцията ;)). И ми става гадно, защото се шокирам от подобни прояви на дребна еснафщина у себе си. Някакси не ми отиват. Започвам да преосмислям избора си да живея в България, защото нещата, които умея добре, не се ценят и се заплащат зле, което ме поставя в нелепата ситуация да бъда висококвалифицирана, високообразована и бедна. С П. нещата стоят по същия начин. А аз не желая великолепната ми дъщеря да израсне с недоверие в собствените си способности и усещане за базисна несигурност, което ще я осакати морално и духовно, ще й подреже крилете и ще й сниши тавана... Искам да знае, че елементарните неща са наистина елементарни и й се полагат по подразбиране, а за останалите сама е отговорна. Искам да й осигуря ресурс и възможност да избира, а тя да прави с тях, каквото намери за добре. Искам да й спестя битовата затормозеност, от която страдам аз самата, за да може пълноценно да се отдаде на себепознание и себеусъвършенстване. Искам да й предложа качество, а не чалга и пластмаса. Искам да й изградя критерий и възможност за сравнение. Искам да се обгражда с красота, защото красотата прави човека благороден... Колкото до мен самата, искам да се развивам и реализирам и материалното е само част от проблема. Вероятно, ако съм склонна на компромис, бих могла да си реша проблема относително лесно. Засега всеки компромис ми се е струвал неприемлив, обаче. Изводът е, че ако не се промени нещо много скоро, България ни губи нас тримата като "човешки материал". С приятелите си мога да съм близка и отдалече - вероятно по-близка, отколкото ако живея в същия град, но не смея да им се обадя, защото съм потисната и нямам възможност да си платя обяда.

==============================================

Не ми беше лесно да го напиша това, някакси твърде разголващо е, a и темата за имането и нямането винаги ми е била табу. Обаче трябваше да го напиша, за да престана да го мисля. И може би да си насоча енергията към нещо по-смислено, продуктивно... и ведро... :)

Misc

Морето ми е едно далечно вече... ама ще пусна още разни снимки на едни лингвистични куриози после.

***
Comment

Oh, life is a glorious cycle of song,
A medley of extemporanea;
And love is a thing that can never go wrong,
And I am Marie of Roumania.

Много обичам Dorothy Parker. Тя е от хората, на които искам да приличам, като порасна. Отвътре.

***
Какво правиш, когато много искаш да се погрижиш за някога, ама 1) няма как (реално, физически) и 2) той и без това "не дава" да се грижат за него. Понеже си е той.
Ходиш в Невски да си поговориш с Някого, в чиято длъжностна характеристика влиза да се грижи за хората, които обичаме.
Казваш му, че го обичаш. Редовно. Надяваш се, че не звучиш като грамофон, но наистина няма какво друго да направиш...

***
Беба вече е голяма, много силно ме блъска. Нощем спя полуседнала, защото иначе ми натиска ребрата и ме боли, все едно са ми забили нож. Аз се смея и й викам, че прилича на Пришълеца, като се развилнее. Другите ми казват да не говоря така за детето. Пък детето по-добре да свиква.
Освен това, нали трябва да спят по 20 часа на ден. Според мен Марулка не спи по толкова.
Още си няма нищо - нито количка, нито легло, нито повивалник, нито нищо. Аз всичко съм избрала, ама другата седмица ще ни сменят прозорците. После ще боядиваме. Добре де, П. ще боядисва, аз ще минавам на проверки ;) Ужас. Пак кашони и прахоляк.
Пък аз вече не мога да си закопчавам сама сандалите.

***
Днеска една от вещиците има денден. Снощи празнувахме и Марулка пи малко мента с много Спрайт. Обаче не се успа. Шава през цялото време. Коремът ми се мести много смешно. Мисля си, че ще ми липсва като се роди и изведнъж спра да я усещам в мене. Всъщност бебеносенето май е колкото за детето, толкова и за майката. До едно време се учиш да си самостоятелен и независим от майка си и баща си, после почваш да се учиш да си независим от децата си. И после те от теб. Обаче аз съм за плавните преходи.
Снощи на партито ме критикуваха, че ще свикна детето да е все до мен и в тоалетната няма да мога да отида сама. Според мен това са някакви останки от соц-а. Обаче не мога да се аргументирам добре. Всъщност мога, мога дори литература да цитирам и анализи да правя, обаче като чуя някакво клише, че децата се разглезвали и като решат да реват, нищо не можеш да направиш, за да ги откажеш, ако щат да ти окапят ръцете от носене и гушкане и... абе, минава ми ентусиазмът. Хората си имат разбирания. И аз си имам. Според мен можеш да си близо до бебето, без да изглупяваш напълно. Въпрос на мярка е.

Има едни неща, дето не ги разбирам. Значи, не трябва да си нося бебето, че ще му повредя психиката, обаче е препоръчително да му купя количка за 1500 лв. Дето казва брат ми, сигурно е изработена в Китай с нелегален детски труд. Брат ми е пич. И като купя количка на цената на кола на старо, после как ще поддържам "стандарта"? За бала - Ферари? "Купуваме" си децата от първите мигове на живота им. Започваме несъзнателно да си плащаме за това, че ни няма, когато трябва да ни има. Или по начина, по който... Под прикритието на "за моето дете само най-доброто"... Как ли се отразява това на психиката?
А за количката вече съм решила, ще я купя от втора ръка. Не заради парите. Просто тя е повече удобство за мен. При това съмнително удобство по нашите псевдо-улици и псевдо-тротоари. За тоталната невъзможност да се придвижиш с количка и градски транспорт, няма нужда да споменавам. И ще живея с чиста съвест, че не съм подкрепила нечия корпоративна политика. Брат ми затова не пие кола. (Аз пък пия ;))

***
А, да, за Могилино. Пак.
"Могилино се преквалифицира за възрастни", пише Росен Моллов на 10.06.2008 в "Сега".
Щото, видите ли, трябва и това в онова, и душата в рая, и съвестта чиста, и очите на българския гражданин, а най-вече на разни европейски активисти, дето се врат, където нямат работа - замазани. Хем да се отсрамим, хем да си караме постарому.
Значи, местим децата с увреждания. Българите ще мирясат, БиБиСи ще миряса. А ние ще запазим удобството на кмета на Могилино и персонала на дома (вместо да помислим как да го преквалифицираме или да създадем други работни места) и ще пратим стари хора да живеят там, където вече признахме (уж), че не става за живеене. За тях ще се грижи същият персонал, по същия начин, в същата материална база, на също толкова затънтено и отдалечено от медицински грижи място. Понеже децата, макар и с увреждания, все пак са деца. Предизвикват умиление. А възрастните хора... (всеки да си го домисли това изречение).Докато някой не се сети да направи филм за "Дома за възрастни хора в Могилино". После пак ще се тръшкаме общонационално и много ще ни е срам. Само на мен ли ми се гади?

Ох, изморих се.
Останалото - лейтър. Включва мисли за генетични тестове по време на бременността, презумпциите за и последствията от тях; нивото на езикова грамотност на средностатистическия българин и историята на една шапка...

Щастлив Рожден Ден, Джем. Виждаш ли, че пожеланията се сбъдват?
Обичам те!

Принципно ;)

Скъпо мое дете,
Скоро ще се родиш и край на блаженето неведние. Та не бързай да ми изкараш диафрагмата през гърлото или да си прокопаваш път през пъпа ми ;) Не бих се удивила, ако се родиш, стиснала лъжичка в малкото си юмруче. Оценявам усилията ти в тази посока, но нали се разбрахме, че има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето...

Дълго се чудих дали да се опитвам да артикулирам нещо, което други са казали по-добре от мен. Провокираха ме коментарите тук и тук.

Скоро ще се родиш и всички ние, светът ин дженеръл, разни познати и непознати, близки и далечни, ще започнем да се опитваме да те възпитаваме, налагайки ти своите представи, разбирания, идеи, концепции, морални норми, религиозни убеждения и принципи... Не за друго, ами защото така ще ни бъде по-лесно. Така ще бъдеш по-предсказуема, управляема, послушна. Ще ни спестиш необходимостта да се конфронтираме с аспекти от самите себе си, които не ни кефят особено. Ще ни запазиш комфорта да мислим себе си като бели и добри. Дотук нищо ново под слънцето. Собствената ти майка едва ли ще представлява забележително изключение от цялостната картинка, но тържествено (и публично) обещава да тренира въздържание и дзен-будизъм.

Ужасяващо е колко подвластни сме на всякакви клишета и категории от порядъка на добро/лошо и правилно/погрешно, които (по моему) губят смисъла и функционалността си някъде в предучилищна възраст. На всеки по-къснен етап от живота правят възприятието ти плоско и съсухрено като хербаризирано цвете. Откъдето и да го погледнеш, не е същото като живото, нали? Та си мисля, че от момента, в който се родим, се полагат системни и целенасочени усилия да се научим да не живеем. Да не преживяваме нещата в цялата им пълнота, а само някак про форма, фрагментарно. Да не се съмняваме. Да не си задаваме въпроси. Да не ни се налага да вземаме съзнателни решения, а след това да носим отговорност за последствията от тях. Учим се да е лесно, безболезнено, безсмислено. Първосигнално. Наизуст. Целта е да сме винаги "добри" и винаги да постъпваме "правилно". Всичко това, разбира се, под прикритието на гореспоменатите морални норми и принципи (! след тази дума винаги някак ми се иска да слова една удивителна за повече апломб). За финал манджата се подправя със силни (и крайни) емоции, за да се забули съвсем основната вкусова нотка и всякакви наченки на здрав разум.

Айде стига съм дрънкала общи приказки. Направил някой си (нещо). О!Ужас. Анатема. Колелото на Самсара ще блокира от възмущение. В такъв случай, казва един важен и обичан от мен човек, си събуваш обувките и който има претенции, да походи в тях. В такъв случай, маменце, аз искам да знаеш едно: няма правилен и погрешен избор. Има само избор, който ти ще направиш и последствията от него, които ти ще понесеш. Какъвто и да е той, няма да е лесен. Няма да мине покрай теб незабелязано. Няма да го забравиш. И ако нещо зависи от мен като родител, просто ми се иска всичко това да се случи в ясно съзнание. Не защото майка ти го очаква от теб, а още по-малко Господ. Искам да не се страхуваш да вземаш решения, защото някой ще те помисли за лоша. Лошите също ги боли, само дето никой не ни го казва. Понякога "лошите" ги боли повече от добрите... Винаги съм се възхищавала тихичко на хората, които могат да си позволят да бъдат принципни и категорични, след като надхвърлят 21... Животът, маменце, е освежаващо циничен, "несправедлив" и притежава фантастично сладко-горчиво чувство за хумор. На което ти пожелавам да се насладиш максимално. И мен ако питаш, чети Буковски, не Дикенс.

Бъди състрадателна, защото всеки води своята тежка битка.

Всичко е наред

Не знам как/во се случи, но след първите седмици на психоза, предизвикана от професионалната ми деформация (7-ма седмица "ами ако няма сърдечен ритъм?"; 12-та седмица "ами ако е спряло да се развива?"; 18-та седмица "ами ако страда от генетично заболяване?" - yeah!), изведнъж ме обхвана такова спокойствие, каквото не съм изпитвала никога досега. Непрекъснато чувам други да се оплакват колко емоционални са станали, колко неуравновесени, колко избухливи, ревливи... а основната им цел в живота като че ли е да скъсят земните дни на мъжете си, защото не са им намерили ягоди с вкус на череши през януари... (Пример: "Снощи малко се поскарахме с мъжо, защото иска да ходи тая вечер в Най клуб с приятели ама се разбрахме.. той отива само ако днеска ми купи нов епилатор и се съгласи.. абе мъжка му работа..." ) Сигурно е нормално (пише по дебелите книги), хормони ала-бала. Аз обаче сякаш цял живот това съм чакала... сякаш няма по-естествено състояние на тялото ми... Тяло, което винаги беше стегнато до степен на постоянна мускулна треска и което се отпускаше донякъде само с помощта на специални техники и упражнения. Тяло, което ме докарваше до сълзи и отчаяние с отказа си да релаксира, да диша, просто да бъде... без нонстоп напрежение и готовност да се бие или да бяга, тоест нонстоп първокласен стрес... Трябваше ми известно време да го осъзная, да преодолея инерцията на навика и да осезая, че хей! нещо се е случило... Удивлявам се от себе си колко лесно пренебрегнах родовата памет, която твърди, че "бременността е егати мъчението", че деца се носят и раждат трудно и с болка, понякога с риск за живота на всички участващи. Нали и астрологията това вещаеше (Плутон кв. Луна) - тежка, рискова бременност. И в началото и аз все чаках "нещо да се случи", нещо, което да потвърди очакванията ми, да прекъсне тази странна нормалност и естественост на процеса, която почти ме плашеше. Too good to be true.

В нашето семейство не се говори за тези неща (еле пък публично) - сякаш има опасност да ги урочасаме, да си изпросим наказание свише, да привлечем внимание... Кофти, ама аз от малка не се вписвам в рамките за дискретност, които трябваше да съблюдавам, за да не нарушавам душевния комфорт на другите. Еми хора - като сте си направили Овен с асцендент Лъв, какво очаквате? Никога не съм била в състояние да премълчавам, да преглъщам, да крия и да обвивам в тайнственост вътрешния си свят. И, разбира се, милиарди пъти съм се чувствала виновна за което, но то е по-силно от мен, кой може да се противопостави на порива на пролетта, кой може да каже на тревата да не никне, да дърветата да не се разлистват, на слънцето да не изгрява все по-рано и все по-тържествено. Кой може да устои на избликващата жизнена сила, на копнежа на живота по самия него... Съжалявам, че съм ви причинявала дискомфорт и ще продължавам да го правя, защото вие сте различни от мен (или аз съм различна от вас) - земни, въздушни и водни, особено последните твърде заети да опазят собствения си периметър, но аз съм ваше продължение, аз съм плът от плътта ви и вие имате нужда от мен и моето неразумно прекрачване на мярката и дръзко незачитане на граници, за да се затвори кръгът, за да бъде пълен цикълът на живота; аз съм по един своеобразен начин и ваш отдушник и ваше обновление, и ваше прераждане, да не кажа.

Та, отклоних се от темата, но темите са свързани и след толкова дълго мълчание се препират коя да бъде обговорена първа... Та, събудих се една хубава сутрин и разбрах, че нося живот в себе си и че всичко е наред, всичко е точно както и когато трябва да бъде, че съм се готвила достатъчно дълго и сега съм готова. Събудих се и усетих присъствието на онази тишина и онова спокойствие, които никога не съм имала, почувствах се свързана, цяла, не-сама, готова... без страх или колебание... усетих, че съм престанала "да стискам зъби" (буквално и преносно), че тялото ми е меко, отпуснато, лекичко заоблено, че напрежението се е изпарило и постоянното бърборене в главата ми - също. Усетих, че е тихо. И че нищо не нарушава тази тишина, независимо че животът си продължава и аз продължавам с него. Осъзнах, че от нищо нямам нужда и нищо друго не искам, освен да оставя нещата да бъдат такива, каквито са...

И след това няколко седмици живях в изумление от това усещане, как изобщо беше възможно и къде е било досега... И понеже на Земята всяка монета си има две страни, за да е монета, когато тишината се пренасити, започнах лекичко да се протягам навън, да искам да покажа, по някакъв начин да изразя чудото (!клише, ама...), да го споделя. Страшно много ми се иска, ако мога поне у една жена да посея вярата, че да носиш и да родиш дете не е някакво противоестевено случвано, свързано с жертването на собствената ти независимост, комфорт, красота или дори здраве. Да износиш и да родиш дете rocks :) То си е готов човек, много преди да можеш да го видиш или докоснеш. Бебка, например, има музикални предпочитания. По убедителни емпирични данни харесва Флойд повече от Металика, а най-много гласа на баща си :) Освен това:

- Вашите чада не са ваши чада.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Идват чрез вас , но не са из вас.
И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.

Можете да им отдадете любовта си , но не и мислите си, защото те имат свои мисли.
Можете да дадете подслон на телата им , но не и на душите им,
Защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не можете да влезете дори насън.
Можете да се стремите към тях , но не се мъчете да ги направите като себе си,
Защото животът не се връща назад, нито помни вчера.
Вие сте лъковете , които изстрелват чадата ви като живи стрели.
Стрелецът вижда целта си върху пътеката на безкрая и ви огъва с мощ, така че вихрените му Стрели да отлетят надалеч.
Нека огъването ви в ръката на Стрелеца е за радост;
Защото както Той обича литналата стрела ,
Тъй му е драг и якият лък в десницата Му.

Халил Джубран - ,,Пророкът “

Толкоз засега... отивам да си разхождам червените обувки :)

Малкият Никола

Видях, че имам коментари на последния пост и много се радвам :)
Понеже за мен наистина е важно да започнем да говорим за тези неща, а не да си влачим старите модели под формата на "традиции" (демек, не смей да посягаш) и никога нищо да не поставяме под въпрос.
Обаче днеска ми е сънливо.
Затова - и специално за Бистра - искам да ви запозная с Малкия Никола.

Enjoy :)

За четенето

Заформи се един разговор в ГЛОСИ, пък аз реших, че може да е интересно и за тук. Темата в момента още е в "закрития" раздел на форума, но като я преместим, ще пусна линк.

Та - Божидар Пангелов пита "Как четете?"

Христина Петрова (преподавател по литература, впрочем) отговаря:

Има два пътя към текста:

1. четящият си представя, че е по-голям от автора и почва да го разфасова, да му прилага всички техники на разнищването, анализа, синтеза, сравнението и т.н.....
2. четящият е по-малък от автора - опитва се да вниква, да се учи, изненадва се, онемява, дори не разбира нищо...

и още

Най-качествено четат децата - вярват на всяка дума, нямат опит, не им идва дори наум да анализират, а се потапят в света и го изживяват:)))) Но как да си вечно дете при този култ към знанията? Или както веднъж си позволих да се изразя - малко грубичко - моят прочит на Талев е изнасилен от толкова изчетена критика, че вече не го помня какъв беше, когато беше девствен.

Аз отговарям:

Явно някои ще си останем инфантилни докрай Смалидон му е майката.
Може би затова ми е трудно да си харесам книга напоследък. В библиотеката ми сигурно има десетки, за които някой ми е казал, че "трябва" да се прочетат, и си отлежават там, защото не са успели да ме накарат да им повярвам с първите си 30-50 страници.
Съвременната литература ме потиска. С претенциите си, със заигравките си, с амбицията си да се докаже от една страна и с усилието си да бъде достоверна, от друга. Което са несъвместими аспирации, мен ако питате. Или моят усет за абстрактното е слабо развит.
Литературата "за възрастни" е станала скучна. Може би винаги е била и просто е било въпрос на време да го открия. Вече почти никой не разказва истории или приказки. Възрастните лъжат, за да се харесат на себе си. И понеже други възрастни, четящите, имат същия проблем с нехаресването на себе си, влизат в мълчалив компромис и съзаклятничество, и... историята е почти библейска, оттам нататък.
Хич не знам дали се разбира какво искам да кажа.

Казваш, че имало два пътя към текста и на мен веднага ми се иска да възроптая, че някой си позволява да ме ограничава как и откъде да подходя, защото моят път никога не е бил един от тези двата. За мен литературата работи само, ако

3. Читателят и авторът са равни. Само тогава комуникацията им е естествена, без опасност да бъде изкривена от комплекси и/или интерпретации.

[В този ред на мисли искам да добавя, че има автори, които са "по-високи" от мене. Проблемът с тях е, че не мога да ги достигна трайно, ако скачам и се изправям на пръсти. Мога да си изкълча глезена. Ако много настоявам, мога да полежа на екстензии няколко месеца в агония да овладея този автор и така да му стана равна. Проблемът е, че не доставя никакво удоволствие. А и докато лежиш в (интелектуалната) болница с цел извисяване, навънка животът си тече. Изпускаш шанса да преживееш нещо и така може би да се доближиш по съвсем естествен начин до "високите" автори. Не ми харесва фетишизирането на литературата, нито превръщането й в самоцел. На драго сърце признавам, че има литература, за която не съм дорасла. Може би някога ще й дойде времето, аз имам търпение да почакам. И да поживея междувременно. Или както се казва при дзен-будистите: "Не бутай реката - тя си тече сама".
Правя аналогия с едно любимо стихотворение на Таня Пенчева:

Еретично

И ако има бог, да слезе тука долу,
да влезе в стаята ми, без да чука,
на стола да захвърли ореола си
и да поиска нещо топло за закуска;
да каже, че отдавна е забравил
божествения мирис на кафето
/след толкова амброзиеви пари
на бас, че ще го заболи сърцето/.
Ще пием бавно земното блаженство
и няма да го питам как е в рая
и там дали ще ме приемат лесно
/защо ли ми е, господи, да зная/,
а само кротко, кротко ще го слушам -
как го върти коляното през зимата...
озонът му привършвал... а пък сушата...
Тогава ще повярвам, че Го има.]

Само тогава му вярвам на тоя автор, ако мога в събота сутрин да пия с него мляко с мед и канела. Вярвам на "Сто години самота", но на "Есента на патриарха" не вярвам. Изобщо, не вярвам на литература, което цели нещо. Да ме поучава или образова, или просто в един безкраен перпетуум мобиле да утвърждава собствената си стойност. Вярвам на крехка, чуплива и смъртна литература. Защото е като мен. Не вярвам на литература с аспирации за завладяване на света, защото зад нея прозира душевното неравновесие на автора. Липсата му на мир със себе си. Разбира се, всеки има право да търси вътрешния си мир, както намери за добре, но защо аз трябва да се превръщам в инструмент за валидизирането на тези опити. [В световен мащаб читателите обслужват както егото на писателя, така и своето собствено. В "съвременната" литература личността на писателя е почти по-важна от написаното. Някакси желанията и амбициите му се просмукват в текста и го убиват бавно и отвътре. И въпреки това подобни книги оглавяват големи и важни класации, които формират читателско мнение. Първо, защото литературата отдавна е бизнес. И второ, защото всички искаме да сме ерудирани и умни, нали? Кой е чел "последния" Пол Остър? ;)]

Аз искам литературата да ми казва, че светът е несъвършен и това е добре така. Искам освен това да ми казва, че животът е чудо и че ние сме вплетени в това чудо, живи, дишащи, свободни. Искам да ми казва, че на живота му е все тая дали съм си измила ръцете, преди да седна на масата и дали си подпирам лактите. Искам литературата да ми казва, че от нищо не се налага да бъдем безсмъртни, да си спестя усилията, защото е толкова по-хубаво да сме временни, най-хубаво да сме само тук и само сега. [Вярвам на литература, в която читателят е по-важен от автора. В която можеш да забравиш за автора, но да запомниш съвсем конкретното усещане за текста. Вярвам на книги, които се различват с усещаненто, което пораждат, така както хората се отличават с миризмата си. Затова не харесвам Пол Остър, но обичам жена му. Защото не се идентифицира с героите си, не им се натрапва, дава им максимална свобода, без да ги съди.] Затова вярвам на Мартин Карбовски, но, простете, на Кундера много често не мога да повярвам. Вярвам на Андерсен, но не и на Братя Грим. Затова обичам Анаис Нин и Селинджър.

И, в заключение, с такова нетърпение очаквам появата на това в мен, дето сега тежи 7 грама и е дълго 4 сантиметра, защото тогава съвсем легитимно и до пълно умопомрачение ще си чета "Двойната Лотхен" и "Мери Попинз", Родари и Киплинг, Астрид Линдгрен и "Старогръцки митове и легенди". [И то не за друго, а защото децата не можеш да ги излъжеш. Не можеш да ги направиш функции на собствените си стремежи. Можеш само да им дадеш.]

Само Смалидон!

P.S. И всъщност, ако има литературен Бог, не трябва ли той да слезе в мойта кухня? Вместо да очаква да додрапам аз до него? Защото, признайте, на него ще му е много по-лесно, отколкото на мен.
Спомням си сега срещата с Валери Петров преди година. Беше прочел ръкописа на книгата ми, беше си водил старателно бележки и най-подробно обсъдихме всички стихотворения. И той ми каза, че винаги се е ръководел от правилото на Пушкин - ако неговата нана разбирала какво е написал, значи ставало за четене.

...

Разни работи

Сигурно от преумората, ама трябва да се отърва от разни мисли, преди да заспя блажено. Като никога съм социално развълнувана, да не кажа яхнала метлата.

На работа в момента е ужас, гарниран с малки ужасийки. Не смятам да навлизам в подробности, но след нощ като изминалата, ми се случи следното, което кара дори мен (а това е почти изумително), да се чудя какво правя в тази държава. А помните колко много искам да живея тук и очевидно на какви компромиси съм готова.

Връщах се сутринта от КОШМАРНО нощно, единствената ми мисъл беше да се добера до дома, да изпуша една цигара и да капитулирам. Ама за има-няма километър, никой таксиджия не иска да ме вземе. На спирката - билети? - няма. Виждам, че идва съответният автобус, качавам се, питам шофьора за билет - няма. Минава контрола. Иска ми билет. Аз подавам десет лева. "Ама билетчето ще ви струва седем лева", ми казват. "Знам", отвъръщам. "Нямаше билети." Два пъти. Никаква реакция. "Имате ли левче, да ви върна 4?" Хората ме гледат странно. Никой нищо не казва. Нямам сили да се разправям, щото от стрес и умора ей сега ще ревна. Кому да обяснявам, че съм стояла права и съм сновала между тежко болни деца цяла нощ и ако не се добера до леглото до 10 минути, ще загина? И кому да обяснявам, че не съм виновна, че билети не се продават на съответните места? Не ми е за седемте лева, често си хващам таксита за повече, за да избегна градския транспорт. Обаче ми е обидно. И слязох, и ревнах. Толкоз.

Реших да го разкажа само, защото Яна е писала тука за хайките контрольори, които отново са плъзнали. Аз нямам излишни сили да водя загубени битки. Нямам сили да обяснявам на непознати, че съм "от добрите". Нямам сили да понасям цялото това лицемерие и елементарна липса на човечност. Защото, недай Боже, детето на всеки един може да попадне при мен, и аз тогава какво да кажа? Че основната ми заплата е 350 лева и съм си я изработила сигурно още в първите два часа на дежурството? А същият този шофьор, дето не се е погрижил да има билети, получава, колко? 1200 ли им направиха заплатите? Само дето преди известно време почти не набих един баща (по размери два пъти колкото мене), задето се опитваше да ми бутне 100 лв. в джоба, за да гарантира, че ще се погрижа за детето му. Благодаря, няма нужда. Аз знам какво съм учила, знам какви перспективи имам и съзнателно съм избрала да живея и да работя тука. Никой не ме е карал насила. Значи - съзнателно съм се съгласила на съответните задължения и отговорности и няма място за повече коментари. И съответно ще дам най-доброто от себе си, ще опитам даже невъзможното, за да се чувстват тези, които по един или друг начин зависят от мен, в добри ръце.

Има неща, с които компромиси не биват. И тук - плавен преход към все още вихрещата се учителска стачка. Новини и вестници обикновено не фигурират в ежедневието ми. От една страна изпитвам лека погнуса, от друга страна - признавам - в синкавата мъгла на собствената реалност е доста по-уютно, и от трета страна - кога? До мене има една купчина ненаписани епикризи на деца, изписани преди месец и една тухла от 3000 страници, чисто нов американски учебник по педиатрия, за който наш'те дадоха половин заплата, който също мене чака. Но както и да е. От време на време все пак долавям по нещо, когато в сестринската върви телевизорът. Пък и имам приятели учители. Низвергнати, защото са се "обърнали против гилдията", понеже отказват да стачкуват и да оставят 6-годишните си първолаци у дома (може би сами, понеже няма кой да ги гледа) да чакат Годо. И ми се гади лекичко, само като си помисля. Пироговчани стачкуваха. А такива истории мога да ви разкажа за медицинското обслужване там, че ще ви настръхнат косите. Ми, като си ставал лекар или учител, да си мислил. Или си готов да даваш (независимо какво получаваш), или не ти е там мястото.

Да, разбира се, че не смятам заплащането за справедливо за труда, който полагаме. Ама не по този начин. Алекс много добре го е казала. Преди да искаш каквото и да е било, трябва да си изряден и ненакърним. Иначе е фарс някакъв. Понеже, знаете ли, аз не вярвам, че на някои хора и 3000 лв. да им дават, те ще променят отношението и ангажимента си. И щом сме допуснали подобни "професионалисти" в системата, ще му берем гайлето, докато намерим начин да ги отстраним един по един. Иначе ще отгледаме поколения по свой образ и подобие. И никой няма да ни е виновен, че децата ни вече не четат книги, понеже когато е трябвало да се научат, не е имало кой да ги научи. Примерно. И никой няма да ни е виновен, че се лутаме с децата си по доктори, защото съответните вместо да си налягат парцалите и да четат публикации, са киснали по протести. И се пазят взаимно, а недай си Боже да си черната овца и да излизаш от строя. Ще ти се стъжни животът.

Толкоз от мен. Гневно и разпокъсано, без логически проследяема нишка, но мисля, че който може и иска да ме разбере, ще ме разбере. И аз не знам как да оправя света. Ама знам какво зависи от мене.

Пък аз съм влюбена

В съвършеното бебе. Най-красивото и синеоко дете на света. Най-чаровното, усмихващо се, малко, миниатюрно, перфектно същество. Което на крехката осем-месечна възраст вече си знае цената. И умира да разиграва мама с играта "аз ще изхвърлям от кревата, каквото ми попадне, а ти ще го миеш и ще ми го връщаш обратно".
Пу, пу, да не са му уроки. И Господ да им е на помощ на девойките :)
А сега, лека нощ :)

четене за всички :)

***
Пита ме момчето ми кога ще стана малка,
за да може донасита с мен да си играе,
за да не стои самичко с немите играчки -
с тях да си приказва
и в очите им студени да наднича.
Пита ме момчето ми кога ще стана малка,
а пък аз отвръщам уморено:
”Сигурно когато остарея”.
И сега то вече ме препира:
”Мамо, скоро ли ще станеш стара?”

- Даря Хараланова


Следобед

Съвсем е мъничко момчето,
по-мъничко и от момчето,
което в своето креватче
прегърнало е като братче.
Докосва го насън и свира
носле във лапите му меки.
Момче с мече - прашинки леки
във стаята ми. Сред всемира.
И аз над тях. И страх в сърцето,
когато дръпвам пелената -
помислила си за войната, -
за да завия и мечето.

- Даря Хараланова



ЗАЙЧЕ
Мама няма още три. Куклата приспива.
Като куче изведнъж
куклата завива.
Пули се към мама тя -все по-грозна става.
Мама тъй я хваща страх,
че се напикава.
Мокра в ъгъла скимти - нищо не разбира.
Казват й - мълчи дете,
майка ти умира.
Тихо, не плачи дете - ще ти купим зайче.
Мама няма още три.
Мама спря да плаче.
Зайче ще си има тя - как се радва само.
Няма мама на кого
да прошепне "мамо".

- Иван Методиев



Смея се

Евгени се взира
в моите зеници
и казва:
Мамо,
виждам ти гледните точки.
Закачени са точно в средата
на всяко очно яйце.
И аз те обичам.

- Nika



"Искам моето стихотворение да е
едно такова блестящо,
и да се казва „шарени камъчета”.
Мамо, къде съм била, когато ти си била бебе?
Как така ме е нямало? Трябва някъде да съм била?
Нито даже в София ли ме е нямало?
Нито даже в нашата къща ли?
Имаме ли албум, за когато ни е нямало?
Имало ни е, но ти не знаеш.
Вятърът ме гъделичка. Почеши ме, мамо!
Обичам те повече от любов.
А всичките хора нали са добрички ?
Слънцето ти нарисувах, виж - има бодлички.
Но ако ми грее в очите, ще му набия кръглото.
Мамо, приличаш на принцеса, а аз на вълк,
защото съм най-силното момиченце на света.
Колко километра тежа?
Не искам никакви братовчедки, искам сестричка,
но да се роди пораснала.
Дразнят ме бебетата, защото само пищят.
Аз съм никой и не искам нищо. Нищо не искам!
Разбери се от думата, остави ме на мира, сто пъти ти казах –
аз съм никой и не искам нищо.
Не искам да порасна, за да съм вечно твое дете.
Сега ще построя къщичка за прасенце.
Хей, прасенце, бъди добър човек,
за да знаеш в коя посока си.
Вятъра духа из ведро.
Може ли такава хубава дума да се появи?! Сняг...
Обаче къде са му снежинките."

(не знам кой е авторът. ако случайно се препъне тук, нека ми се обади...)

• Филифьонката, която вярваше в бедствия - Туве Янсон
• The Cat Who Walked By Himself - Rudyard Kipling
• Мистър Бог, тук е Анна - Фин (превод by me)
  

За съжаленение не успях да намеря превод на "Котката" на Киплинг на български в нета, макар че имам ясен спомен, че дори лично аз съм я превеждала...

coffee & cigarettes

Maternity Bliss, Mixed Media by Kelly Rae Roberts

Събуждам се. Разтърквам очи. Понякога отивам да направя кафе, но по-често то вече е готово :) Посядам в леглото и няколко минути гледам в точка. После пускам Анимал Планет. Или сутрешните блокове. Обичам да гледам сутрешни блокове. После паля цигара, отпивам една глътка, кафето вече е изстинало поносимо. Бавно, един по един, започвам да проверявам блоговете, които чета. И днес ми направи впечатление, че в повечето от тях се говори за деца. И техните майки. Е, това не е тайна, че откакто се помня, искам да имам деца. В пети клас още не знаех как точно става тоя номер със секса, но четях Д-р Спок (това имаше тогава). Нощем си мечтаех как ще съм мама. Сънувах бебета. Изобщо, видът на нещо малко и новородено, винаги ме е умилявал. Имам горе-долу еднакви реакции на бебета, котета, кученца, костенурчета и всичко, което е малко и безпомощно. После магията и удивлението, които разстилат около себе си, когато започнат да осъзнават света. Когато всичко е ново и ВСИЧКО е чудо. Могат да се забавляват с часове със зелена капачка от бира. Или със спукан балон. Имат тънки пискливи гласчета, с които съобщават на света за това страхотно, никога невиждано нещо, което току-що са открили за пръв път в историята на човечеството. И което харесват!!! Или изобщо не харесват!!! С много удивителни.

Любимите ми представи винаги са включвали топли, сгушени в мен деца, които миришат на сапун и мляко и бавно заспиват, докато им чета. Всичките ми детски книги са събрани в една гигантска ракла и очакват този момент. Пипи и Алиса, Мечо Пух и Лили на морското дъно знаят, че скоро, съвсем скоро ще дойде времето, когато отново ще оживеят в света на едно съвсем ново човече. Очарова ме дори идеята, че няма да спя, че ще се стряскам насън, когато е прекалено тихо, че ще пера дрешки, които много бързо ще омаляват и ще бъда част от тълпата, която населява южния парк напролет... Мисля, че няма нищо, което може да стопли сърцето ми повече.

Единствената ми шестица по рисуване в цялата ми учениеска кариера се дължи на малък глинен торс на бременна жена. С широк ханш, прекрасни гърди и изваян гръбнак. Подарих я на майка ми за 40-ия й рожден ден. Сега мама ще стане на 50, а понякога още изоглежда като момиченце, толкова красива и млада. Толкова малка, че всички се чудят как ни е родила тримата, които в сравнения с нея изглеждаме като исполини. Само мама знае какво е преживяла, колко сме различни, колко сме своенравни всеки по своему, колко сме умни, но колко глупави неща правим... И само аз помня как съм преписвала тетрадки по литература в два часа през нощта - не защото е имало грешки, а защото са били грозни :) Или с криви полета. Да, спомням си, че никак не ми харесваше. Както никак не ми харесваше да се нямеря по средата на стаята, затрупана във вещи, а всички рафтове, шкафове и чекмеджета - празни. С първото постигна успех, станахме едни от малкото грамотни хора на нашето поколение. С второто... е, както казват братята ми, "ти си доста мърлявичка". Какво да се прави, така е. Но с тръпка предчувствам как ще се уча да бъда подредена заедно с моите собствени деца. Как ще превръщам подреждането в игра. Защото всичко може да бъде игра, ако го правиш с мама.

Ели казва, че когато имаш деца, внезапно започваш да кореспондираш с родителите си. Внезапно се улавяш, че казваш същите думи, които "никога няма да кажа на децата си". Или че правиш точно обратното. Но винаги, винаги, there is a reference. Не можем да се освободим от това, подозирам. И въпреки това винаги ставаме по-добри родители. Но само, защото имаме на какво да стъпим, да се опрем на грешките на онези преди нас. И странно, но подозирам, че няма да съм много различна от моята собствена майка. Нищо, че винаги съм се заричала да съм ТВЪРДЕ различна. От кармата си не можеш да избягаш. В хороскопа ми твърде ясно личи, че съм нейна дъщеря. Твърде много си приличаме. Тя има АС в Козирог, аз имам Луна там - в шести дом, домът на грижата, а Луната е символ на майчинството. И макар че Нептун в пети омекотява нещата, Луната държи на своите принципи. На правилата. Мили ми деца, никак няма да ви е лесно. Ще ви се наложи да четете, да бъдете грамотни, да знаете боговете от гръцката митология насън, да миете чинии и да изхвърляте боклука. Да се обаждате, когато ще закъснеете и да оставяте бележки, когато излизате. Ще имам телефонните номера на приятелите ви, но обещавам, няма да се обаждам през час да ви проверявам. Ако дай Боже сте музикални колкото баща си, ще свирите на пиано (или цигулка), ще пеете в хор, ще ходите на танци и плуване. През лятото ще живеете на село. Ще познавате България. Планините й. Тайните скришни кътчета край морето. Ще знаете как се опъва палатка и ще си носите спалните чували навсякъде. Няма да се страхувате от буболечки. Ще ядете къпини от храста, ще се парите на коприва и ще забравяте бързо. Ще знаете как ухае купа сено в късния юли под небе, заринато от звезди. Ще ловите гущери, ще берете джанки, ще преяждате с лютеница. В сънищата ви ще се промъкват Пинк Флойд, Карл Орф и Берлиоз, а не звездите на Пайнер. Ще ходите на лятно кино в Созопол. И през зимата пак там, без киното. Баща ви ще спори с мен за възпитанието, ще ви опазва от пристъпите ми на "майка орлица" и ще ви учи да играете шах. Ще ви води на Витоша и на село, когато аз съм дежурна. Ще ви взема от детска градина, когато аз нямам сили да помръдна. Баща ви ще ви е приятел. Ще ви показва тайнства, ще ви пали огън и ще ви пее. Ще имате коте. А бабите и дядовците ви ще компенсират моята "правилност".

Пригответе се, време е вече...

Love,
Mama

Това е. Окончателно се провалих като лайфстайл герой :)
Сигурно съм полудяла. Пролет е.

• Baby's Named a Bad, Bad Thing