Barbie vs. Montessori

Преди много време Василена беше писала за непоносимостта си към Барби ;) Аз не съм толкова радикална в това отношение. Спомням си колко страстно желаех да притежавам Барби, а получих само някаква имитация на име Петра, но в крайна сметка станах съвсем нормален човек, който е ок със себе си в голяма степен и жена, която притежава "гримове", но не ги ползва :)
Миналата седмица се загледах по витрината на един магазин за детски играчки, за да се ъпдейтна малко какво предлага пазарът, все пак това ми предстои. И установих, че Барби съвсем не ме дразни, но целият пластмасов бардак, който върви заедно с нея, ме отблъсква издълбоко. Бонбонено розова пластмасова къща с пластмасови мебели, пластмасова каляска с пластмасов кон и т.н. Изобщо, в целия магазин трудно можеше да се намери нещо, което да не е от пластмаса, и то беше от плюш.
При размисли пък беше станало дума за "умните играчки" (в коментарите), известни още като Montessori toys, обикновено изработени от дърво или други материали, които стимулират развитието на всички сетива, не само на зрението - тактилни книжки за най-малките, шумкащи дрънкалки, после обръчи, които се подреждат по цвят и големина, кубчета, играчки, стимулиращи фината моторика и т.н. И макар отново Василена и авторката на тази книга да изтъкват, че "детето неизменно ще се научи да пъха квадратното кубче в квадратната дупка, независимо дали е притежавало специална играчка, която да тренира това му умение", и че хайп-ът около "умните играчки" е поредния търговски трик за измъкване на средства от джобовете на родителите, които искат най-доборото за децата си... та, въпреки този, признавам, убедителен аргумент, въпросните алтернативни играчки са ми слабост. По никакъв начин не искам да насърчавам с тях някакви зачатъци на гениалност, каквито Марулята вероятно не притежава, но още по-малко искам да расте, копнеейки по розова пластмаса, която символизира липсата на истинска стойност, конвейра и уравниловката. Колкото и да ми се иска никога да не чуя "искам еди-какво-си, защото всички го имат", това вероятно са напразни надежди. Но се надявам, че умните играчки няма да направят дъщеря ми на всяка цена по-умна, а просто по-чувствителна...

... to be continued...

Курс за бъдещи майки "Всичко за активното раждане"

Курсът е част от кампанията, за която писах вчера.
Няма нищо общо с "училището за родители", което предлагат (например) болниците. Няма да си говорим за това кое шише против колики е най-физиологично ;), нито за това кои памперси не пропускат. Ще си говорим за физиологията и нормалното протичане на раждането, за болката и немедикаментозни/алтернативни методи на обезболяване, за правилното хранене по време на бременността, за очакванията и страховете, които имате и как можете да ги преодолеете и накрая - когато бебето вече е тук - за кърменето и привързаното родителство.

Курсът ще започне на 15 ноември 2008 и ще се провежда веднъж седмично в рамките на 4 седмици - събота от 10:00 до 11:30 и от 11:45 до 13:15 часа. Заниманията ще се провеждат в Зона Б-19, ул. Три Уши 103 (между МОЛ София и пазара Димитър Петков). Цената на курса е 100 лв. за двойка. Възможно е също така след предварително записване да присъствате на отделна лекция, която ви интересува.

За повече информация и записване пишете на estestveno@gmail.com

Добре дошли!

Blog Action Day 2008: Бедност

Темата на Blog Action Day за тази година беше бедността. Аз сварвам да попиша има-няма седмица по-късно, но така е в нашата къща these days, и чиниите стоят неизмити от онзи ден. Чувствам се щастлива, ако съм успяла да си тегля душ и да си измия зъбите поне веднъж на ден...

Мернах хубави публикации по темета при размисли и Lyd. Може да се пише за бедността от милион и сто (предимно теоретични) гледни точки, от гледна точка на социологията, културологията, народопсихологията, благотворителността и т.н. За мен "бедност" е понятие, което се отнася до гладуващи деца без обувки и покрив над главата. Локалната му разновидност се нарича беднотия. Беднотията е принизяващо духа състояние, което прави хората първо тъжни, а после все по-празни, докато станат кухи като орехи отпреди няколко години... само черупка... Беднотията е най-силна там, където липсва образование, любопитство, мотивация и цари апатия и безсилие. Антидот на беднотията е образованието, после въображението, после сила на волята, високият хоризонт. Само че нещата не винаги се нареждат, дори при благоприятни предпоставки. И невинаги бедният е "виновен" за ситуацията си. Невинаги е мързелив, необразован кон с капаци. Понякога беднотията застига иначе качествените хора в кофти момент. Както ни застига грип през студения сезон, когато имунната система е отслабена и сме предразположени. Понякога е следствие на момент на невнимание или недобре обмислен избор, а понякога - на липса на алтернатива.

Предполагам, че има хора, обречени на това да бъдат бедни, които по една или друга причина не са получили достатъчно (най-вече духовен и интелектуален, и не толкова финансов) ресурс, за да устроят живота си по начин, достоен за живеене... За останалите, попаднали в тази категория по-скоро по ирония на съдбата, беднотията е в началото и края на един порочен кръг.

Хроничното безпаричие води до социална изолация. Неусетно ставате жертва на схващането, че беднотията е порок и вие сте "виновни" за ситуацията си, което ви прави неугледни и кофти компания. Преставате да се виждате с приятелите си, защото се срамувате и развивате комплекс за малоценност. Не искате да ви съжаляват и не искате да се подлагате на изпитанието да сравнявате нагледно стандарта си на живот с техния, защото е депресиращо. А вие и без това вече сте достатъчно потиснати. Не им се обаждате. Няма какво да им кажете. Пък и не върви да се оплаквате, защото ги поставяте в неудобното положение те да започнат да се чувстват виновни, че живеят по-добре от вас. Скоро и те престават да ви търсят, защото се чувстват неловко с вас. Разликата в стандарта е прекалено драстична и не може да бъде преодоляна. Не можете да си позволите сметката в заведението, в което те обичат да вечерят, нямате кола и живеете в краен квартал, където наемите са ниски, а таксито до "центъра", където се случва животът - скъпо. Въпреки че приятелите ви са свежари и готини хора, а вашето образование и интелект ви позволяват да водите интересни разговори и да бъдете привлекеталени събеседници, в един момент нещата винаги опират до битовизъм. Кой какъв ЕлСиДи телевизор си купил, кой къде и с кого ще ходи на почивка... Вие се чудите откъде да спестите за пералня, за да не пере жена ви на ръка, а за почивка можете само да мечтаете... Абе, и на тях им е неудобно, и на вас. Отдалечавате се. Те не знаят как да прикрият съжалението си, вие не знаете как да потушите искрицата завист. Това не са добри предпоставки за приятелство. И не ми казвайте, че подобно "приятелство" така или иначе не е било стойностно in the first place. Идеализмът е за тийнейджърите. В живия живот нещата далеч не са толкова еднозначни. Поставете са на тяхно място. Можете да помогнете веднъж, два, пет пъти. Можете да дадете пари назаем и дори да забравите да си ги потърсите обратно. Но когато това не е достатъчно и кризата се задълбочава, в един момент се стига до гореописания порочен кръг. Купоните по разни тавани с китара и бутилка бира, която се предава от ръка на ръка, с една кутия цигари са за студентите, за които бедността е романтично понятие. Само че хората рано или късно престават да бъдат студенти, изморяват се и започват да се стремят към удобство. Общността загърбва онези, които изостават. Не може да ги чака.

Социалната изолация води до депресия, чувство за провал и намалява капацитета ни да се вписваме в обществото по начин, който би ни помогнал да си стъпим на краката. Не можем да общуваме, значи не можем да убедим никого в това, че притежаваме ценни умения и качества. Излъчваме точно обратното - че сме лузъри. Ако пък сме успели да запазим излъчването си на интересни и качествени хора, просто сме възпрепятствани да бъдем там, където нещата се случват - защото социалният живот изисква да сме подобаващо облечени, обути, да изглеждаме привлекателно. The law of attraction. Депресията и чувството за провал ни карат да се съмняваме в себе си, убиват мотивацията ни и потискат желанието ни да променим нещо. Губим перспектива, можем да мислим само до следващата сметка за ток, а понякога и само за това какво ще сложим на масата утре. Ако имаме деца и те стават свидетели на всичко това, дори да се стремим да им осигурим образование и перспектива, в тях се загнездва чувство на недоверие към живота и плашеща несигурност. Което с голям процент вероятност ще доведе до възпроизвеждане на ситуацията.

Беднотията води до липса на възможност за избор. Принудени сме да отиграваме ниски топки и да се задоволяваме с ниско качество на ниска цена. Ниското качество от своя страна си личи отдалече и даже нямаме възможност да заблудим "противника", че не сме бедни. И понеже за бедността върлува предразсъдъкът, че напада мързеливите и нискоинтелигентните/необразованите - кръгът се затваря. Хората все пак посрещат по дрехите...

Беднотията води до несвобода и зависимост. Най-вече от "благодетели". Last time I checked, хората не бяха алтруисти и способността им за емпатия и състрадание беше доста слабо развита. Помощта обикновено е натоварена с някакви очаквания към този, който я получава, дори тези очаквания да нямат материално, а по-скоро морално измерение. Донякъде ставеме "собственост" на благодетелите си. Донякъде се накърнява правото ни на мнение и на свободен избор, отново. Защото смятаме, че сме им длъжни или защото те смятат така. Май е по-добре да си стоим вкъщи и да не ни помагат...

Беднотията води до стесняване на хоризонта и духовна нищета. Ставаме прекалено тревожни, за да можем пълноценно да подхранваме естествената си любознателност, стремеж към промяна, нуждата си от естетика. Не можем да си позволим да се заобикаляме с красота, изкуството е лукс. Дори да обичаме да четем, сърцето ни се свива, когато влезем в книжарница, затова ги заобикаляме. Нямаме време, а нямаме и свободна оперативна памет, защото сме заети да работим за сметките и заемите. Ако имаме 20 лв., ще се запишем в библиотека, но дали няма да им намерим по-належащо приложение на тези 20 лв.? И ако спим 5 часа на денонощие, дали ще можеми да осмислим извисяващите духа послания на високата литература/изкуство...

Ето това е локалната (разбирай, българска) версия на бедността и за съжаление тя е повсевместна. И макар да се корени често в невежество и апатия, това съвсем невинаги е така. Живяла съм и съм учила в две чужди държави, завършила съм медицина, владея отлично три чужди езика, никога не съм се скатавала от гражданска отговорност, не ми липсва инициативност. Но гореописаният порочен кръг не ми е чужд. Случва се да ядем палачинки, не защото искаме да се поглезим в неделя сутрин, а защото единственото, което има у дома, е брашно, яйца и мляко. Понякога се тревожа да не ми спре кърмата, защото не знам дали бихме могли да си позволим адаптираното мляко. Гледам дъщеря си с памучни пелени поради изцяло екологични здравословни съображения и убеждения, но истината е, че не бихме могли да си позволим памперсите ениуей. Купихме й количка втора ръка, която тя така или иначе не ползва, защото предпочита слинга, но се заглеждам по количките на майките в Бизнеспарка, за които знам, че струват колкото хубава кола на старо. И понякога се потискам от това. Разбира се, това е израз единствено на собствения ми провинциален комплекс (нищо, че не съм от провинцията ;)). И ми става гадно, защото се шокирам от подобни прояви на дребна еснафщина у себе си. Някакси не ми отиват. Започвам да преосмислям избора си да живея в България, защото нещата, които умея добре, не се ценят и се заплащат зле, което ме поставя в нелепата ситуация да бъда висококвалифицирана, високообразована и бедна. С П. нещата стоят по същия начин. А аз не желая великолепната ми дъщеря да израсне с недоверие в собствените си способности и усещане за базисна несигурност, което ще я осакати морално и духовно, ще й подреже крилете и ще й сниши тавана... Искам да знае, че елементарните неща са наистина елементарни и й се полагат по подразбиране, а за останалите сама е отговорна. Искам да й осигуря ресурс и възможност да избира, а тя да прави с тях, каквото намери за добре. Искам да й спестя битовата затормозеност, от която страдам аз самата, за да може пълноценно да се отдаде на себепознание и себеусъвършенстване. Искам да й предложа качество, а не чалга и пластмаса. Искам да й изградя критерий и възможност за сравнение. Искам да се обгражда с красота, защото красотата прави човека благороден... Колкото до мен самата, искам да се развивам и реализирам и материалното е само част от проблема. Вероятно, ако съм склонна на компромис, бих могла да си реша проблема относително лесно. Засега всеки компромис ми се е струвал неприемлив, обаче. Изводът е, че ако не се промени нещо много скоро, България ни губи нас тримата като "човешки материал". С приятелите си мога да съм близка и отдалече - вероятно по-близка, отколкото ако живея в същия град, но не смея да им се обадя, защото съм потисната и нямам възможност да си платя обяда.

==============================================

Не ми беше лесно да го напиша това, някакси твърде разголващо е, a и темата за имането и нямането винаги ми е била табу. Обаче трябваше да го напиша, за да престана да го мисля. И може би да си насоча енергията към нещо по-смислено, продуктивно... и ведро... :)

Скъпо мое изумително дете...

Надявам се някой ден да мога да ти кажа това, но с мои думи...

So I am yours, as long as I live, and then some.

It does not work the other way. It shouldn’t. You are mine, but you are not mine to keep.

I know my job description cold. My job is to use the “my” pronoun gently. “My” daughters. “My” girls. I use “my” for the sake of convenience, and as a reflection of my stunned pride that such beautiful bright creatures passed through me on the way to this lifetime. But you belong to you, in the end. And I want to teach you to belong to you.

~ Jennifer Mattern

Ето така ходим на разходка двете с мама

Марулка е блажено бебе :)
и изпраща бебешки целувки на кака си Яна :*