Once upon a time in ГеДеРе

Таралежките в коментарите към предния пост и Бу ми напомниха следната историйка:

Коледа 1988 г., Източен Берлин
Иван е болен и баща ми бива изпратен за лимони, за бабини лекове. В близкия "плод-зеленчук" са докарали банани за Коледа и опашката се вие на стотина метра отпред. Пред него се е наредило къдраво цветнокожо хлапенце (така ли е политикъли коректно да се каже?), което едва стърчи два пръста над щанда, когато му идва редът.

Тук е мястото за лиричното отклонение. Трябва да кажем, че гедереецът, воден от силно чувство за солидарност и социална отговорност (трябва да стигне за всички), не пазарува банани на килограм, а само по един банан за всеки член от семейството си и най-много общо пет. Те и досега са си такива, купуват по 3 домата, 4 шайби шунка и т.н.

Та, идва ред на дребосъчето, то се изправя на пръсти и казва: "Една щайга банани, моля!", при което зениците на продавачката внезапно се разширяват, а през тълпата преминава възмутено и шокиран шепот. В този момент отнякъде се появява майката, която оглежда бананите с око на познавач, коментира, че те и без това са презрели вече и снизходително заявява: "Добре де, дайте ми 20." И понеже няма писано правило за допустимата бройказ, които можеш да закупиш, получва 20 банана от разтреперената магазинерка и триумфално се оттегля пред изумените погледи на стотина гедерейци, които започват трескаво да броят колко души има пред тях на опашката и да пресмятат дали бананите ще стигнат до тях :)

Продавачката тъкмо се е посъвзела от шока и любезно пита татко ми какво ще желае, когато той, тъй като никога досега не е пазарувал лимони и освен това е свикнал да мисли мащабно (ние сме голямо семейство), отговаря, "на око" и с апломб: "ПЕТ КОЛИГРАМА ЛИМОНИ, МОЛЯ."

Майка ми твърди, че се е прибрал с една кофа лимони, половината от които са мухлясали в крайна сметка, защото не сме успели да ги употребим. Не искам и да си представям разрушителните последствия от този ден върху чувството за социална справедливост на присъстващите другари гедерейци.
По същата причина (свикнала съм да мисля мащабно за храна :)) тази вечер сготвих (за нас двамата) една бака леща, която може да изхрани половин армейски полк. Добре, че П. не отказва да яде два (три, четири, пет) пъти едно и също нещо :))

Хубав ден

С три други майки с бебета от форума цял следобед се разхождахме в парка на Младост-2. Слънчево, топличко... на мен ми дойде много добре... страхотно циганско лято караме, децата извадиха късмет, а и ние. Щях да пиша за нещата, които ме ядосват напоследък, но ще го оставя за по-подходящ ден ;)

Днес само ще споделя какво чухме преди малко по новините на Канала:

"В съда бяха шокирани от новината и някои дори пиеха Валидол."

В национален ефир. 'Що пък не?! :)

Лейтли, поводи за радост

Ето тази книга на издателство АРС, Благоевград. Книга, за която трудно се говори (и по витгенщайновски по-добре да се мълчи), но затова пък се чете като чиста поезия, толкова лирична и многосмислова. Книга, която мога да оприлича единствено на "Деветте разказа" на Селинджър, но не, защото ги наподобява на тях, а просто поради сетивната асоциация, която ми предизвиква. Няколкото пъти, в които съм си дърпала ганджа, така и не ме хвана, но си представям, че преживяването трябва да е нещо подобно... Любимият ми разказ от книгата може би е този, а може би - не е :) Още не съм решила. Защо пък да не е всеки път различен...

Авторката Ваня Константинова е родена, живее и работи в София. Завършила е класически балет в родния си град и в Петербург, а също и полска филология в Софийския университет и в Ягеловския университет в Краков. Съавтор е на поетичната книга “Четири цикъла” (заедно с Божидар Пангелов). През есента на 2008 излиза сборникът й с къси разкази “Благодарим ти, мистър Уан”.

Отвъд това Ваня е просто изумителен, безумно магнетичен, неистово ерудиран и безкрайно нежен човек... И аз много я обичам.

Ти познаваш ли мистър Уан - разговор на Петя Хайнрих с писателката Ваня Константинова
Графът разказва за премиерата на книгата
А тук даже има и видео :)

И последно, книгата може да бъде поръчана оттук. Ако помолите за автограф от автора, Ваня с удоволствие ще изпълни молбата ви.

Айде стига, че заприлича на рекламна кампания ;)

***
Вдъхновена от Деница днес си купих глина. Пък ще видим.
Още откакто забременях все си мисля кога Марулката ще порасне достатъчно, за да можем да правим разни неща заедно. Да рисуваме по прозорците със специални бои, да печем разни неща от солено тесто, да правим чудовища от папиемаше и такива... Защото на мен това много ми липсва от моето детство. Мама все почукваше на пишещата машина и все нямаше време. После уж не съм имала талант. Хм, ще го видим това.
Та днес като видях глината в кварталния супермаркет и си помислих, какво да чакам Марулката да порасне. Я да започвам да тренирам, че после да знам кое как :)

С глина съм работила един единствен път в десети клас - трябваше да изработим женски или мъжки торс. Моето е една бременна жена (ако още не сте разбрали, много, ама много харесвам бременни жени :) и аз да съм бременна харесвам :)) и за пръв и последен път ми писаха 6 по изобразително изкуство. Подарих я на мама за 40. РД - като отида у тях, ще я снимам да я покажа.

Освен това мисля, че работата с ръце е много релаксираща и медитативна. Някакси не предразполага да си мислиш глупости. Та смятам да разнообразявам "me time"-a с ръчен труд.

***
Голям ъпдейт на връзките, особено във визуалната секция.
Разходете се да видите какво правят хората, страхотно е!
Тези кукли например, влюбих се. Вижте какви малки дрешки :)

***
Немски дървени играчки.

***


Старо, но любимо.

***



































***
Жесток виц от блога на Бу (via Milly)

Адам и Ева се разхождат из райската градина, към тях се спуска Бог и им казва:
- Деца мои, имам за вас 2 подаръка, но вие ще решите как да ги разпределите… първия е пикане прав..
Адам се развикал до небесата, удрял си глават в близкото дърво, скачал и крещял, че той иска да пикае прав. Ева му отстъпила… Адам започнал да бяга из градината, радвал се, скачал, крещял, пикал на всичко подред.
На дърветата, на цветята, на всяко насекомо поотделно и просто на земята!
Ева застанала до Бог и двамата мълчаливо наблюдавали това безумие. Накрая Ева не издържала и попитала:
- Господи мой, а какъв е втория подарък??
Бог промълвил:
- Мозък, Ева... Мозък! Но ще се наложи и него да го дам на Адам, иначе ще опикае всичко!

Смях

"После трябва да имаме предвид разликата във възрастта. Макар че когато се обадих онзи ден на майка ми да й кажа, че съм срещнала наистина свестен човек, но - приготви се, мамо! - "той е на петдесет и две години години", тя остана съвършено невъзмутима. Само каза: "Добре, и аз имам новина за теб, Лиз. Ти си на трийсет и пет." (Отлична забележка, мамо. Късмет е да си хвана когото и да е на такава преклонна възраст.)

~ Elizabeth Gilbert, "eat, pray, love"

Ужасно много се смяхме. Аз ще съм на 35 след има-няма 7 години.

понеже забравям вицове

... ето любимите ми напоследък:

Две блондинки си говорят за ядрена физика. Чуват се стъпки. Едната казва: "Шшт, мисля, че е мъж. Дай да си говорим за козметика."

Американец, французин и руснак корабокрушират на самотен остров. Само пясък и море, ни бананова палма, ни кокосова палма, ни нищо. След малко морето изхвърля една каса водка от останките на кораба.
- Така или иначе ще се мре, - казва руснакът - поне ще се напием до смърт и ще умрем щастливи.
Изпиват една бутилка, изпиват втора, от третата излиза джин и проговаря:
- По принцип изпълнявам по три желания и тъй като сте трима, на всеки се пада по едно. Помислете си добре какво искате.
Пръв се обажда французинът:
- Аз... абе, не че е лошо тука - слънце, море, приятна компания, ама... нали, у дома, Мари, ривиерата... Айде да ме върнеш у дома.
Речено - сторено. Идва ред на американеца:
- Хубаво е тука, добро приключение беше, ама Мери, ранчото, хоум суийт хоум, айде да си ме прибереш у дома.
Готово! Тогава руснакът се оглежда наоколо и казва:
- Еееее, виж колко водка остана. Тъкмо беше започнало да става весело. Върни ги сега обратно!

Един кораб корабокрушира край остров с канибали. Там, на брега, се е строило цялото племе, начело вождът и до него синът му - да се обучава. Излизат корабокрушенците един по един от водата, мокри, жалки и преди да се усетят, вождът вече се е разпоредил - тоя с ориз, тоя с картофи, тоя на шиш, онзи на скара, а този в буркани за зимата. Племето хуква да изпълнява заповедите, а накрая от водата като нимфа се възнася една страааааааааааааашна пичка. И вождът казва на сина си:
- А тая - в палатката ми.
- Ами мама?
- Какво майка ти? Майка ти - с ориз!

Също тук.

... толкова засега :) ъпдейт върху моя милост, soon to follow.