Зазимяване

Марулката днес се приспива два часа, може би поизнервена от пропуснатата разходка и баня - първото поради лошото време, а второто, защото татко й е болен и не исках да го допускам много близо до нея.

Със скапването на времето настроението ми също рязко се скапа. Аз го наричам The Finland Legacy - студът и тъмнината ми разказват играта всяка година. И цялата ми философска нагласа изобщо не помага. Миналата зима беше по-поносима, защото бях бременна и щастлива, но сега с детето вкъщи подозирам, че никак няма да ми хареса. За капак сменяме астрономическото време, което означава, че ще се стъмва дори още по-рано. Когато е слънчево, можем да се разхождаме безцелно из квартала със слинга, но на този студ и ситен дъждец, няма къде да отидем. Това е огромен недостатък на софийския събърб - улиците наподобяват лунен пейзаж, осеян с кратери, паркове няма, зелените площи на междублоковите пространства са осеяни с летящи найлонови торбички и преливащи кошчета, за чието периодично изпразване явно никой не се чувства отговорен. Майките от своя страна членуват в клики и много бързо разбираш дали си добре дошла или не. Ние с Марулката за съжаление не се вписваме добре. За майките от Бизнеспарк-а сме недостатъчно фьешън, а за онези в градинката - прекалено "алтернативни" :) В общи линии ни оглеждат любопитно-критично и дотам. Та си скитаме двете обикновено - тя спи, аз нещо си мисля, ама сега не знам как ще я караме. Нито мога да я натоваря в градски траспорт по разбираеми причини, нито мога да си позволя такситата от Младост-4 до центъра и обратно... Кофти перспектива. Да не говорим, че заведенията, в които не са пуши, в цяла София сигурно са не повече от 2-3... Като цяло топлите сезони и места са единствените, на които животът е въобразим, според мен. Ненапразно УРЛ-то на блога е такова, каквото е. Прекарвам късната есен и зимата в нещо като "стенд-бай модус", очаквайки заветната дата 1-ви март, когато мога да си отдъхна, че и тази година най-лошото е зад гърба ми, а най-хубавото все още ме очаква. Който ме е виждал в началото на март, знае, че съм добра конкуренция на коледната елха, само че накичена с мартеници, ознаменуващи началото на новия живот. Може би има и нещо общо с това, че съм родена през пролетта, а Овенът сам по себе си символизира необуздано и помитащо изригване на дълго стаена творческа енергия... разбирам, че не би могло да го има, ако не беше предхождано от процес на зреене, който протича на тихо и тъмно, че за да се манифестира новото, то трябва преди това да се зароди и да укрепне достатъчно, но... честно, това не ме утешава. Може би се дължи на оскъдицата на Плутонова енергия в картата ми, просто нямам афинитет към тези процеси от цикъла, натоварват ме, протовпестествени са ми, понасям ги единствено, защото нямам избор. А може би е просто от липсата на ендорфини, чиста биохимия без примеси на езотерика.

Сега, когато цикълът бавно върви към зазимяване, се чувствам все по-неловко и дискомфортно. Сивото ми изглежда по-сиво, тъжното - по-тъжно, трудното - почти невъзможно, самотата се превръща в изолация. Не искам детето да го усеща и се старая да "не се давам", но не мога да отрека, че най-голямото ми желание е да се хибернирам временно и да се събудя, когато навън вече дискретно се зеленее и мирише на изпръхнала пръст и обновление... Неприятното е, че времето, прекарано на стенд-бай, е напълно пропиляно и непродуктивно. Като малък бонус аз самата трудно се понасям през тези месеци, просто защото не съм си "аз", а някакво далечно подобие и бледо копие. Дразня се от апатията, от склонността към драматизация, от липсата на жизнена енергия и раздразнителността си. Готова съм да се сърдя на приятелите си, че ми обръщат твърде малко внимание или не ме обгрижват достатъчно, което пък е напълно ок през останалата част от годината, когато съм с всичкия си и осъзнавам, че светът не се върти около мен и моята neediness. Изобщо, не бих искала да общувам със себе си през тези месеци, изплъзват ми се здравият разум и здравословната доза дистанцираност и съм си несимпатична, отегчителна и досадна... Някой има ли input какво друго бих могла да правя, освен да задрасквам дните на календара като затворник, излежаващ присъда...? Ако имате подобен проблем, как се справяте с него всяка година?

Споделете :) Аз отивам да гушкам бебето, че сигурно ей сега ще се събуди. Стана й навик сутрин да квичи и да се смее с глас, размахвайки ръчички и крачета, докато събуди дори съседите. Явно има някакъв Вселенски купон, на който не сме поканени. Татко й казва, че може би вижда ангели...

Нови дрешки за блога

Бисето се е върнала и вчера бяхме в Мара. И понеже тя е твърде мила и няма да го каже, аз ще кажа, че сервитьорът е противен. Ама рядко противен тип. Поне на мене рядко ми се случва да срещна някого, който да ми е неприятен, защото ми сменя пепелника. Или не го сменя. Или ми вдига чинийката за чая и после трябва да си сложа торбичката - в пепелника. Или ми се сърди, защото искам да си поръчам нещо. Или защото искаме да му платим. АРГХ!

Бисето също така ще ходи някъде да си почива от почивката в Америка ;) А пък аз ходих в Родопите миналата седмица, за два дни. Единият го прекарах почти в делириум, защото тръгнахме след нощно и аз не бях спала изобщо. Така че провлачих краци из Ягодинската пещера и Дяволското гърло и само при мисълта за баири ми се повдигаше. На следващия ден обаче, свежа и отпочинала, нямаше сила на тази земя да ме спре. Е, не е Мальовица. На края на деня си мислех, че може и още. Тоест този път не изпаднах в опиянение какъв съм пич, който се катери като коза по баирите ;) Всеки път си мисля, че "аз това не мога да го кача" и в крайна сметка го качвам. Повече на инат. И на почивки през 20 метра денивелация.

Нищо не се равнява на онова новогодишно катерено до Мусала в сняг до кръста, когато мислех, че ще получа инфаркт, защото предния ден бяхме ходили в Созопол. И аз каквато съм кекава, не понесох лесно бързия преход от кота нула на 3000. Тогава наистина си беше на инат. Обаче П. отдавна ми знае номерата. "На бас, че Яна няма да се качи до еди-кое-си колче" и Яна може да се качи и до Еверест. Само дето на връщане бях умряла от студ (неподходящи обувки), стичаха ми се сълзите и повтарях, че "не мога да направя нито една крачка повече." В крайна сметка благополучно хванахме предпоследната кабинка на лифта до Боровец, където ни чакаше компанията и аз проспах Нова година в състояние на пълно изтощение. Обаче имам едни геройски снимки на върха. И история за разказване.

In other news, миналата седмица по празниците всички колеги ходиха на море, планина или просто си почиваха вкъщи, само зайците ни скъсаха от дежурства. Пък аз се очертавам като карък, защото току застъпя, току са се чули сирените на някоя линейка. Останалото е адреналин. Засега жертви няма и аз още съм жива.

И ми се иска да изпадна в някакво лирично отклонение за красотата на природата, но всъщност никога не ме е бивало в пътеписите. По минарета си падам. И по родопски клин. И по въздух, който е токсичен със съдържанието на кислород в него. Падам си и по кадифено зелени поляни, баби в пембени престилки и отворен Schiebedach над главата. Падам си по места, където има много вода. По мърляви кучета. По сняг през септември. По мирис на борова гора. По стръмни пътеки. По паднали телефонни батерии. И по приятели, които обичам...

Лятото вече се вижда откъм гърба, а аз така и не разбрах кога мина, докато бях заета да се паникьосвам за това или друго. И пак съм във вечното си състояние на "чакам следващото лято". Но докато го чакам, смятам тази година да се пробвам с опитомяване на зимата. Мирише вече сутрин на озон... и ми харесва.