me not me (I)

Me

Not Me

Видяно и харесано при sognatrice.
Pure Bliss - Converse.

Нighfive me

Мисля, че открих решението на проблема. Как да се организирам така, че да вместя (почти) всичко, което искам, в дадените ми от Бога 24 часа на денонощие. Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но не съм сключила тайна сделка с Него за още толкова. В замяна на душата ми, примерно. Тц.

Едно време, като малка, имах задължителен план за деня. От еди-колко-си часа до еди-колко-си решавах задачи, от толкова до толкова правех гимнастика и, разбира се, през цялото време стръвно го ненавиждах. Другите играеха на двора. Аз имах план. И, разбира се, захвърлих и плана, и гимнастиката в първия възможен момент. Поживях си. Оплетох конците. Сатурн ми кацна на асцендента и ако не искам да се влудя от липса на прегледност в живота си, за добро или зло ще ми се наложи да се върна към *та-даааа* ПЛАНА. Не в екстремната му форма, разбира се, не разграфен в интервали от по пет минути, но все пак. Трябва да има някакъв начин да мога да побера в живота си нещата, които са неизбежни и нещата, с които искам да се занимавам. Да ги събера така, че да не се избиват взаимно и преди всичко аз да не се разболея от шизофрения или пък депресия. Знам, че не мога да имам всичко, но ми се иска да имах поне повече неща. А това май става единствено с добра организация.

Чувствам се глупаво, че не ми хрумна много по-рано. Щях да си спестя много гледане в точка и чувство за безпомощност. Ениуей. Следобед ще изготвя ПЛАНА и... ще променям живота си - от понеделник ;)

'Cause I'm a Supergirl

Mondo beyondo

Аз съм фен на списъците. Обичам ги всякакви, непрекъснато ги съставям и после пренаписвам в главата си, но имам и няколко all time favourites, например All that jazz ще оглавява личната ми филмова класация до края на дните ми, а Wish you were here на Pink Floyd - музикалната. Няколко пъти започвам да пиша Mondo beyondo и няколко пъти се отказвам/отлагам. Това е списък с неща, толкова скандални и невъобразими, че може и никога да не се случат. Не и в този живот.

Мислиш си, че се пише като на шега. Какво толкова, няколко щуротии, няколко смели мечти и готово. Но за мен не е толкова просто. Не е дзен да искаш и да мечтаеш. Не е дзен да имаш желания. Но желанията заемат голяма част от мислите ми напоследък. Голяма, голяма част. Направо са плъзнали навсякъде като някакво хлъзгаво зелено извънземно желе. И може би начинът да си осигуря малко вътрешно спокойствие и тишина е този. Да ги сложа в един списък и засега да ги оставя настрани. Това не са обикновените желания. Целите. Нещата, които се постигат с труд и упорство. Това са онези неща, от които те стяга мозъкът, само като си ги помислиш. Невъзможните. So, there we go:

• Кръчмата. Като начин на живот. Не клуб или бирария. Не фешън-тиви. Нещо като Апартамента, Букис, Хамбара и Куфара наедно. За приятели. С компютър, прожектор, екран и пиано. С маса за билярд. Шах, скрабъл. Ретро, автентично, неполирано. Топло, приятелско, скришно. Кръчмата като дом.
• Книгата. Проза.
  
• Фотографията. Тъмната стаичка.
  
• Къщата. Край морето.
  
• Светът. Дотам и обратно.
  
• Кариерата. Академична и алтернативна.
  
• Издателството. Художествена литература.
• Списанието. Moe.
  

Следва продължение...

Дотам и обратно

Пише ми се за адски много неща. Пиша, за да процесирам и с потрес установявам колко ограничени са възможностите на процесора ми да обхване всичко онова, което е живият живот. Overwhelming. Не обичам, когато думите ми изневеряват. Думите са моята територия, елементът на моята виртуозност, сигурност и сила. Напоследък имам чувството, че с тях се движа по твърде тънък и твърде хлъзгав лед...

Във влака, неделя сутрин, баби. Набързо разбираме кой накъде пътува, колко деца има, колко внуци, кой е умрял, кой се е родил. Въобще, ако служителите в съвета даваха информация с такава готовност, животът ни щеше да е много по-лесен. Разговорите навлизат в битовите подробности на пердетата (очни и дантелени), ревматизма и тазгодишната суша. Аз пътувам сама. Всъщност, не. С априлския брой на списние едно, който за съжаление е толкова ослепително бял, че след пет минути в ръцете ми и във влака вече е сив. Чета списания като книги - от корица до корица (дори нещата, които всъщност не ме интересуват, защото в едно имат таланта да ги напишат така, че да искам да ги прочета), с почивки и паузи за "елементи на разсъждение".

Първото, което ми прави впечатление, е снимката на Денката сред контрибуторите. Денката е приятел и пич. Денката всъщност се казва Денис Коробко и преди малко по-малко от година разкри пред мен очарованието на едно джаз-мазе, наречено Куфара, в което оттогава съм прекарала не една незабравима вечер на мента и мляко, пиано и приятели. Разбирате, нали, този специален коктейл от зле осветено (хладничко) мазе, джаз, мента с мляко, пиано на живо, старомоден кенеф със старомодна френска закачалка, старомодни куфари (hence the name), старомодна емайлирана кана и приятели. Това всъщност е друга тема за друг пост, но снимката на Денката с малката ехидна усмивка зад очилата и в ъгълчетата на устните as usual - на страниците на списанието събужда от мен странна смесица от радост и гордост. И сантименталност. Hey, I know this guy. Споменавам го, защото Д. е много близо до усещането ми за живота такъв, какъвто си го представям. Живот, който се дели ясно и отчетливо на две категории - 's got the blues, baby и точно обратното. Нещо толкова неподатливо на дефиниция и лесно изплъзващо се, примесено с изветсна доза носталгия и тонирано в сепия, но разпознаваемо именно в детайлите. Но за това, наистина, друг път.

Обичам предговори, които ме хващат. Editorial-и, които имат какво да ми кажат. Въобще, думи, които звучат лежерно и леко захвърлени, но прекалено смислени. Като тези на Веселин Трандов. Нещо, в което мога да се припозная. Нещо, което да ме накара да мисля. Нещо, което мога да направя свое:

re: Аз съм/искам да бъда:
млада (с всичките изключително плашещи и вънуващи опции, които произтичат от това)
позитивна (like, all the time)
динамична (в определени ситуации)
добра (в това, с което се занимавам)
доволна (от това, с което се занимавам)
алтернативна (в смисъл - психо. in a nice way)
широко скроена (но не съшита с бели конци)
критична (но не в критическата)
интелигентна (нали?)

Обичам:
себе си (we should talk about this)
другите (в индустриални количества)
хумора (с тънко нарязан лимон)
иронията (особено "авто")
"наш'те планини зелени" (и изобщо всичко зелено, синьо, червено, жълто - pure)
сладко и солено (едновременно)
екстремистите (но само умерените)
града (въпреки всички селяни в него)
селото (автентично)
живота (чат-пат)

Искам:
здрав дух в здраво тяло (и въпреки това продължавам да си ги разбивам всекидневно)
да спрат да ме занимават с глупости (но продължавам да не знам как да отказвам)
да спечеля от еврофутбол (но не ми стиска да залагам)
да направя филм/роман/изложба/кабинет по астрология/алтернативна медицина/кръчма (just to name a few, но се съмнявам в способностите си)
да променя живота си (но все отлагам за другия понеделник)
още и още, и още (но изпадам във фрустрация само като си помисля... мисля твърде много)
да живея в нормална страна (но въпреки това стоя тук, yes)

Sounds like a pretty good plan, eh. Мисля, че това ми липсва напоследък - планът. Погледът. Яснотата. Острите очертания. Стабилността. Сатурн-Нептун по оста ми първи-седми категорично си казва думата. Колебая се, както не съм се колебала никога през живота си. Липсата на стабилност ме измъчва, както не ме е измъчвала никога през живота ми. Задавам си въпроси, които никнат като гъби след дъжд, десетки и стотици в минута. И понеже не мога да ги процесирам всичките наведнъж, и понеже от всяка дреболия произлизат десетки други, просто блокирам. Не се тръшкам, не изпадам в депресии, относитено фукционална съм, но не съм "аз". Приличам на пъзел с 2000 части, добре разбъркан и пръснат по пода. И нямам никаква идея откъде да подхвана. А може би това е идея! Някъде в старата квартира има един гигантски неподреден пъзел. Може би, ако се опитам да сглобя нещо на външен план, вътрешно също нещо ще се намести. Просто очаквам онзи "а-ха" момент, повече от всичко искам да чуя онова кликване, прищракване, което анонсира, че всичко си е по местата и добре смазаните зъбчати колелца ще се задвижат всеки момент в правилната посока. Yeah, f*ck, go figure.

Ще завърша с любимия ми цитат напоследък. Очевидно имам твърде много свободно време, щом гледам Judging Amy по Холмарк.

We're all a mess of contradictions.
Dying doesn't change that.

Desiderata

Go placidly amid the noise and haste,
and remember what peace there may be in silence.
As far as possible without surrender
be on good terms with all persons.
Speak your truth quietly and clearly;
and listen to others,
even the dull and the ignorant;
they too have their story.

Avoid loud and aggressive persons,
they are vexations to the spirit.
If you compare yourself with others,
you may become vain and bitter;
for always there will be greater and lesser persons than yourself.
Enjoy your achievements as well as your plans.

Keep interested in your own career, however humble;
it is a real possession in the changing fortunes of time.
Exercise caution in your business affairs;
for the world is full of trickery.
But let this not blind you to what virtue there is;
many persons strive for high ideals;
and everywhere life is full of heroism.

Be yourself.
Especially, do not feign affection.
Neither be cynical about love;
for in the face of all aridity and disenchantment
it is as perennial as the grass.

Take kindly the counsel of the years,
gracefully surrendering the things of youth.
Nurture strength of spirit to shield you in sudden misfortune.
But do not distress yourself with dark imaginings.
Many fears are born of fatigue and loneliness.
Beyond a wholesome discipline,
be gentle with yourself.

You are a child of the universe,
no less than the trees and the stars;
you have a right to be here.
And whether or not it is clear to you,
no doubt the universe is unfolding as it should.

Therefore be at peace with God,
whatever you conceive Him to be,
and whatever your labors and aspirations,
in the noisy confusion of life keep peace with your soul.

With all its sham, drudgery, and broken dreams,
it is still a beautiful world.
Be cheerful.
Strive to be happy.

Max Ehrmann, Desiderata, Copyright 1952.

ramblings

останах сама за 2 дни, със смесени чувства. уж да работя, а цял ден не съм пипнала още нищо. гледам телевизия и чета блогове. започнах да разглеждам някои от номинациите за Blogger's Choice Awards и се оплетох в препратки. имам твърде много мисли за твърде кратки единици време и не мога да ги проследя и да ги доведа до край... сякаш се намирам в някакъв странен филм с накъсана лента, която прескача ли, прескача... днес имах възможност да хвърля поглед на първите няколко страници от книгата си. на pdf, не на хартия все още. странно е как думите започват много бавно да придобиват някаква друга плътност, някакъв нов живот. странно е чувството да ги наблюдаваш и да си мислиш, това няма нищо общо с мен... наистина трябва да се хващам на работа.

кино (и жени)

В старото-ново кино Ларго (на Раковска до НАТФИЗ) в момента текат Дни на съвременното българско кино. Аз не съм човекът, който може да съчини качествена критика/рецензия на каквото и да е. Но обичам киното... не мога да кажа, че го обичам повече от книгите или музиката, или фотографията, или... просто го обичам по специален начин. искам да гледам филми, мога да гледам филми почти непрекъснато. нека други да пишат за тях:

• Писмо до Америка - 2000, 105’, реж. Иглика Трифонова
  
• Пазачът на мъртвите – 2006, 105’, реж. Илиян Симеонов
• Откраднати очи – 2004, 101’, реж. Радослав Спасов

Първият филм живее от своята автентичност. Вторият от актьорите. Третият живее със своята истина. И трите филма живеят поради (или чрез) своите жени - Ана Пападопулу, Диана Добрева, Весела Казакова.

7 признака, че започвам да остарявам

• започнах да мисля по въпроса "що е то козметика и има ли тя почва у нас". аз и моята перфектна кожа напоследък сме в разногласие. преди година чукнах 25 и учебникът по биология от девети клас се оказа прав. това, на което никога не съм вярвала и на което винаги съм се присмивала, се оказа вярно - на 25 започваш да остаряваш. попуших една година и започнах загрижено да оглеждам бръчиците по челото си. вярно, че много се мръщя - когато мисля, когато гледам срещу слънцето, когато се тревожа, абе, достатъчно често, за да идва майка ми да ме пипа по челото укорително. явно са наследствени тия бръчки, 'щото моите са същите като нейните. една вертикална между веждите и три хоризонтални над нея. ерго, спрях цигарите (кажи-речи, представяте ли си как щях да изглеждам, ако бях пропушила на 15?!?), започнах да се плескам с крем и да се заглеждам по анти-ейджинг реклами. започнах дори да посещавам козметичка. потрес.

• забравям неща. някакви. непрекъснато. all. the. f*ckin'. time. откъдето не съм минала, там не съм оставила неща. после ме мързи да си ги събирам. следователно след време се губят. после притежателите им по право (наш'те) си ги искат. аз си правя оглушки. отлагам още малко. после започвам да обмислям как да заплатя набавянето на нови. кофти. за тази цел си взех тефтерче да си записвам. и го загубих някъде.

• изморявам се. твърде бързо за моя вкус. една окъсняла нощ, малко алкохол (малко, mind you), двайсетина цигари (ееех) и на следващия ден за нищо не ставам. поне до обяд. в началото на студенстките ми години не представляваше проблем да изкарам 10 нощни подред, да си посещавам упражненията, да се виждам с приятели, да си вземам изпитите, да си поддържам кореспонденцията и да съм пърфектли файн. сега с топ не можеш да ме накараш да работя след полунощ. понякога и след 10 часа вечерта. имам изпит? не съм си научила? това никак не повлиява блажената ми дрямка. дори когато учех за държавни, пак поспивах поне 8 часа на ден. не се будех, обляна в пот от притеснение, както би се очаквало. спях си като пич. с удоволствие. и горко на онзи, който посмееше да ме събуди. няма такава спешност, която да ме мотивира да будувам. направо не знам как ще изкарвам нощните в клиниката. ще си наваксвам с дневен сън, което ще доведе до там, че и без това вече оскъдните ми социални контакти да ударят нулата. плавен преход към следващите две точки.

• хората са започнали да ме изморяват. за човек като мен, за който общуването с другите е основният смисъл на това да си жив, този факт е доста стряскащ. в действителност напоследък излизам от нас само ако има "нещо да се свърши" и свършващата го трябва да съм непременно аз. достатъчно ми е, ако виждам някого веднъж на 2 месеца. толкова капацитет имам да формулирам мислите си и да ги споделям. зле, много зле.

• мултитаскинг-способността ми драстично е намаляла. ако работя, не мога да говоря на кю. ако говоря на кю, не мога да работя. не мога да уча и да работя в един ден. трябва да имам ден за учене и ден за работа. поради което никога не уча. ако работя, не чистя. ако чистя, не работя. плавен преход към следващата точка.

• работя, работя, работя, работя. кофти, много кофти.

• започвам да се замислям в какъв цвят да боядисам стените. започвам да се замислям какво да сготвя довечера (засега си оставам само с мисленето). започвам да бърша прах, без някой да ме кара. започвам да мия чинии, без да съм дежурна. започвам да се дразня, че е разхвърляно. майка ми ще възтържествува в крайна сметка.
  

остарявам, наистина.

София по Великден

Можете ли да си представите Раковска с две коли на кръст? Не можете? Нищо, имам снимков материал за доказателство. Тръгнахме от вкъщи, минахме през парка, където аз внезапно регресирах в детската градина, срещнахме приятели, обиколихме града (без да се оглеждаме при пресичане), постояхме в Невски, пихме бира с вече-позволени-пръжки и доволни и успокоени се прибрахме у дома...

Ето затова по Великден не бива да се пътува. Това е един от малкото празници, на които София внезапно се превръща в курортен град. Искаше ми се да напиша нещо за самия празник, за духовната сила на трансформацията и такива неща, но всъщност не се чувствам в състояние да вербализирам. И все пак - воистина возкресе, наистина.

Христос возкресе!

Не, тези яйца не са моите. Моите станаха много тъмни, но в крайна сметка не съм боядисвала яйца поне от 10 години. So it's learning by doing. Догодина ще знам повече и ще съм по-подготвена. Другото лошо нещо е, че двама човека не могат да изядат несметни количества яйца :) Къде са децата? Е, те предпочитат шоколадови, но поне е оправдана цялата тази мацаница за радост на децата. Извод: (мисля, че вече всички знаете колко съм луда).

Още не знам дали ще напиша нещо повече за празника. Рядко се случва, но понякога думите ми се изплъзват като стъклени топчета, които се пръскат във всички посоки. Сега само искам да знаете that my heart goes out to you. Бъдете радостни, бъдете с хората, които обичате, бъдете добри... отворете сърцата си за обновлението, за пролетта, за нещата, които ни свързват, а не онези, които ни делят...

Пожелавам ви много сбъднати чудеса.

online tools

• Big Huge Labs - Flickr Toys
• Pikipimp
  
• more at Self-Portrait-Challenge

Пътят към храма

проблемът е, че съм като алкохолик. "малко пътуване" никога не ми стига. два дни са достатъчни единствено, за да ме накарат да се гърча в агония при мисълта за софийските панелки. разочарованието от това, че не отидохме във велико търново, още ми горчи. разбира се, беше по-разумно, откъдето и да го погледнеш. но мен трудно можеш да ме впечатлиш с рационални аргументи. или с "виж, времето е отвратително. от два дни вали." какво? аз да не съм от захарен памук. и разбира се, спира да вали в същия онзи момент, в който сме купили билети за влака. мрън-мрън-мрън. както и да е. ето обещания туристически отчет в картинки:

звукът на чугунена печка с кюнец ме успокоява точно толкова, колкото и звука на нощен влак по релсите. равномерното пропукване, свистене и съскане, онова "бум-бум-бум", което напомня парен локомотив... и навън вали онзи постоянен, ситен дъждец, който се просмуква във всичко, а вътре тялото ми отмаляло се плъзва между чистите чаршафи и сънува наистина ангелски сънища.

... сутрин се събуждам от свирукането на чайника, от разстилащото се ухание на кафе и мириса на дърво... всичко е бавно, не бързаме за никъде, можем да полежим будни още час, да вдишваме, да издишваме в равномерен синхрон, в пашкул от звуци и светлосенки, прокрадващи се през завесите, да гадаем колко е часът, да мълчим, да шепнем, сякаш някой може да ни чуе, сякаш кроим тайнствен заговор... после в един момент желанието да хукнем по чукарите става неустоимо...




... и за нула време се озоваваме на пътя. вали все така. раницата съдържа най-необходимото за няколко часа - вода, сладки, суджук, два фотоапарата. не ви ли прилича на мечо пух така леко килнат встрани?





това е манастирът "Св. Архангел Михаил" в село Долна Бешовица. Селото се намира на 6 км от град Роман, който от своя страна се намира между Мездра и Враца. Може би е по-точно да се каже, че някога това е БИЛ манастирът. Когато го посетих за пръв път преди около 5 години, дясното крило, макар и изгнило, все още не беше рухнало. Към манастира има църква, чиито стенописи датират от 15ти век, а през 19ти век в продължение на две години тук е работил самият Захарий Зограф. Иконите от манастира се намират във Вознесенската църква във Враца. Миналата година сдружение "Долна Бешовица - 2007", чийто основател е Мечо Пух със синята раничка, кандидатства с проект и успя да осигури пари за аварийното спасяване на църквата, което означава, че тя няма да се срине поне на този етап. но, разбира се, there's a long way to go до цялостното възстановяване на манастирския комплекс.

това, което ме втрещява всеки път, когато идвам тук, е животът, който кипи сред развалините. бръшлянът и копривата избуяват отвсякъде, черешите цъфтят, чемширът достолепно обрамчва нещо-като-лехите. винаги ми напомня за Нели и нейната "България 2003", в която пише:

"Самата църква може и да е била навремето златна, но сега е по-скоро кръгла – ниските й стени са накъдрени в полукръгли ниши като пандела. Веднъж обгърната от кротките и полегати дялове на Източна Стара планина и втори път от недовършения заоблен зид, църквата създава особено усещане за уют. Над късите половинести стени зреят безсрамни череши, подобно на уличниците-липи в Шумен. Там дето има руини, има и цвят, и плод. Има и веселие... Съсипните са перфектна хармония между човешки ред и космически хаос – там дето свършва съзиданото от ръката на майстора, започва танца на живота. Върху капителите - небе, връз зидовете – череши.

Веселие кълни, както се вижда от снимката. А може би вълнение, възбуда от допира с руини, който по много специален начин раздвижва въображението на някои по-чувствителни натури като например писателя Йордан Радичков: Когато съм сред развалини, чувствам как душата ми се възбужда, въображението се размърдва и протягайки се, излиза от своето леговище. Не мога да си обясня защо това е така, но пред развалините изпитвам дълбоко вълнение. Всяка една
завършена работа, както и всяка една завършена постройка ми изглеждат глупави и надменни. Предпочитам развалините. В завършеното дело обитава самодоволството. В развалините обитава трагедията. Тя пропълзява из тях или се препича върху тях като някой гущер. Този именно гущер е самата душа на развалините. Вие може и да не го видите, но вас той вижда."

... и така, потребна само на някой случаен скитник, насред нищото се извисява самата стълба към небесата... stairway to heaven... скоро, може би, мястото ще започне да гъмжи от хора, първо проектанти и работници, а някой ден и туристи. и вече няма да е същото. там, където е пипнала човешка ръка, там, където всичко ще е ново и лъскаво, глъч и наплив, гущерите ще се изпокрият в дупките и вече никой няма да ги вижда. градината ще се спретне подредена и празнична и вече никой няма да знае как изглежда неглиже, сутрин, когато леко вали и ние сме единствените хора, опитващи се да не дишат, да не докосват земята, стъпвайки... някой ден само окото на старата ми Практика без светкавица ще помни, че това място е било просека във времето и пространството към Единосъщието на Бога...
... наливаме си манастирска вода "под един крив зид, от една пробита чешма, която тихо ръси над жадните сенки и спомени"... и продължаваме бавно по самия гръбнак на баира, по извивката му, покрай облизаните неотдавна от горски пожар борчета, по черния път и на мен ми се иска да вървим така, накъдето ни видят очите, докъдето ни отведат пътищата... рано или късно все пак обръщаме, пътем срещаме два коня, три магарета, няколко овце, с които се сприятелявам тутакси и това е разбираемо, предвид факта, че ми се падат нещо като братовчедки ;)

... идва време да си ходим. ето така изглеждам аз в типичен туристически вид - син джинсов гащеризон "мотор" и стар пуловер на някой от братята ми, за предпочитане два номера по-голям, яркочервен и развлечен. цялата тази моя цветност на фона на внушителната соц-готика на гара роман:
... пътем се опитвам да снимам през прозореца на влака (защото съм тъпа и не се сещам да изляза в коридора, където прозорците се отварят). успявам да хвана само половината от "необслужвана спирка горна крета" и то именно половината, която няма табелка. все някой ден ще успея да снимам тази странна гара насред нищото, която населява сънищата ми като някакъв символ на спасението.

отгоре стърчат две-три изкорубени къщурки, а навред няма нищо, освен релси, скали и баири. черепишките и врачанските скали са близо и тук-таме в полите на хълмовете лежат сгушени манастири - струпец, седемте престола. искърът, пълноводен от дъждовете, се вие като змиорка, блести и се гъне в дефилето си, заобикаляйки камъка, който не може да пробие.

... виждате ли малката червена къщичка горе на скалата? влакът напевно и неумолимо се приближава към софия. и тук вече наистина започва да ми трепери брадичката, да ми преливат ъгълчетата на очите, млъквам, затапвам си ушите и излизам да вися на прозореца в коридора, вятърът да разхвърля и без това несресаните ми къдриците и само за малко всичко се слива в едно, всичко става "тук и сега", всичко изчезва и има само вятър, звук от релси, прелитащи черни клони и сиви скали... и мен, малка до съвсем...

... в София с неудоволствие и в знак на протест се препъвам по паважа в първия "Дон Домат" на Веслец за утешително малко "Шуменско специално" и чесново хлебче с кашкавал. до скоро, път, до следващия петък...

пътуване и още нещо

искам да отделя този пост от предходния. независимо от принципната ми отвратителност на моменти, звукът на сцеплението между влак и релси е нещо, което моментално ме превръща в мило и очарователно създание. дори в същия този влак да мирише на мокри вълнени чорапи, посиняло от отлежаване сирене и въздух, наситен с повече въглероден двуокис, отколкото кислород. дори да е пътнически. дори прозорците да не се отварят. дори да няма парно. или парното да дъни на мах без възможност за регулиране. в резюме - пълното щастие се състои от кафе, вафла, кецове, раница, мп3-плейър и билет за влака. Посоката, от своя страна, ми е относително безразлична. колкото по-дълго се пътува, толкова по-добре. подобно на пърсиг в "зен и изкуството да се поддържа мотоциклет", смятам, че е по-добре да се пътува, отколкото да се пристига.

още като малка съм се успокоявала единствено от грохот на трабантче по лозенски паваж. освен това не съм придирчива към превозните средства. кола с неуточнена спецификация, стига да може да извърви повече от 200 км, също върши работа. както и автобус. явно не съм единствената, която обикаля столицата, за да я обикне, изучавайки маршрутите на произволна автобусна тролейна или трамвайна линия. за целта ви трябва книжка (или вестник) - за прикритие, един талон с билети, бутилка минерална вода и евентуално сандвич, ако не искате да прекъсвате пътуването си по средата, за да се подсилите. освен това мп3-ка и евентуално дигитална сапунерка, с която да документирате куриозите на пътешествията си. нещо като фото-дневник на ърбан действитеността. но, както казах, макар и отдавна, не съм единствената, която е изобретила този начин за утаяване на душевни терзания. питайте ангел игов в "к." или още някого, за когото не мога да се сетя в момента.

освен извор на душевен мир и равновесие, пътуването във всичките си разновидности (било то градско, извънградско, моторизирано, летящо, ходещо, плаващо и т.н.) е неизчерпаем източник на вдъхновение, истории, части от истории, социологически проучвания, съдбовни и налудни запознанства и като цяло - акт от социален или воайористичен порядък. тъй като обикновено го споделяте със случайни хора, произволно можете да избирате от репертоара на ролите според моментните си предпочитания - можете да бъдете наблюдател или действащо лице, с или без запазено място, правостоящ, лежащ или дори спящ пътник. всяко едно от тези превъплъщения крие своите очарования, а също така и недостатъци, върху които няма да се разпростирам тук повече. бегло загатнах, че пребиваването в безцелно движещо се транспортно средство, може да има и силно терапевтичен ефект. очевидно, докато сте във влака, не можете да бъдете нито на празничен обяд при баба си в казанлък, нито можете да изпратите на шефа си онзи ужасно важен документ, за който ви звъни вече цял уикенд. "ало, ало, не те чувам. влакът влиза в тунел, нямам обхват тука" е кажи-речи префектния изход от всякакви подобни ситуации. а влакът, в продължение на тези няколко часа, в които се движи от гара А до гара Б е перфектното убежище. синьо лято и безметежност. на единствения възможен фон:

R.E.M. - Losing my Religion

перхидролки и други чудеса на природата

i've been such a bitch lately. или перхидролка, както наричам по нашему този начин на поведение. изразява се главно в цупене на устнички, треперене на брадичката и тенденциозно пренебрежително мълчание в случай, че ти е скършен хатърът. срам ме е да си призная, но е факт. неприятно за околните, особено за онези, които - доброволно или не - прекарват повечето време от деня си покрай мен. първо се оправдавах с пмс, после с цикъл, после със сатурнова дупка, а накрая като ми спряха и цигарите (от солидарност), нещата съвсем загрубяха. не искам да се оправдавам. не се харесвам такава. но изглежда, че е част от програмата "кажи ДА - опитай всичко!" аз не съм това, нали знаете. аз съм пич. have a break. have a kitkat. опс, забравих. когато не пуша, ям вафли. когато ям вафли, дебелея. скоро ще започна да се търкалям и ще трябва да си сложа контактни лещи, защото ще си блъскам очилата в паважа при всяка обиколка.

споменавам всичко това встъпително, за да сте наясно какво е да пътуваш с мен, когато съм перхидролка. честито на печелившите.

26 and still counting

От полунощ в родителката провеждаме следния разговор:
- Честити ми рождения ден, дееее.
- Няма. Ти си родена чак в 14.30.
(Според Ваня Великолепната - в 14.35)

- Ти въУпще не ме обичаш!

Момичета и момчета, тази година реших да си спестя лудницата с 60-те човека гости, които не се познават помежду си и аз изпълнявам ролята на увеселител. Затова ме очакват хора, пътища и автомобили - демек влакове, релси и манастири. Ще приложа подробен отчет с фотодокументация. Пожелайте ми слънце, всичко друго си имам.

Ахой!

my blog, the shapeshifter

наистина се нуждаех от тази промяна. черното започна да ме изморява. красиво е, защото допуска контраст с цветовете, но след време натежава. още не знам дали новата ми дрешка ще се задържи. трябва да свикна, че панелът е от лявата, а не от дясната страна. хм... изглеждам ли ви като човек, който си няма друга работа? :) странно, защото си имам предостатъчно.

John Mayer - Your Body is Wonderland

stuff

Вчер а с Бистра първо минахме през Хеликон до бившето кино "Витоша", та си спомних защо избягвам да влизам в книжарници и прилежно заобикалям Славейков :) Просто не мога да потисна желанието да купувам, купувам, купувам... знаете ли какви прекрасни детски книги излизат? Просто... още една причина да имам деца :) Няма да изглежда глупаво, че препрочитам цялата световна детска литература.

В крайна сметка си взех "К." - вторият сборник с разкази на Ангел Игов и "На копието ти, любими!" - стихове и истории за мъртви мъже и любови на Бинка Пеева, alias copie. Първата е малка, джобна почти и разказите в нея са очарователно свежи, леки, с едно закачливо намигване, препратки. При това аз не обичам разкази, никак. Или да речем, много избирателно. Втората книга е отпечатана много красиво от "Фондация КОМ", може би ето такъв цвят хартия, една идея по-светла и красиви изчистени шрифтове като перли... и не за първи път ми прави впечатление колко различно звучат текстове на хартия, колко по-плътно, по-близо, конкретно. А Б. купи "Майките" на Теодора Димова за майка си. (Вметка: днес вечерта има среща с Теодора Димова в къщата-музей "Иван Вазов", на ъгъла на улица "Иван Вазов" откъм Раковска. От 18 часа.) Срам и позор, но аз още не съм прочела нищо от нея.

После Б. ме заведе на едно разкошно място в един разкошен заден двор, където правят умопобъркващо вкусни торти и сервират мляко с мед и канела в красиви бели порацеланови чаши на сини цветя. Има нещо от края на 19-ти век, да кажем. Умилително. Мястото се казва Вила-нещо-си и се намира в една пресечка на Иван Асен I, но разбира се съвсем не знам коя :)

Хм, и не знам как да завърша този пост елегантно. Just babble along.

Smashing Pumpkins - Disarm

Thanks to Bistra once again :)

четене за всички :)

***
Пита ме момчето ми кога ще стана малка,
за да може донасита с мен да си играе,
за да не стои самичко с немите играчки -
с тях да си приказва
и в очите им студени да наднича.
Пита ме момчето ми кога ще стана малка,
а пък аз отвръщам уморено:
”Сигурно когато остарея”.
И сега то вече ме препира:
”Мамо, скоро ли ще станеш стара?”

- Даря Хараланова


Следобед

Съвсем е мъничко момчето,
по-мъничко и от момчето,
което в своето креватче
прегърнало е като братче.
Докосва го насън и свира
носле във лапите му меки.
Момче с мече - прашинки леки
във стаята ми. Сред всемира.
И аз над тях. И страх в сърцето,
когато дръпвам пелената -
помислила си за войната, -
за да завия и мечето.

- Даря Хараланова



ЗАЙЧЕ
Мама няма още три. Куклата приспива.
Като куче изведнъж
куклата завива.
Пули се към мама тя -все по-грозна става.
Мама тъй я хваща страх,
че се напикава.
Мокра в ъгъла скимти - нищо не разбира.
Казват й - мълчи дете,
майка ти умира.
Тихо, не плачи дете - ще ти купим зайче.
Мама няма още три.
Мама спря да плаче.
Зайче ще си има тя - как се радва само.
Няма мама на кого
да прошепне "мамо".

- Иван Методиев



Смея се

Евгени се взира
в моите зеници
и казва:
Мамо,
виждам ти гледните точки.
Закачени са точно в средата
на всяко очно яйце.
И аз те обичам.

- Nika



"Искам моето стихотворение да е
едно такова блестящо,
и да се казва „шарени камъчета”.
Мамо, къде съм била, когато ти си била бебе?
Как така ме е нямало? Трябва някъде да съм била?
Нито даже в София ли ме е нямало?
Нито даже в нашата къща ли?
Имаме ли албум, за когато ни е нямало?
Имало ни е, но ти не знаеш.
Вятърът ме гъделичка. Почеши ме, мамо!
Обичам те повече от любов.
А всичките хора нали са добрички ?
Слънцето ти нарисувах, виж - има бодлички.
Но ако ми грее в очите, ще му набия кръглото.
Мамо, приличаш на принцеса, а аз на вълк,
защото съм най-силното момиченце на света.
Колко километра тежа?
Не искам никакви братовчедки, искам сестричка,
но да се роди пораснала.
Дразнят ме бебетата, защото само пищят.
Аз съм никой и не искам нищо. Нищо не искам!
Разбери се от думата, остави ме на мира, сто пъти ти казах –
аз съм никой и не искам нищо.
Не искам да порасна, за да съм вечно твое дете.
Сега ще построя къщичка за прасенце.
Хей, прасенце, бъди добър човек,
за да знаеш в коя посока си.
Вятъра духа из ведро.
Може ли такава хубава дума да се появи?! Сняг...
Обаче къде са му снежинките."

(не знам кой е авторът. ако случайно се препъне тук, нека ми се обади...)

• Филифьонката, която вярваше в бедствия - Туве Янсон
• The Cat Who Walked By Himself - Rudyard Kipling
• Мистър Бог, тук е Анна - Фин (превод by me)
  

За съжаленение не успях да намеря превод на "Котката" на Киплинг на български в нета, макар че имам ясен спомен, че дори лично аз съм я превеждала...

coffee & cigarettes

Maternity Bliss, Mixed Media by Kelly Rae Roberts

Събуждам се. Разтърквам очи. Понякога отивам да направя кафе, но по-често то вече е готово :) Посядам в леглото и няколко минути гледам в точка. После пускам Анимал Планет. Или сутрешните блокове. Обичам да гледам сутрешни блокове. После паля цигара, отпивам една глътка, кафето вече е изстинало поносимо. Бавно, един по един, започвам да проверявам блоговете, които чета. И днес ми направи впечатление, че в повечето от тях се говори за деца. И техните майки. Е, това не е тайна, че откакто се помня, искам да имам деца. В пети клас още не знаех как точно става тоя номер със секса, но четях Д-р Спок (това имаше тогава). Нощем си мечтаех как ще съм мама. Сънувах бебета. Изобщо, видът на нещо малко и новородено, винаги ме е умилявал. Имам горе-долу еднакви реакции на бебета, котета, кученца, костенурчета и всичко, което е малко и безпомощно. После магията и удивлението, които разстилат около себе си, когато започнат да осъзнават света. Когато всичко е ново и ВСИЧКО е чудо. Могат да се забавляват с часове със зелена капачка от бира. Или със спукан балон. Имат тънки пискливи гласчета, с които съобщават на света за това страхотно, никога невиждано нещо, което току-що са открили за пръв път в историята на човечеството. И което харесват!!! Или изобщо не харесват!!! С много удивителни.

Любимите ми представи винаги са включвали топли, сгушени в мен деца, които миришат на сапун и мляко и бавно заспиват, докато им чета. Всичките ми детски книги са събрани в една гигантска ракла и очакват този момент. Пипи и Алиса, Мечо Пух и Лили на морското дъно знаят, че скоро, съвсем скоро ще дойде времето, когато отново ще оживеят в света на едно съвсем ново човече. Очарова ме дори идеята, че няма да спя, че ще се стряскам насън, когато е прекалено тихо, че ще пера дрешки, които много бързо ще омаляват и ще бъда част от тълпата, която населява южния парк напролет... Мисля, че няма нищо, което може да стопли сърцето ми повече.

Единствената ми шестица по рисуване в цялата ми учениеска кариера се дължи на малък глинен торс на бременна жена. С широк ханш, прекрасни гърди и изваян гръбнак. Подарих я на майка ми за 40-ия й рожден ден. Сега мама ще стане на 50, а понякога още изоглежда като момиченце, толкова красива и млада. Толкова малка, че всички се чудят как ни е родила тримата, които в сравнения с нея изглеждаме като исполини. Само мама знае какво е преживяла, колко сме различни, колко сме своенравни всеки по своему, колко сме умни, но колко глупави неща правим... И само аз помня как съм преписвала тетрадки по литература в два часа през нощта - не защото е имало грешки, а защото са били грозни :) Или с криви полета. Да, спомням си, че никак не ми харесваше. Както никак не ми харесваше да се нямеря по средата на стаята, затрупана във вещи, а всички рафтове, шкафове и чекмеджета - празни. С първото постигна успех, станахме едни от малкото грамотни хора на нашето поколение. С второто... е, както казват братята ми, "ти си доста мърлявичка". Какво да се прави, така е. Но с тръпка предчувствам как ще се уча да бъда подредена заедно с моите собствени деца. Как ще превръщам подреждането в игра. Защото всичко може да бъде игра, ако го правиш с мама.

Ели казва, че когато имаш деца, внезапно започваш да кореспондираш с родителите си. Внезапно се улавяш, че казваш същите думи, които "никога няма да кажа на децата си". Или че правиш точно обратното. Но винаги, винаги, there is a reference. Не можем да се освободим от това, подозирам. И въпреки това винаги ставаме по-добри родители. Но само, защото имаме на какво да стъпим, да се опрем на грешките на онези преди нас. И странно, но подозирам, че няма да съм много различна от моята собствена майка. Нищо, че винаги съм се заричала да съм ТВЪРДЕ различна. От кармата си не можеш да избягаш. В хороскопа ми твърде ясно личи, че съм нейна дъщеря. Твърде много си приличаме. Тя има АС в Козирог, аз имам Луна там - в шести дом, домът на грижата, а Луната е символ на майчинството. И макар че Нептун в пети омекотява нещата, Луната държи на своите принципи. На правилата. Мили ми деца, никак няма да ви е лесно. Ще ви се наложи да четете, да бъдете грамотни, да знаете боговете от гръцката митология насън, да миете чинии и да изхвърляте боклука. Да се обаждате, когато ще закъснеете и да оставяте бележки, когато излизате. Ще имам телефонните номера на приятелите ви, но обещавам, няма да се обаждам през час да ви проверявам. Ако дай Боже сте музикални колкото баща си, ще свирите на пиано (или цигулка), ще пеете в хор, ще ходите на танци и плуване. През лятото ще живеете на село. Ще познавате България. Планините й. Тайните скришни кътчета край морето. Ще знаете как се опъва палатка и ще си носите спалните чували навсякъде. Няма да се страхувате от буболечки. Ще ядете къпини от храста, ще се парите на коприва и ще забравяте бързо. Ще знаете как ухае купа сено в късния юли под небе, заринато от звезди. Ще ловите гущери, ще берете джанки, ще преяждате с лютеница. В сънищата ви ще се промъкват Пинк Флойд, Карл Орф и Берлиоз, а не звездите на Пайнер. Ще ходите на лятно кино в Созопол. И през зимата пак там, без киното. Баща ви ще спори с мен за възпитанието, ще ви опазва от пристъпите ми на "майка орлица" и ще ви учи да играете шах. Ще ви води на Витоша и на село, когато аз съм дежурна. Ще ви взема от детска градина, когато аз нямам сили да помръдна. Баща ви ще ви е приятел. Ще ви показва тайнства, ще ви пали огън и ще ви пее. Ще имате коте. А бабите и дядовците ви ще компенсират моята "правилност".

Пригответе се, време е вече...

Love,
Mama

Това е. Окончателно се провалих като лайфстайл герой :)
Сигурно съм полудяла. Пролет е.

• Baby's Named a Bad, Bad Thing

ветровееее...

... хаха, това не беше ли една песен на баба ви Лили? Всъщност предпочитам "Ветре" на Исихия. Та, веят ме мен едни, не е за вярване. Вече мога да споделя "тайната", че книгата е готова, изпратих я миналия понеделник в издателството и сега, надявам се, художниците на корицата ще се отнесат с нея мило. Още една тайна - то скоро ще се разчуе - редактор ми е самият Маестро, Г.Г. А той е великолепен редактор, внимателен, нямаш чувството, че се намесва грубо, напротив - след първоначалната истерия всичко потръгна леко и крайният резултат е очарователен - според мен.

Открих тръпката на хазарта. Всъщност винаги съм подозирала, че имам склонност да поемам импулсивно рискове и съзнателно съм ги отбягвала. Но тъй като съм вярна на мотото за тази година, I took a chance. Разбира се, споходи ме късметът на начинаещия. И после ме напусна :) Но аз съм упорита, не се отказвам. Другият вариант е да обера кварталната бакалия, ама все пак нека останем в рамките на закона ;) И всичко това като следствие от върховната ми глупост и стремежa да отбягвам надвисналите неприятности, докато не ми се стоварят с гръмотевици от ясно небе. Да не предизвиквам съдбата, но нали беше казано fortes fortuna adiuvat - тя подпомага смелите :) Но кой да предположи как ще се издъни вчера Байерн (знам аз, не са ми симпатични), а Сантандер ще омлати Валенсия с 2:0... потрес, потрес! Днес съм в дилема - цесекарка съм по наследство, но към Литекс съм пристрастна по произход. Пък и ЦСКА са толкова непредвидими.

Какво друго? Пролет, бременни, бременни, навсякъде. Едва проходили бебета, в парка няма къде да се стъпи, къде да се седне. Много е хубаво! Случайна среща с Бистра ме усмихна :) Разговори за литература в скришни форуми. Miller Textbook of Anaеsthesia. Двата тома с твърди корици тежат къде 15 кг и наброяват 3000 страници... но да държиш таква книга ти дава странното усещане, че в нея се крие някаква тайнствена сила, която ще премине върху теб. ..

Нека останалото да е само мое... засега.

П.П. Ъпдейт на линковете - блоговете, които следя.




(c) Penelope Dullaghan at The Girly Show
Courtesy of: Denise Andrade - Boho Girl
Boho Girl Photography

apropos, this is my gorgeous friend Bella on the left :)

С голямо закъснение: Честита Баба Марта на всички! Бели-червени, много щастие, много пролет, много слънце, много вятър в косите, море в краката и сол по кожата ви пожелавам :)

малкият мъж и малката мис

на двамата им стига кутийка от кибрит
с тапети на сини и розови зайчета
пожълтели от цигарен дим
със звездно небе на тавана
от пластмасови флуоресцентни звезди
точно над мястото
в което се събират сънищата и прегръдките им
и на стената - църква
имат си още телевизор
огледало
два компютъра
(с интернет)
два стола
две чаши
две вилици
и гардероб на който му липсва вратата
горе отляво
и още
прозорци
през които се вижда само синьо небе
толкова високо
не стигат даже короните на дърветата
и кому са притрябвали завеси
имат хлебарки които изпълзяват
на тъмно в банята
затова тя мисли да намери котка
(за хлебарките)
да боядиса стените в пастел
да остави звездите
но кому са притрябвали завеси наистина
когато е тъмно
и той свлича дрехите й като люспи
тя свети

много постове в драфт-а

пролет. умора. но не пролетна. умората на ненаписаните думи, когато не знаеш откъде да започнеш, за да наваксаш. затова по-лесното: поезия. апропо, обичам ви. вие си знаете.

може би Магдалена

кажи ми Хавиер
какво е да живееш на Calle de La Magdalena
в Мадрид
кайе - виж каква обла дума
сигурно е застлана с калдъръм
който денем попива слънцето
като водата
и нощем Хавиер
когато излизаш с жената
през френския прозрец на мансардата
поливате градинката на покрива
мушкато и мащерка
два стръка домати
босилек
билките Хавиер
помнят наместо теб
беглите ласки на женски ръце
а калдъръмът помни морзовия код
на токчетата
под сводестите им стъпала
изопнатите сухожилия
изящните глезени
когато идват
твоите жени
звънтят за да ги чуеш отдалече
но кайе Хавиер
не е улица а съдба
може би Магдалена
ще дойде боса

Soundtrack: Volvera el amor - Malediva

when i am an old woman

When I am an old woman I shall wear purple
With a red hat which doesn't go, and doesn't suit me.
And I shall spend my pension on brandy and summer gloves
And satin sandlas, and say we've no money for butter.
I shall sit down on the pavement when I'm tired
And gobble up samples in shops and press alarm bells
And run my stick along the public railings
And make up for the sobriety of my youth.
I shall go out in my slippers in the rain
And pick flowers in other people's gardens
And learn to spit.

You can wear terrible shirts and grow more fat
And eat three pounds of sausages at a go
Or only bread and pickle for a week
And hoard pens and pencils and beermats and things in boxes.

But now we must have clothes that keep us dry
And pay our rent and not swear in the street
And set a good example for the children.
We must have friends to dinner and read the papers.

But maybe I ought to practice a little now?
So people who know me are not too shocked and surprised
When suddenly I am old, and start to wear purple.

Jenny Joseph

friday. grey's anatomy day.

Okay, since I am lurking a lot of time around arenabg,

I have to officially admit -

I'm a "Grey's Anatomy"-Addict.

Live with it!