Лаконичен монолог на раздялата

Не биваше да събирате
толкова много чудовища
в една постеля.

~*~

Когато няма друг,
и няма друго,
морето ще отстъпи бреговете си,
луната ще отвърне поглед,
ще секне приливът,
разкривайки убежището
на две големи, грозни риби -
последните представители на вида си,
ще пада сняг
в посока -
към небето,
ще посинее въздухът
във спазъм
от ненадейното разголване
на самотата,
и след това ще бъде
малко
тихо.

Ще спи Вселената,
за да забрави.

°°°

Трябва първо да ни завие пръстта.
Да наметне земята отгоре
пъстър юрган
от кленова шума.
Да паднат кестените.
Да се съблекат акациите,
за да ни стоплят,
когато няма друго.
Трябва сълзите да се върнат
на небето
по бавния път на водата.
Да забравим всичко,
в което сме вярвали.
Да научим езика
на дъждовните червеи.
Да нахраним с плътта си
зеленото бъдеще на тревите.
И да мълчим
до преливане.

Тогава
ще дойде
първата неделя
след първото пълнолуние
след пролетното равноденствие
и ще прогледнем в тъмното.

Няма
бързи начини
за възкръсване.

Без думи

photo courtesy of Бистрето

ничия земя

Или в пространствата помежду,
усещай същността си като мълния ~ Лакшманджоо

в пространството
помежду
не допускаме случайни грешки
всичко се свежда до
умението да приютиш жестовете
рано сутрин
когато територията на телата ни
е още ничия
и затова без никакво усилие
пристъпваме
оттатък зèниците

Молитва

Да има Небеса.
Да слязат в мене,
когато съм достатъчно голяма
да ги износя и да ги зачена.
А мене вече
да ме няма,
няма.

Има едно място...

... създадено от човек, когото много обичам. Населявано от хора, които започвам да обичам. Или... населявано от думите на хора, които... Или...
Има го това място, където се случва да напомням, че предпочитам да съм Яна. Защото Бояна ми звучи почти като д-р Петкова ;) Във всеки случай, има го това място, където се раждат разни неща. Под пръстите на талантливи хора. Елате ни на гости. В ГЛОСИ :)

Пък аз съм влюбена

В съвършеното бебе. Най-красивото и синеоко дете на света. Най-чаровното, усмихващо се, малко, миниатюрно, перфектно същество. Което на крехката осем-месечна възраст вече си знае цената. И умира да разиграва мама с играта "аз ще изхвърлям от кревата, каквото ми попадне, а ти ще го миеш и ще ми го връщаш обратно".
Пу, пу, да не са му уроки. И Господ да им е на помощ на девойките :)
А сега, лека нощ :)

Обет за мълчание

Отглеждам
Вавилонска рибка
да ви превежда
синьото
в очите ми.

Животът на другите

Das Leben der Anderen

Вманиачила съм се по този филм. ГДР в началото на 80-те години, Щази, Стената.

Някакси животът ми се стече така, че Стената ми падна не само пред очите, ами пред входната врата.
От народ по улиците не можех да стигна до училище и нощем не можех да спя, защото народът си чукаше парченца от Стената под прозореца ми.

Така че някакси това е свързано с личната ми история. Филмът е сниман на места, на които съм живяла. На улици, по които съм минавала всеки ден. И в главната роля е най-любимата ми германска актриса, Мартина Гедек.

Можете да си го изтеглите от Замунда, но не ви препоръчвам да го гледате с наличните субтитри. Просто една реплика няма правилно преведена. Аз вече го преведох, сега псувам Subtitle Workshop и правя субтитри. Около 15-ина минути от филма дневно. Много тегава и гадна работа, но към края на седмицата може да съм посвършила и ще ги кача някъде за обща употреба.

Нови дрешки за блога

Бисето се е върнала и вчера бяхме в Мара. И понеже тя е твърде мила и няма да го каже, аз ще кажа, че сервитьорът е противен. Ама рядко противен тип. Поне на мене рядко ми се случва да срещна някого, който да ми е неприятен, защото ми сменя пепелника. Или не го сменя. Или ми вдига чинийката за чая и после трябва да си сложа торбичката - в пепелника. Или ми се сърди, защото искам да си поръчам нещо. Или защото искаме да му платим. АРГХ!

Бисето също така ще ходи някъде да си почива от почивката в Америка ;) А пък аз ходих в Родопите миналата седмица, за два дни. Единият го прекарах почти в делириум, защото тръгнахме след нощно и аз не бях спала изобщо. Така че провлачих краци из Ягодинската пещера и Дяволското гърло и само при мисълта за баири ми се повдигаше. На следващия ден обаче, свежа и отпочинала, нямаше сила на тази земя да ме спре. Е, не е Мальовица. На края на деня си мислех, че може и още. Тоест този път не изпаднах в опиянение какъв съм пич, който се катери като коза по баирите ;) Всеки път си мисля, че "аз това не мога да го кача" и в крайна сметка го качвам. Повече на инат. И на почивки през 20 метра денивелация.

Нищо не се равнява на онова новогодишно катерено до Мусала в сняг до кръста, когато мислех, че ще получа инфаркт, защото предния ден бяхме ходили в Созопол. И аз каквато съм кекава, не понесох лесно бързия преход от кота нула на 3000. Тогава наистина си беше на инат. Обаче П. отдавна ми знае номерата. "На бас, че Яна няма да се качи до еди-кое-си колче" и Яна може да се качи и до Еверест. Само дето на връщане бях умряла от студ (неподходящи обувки), стичаха ми се сълзите и повтарях, че "не мога да направя нито една крачка повече." В крайна сметка благополучно хванахме предпоследната кабинка на лифта до Боровец, където ни чакаше компанията и аз проспах Нова година в състояние на пълно изтощение. Обаче имам едни геройски снимки на върха. И история за разказване.

In other news, миналата седмица по празниците всички колеги ходиха на море, планина или просто си почиваха вкъщи, само зайците ни скъсаха от дежурства. Пък аз се очертавам като карък, защото току застъпя, току са се чули сирените на някоя линейка. Останалото е адреналин. Засега жертви няма и аз още съм жива.

И ми се иска да изпадна в някакво лирично отклонение за красотата на природата, но всъщност никога не ме е бивало в пътеписите. По минарета си падам. И по родопски клин. И по въздух, който е токсичен със съдържанието на кислород в него. Падам си и по кадифено зелени поляни, баби в пембени престилки и отворен Schiebedach над главата. Падам си по места, където има много вода. По мърляви кучета. По сняг през септември. По мирис на борова гора. По стръмни пътеки. По паднали телефонни батерии. И по приятели, които обичам...

Лятото вече се вижда откъм гърба, а аз така и не разбрах кога мина, докато бях заета да се паникьосвам за това или друго. И пак съм във вечното си състояние на "чакам следващото лято". Но докато го чакам, смятам тази година да се пробвам с опитомяване на зимата. Мирише вече сутрин на озон... и ми харесва.

Лудост

Когато учех за матура по математика, сънувах числа. Гигантски, свръхголеми, триизмерни числа в пространството. Когато чаках да ми дойде писмото за изпита след втори курс (в него трябваше да пише по кои дисциплини ще ме изпитват), сънувах стотици, хиляди писма, изсипващи се от небето, една голяма планина от писма, които отварях и във всяко едно пишеше: "Анатомия и физиология". Когато истинското писмо дойде, в него пишеше - същото. (А Хари Потър го четох чак 1-2 години по-късно.) Когато учех за държавни изпити и решавах по цял ден тестове, сънувах огромни букви A, B, C, D, E, в които се спъвах и блъсках насън. А сега... сега сънувам диагнози, резултати от изследвания, визитации, болни деца, монитори, които светят и аларми, които пищят. Изморително е. Искам си черната дупка на моите безпаметни сънища, в които е напълно тихо, тъмно и топло, и никаква тревога, никаква мисъл не прониква. Искам, поне когато спя, да ме няма.

Разчупване на ледовете

Не знам откъде да започна да разплитам кълбото на натрупалите се мълчания...

Вече не познавам себе си. И когато сутрин се срещна в огледалото с някаква нова версия на "мен", тя отново е мъничко друга, още преди да успея да свикна с нея напълно. Това ме прави дебнеща, мълчалива, дистанцирана и напрегната. Липсват ми стройни теории за естеството на нещата. За толкова много години не успях да създам ефективна Утопия, в която да се чувствам на място... и се отказах.

За кураж препрочитам молитвата на Св. Франциск Асизки и 3-та глава на Еклесиаст.

Just breathe :)

The Libertine

През 1660 год. със завръщането на Чарлз II към английския трон, театърът, изобразителното изуство, науката и половите сношения процъфтяват. 13 години по-късно, в разгара на икономическа и политическа криза, Чарлз II моли приятеля си Джон Уилмът, втори граф Рочестър да се завърне от заточението си в Лондон. Джон е морално пропаднал пияница и сексуално активен поет-циник, а кралят го моли да напише пиеса, с която да впечатли Френския посланик. В театъра Джон среща амбициозната, но начинаеща актриса Елизабет Бери, и решава да я превърне в звезда. Той се влюбва в нея, а тя му става любовница. По време на представлението пред френските благородници той изпада в немилост. Умира на 33-годишна възраст от сифилис и алкохолизъм, като на смъртния си одър приема християнската вяра.

Рочестър: Позволете ми да бъда откровен в началото. Вие няма да ме харесате. Господата ще изпитат завист, а дамите ще отвърнат очи в погнуса. Вие няма да ме харесате сега, а по-късно ще ме харесвате още по-малко. Дами, предупреждавам ви: Аз съм винаги готов. Това не е хвалба или празно твърдение, а железен медицински факт. Аз ви го слагам. И вие ще ме гледате как ви го слагам и ще въздишате. Недейте! Ще си навлечете много неприятности и за вас ще е по-добре да гледате от разстояние и да си правите изводите, отколкото да ви се вмъкна под полите. Господа, не унивайте. И вас няма да подмина. За вас важи същото предупреждение. Усмирете жалките си ерекции, докато приключа. Но по-късно, когато се чуакате, а по-късно вие ще се чукате, ще го очаквам от вас и ще знам, ако ме разочаровате - искам да се чукате с моя човекоподобен образ, заседнал в слабините ви. Почувствайте как е било за мен, как е за мен, и се запитайте: "Тръпката, която изпитвам, същата тръпка ли е, която и той е изпитвал? Дали е знаел нещо, до което аз нямам достъп? Или съществува някаква стена на покварата, с която неизменно се сблъскваме в онзи единствен, триумфален миг?" Това е. Това е моят пролог, никакви рими, никакви демонстрации на благоприличие, каквито, надявам се, не сте и очаквали. Аз съм Джон Уилмът, втори Граф Рочестър и аз не желая да ме харесвате.

(...)
Ето го, тук лежи най-после, приел вярата на смъртния си одър. Набожният развратник. Не бих могъл да изтанцувам и половин такт, нали? Дайте ми вино, ще го изпия до дъно и ще разбия празната бутилка в стената. Покажете ми Исус Христос в агония, и аз ще се възкача на кръста и ще открадна пироните му, за да ги забия в собствените си длани. Ето ме, отивам си от този свят, едва влачейки крака. Слюнката ми още не е засъхнала по страниците на Библията. Поглеждам топлийка и виждам на върха й танцуващи ангели. Е? Харесвате ли ме сега? Харесвате ли ме сега? Харесвате ли ме... сега?"

понеже забравям вицове

... ето любимите ми напоследък:

Две блондинки си говорят за ядрена физика. Чуват се стъпки. Едната казва: "Шшт, мисля, че е мъж. Дай да си говорим за козметика."

Американец, французин и руснак корабокрушират на самотен остров. Само пясък и море, ни бананова палма, ни кокосова палма, ни нищо. След малко морето изхвърля една каса водка от останките на кораба.
- Така или иначе ще се мре, - казва руснакът - поне ще се напием до смърт и ще умрем щастливи.
Изпиват една бутилка, изпиват втора, от третата излиза джин и проговаря:
- По принцип изпълнявам по три желания и тъй като сте трима, на всеки се пада по едно. Помислете си добре какво искате.
Пръв се обажда французинът:
- Аз... абе, не че е лошо тука - слънце, море, приятна компания, ама... нали, у дома, Мари, ривиерата... Айде да ме върнеш у дома.
Речено - сторено. Идва ред на американеца:
- Хубаво е тука, добро приключение беше, ама Мери, ранчото, хоум суийт хоум, айде да си ме прибереш у дома.
Готово! Тогава руснакът се оглежда наоколо и казва:
- Еееее, виж колко водка остана. Тъкмо беше започнало да става весело. Върни ги сега обратно!

Един кораб корабокрушира край остров с канибали. Там, на брега, се е строило цялото племе, начело вождът и до него синът му - да се обучава. Излизат корабокрушенците един по един от водата, мокри, жалки и преди да се усетят, вождът вече се е разпоредил - тоя с ориз, тоя с картофи, тоя на шиш, онзи на скара, а този в буркани за зимата. Племето хуква да изпълнява заповедите, а накрая от водата като нимфа се възнася една страааааааааааааашна пичка. И вождът казва на сина си:
- А тая - в палатката ми.
- Ами мама?
- Какво майка ти? Майка ти - с ориз!

Също тук.

... толкова засега :) ъпдейт върху моя милост, soon to follow.

вчера

10:00 ч.
- Ало, търся д-р Петкова.
- Ъъъ? (Информацията търси мозъка...)
- Обажда се д-р Еди-коя-си, изпълнителен директор на Педиатрията към МА.
- Да? (Информацията е намерила мозъка и той е в клиничен шок.)
- Документите ви са на бюрото ми, бих искала да се срещнем.
- Ами... разбира се... (Мозъкът мисли, че бихме могли да се срещнем към края на юли...)
- Можете ли да дойдете при мен днес, до 11:30?
- (???) Добре, разбира се. (What the f*ck?!)

10:16 ч.
- Тази пола става ли? Личи ли си, че краката ми не са перфетно избръснати? Сега трябва ли да се покатеря на токчета? Не? Сандалите стават ли? Айде де, много ме е страх, пожелай ми късмет. Не, не си сядай, ела да ми полееш с вода пред входната врата. Мама винаги така прави, за да ми върви по вода...

10:37 ч. (на спирката на автобуса)
- Мамо, мамо. Обадиха ми се от педиатрията да отивам на интервю. Мамо, направи нещо, направи някаква магия!

10:52 (my inbox)
"Успех. Страхът ще отстъпи на усещане за познато, за предизвикателство, за възможност, ако му позволиш. Усмихни се. Пак :) И спокойно. Аз ти се радвам :)"

11:02 ч.
- Добър ден, търся д-р Еди-коя-си.
- Разбира се, за кого да предам.
- Бояна... Петкова... (Сигурна ли съм, че така се казвах? Да направя справка с личната карта?)
- ДОКТОР Петкова?
- Амиии... да.
- Д-р Еди-коя-си, д-р Петкова е при мен, едно хубаво момиче... Да? Да влезе ли?

11:04 ч.
- Добър ден.
- Добър ден.
- Аз може би малко Ви изненадах... (А? Малко?!?)
- Ала-бала... Блаблаблабла... Много съм впечатлена от СиВи-то Ви. Блаблабла, алабала... Досега не сте работили...?
- Ами... нееее... завърших през ноември... исках да уча уж анестезиология... всъщност в началото исках да уча педиатрия и после нещо се разколебах... и сега...
- Ами, можем да Ви предложим идеалното място в клиниката по Пулмология с интензивен сектор. (Fade out)
- С удоволствие ще Ви приемем в нашия екип като ординатор... Блаблабла...
- Да, разбира се, че искам да работя тук!!! (WTF?) Кога искате да започна?
- Ами, ВЕДНАГА?
- МОЛЯ? (HELP!!!) Аз... ъмммм... мислех да пътувам до Германия за две седмици, ще се върна на 16-ти...
- Можете да започнете и на 16-ти. (Ааааааааааааа!!!)
- А... може ли да започна на първи август?
- Разбира се.
- Блаблаблабла.
- Алабала.
- Много ми беше приятно да се запознаем.
- И на мен... блабла (В кой филм съм попаднала???)

11:15
Welcome to Hysteria Land. You won a Ticket to Insanity Valley.

От брошурката на болницата

Основна дейност:

• Интензивно лечение на деца, нуждаещи се от дихателна реанимация
• Спешна диагностика и лечение на коматозни състояния
• Интензивно лечение на шокови състояния в детската възраст
• Лечение на остри пневмонии, бронхиална астма и други заболявания на дихателната система
• Диагностика и лечение на спешни неврологични заболяванияв детската възраст

Бог да ми е на помощ.

малките тайни на утрото

проглеждам за деня
като новородено коте
намирам те да си отиваш
само временно
оставяйки следи от себе си
по въздуха
да те разчитам
на арабски - по кафето
на френски - по парфюма
да те сричам
по спомените си от снощи
проглеждам в утрото
как си отиваш
само
до
довечера

трамвай желание

качи се
жената с очите които развеждат мъже
жената
с очите които карат други жени
да сънуват кошмари
да дърпат аварийната спирачка
в случай на нужда да разбиват прозореца
с малкото чукче
да си прибират коремите
да си проверяват червилото
да си приглаждат полите
да отбягват погледа й

качи се жената с очите които развеждат мъже
и заплака

Цветно и в картинки

Хубаво беше! Много...
Виждах хората, които обичам и в мен се разливаше една топлина... Бях ужасно щастлива! Човек не може да е щастлив по този интензивен начин много дълго, мисля, защото няма да му стигнат силите...

Всички сияеха. Мария и Марияна казаха толкова хубави думи за мен, че се чудех дали наистина за мен говорят или нещо са се объркали - както в речта на Мишката. Когато Марияна прочете "татко", почти цялата зала се разплака, даже на мадам Несторова до мене започна да й се размазва спиралата. А тя все пак е обръгнала на всякакво четене, пък и рокописа беше чела. В този момент се почувствах много специална. Казах си, че никакви литературни лаври не ми трябват, ако с думите си мога да направя това, значи си заслужава да пиша. Ако мога да докосна не само нечий мозък със сложно завъртяно словосъчетаниe, а мога да докосна сърца с един толкова простичък всъщност текст.


(снимките са courtesy of Бистрето, понеже мойто майче не знае как да постигне фокус с нашия апарат)

Тук виждаме, значи, Соня Несторова как бърше една сълзичка. Аз до нея. До мен е Мила Ламбовска, с която всъщност имахме обща премиера, а до нея е литературният критик Борис Минков, който отегчи публиката до степен на вледеняване. Пу пу, да не те представя критик. А до него е Мишето.

Роклето и обувките си ги бях купила специално и П. каза, че приличам на сицилианска (според мен)/корсиканска (според него) вдовица, която придружава ковчега на покойния си съпруг-мафиот към гробищата и вече тайно се озърта кой ще е следващият. Само тъмните очила ми липсваха. Ама (пазарно отклонение), знаете ли колко е трудно да си намеря нещо подходящо за носене? В момента е плъзнала бежовата мода - аз като облека бежово, бяло или розово и съвсем губя цвят, просто се сливам с дрехите. Другата крайност са рокличките с психеделични мотиви в стил 60-те, които си противоречат с добрия ми вкус. И то не остава много, което хем да ми стои, хем да контрастира, хем да не причинява епилептични пристъпи на гледане.

Като стана дума за епилептични пристъпи, много бях щастлива, че седях с гръб към разпнатото даун-че на стената. За съжаление публиката нямаше този късмет:









Това е олицетворение на любимия ми термин "соцготика".





























А тук сме двете с Мила b&w.

Благодаря ви, защото този празник нямаше да е празник без вас. Думите нищо не означават, ако няма кой да ги чуе...

Обичам ви!

Мария и други природни стихии

С позволението на Мишката ви предоставям есето/речта й по представянето на книгата ми. Утре ще приложа (доста размазан) снимков материал и лични възхищения, но сега нямам сила. Затова останете с Мария. Защото аз я обичам.

Това беше любов от пръв поглед. Щом видя военния свещеник, Йосарян веднага се влюби лудо в него.

Първо я бях чела в интернет, после видях Бояна на живо и тя ме очарова. Няколко дни по-късно имах честта заедно с нея да понеса удара от външния вид на книгата „Така ми е”. Мисля, че го понесохме достойно, оцеляхме и свикнахме. После тя ме покани аз да я представя и ми я изпрати.

Онази досадна отличничка, която аз бях от първи до осми клас, веднага се събуди. Прочетох книгата от край до край и написах първата си реч. Много хубава стана. Ако някой проявява интерес, случайно имам около 20 копия и мога да ви я предоставя.

Там аргументирано и ясно обяснявам защо „Така ми е” е ценна и удоволствена книга, какви теми засяга и защо е изключително важно да си я купите и да я имате. Защото тя е чудесна.

Но тука започва завръзката значи.

Пратих въпросната реч на моя приятел, пратих му и книгата. Той ги прочете, после мълча достатъчно дълго, за да се почувствам изнервена (отличничката в мен се приготви да ревне). И той ми каза: Ти сигурна ли си, че това се отнася за „Така ми е”?

Ти си писала, че това е щастлива и жизнерадостна книга, препълнена със слънце и ярки цветове, и с поне 4 дози домашна лютеница вътре. Аз я прочетох и според мен това е интровертна, приглушена, синкава книга за отминаващото време, което никой не може да задържи или да върне назад.

Аз първо се засегнах, но после се замислих и разбрах нещо много важно за книгата на Бояна, и сега ще ви го кажа, за да ви спестя времето за мислене.

„Така ми е” не е една книга. Това са поне три стихосбирки, и ако я четете хронологично, текстът ще е съвсем различен, отколкото ако четете по друга схема (например 4-4-2). Което ми разкри, че „Така ми е” много прилича на „Игра на дама” на Хулио Кортасар, но е по-хубава от нея, защото е малко по-кратка.

И като продължих да си мисля за книгата на Бояна, аз се осмелих да направя едно обобщение, защото напоследък прочетох доста стихосбирки и едни от тях ми харесаха много, а другите ми бяха ужасни, и ми се иска да си отговоря на въпроса защо.

Според мен „Така ми е” е част от една тенденция от последните години, която аз наричам за себе си постстаромодна поезия. Тя е старомодна, защото в нея се допуска употребата на препинателни знаци, снизходително се приема използването на мерена реч и не е осъдително да се формулират свързани изречения и свързани, логични текстове като цяло.

Като старомодна може да се приеме и тематиката на тези текстове. В тях се говори за обикновени житейски неща – любов, смърт, пътуване. В нея се налага усещането за осезаемост и предметност на поетичния свят. Успокоението и удовлетворението се откриват в дейности като готвене, четене, пушене на цигари, хващане на плетки и други подобни прозаични занимания.

В постстаромодната поезия липсват самоцелно извадени на показ разложени вътрешни органи, секреции и екскременти. В тази поезия не се извършват и осъдителни вивисекции на езика – като анатомичен орган и като вид човешка дейност.

Постстаромодната поезия е съвременна, защото е талантлива, фина, оригинална, с уважение към езика и към читателя, с интерес към живота и наслада от съучастието с него. Тя се опира на познания от различни области на човешкото знание и култура, но е приложна, икономична, недемонстративна. Когато на постстаромодната литература й се присмиват, тя се смее на себе си най-много, защото си знае цената и хич не й пука.

Книгата на Бояна Петкова ми е точно такава – мило и добронамерено четиво, в което се говори за мен. Аз я чета слънчева, здравомислеща. Аз я чета, защото тя говори така, все едно е познавала баба ми. Моята баба много ме обичаше. Мисля, че ако беше жива и можеше да види колко хубав син имам, би била много щастлива и много щеше да го обича също. Баба ми много ми липсва.

Любимите ми стихотворения от „Така ми е” са „Шал”, „В света на малките залци”, „Видовете памет”, „Така ми е”. Много ми хареса представата, че хората биха могли да си разменят очите, и да погледнат света през очите на някой друг.

Мисля, че смисълът на поезията е точно този – тя ни дава възможност да погледнем към себе си с друг поглед.

В „Така ми е” аз виждам моя личен свят, и то по начин, който много ми харесва. Това е книга, която ми помага да се харесвам и да се обичам.

И не ми трябва нищо друго.

- Мария Донева


Междувременно тази реч породи ужасни разправии във форумната литературна периодика. Особено твърде смелото сравнение с "Игра на дама" заседна леко на някои субекти, оперирани от чувство за хумор и усет за (само-)ирония. Тук искам само да кажа, че независимо от силните думи на М., аз съм си аз - имам хубава усмивка. И толкова :)

Happiness

Аз съм един щастлив човек, честно.

В живота ми има толкова много обич, че просто струи отвсякъде. Толкова много хора, готови да ме предпазят, да ме задържат, когато залитам и най-вече - да споделят радостта ми. Да светят, когато аз светя.

В живота ми има толкова много хора, за които съм готова да застана на главата си, ако мога да им помогна. И да се радвам с тях и за тях, когато светят!

Чувствам се опиянена от това внезапно, остро усещане, че нищо лошо не би могло да ми се случи...

Мария е написала страхотна реч за книгата ми, но няма да ви я издавам сега, защото на представянето ще ви е скучно. После ще я помоля за разрешение да я публикувам тук, за да можем да й се радваме всички.

Фасадата на тази книга роди такива шедьоври сред приятелите ми, че изобщо вече не съжалявам. Защото отново си казахме, че се обичаме.

So_HaPpY ‎(11:01):

Хубавото на тази книга е, че разбива някои представи - като начало разбива представите за книга. В това се включва всичко. Чаровно е недоразумението корица. Този шедьовър се чудя дали играе в услуга на Яна или в ущърб. Не за друго - ако не я познава човек и види корицата и вземе, та прочете ще бъде приятно изненадан. Т.е. ще бъде опровергана онази приказка за дрехите, посрещането и ума. Има и друг вариант просто да не я прочете, което пък... ще направи читатели литературни ентусиасти, които са малко

Ако не познавах Бояна, нямаше да си купя брошурата. Но пък сега се сещам за едно главно предназначение - в този вид винаги можеш сръчно да махнеш телбодчето и да дадеш страница на някой ... да си я носи, знаейки колко го обичаш. Защото тази поезия е за такива хора, които обичат.

Хайде

И тук трябва да пляскат и да дойдат да си вземат автографи, а от Жанет да ме изгорят на клада.

И аз да загина млада и зелена в името на литературата )

Съжалявам за екзалтацията. Много съм щастлива.

Така ми е

Девойки и младежи,
лейдис енд джентълмен,

Представянето на книгата ми ще се състои на 03.06.2007 г. от 12 ч. на Панаира на книгата в НДК. Залата май остава да се доуточни.

Ще се радвам, ако прииждате на тълпи, за да споделите каквото там намерим за споделяне :)

За книгата ще говори великолепната Мария Донева (която ще пристигне специално от Стара Загора, за което съм й много, много благодарна). Ще чете актрисата с прекрасното име Марияна Де Мео :)

Апропо, ЗНАМ, че корицата прилича на реклама за Ксанакс или Постинор.
Спестете си коментарите ;)

Обичам ви, да знаете, и ви очаквам!

Яна

I did some writing while away

криво

тукa всичко е
криво
в цепнатините на стълбата
живее семейство гущери
буренът избуява в процепите
на плочника
а кукувицата отмерва времето
едно към кесим

и лехите са криви
всичко расте
където си е поискало
и откъдето се е взело
джодженът редом с магданоза
киселец редом с краставиците
и лозето сякаш е болно от артрит
цялото възел до възел

и думите им са криви
дувар вместо ограда
вратница вместо порта
дирек вместо колче
кьоше вместо ъгъл
всичко вирее според собствените си закони
и да искаш
не можеш да го изправиш

тук не е стигнала още мълвата за правите ъгли
дори от килнатите си радиоточки
под схлупените стрехи
хората още не са разбрали
че животът минава в прави редици
само следобедната им дрямка съвпада
със сведението за река Дунав
на български и два чужди езика

на трикрако столче край пътя
седи прототипът на вещицата
от приказките дето си има гърбици
и бастунът й има глава на дракон
захапал стъклено топче имитиращо кехлибар
тука всичко
е толкова криво
че даже са забравили да умират

(поне от благоприличие)

-------------------------------------------
-------------------------------------------

демографски срив

десет милиона от нашите
несбъднати бебета
са погребани в един
перверзен червен презерватив
с вкус на изкуствени ягоди

-------------------------------------------
-------------------------------------------

Май

Великден отмина,
но истинското Възнесение се случва сега
пред очите ми:
небрежно цъфнали макове върху бунището,
кринолините на божурите между бурена,
бялата шапка на баща ти метната
върху колчето
се полюшва в случаен ветрец.
А ти – с шарени гащи
и бос -
газиш в калта и поливаш
с червената лейка
една роза,
която разцъфва изискано
и се чувства малко неудобно,
малко не съвсем на място
сред цялата тази необуздана
пищност
на възкръсващата ни градина.

Поезия и вишни

Вчера в двора на музей "Иван Вазов" седяхме под вишната и слушахме:

*Стефан Иванов - "Гинсбърг срещу Буковски в публиката"
*Ида Даниел - "Бавните неща"
*Патриция Николова - "Часът на кучето"
*Галина Николова - "Отстрани"
*Николай Бойков - "Стихотворения с биография"; "Писма до Петър"
*Марин Бодаков - "Обявяване на провала"
*Иван Христов - "Бдин"
*Веселина Сариева - "Ощ"
*Мария Донева - "Има страшно"

Това е специално за Бистра, която искаше да й изпратя линкове към български поети.
Разбира се, аз имам своите предпочитания. Стръвно харесвам и обичам едни, никак - други. Това е въпрос на вкус, но не мога да скрия пристрастията си към Мария, която освен че пише фантастично, е най-пролетният и прекрасен човек, който ми се е случвал напоследък.

***
Мръсницата пролет
отново ме кара да искам,
но без да ми каже какво.
Със пръстче в праха
ми пише загадъчни думи,
и вече не мога да спя,
а мисля за тях и гадая.
Запрята полите ми
и ме разсмива, когато
трябва да бъда съвсем достолепна и тежка.
Напива ме с дъжд
и ме кара да бъда различна
от вчера,
и вчера е вече далече.
Показва ми булчински рокли по всички дървета
и само със бременни булки ме среща, и пак ми се смее.
Разплаква ме вечер за блясък в очите мръсницата пролет
и всякак ме кара да искам да бъда щастлива.

- М. Д.

В публиката бяха още Силвия Томова, Яна Монева, Красимира Джисова, Иванка Могилска и както се казва "и др." И аз, разбира се ;)

Харесах си още този сайт.

Приятно четене!

Вино от глухарчета

Енотека ОТТО. Намира се на "Иван Шишман" 37, точно до Мама Миа.
Първоначално се нацупих при идеята да ходим там, защото мислех, че съм облечена неподходящо и няма да се чувствам добре. И действително бях. Облечена неподходящо, that is. Но след първоначалното неудобство много бързо забравих. Това е едно от местата, които са някак... непретенциозно претенциозни. Предразполагат те. Зашеметяват те с грандиозната си селекция. Изкушават те с деликатни "винени мезета" като препечени филийки със зехтин, сол и черен пипер. Отпускат те с изчистените си линии и тихата атмосфера. Единствен недостатък: музиката. Вместо лек ненатрапчив джаз звучи някакъв безличен радио-микс.
Иначе - съботна вечер в София, близки приятели, малбек от Аржентина и... животът е хубав, нали?