Щастлива Нова Година :)

Бъркайте в купата с шарените късмети на Ани:

http://lucks.hit.bg/

Нищо, че някой живее напред във времето... :)

Хормонално недоразумение

It's my middle name. Спи ми се. Непрекъснато. Когато не ми се спи, ми се повдига. През останалото време ме боли глава :)

Може би това ще помогне.

In other news, растем, но не дебелеем :) Засега.

Щастлива нова година, y'all :)

Наистина :)

Това не е нашето бебе, но е абсолютно същото, което видях на видеозона в четвъртък. И освен това изобщо не е бебе, а плоден сак в 4-5 г.с. Бебето още е прекалено мъничко, за да се види.
Аз съм абсолютно луда. За всеобщо забавление д-р Петкова смята, че бебето й (което вероятно в момента се състои от 12 клетки, или някъде там) ще изпадне, ако кихне. Освен това ако няма кой да ме спре, ще си правя тестове сутрин, обед и вечер, за да съм сигурна, че още е там, а не е изчезнало някъде.
Иначе съм добре ;)
Само се чудя дали това странно усещане всъщност е гадене или зверски глад :) Добро дете съм, пия си витамините, слагам си маска в отделението, за да не лепна някой гаден вирус, почти не пуша и се радвам на живота. I'll keep you posted :)

Изненадаааааа!

Скрол даун до долния край на сайдбар-а (ебаси българският!) вдясно и... ВИЖТЕ САМИ!!!

:) :) :)

Cookies & Milk

Бисквити с мляко –
опит да подсладя
отдавна прегорели празници.
От лепкавата сладост ми призлява.

Отвъд острия ръб на мълчанието

Отвъд острия ръб на мълчанието
и все по-навътре -
Фата моргана.
Брегът се отдръпва.

Смело се давя на плиткото.

"ГЛОСИ"-празник на Международния панаир на книгата в НДК

На 9 декември, от 15 до 17 часа, в рамките на културната програма на Международния панаир на Книгата (НДК - 05-09 декември 2007 г.), във фоайе "Запад" на 3 етаж, сте (прелюбезно) поканени за гости и участници в литературния "ГЛОСИ"-празник. В програмата: премиера на книгата на Мария Тодорова "Кратки пространства", софийска премиера на "Небе и други герои" на Нели Добринова, софийска премиера на първия брой ("ЕСЕН'07") на тримесечника за литература "ГЛОСИ", софийска премиера на тетралогията ( ) "Четири" на Валентин Дишев, представяния на нови и вече помъдрели книги на наши приятели...

Щандът на издателство "АРС", на който тези книги ще бъдат представяни (и продавани ) за целия период на панаира (05-09.12.07) е № 99, на 3 етаж (и е 3 квадратни метра ).

Поверие

Бавно
никне мракът
във небето
и разцъфва
в звезден дъжд
на върха на високосно лято.

Хората,
по-ниски от тревите,
шепнат на децата си,
че Господ
прави
бебета.

У дзи*

Понякога
дъхът ми
си свлича сетивата
и тръгва да пътува
бос,
но не на Изток,
а навътре.

----------------------------
*У дзи - Великата пустота


Но много повече ми се иска да ви покажа стихът на Левена, от който тръгна всичко:

У дзи*

Хиляди мили оцветиха очите ми
екзотично.
Кръстих лявото Север.
Дясното – Ин.
Така
плачат хармонично.
В петък,
когато разбирам китайски,
малки крачета на гълъб
рисуват йероглифи
по пясъка.
Водата
разчита следите им –
покрив на къщичка,
вярна посока,
нямане.

-------------
*Безпределна празнота

Разни работи

Сигурно от преумората, ама трябва да се отърва от разни мисли, преди да заспя блажено. Като никога съм социално развълнувана, да не кажа яхнала метлата.

На работа в момента е ужас, гарниран с малки ужасийки. Не смятам да навлизам в подробности, но след нощ като изминалата, ми се случи следното, което кара дори мен (а това е почти изумително), да се чудя какво правя в тази държава. А помните колко много искам да живея тук и очевидно на какви компромиси съм готова.

Връщах се сутринта от КОШМАРНО нощно, единствената ми мисъл беше да се добера до дома, да изпуша една цигара и да капитулирам. Ама за има-няма километър, никой таксиджия не иска да ме вземе. На спирката - билети? - няма. Виждам, че идва съответният автобус, качавам се, питам шофьора за билет - няма. Минава контрола. Иска ми билет. Аз подавам десет лева. "Ама билетчето ще ви струва седем лева", ми казват. "Знам", отвъръщам. "Нямаше билети." Два пъти. Никаква реакция. "Имате ли левче, да ви върна 4?" Хората ме гледат странно. Никой нищо не казва. Нямам сили да се разправям, щото от стрес и умора ей сега ще ревна. Кому да обяснявам, че съм стояла права и съм сновала между тежко болни деца цяла нощ и ако не се добера до леглото до 10 минути, ще загина? И кому да обяснявам, че не съм виновна, че билети не се продават на съответните места? Не ми е за седемте лева, често си хващам таксита за повече, за да избегна градския транспорт. Обаче ми е обидно. И слязох, и ревнах. Толкоз.

Реших да го разкажа само, защото Яна е писала тука за хайките контрольори, които отново са плъзнали. Аз нямам излишни сили да водя загубени битки. Нямам сили да обяснявам на непознати, че съм "от добрите". Нямам сили да понасям цялото това лицемерие и елементарна липса на човечност. Защото, недай Боже, детето на всеки един може да попадне при мен, и аз тогава какво да кажа? Че основната ми заплата е 350 лева и съм си я изработила сигурно още в първите два часа на дежурството? А същият този шофьор, дето не се е погрижил да има билети, получава, колко? 1200 ли им направиха заплатите? Само дето преди известно време почти не набих един баща (по размери два пъти колкото мене), задето се опитваше да ми бутне 100 лв. в джоба, за да гарантира, че ще се погрижа за детето му. Благодаря, няма нужда. Аз знам какво съм учила, знам какви перспективи имам и съзнателно съм избрала да живея и да работя тука. Никой не ме е карал насила. Значи - съзнателно съм се съгласила на съответните задължения и отговорности и няма място за повече коментари. И съответно ще дам най-доброто от себе си, ще опитам даже невъзможното, за да се чувстват тези, които по един или друг начин зависят от мен, в добри ръце.

Има неща, с които компромиси не биват. И тук - плавен преход към все още вихрещата се учителска стачка. Новини и вестници обикновено не фигурират в ежедневието ми. От една страна изпитвам лека погнуса, от друга страна - признавам - в синкавата мъгла на собствената реалност е доста по-уютно, и от трета страна - кога? До мене има една купчина ненаписани епикризи на деца, изписани преди месец и една тухла от 3000 страници, чисто нов американски учебник по педиатрия, за който наш'те дадоха половин заплата, който също мене чака. Но както и да е. От време на време все пак долавям по нещо, когато в сестринската върви телевизорът. Пък и имам приятели учители. Низвергнати, защото са се "обърнали против гилдията", понеже отказват да стачкуват и да оставят 6-годишните си първолаци у дома (може би сами, понеже няма кой да ги гледа) да чакат Годо. И ми се гади лекичко, само като си помисля. Пироговчани стачкуваха. А такива истории мога да ви разкажа за медицинското обслужване там, че ще ви настръхнат косите. Ми, като си ставал лекар или учител, да си мислил. Или си готов да даваш (независимо какво получаваш), или не ти е там мястото.

Да, разбира се, че не смятам заплащането за справедливо за труда, който полагаме. Ама не по този начин. Алекс много добре го е казала. Преди да искаш каквото и да е било, трябва да си изряден и ненакърним. Иначе е фарс някакъв. Понеже, знаете ли, аз не вярвам, че на някои хора и 3000 лв. да им дават, те ще променят отношението и ангажимента си. И щом сме допуснали подобни "професионалисти" в системата, ще му берем гайлето, докато намерим начин да ги отстраним един по един. Иначе ще отгледаме поколения по свой образ и подобие. И никой няма да ни е виновен, че децата ни вече не четат книги, понеже когато е трябвало да се научат, не е имало кой да ги научи. Примерно. И никой няма да ни е виновен, че се лутаме с децата си по доктори, защото съответните вместо да си налягат парцалите и да четат публикации, са киснали по протести. И се пазят взаимно, а недай си Боже да си черната овца и да излизаш от строя. Ще ти се стъжни животът.

Толкоз от мен. Гневно и разпокъсано, без логически проследяема нишка, но мисля, че който може и иска да ме разбере, ще ме разбере. И аз не знам как да оправя света. Ама знам какво зависи от мене.

Меланхолия

Отиде си лятото -
дългокрако
и миглесто,
умори се морето
да го разплискваме
и спусна сини кепенци.

Останаха само
чардаците
за късна среща,
нещо старо, нещо ново,
нещо синьо
и приятел назаем.

=========================

Това стихотворение получи последни, но много ефективни натъмънявания благодарение на приятелския колектив на ГЛОСИ :)

Лаконичен монолог на раздялата

Не биваше да събирате
толкова много чудовища
в една постеля.

~*~

Когато няма друг,
и няма друго,
морето ще отстъпи бреговете си,
луната ще отвърне поглед,
ще секне приливът,
разкривайки убежището
на две големи, грозни риби -
последните представители на вида си,
ще пада сняг
в посока -
към небето,
ще посинее въздухът
във спазъм
от ненадейното разголване
на самотата,
и след това ще бъде
малко
тихо.

Ще спи Вселената,
за да забрави.

°°°

Трябва първо да ни завие пръстта.
Да наметне земята отгоре
пъстър юрган
от кленова шума.
Да паднат кестените.
Да се съблекат акациите,
за да ни стоплят,
когато няма друго.
Трябва сълзите да се върнат
на небето
по бавния път на водата.
Да забравим всичко,
в което сме вярвали.
Да научим езика
на дъждовните червеи.
Да нахраним с плътта си
зеленото бъдеще на тревите.
И да мълчим
до преливане.

Тогава
ще дойде
първата неделя
след първото пълнолуние
след пролетното равноденствие
и ще прогледнем в тъмното.

Няма
бързи начини
за възкръсване.

Без думи

photo courtesy of Бистрето

ничия земя

Или в пространствата помежду,
усещай същността си като мълния ~ Лакшманджоо

в пространството
помежду
не допускаме случайни грешки
всичко се свежда до
умението да приютиш жестовете
рано сутрин
когато територията на телата ни
е още ничия
и затова без никакво усилие
пристъпваме
оттатък зèниците

Молитва

Да има Небеса.
Да слязат в мене,
когато съм достатъчно голяма
да ги износя и да ги зачена.
А мене вече
да ме няма,
няма.

Има едно място...

... създадено от човек, когото много обичам. Населявано от хора, които започвам да обичам. Или... населявано от думите на хора, които... Или...
Има го това място, където се случва да напомням, че предпочитам да съм Яна. Защото Бояна ми звучи почти като д-р Петкова ;) Във всеки случай, има го това място, където се раждат разни неща. Под пръстите на талантливи хора. Елате ни на гости. В ГЛОСИ :)

Пък аз съм влюбена

В съвършеното бебе. Най-красивото и синеоко дете на света. Най-чаровното, усмихващо се, малко, миниатюрно, перфектно същество. Което на крехката осем-месечна възраст вече си знае цената. И умира да разиграва мама с играта "аз ще изхвърлям от кревата, каквото ми попадне, а ти ще го миеш и ще ми го връщаш обратно".
Пу, пу, да не са му уроки. И Господ да им е на помощ на девойките :)
А сега, лека нощ :)

Обет за мълчание

Отглеждам
Вавилонска рибка
да ви превежда
синьото
в очите ми.

Животът на другите

Das Leben der Anderen

Вманиачила съм се по този филм. ГДР в началото на 80-те години, Щази, Стената.

Някакси животът ми се стече така, че Стената ми падна не само пред очите, ами пред входната врата.
От народ по улиците не можех да стигна до училище и нощем не можех да спя, защото народът си чукаше парченца от Стената под прозореца ми.

Така че някакси това е свързано с личната ми история. Филмът е сниман на места, на които съм живяла. На улици, по които съм минавала всеки ден. И в главната роля е най-любимата ми германска актриса, Мартина Гедек.

Можете да си го изтеглите от Замунда, но не ви препоръчвам да го гледате с наличните субтитри. Просто една реплика няма правилно преведена. Аз вече го преведох, сега псувам Subtitle Workshop и правя субтитри. Около 15-ина минути от филма дневно. Много тегава и гадна работа, но към края на седмицата може да съм посвършила и ще ги кача някъде за обща употреба.

Нови дрешки за блога

Бисето се е върнала и вчера бяхме в Мара. И понеже тя е твърде мила и няма да го каже, аз ще кажа, че сервитьорът е противен. Ама рядко противен тип. Поне на мене рядко ми се случва да срещна някого, който да ми е неприятен, защото ми сменя пепелника. Или не го сменя. Или ми вдига чинийката за чая и после трябва да си сложа торбичката - в пепелника. Или ми се сърди, защото искам да си поръчам нещо. Или защото искаме да му платим. АРГХ!

Бисето също така ще ходи някъде да си почива от почивката в Америка ;) А пък аз ходих в Родопите миналата седмица, за два дни. Единият го прекарах почти в делириум, защото тръгнахме след нощно и аз не бях спала изобщо. Така че провлачих краци из Ягодинската пещера и Дяволското гърло и само при мисълта за баири ми се повдигаше. На следващия ден обаче, свежа и отпочинала, нямаше сила на тази земя да ме спре. Е, не е Мальовица. На края на деня си мислех, че може и още. Тоест този път не изпаднах в опиянение какъв съм пич, който се катери като коза по баирите ;) Всеки път си мисля, че "аз това не мога да го кача" и в крайна сметка го качвам. Повече на инат. И на почивки през 20 метра денивелация.

Нищо не се равнява на онова новогодишно катерено до Мусала в сняг до кръста, когато мислех, че ще получа инфаркт, защото предния ден бяхме ходили в Созопол. И аз каквато съм кекава, не понесох лесно бързия преход от кота нула на 3000. Тогава наистина си беше на инат. Обаче П. отдавна ми знае номерата. "На бас, че Яна няма да се качи до еди-кое-си колче" и Яна може да се качи и до Еверест. Само дето на връщане бях умряла от студ (неподходящи обувки), стичаха ми се сълзите и повтарях, че "не мога да направя нито една крачка повече." В крайна сметка благополучно хванахме предпоследната кабинка на лифта до Боровец, където ни чакаше компанията и аз проспах Нова година в състояние на пълно изтощение. Обаче имам едни геройски снимки на върха. И история за разказване.

In other news, миналата седмица по празниците всички колеги ходиха на море, планина или просто си почиваха вкъщи, само зайците ни скъсаха от дежурства. Пък аз се очертавам като карък, защото току застъпя, току са се чули сирените на някоя линейка. Останалото е адреналин. Засега жертви няма и аз още съм жива.

И ми се иска да изпадна в някакво лирично отклонение за красотата на природата, но всъщност никога не ме е бивало в пътеписите. По минарета си падам. И по родопски клин. И по въздух, който е токсичен със съдържанието на кислород в него. Падам си и по кадифено зелени поляни, баби в пембени престилки и отворен Schiebedach над главата. Падам си по места, където има много вода. По мърляви кучета. По сняг през септември. По мирис на борова гора. По стръмни пътеки. По паднали телефонни батерии. И по приятели, които обичам...

Лятото вече се вижда откъм гърба, а аз така и не разбрах кога мина, докато бях заета да се паникьосвам за това или друго. И пак съм във вечното си състояние на "чакам следващото лято". Но докато го чакам, смятам тази година да се пробвам с опитомяване на зимата. Мирише вече сутрин на озон... и ми харесва.

Лудост

Когато учех за матура по математика, сънувах числа. Гигантски, свръхголеми, триизмерни числа в пространството. Когато чаках да ми дойде писмото за изпита след втори курс (в него трябваше да пише по кои дисциплини ще ме изпитват), сънувах стотици, хиляди писма, изсипващи се от небето, една голяма планина от писма, които отварях и във всяко едно пишеше: "Анатомия и физиология". Когато истинското писмо дойде, в него пишеше - същото. (А Хари Потър го четох чак 1-2 години по-късно.) Когато учех за държавни изпити и решавах по цял ден тестове, сънувах огромни букви A, B, C, D, E, в които се спъвах и блъсках насън. А сега... сега сънувам диагнози, резултати от изследвания, визитации, болни деца, монитори, които светят и аларми, които пищят. Изморително е. Искам си черната дупка на моите безпаметни сънища, в които е напълно тихо, тъмно и топло, и никаква тревога, никаква мисъл не прониква. Искам, поне когато спя, да ме няма.

Разчупване на ледовете

Не знам откъде да започна да разплитам кълбото на натрупалите се мълчания...

Вече не познавам себе си. И когато сутрин се срещна в огледалото с някаква нова версия на "мен", тя отново е мъничко друга, още преди да успея да свикна с нея напълно. Това ме прави дебнеща, мълчалива, дистанцирана и напрегната. Липсват ми стройни теории за естеството на нещата. За толкова много години не успях да създам ефективна Утопия, в която да се чувствам на място... и се отказах.

За кураж препрочитам молитвата на Св. Франциск Асизки и 3-та глава на Еклесиаст.

Just breathe :)

The Libertine

През 1660 год. със завръщането на Чарлз II към английския трон, театърът, изобразителното изуство, науката и половите сношения процъфтяват. 13 години по-късно, в разгара на икономическа и политическа криза, Чарлз II моли приятеля си Джон Уилмът, втори граф Рочестър да се завърне от заточението си в Лондон. Джон е морално пропаднал пияница и сексуално активен поет-циник, а кралят го моли да напише пиеса, с която да впечатли Френския посланик. В театъра Джон среща амбициозната, но начинаеща актриса Елизабет Бери, и решава да я превърне в звезда. Той се влюбва в нея, а тя му става любовница. По време на представлението пред френските благородници той изпада в немилост. Умира на 33-годишна възраст от сифилис и алкохолизъм, като на смъртния си одър приема християнската вяра.

Рочестър: Позволете ми да бъда откровен в началото. Вие няма да ме харесате. Господата ще изпитат завист, а дамите ще отвърнат очи в погнуса. Вие няма да ме харесате сега, а по-късно ще ме харесвате още по-малко. Дами, предупреждавам ви: Аз съм винаги готов. Това не е хвалба или празно твърдение, а железен медицински факт. Аз ви го слагам. И вие ще ме гледате как ви го слагам и ще въздишате. Недейте! Ще си навлечете много неприятности и за вас ще е по-добре да гледате от разстояние и да си правите изводите, отколкото да ви се вмъкна под полите. Господа, не унивайте. И вас няма да подмина. За вас важи същото предупреждение. Усмирете жалките си ерекции, докато приключа. Но по-късно, когато се чуакате, а по-късно вие ще се чукате, ще го очаквам от вас и ще знам, ако ме разочаровате - искам да се чукате с моя човекоподобен образ, заседнал в слабините ви. Почувствайте как е било за мен, как е за мен, и се запитайте: "Тръпката, която изпитвам, същата тръпка ли е, която и той е изпитвал? Дали е знаел нещо, до което аз нямам достъп? Или съществува някаква стена на покварата, с която неизменно се сблъскваме в онзи единствен, триумфален миг?" Това е. Това е моят пролог, никакви рими, никакви демонстрации на благоприличие, каквито, надявам се, не сте и очаквали. Аз съм Джон Уилмът, втори Граф Рочестър и аз не желая да ме харесвате.

(...)
Ето го, тук лежи най-после, приел вярата на смъртния си одър. Набожният развратник. Не бих могъл да изтанцувам и половин такт, нали? Дайте ми вино, ще го изпия до дъно и ще разбия празната бутилка в стената. Покажете ми Исус Христос в агония, и аз ще се възкача на кръста и ще открадна пироните му, за да ги забия в собствените си длани. Ето ме, отивам си от този свят, едва влачейки крака. Слюнката ми още не е засъхнала по страниците на Библията. Поглеждам топлийка и виждам на върха й танцуващи ангели. Е? Харесвате ли ме сега? Харесвате ли ме сега? Харесвате ли ме... сега?"