Морето ми е едно далечно вече... ама ще пусна още разни снимки на едни лингвистични куриози после.
***
Comment
Oh, life is a glorious cycle of song,
A medley of extemporanea;
And love is a thing that can never go wrong,
And I am Marie of Roumania.
Много обичам Dorothy Parker. Тя е от хората, на които искам да приличам, като порасна. Отвътре.
***
Какво правиш, когато много искаш да се погрижиш за някога, ама 1) няма как (реално, физически) и 2) той и без това "не дава" да се грижат за него. Понеже си е той.
Ходиш в Невски да си поговориш с Някого, в чиято длъжностна характеристика влиза да се грижи за хората, които обичаме.
Казваш му, че го обичаш. Редовно. Надяваш се, че не звучиш като грамофон, но наистина няма какво друго да направиш...
***
Беба вече е голяма, много силно ме блъска. Нощем спя полуседнала, защото иначе ми натиска ребрата и ме боли, все едно са ми забили нож. Аз се смея и й викам, че прилича на Пришълеца, като се развилнее. Другите ми казват да не говоря така за детето. Пък детето по-добре да свиква.
Освен това, нали трябва да спят по 20 часа на ден. Според мен Марулка не спи по толкова.
Още си няма нищо - нито количка, нито легло, нито повивалник, нито нищо. Аз всичко съм избрала, ама другата седмица ще ни сменят прозорците. После ще боядиваме. Добре де, П. ще боядисва, аз ще минавам на проверки ;) Ужас. Пак кашони и прахоляк.
Пък аз вече не мога да си закопчавам сама сандалите.
***
Днеска една от вещиците има денден. Снощи празнувахме и Марулка пи малко мента с много Спрайт. Обаче не се успа. Шава през цялото време. Коремът ми се мести много смешно. Мисля си, че ще ми липсва като се роди и изведнъж спра да я усещам в мене. Всъщност бебеносенето май е колкото за детето, толкова и за майката. До едно време се учиш да си самостоятелен и независим от майка си и баща си, после почваш да се учиш да си независим от децата си. И после те от теб. Обаче аз съм за плавните преходи.
Снощи на партито ме критикуваха, че ще свикна детето да е все до мен и в тоалетната няма да мога да отида сама. Според мен това са някакви останки от соц-а. Обаче не мога да се аргументирам добре. Всъщност мога, мога дори литература да цитирам и анализи да правя, обаче като чуя някакво клише, че децата се разглезвали и като решат да реват, нищо не можеш да направиш, за да ги откажеш, ако щат да ти окапят ръцете от носене и гушкане и... абе, минава ми ентусиазмът. Хората си имат разбирания. И аз си имам. Според мен можеш да си близо до бебето, без да изглупяваш напълно. Въпрос на мярка е.
Има едни неща, дето не ги разбирам. Значи, не трябва да си нося бебето, че ще му повредя психиката, обаче е препоръчително да му купя количка за 1500 лв. Дето казва брат ми, сигурно е изработена в Китай с нелегален детски труд. Брат ми е пич. И като купя количка на цената на кола на старо, после как ще поддържам "стандарта"? За бала - Ферари? "Купуваме" си децата от първите мигове на живота им. Започваме несъзнателно да си плащаме за това, че ни няма, когато трябва да ни има. Или по начина, по който... Под прикритието на "за моето дете само най-доброто"... Как ли се отразява това на психиката?
А за количката вече съм решила, ще я купя от втора ръка. Не заради парите. Просто тя е повече удобство за мен. При това съмнително удобство по нашите псевдо-улици и псевдо-тротоари. За тоталната невъзможност да се придвижиш с количка и градски транспорт, няма нужда да споменавам. И ще живея с чиста съвест, че не съм подкрепила нечия корпоративна политика. Брат ми затова не пие кола. (Аз пък пия ;))
***
А, да, за Могилино. Пак.
"Могилино се преквалифицира за възрастни", пише Росен Моллов на 10.06.2008 в "Сега".
Щото, видите ли, трябва и това в онова, и душата в рая, и съвестта чиста, и очите на българския гражданин, а най-вече на разни европейски активисти, дето се врат, където нямат работа - замазани. Хем да се отсрамим, хем да си караме постарому.
Значи, местим децата с увреждания. Българите ще мирясат, БиБиСи ще миряса. А ние ще запазим удобството на кмета на Могилино и персонала на дома (вместо да помислим как да го преквалифицираме или да създадем други работни места) и ще пратим стари хора да живеят там, където вече признахме (уж), че не става за живеене. За тях ще се грижи същият персонал, по същия начин, в същата материална база, на също толкова затънтено и отдалечено от медицински грижи място. Понеже децата, макар и с увреждания, все пак са деца. Предизвикват умиление. А възрастните хора... (всеки да си го домисли това изречение).Докато някой не се сети да направи филм за "Дома за възрастни хора в Могилино". После пак ще се тръшкаме общонационално и много ще ни е срам. Само на мен ли ми се гади?
Ох, изморих се.
Останалото - лейтър. Включва мисли за генетични тестове по време на бременността, презумпциите за и последствията от тях; нивото на езикова грамотност на средностатистическия българин и историята на една шапка...
Щастлив Рожден Ден, Джем. Виждаш ли, че пожеланията се сбъдват?
Обичам те!
Saturday, June 14, 2008
Misc
Wednesday, June 11, 2008
Summertime...
... and the living is easy...Добре де, знам, че е изтъркано... обаче, мамка му, море!!!
УРЛ-то на блог-а ненапразно е "лято". Исках да е "море", но беше заето.
Толкова ми е пълно още, че не съм съвсем "тук". Колкото и да пледирам за присъствие в момента принципно, предпочитам да си поостана още мъничко "там". Багажът мирише на сол, слънце и плажно мляко, от джобовете на сака мога да си изтръскам цял плаж барабар с мидите на терасата, а снимките свидетелстват, че наистина сме били там и цял ден си ги гледам и нищо не ми се прави.
Bях забравила колко е хубаво да се пътува с нощен влак до морето след миналогодишния кошмар - седнали във 2-ра класа в някакво ужасно вмирисано купе с лепнещи седалки от изкуствена кожа, развален прозорец и в компанията на детска учителка. През август. Бях забравила как те люлее и те унася, как ти пеят релсите, как ти мирише на мокри треви... Въпреки че трябва да призная, трудно се сгъвам вече на тясно (а да спим двамата (тримата) с П. на едно "легло" както обикновено, и дума не може да става), а бебка и машинистът май се бяха наговорили да ме изтърбушат с общи усилия, и въпреки че почти не заспах и в двете посоки, I didn't mind one bit :)
Родила съм се във влака и съм полепнала цялата с влакови миризми - на цигари и сирене и гнусна лепкава августовска жега, бирени изпарения и сладникав аромат на обикалящ купето джойнт. По рождение знам точно колко време ти трябва, за да слезеш от бързия влак за Варна и да изтичаш да купиш презервативи на гарата в Мездра и после все пак да се родя. Толкова време с циганите, приплесната до вратата на тоалетната между вагоните, толкова време прави пак там играем шах и ти успяваш да приклещиш царя ми на е8 и умирам. Все по влаковете. Познавам всички кондуктори, контрольори и други мрачни особи и познавам нощем в тъмното, сгушена плътно до теб, докато равномерно дишаш, познавам по звука на сцеплението между колелата и релсите къде се намираме точно, а именно - някъде по средата между опиянението и раздялата, някъде по пътя, все по-близо до мястото, където всичко ще започне отначало... Синьото бърдо на надеждата и малко след това - Горна Крета, необслужвана спирка на бъдещото. В три и половина, нощем.
Та... пристигаш към 7 и нещо сутринта в една полупразна и полубудна Варна, пиеш първото кафе на гарата, протягаш се, разпознаваш миризмите, сетивната ти памет се пробужда... и някакси дали от слънцето, дали от нещо друго, то си е чиста химия, ендорфините нахлуват в кръвта ти, замайват те и за пълното щастие, какво повече :)
Ние си намерихме Nirvana. Намира се в съвсем левия край на централния плаж на Златните (след амфитеатъра) и има всичко необходимо, за да поддържа непрекъснат прилива на ендорфини:
Най-вече относителна липса на пациенти от всякаква националност. Иначе - нещо тип Буда Бар, но без претенцията. Бира, цаца, безкофеиново кафе за някои от нас, котки за хранене, котенца за гушкане, сянка и липса на брегова охрана, която при вида на телесата ми да довтаса да спасява изхвърления на брега кашалот. Истината е, че брутално пренебрегнах всички добронамерени съвети. И оцелях :) Макар че се върнах все така беличка, благодарение на SPF 40. За разлика от П., който предизвиква разни лели да ме питат защо спя с циганин. Мдам.
To be continued...
Sunday, June 1, 2008
Майски празници "Глоси" - Кюстендил-Благоевград '2008
Или "Думи до поискване" по улиците на Кюстендил и Благоевград
Ето тук ще има изобилие от фото- и видео-материал, документиращ нагледно събитието. Аз засега искам само да кажа, че беше и забавно, и щастливо, и подобаващо тъжно, и лежерно, и сериозно, и концептуално, и най-вече много, много усмихнато :) :) :)
Поетичното бинго беше пълен успех, макар че хазартната тръпка бързо надделя над поетичната. Все пак, поезията беше толкова добра, че самите ние непрекъснато възкликвахме: "Мамка му! Това ние ли сме го писали! Ама много е яко" :) Марулка участва със собствен талон (понеже аз съм двама, а днес е денят на детето) и спечели :) Специални благодарности: на Лени - за подбора на миниатюрите, на Мимето Бакоева - за графичния дизайн, на Лора - за търпеливото надписване на 91 топчета за тенис и на всички останали - за купона :)
"сега тя носи шарена островърха шапка като добрите вещици продавачката я излъга, че е тибетска и пази от уроки, но тя предпочете да й повярва"
"... все по-рядко изрича на глас "обичам те"
все по-често изобщо не й е забавно без него..."
"Нервирай се! Нервирай се!"
Арт-инсталацията "По" (първоначално "Чадъри"), наблюдавана от моста "над пазара" в Благоевград. Нали помните, че винаги е препоръчително да си носите хавлия?
Четене "Към седем планини" и закриване на празниците в село Логодаж.Баба ви Яна с коремче на 28w1d - "Дишането: мисия невъзможна" :)
Шопинг :)
Какво да се прави, много ме бива да давам пари за парцалки :)
/особено, когато не ми се налага да пазарувам за себе си/
Освен това си купих един ултрагрозен бански /по мое мнение/, но единственият, в който поне отчасти се побирам. Не ми се даваха 110 лв. за бременен бански на Триумф, който в никакъв случай не ми стоеше идеално и ще бъде обличан всичко на всичко 5 пъти. Та, коментарът на П. беше: "Ти нещо си се объркала, това не е бански, а палатка!"
:) :) :)
Thursday, May 29, 2008
Криво
Мислех да си премълча, ама нещо ми дойде в повече. То може грешката и в моя приемник да е, ама по-скоро ми се струва, че е някакво културно обосновено разминаване.
Според мен има нещо адски нездравословно в балканските ни суеверия. И потискащо. От сорта на това, че за неродени бебета не се говори, камо ли да се пазарува. Сякаш през цялото време очакваме да се случи нещо "лошо" в последния момент. Сякаш ще го повикаме, ще му привлечем вниманието и после сами ще сме си виновни. Затова "шшшт", по-добре да мълчим и да се правим, че няма такова нещо. Нищо, че все повече започва да се вижда.
Вижте, хора, аз съм доктор. За мен създаването на едно ново човече е точно толкова биология, колкото и мистика. И ми е пределно ясно, че в биологията гаранции няма. 3000-те страници на учебника по педиатрия пред мен го доказват по-красноречиво от всичко друго. Но не ме убеждават в необходимостта да живея в зле сподавен страх и очакване над мен да се изсипе небесно проклятие и наказание Господне.
Не знам... може би твърде дълго съм живяла другаде, може би съм попила твърде много различност, може би поначало многото огън в картата ми ме прави една идея по-ексхибиционистична, макар че аз го наричам радост от живота. Живец. И наистина, не разбирам защо трябва да премълчавам това най-красиво нещо, което расте в мен, случва се с мен, кълни в мен. Това олицетворение на пролетта на живота. Това най-сладко февруарско предчувствие за цъфнали минзухари и слънце... Какъв е този празник, за който се мълчи, за който нямаш право да се подготвиш. Обичам пролетта точно заради нейната пищност и непукизъм. Заради това, че твори, на игра, без да се взема насериозно. Заради невъзможността да я комадваш, да я ограничиш, да я поучаваш как да си върши работата... Обичам разкоша й, младостта й, предизвикателството в погледа, очите, които знаят, че нищо не може да им се опре. За нея всичко е възможно. Аз съм тази пролет.
И се стресирам от намеци, от стаено очакване, от дежурния въпрос "как си?", сякаш се очаква, че нещо не съм добре, че нещо съм болна. Е, забавлявам се от почти-разочарованието, което настъпва, когато отговоря с усмивка "добре". Какво да му обсъждаме? Нещата следват естествения си ход. Аз съм щастлива. По-щастлива от всякога, всъщност. И искам да ми личи. Искам да говоря за това, искам да вербализирам това, което така или иначе отчетливо се вижда - мексиканската вълна, която пълзи по корема ми, някой и друг мощен ритник в диафрагмата.
Искам да купувам сладки бодита с жирафи и колички, идиотски електриково сини прасета, които дрънкат и миниатюрни чорапчета, без дълбоко в мен да се надига чувство за вина и усещането, че правя нещо нередно, наказуемо и трябва да го правя тайно. Искам да отида на море, без да се чувствам като престъпник. Искам да пътувам. Не, мамо, не можеш да ме вържеш у дома, така е. Но за сметка на това се справяш чудесно с това да ми натрапиш страховете си. За теб е загриженост, за мен - параноя. Може би се дължи на Луната ти в Скорпион, която винаги предчувства тъмни и прокобни неща. Но при цялата ми любов, Луната си е твоя, не ми я натрапвай. Достатъчно съм се борила с нея as it is.
А и да бъдем практични. Краят на май е. Вчера в София беше 32 градуса. Моят корем, макар и мини, си расте. Още не ми пречи да дишам (много). Още не ми отичат краката. Юли ще дойде толкова бързо, колкото минаха шестте месеца, откакто ти казах за Марулка, а ти ме помоли да не казвам на тате, "да не му стане нещо". Е, поне се посмяхме. Кога ще дойде "правилното време"? Не го тълкувай като неблагодарност, но искам първите дрешки на моето дете да са минали през моите ръце, а не през твоите. Искам да си предствям как ще я кипря, как ще мирише, как ще заспива в прегръдките ми, успокоена от аромата на моята кожа. Искам да се наслаждавам напълно на малкото време, в което аз и само аз ще съм напълно достатъчна и съвършена, за да направя едно малко същество щастливо. И няма да позволя никому да ми отнеме това.
Затова, дори да не ви харесва какво правя, кога го правя и как го правя, сега ще ида да купя някое боди с жирафи. А в сряда - на море.
П.П. Маме, нощес ставах да ям сандвич с майонеза ;)
Monday, May 26, 2008
Принципно ;)
Скъпо мое дете,
Скоро ще се родиш и край на блаженето неведние. Та не бързай да ми изкараш диафрагмата през гърлото или да си прокопаваш път през пъпа ми ;) Не бих се удивила, ако се родиш, стиснала лъжичка в малкото си юмруче. Оценявам усилията ти в тази посока, но нали се разбрахме, че има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето...
Дълго се чудих дали да се опитвам да артикулирам нещо, което други са казали по-добре от мен. Провокираха ме коментарите тук и тук.
Скоро ще се родиш и всички ние, светът ин дженеръл, разни познати и непознати, близки и далечни, ще започнем да се опитваме да те възпитаваме, налагайки ти своите представи, разбирания, идеи, концепции, морални норми, религиозни убеждения и принципи... Не за друго, ами защото така ще ни бъде по-лесно. Така ще бъдеш по-предсказуема, управляема, послушна. Ще ни спестиш необходимостта да се конфронтираме с аспекти от самите себе си, които не ни кефят особено. Ще ни запазиш комфорта да мислим себе си като бели и добри. Дотук нищо ново под слънцето. Собствената ти майка едва ли ще представлява забележително изключение от цялостната картинка, но тържествено (и публично) обещава да тренира въздържание и дзен-будизъм.
Айде стига съм дрънкала общи приказки. Направил някой си (нещо). О!Ужас. Анатема. Колелото на Самсара ще блокира от възмущение. В такъв случай, казва един важен и обичан от мен човек, си събуваш обувките и който има претенции, да походи в тях. В такъв случай, маменце, аз искам да знаеш едно: няма правилен и погрешен избор. Има само избор, който ти ще направиш и последствията от него, които ти ще понесеш. Какъвто и да е той, няма да е лесен. Няма да мине покрай теб незабелязано. Няма да го забравиш. И ако нещо зависи от мен като родител, просто ми се иска всичко това да се случи в ясно съзнание. Не защото майка ти го очаква от теб, а още по-малко Господ. Искам да не се страхуваш да вземаш решения, защото някой ще те помисли за лоша. Лошите също ги боли, само дето никой не ни го казва. Понякога "лошите" ги боли повече от добрите... Винаги съм се възхищавала тихичко на хората, които могат да си позволят да бъдат принципни и категорични, след като надхвърлят 21... Животът, маменце, е освежаващо циничен, "несправедлив" и притежава фантастично сладко-горчиво чувство за хумор. На което ти пожелавам да се насладиш максимално. И мен ако питаш, чети Буковски, не Дикенс.
Бъди състрадателна, защото всеки води своята тежка битка.
Слончето тежи, деца...
... повече от сто кила :))
... особено в бял панталон...
(... умря ми циганката... ;))
27w1dMonday, May 12, 2008
такъв е животът
тя харесва
мургавата му кожа
върху своята светла
винаги си е падала по черно-бялото
в акта
и навсякъде
защото кара нещата да изглеждат
по-out-of-space-out-of-time
демек
мина цяла вечност откакто
една лелка в метрото й каза
"защо спиш с тоя циганин ма
я се виж какво си хубаво бяло момиче
майка ти какво ще каже
ами баща ти"
цяла вечност или ако трябва да сме точни
4 пъти по 365 дни плюс две високосни
и още два месеца и половина
демек
вече изобщо не си говорят
за някакви ултра възвишени неща
ами основно си пускат ръце на улицата
пред очите на разни лели
понякога и езици
или пеят
откъслечни фрази от някакви стари парчета
тя се тресе цялата от смях
сякаш няма нищо по-смешно
от дългите му ръце
с които прегръща като маймунка
и големите му уши
като на онова слонче Дъмбо
тя носи червени обувки
и стъпва точно на всяка втора фуга на плочките
все по-рядко изрича на глас "обичам те"
все по-често изобщо не ù е забавно без него
майка ù и баща ù вече нищо не казват
освен за обувките
"не можеше ли..."
не можеше
такъв е животът
Sunday, May 11, 2008
~ Thich Nhat Hanh
Има време за всяко нещо,
и срок за всяка работа под небето:
време за раждане, и време за умиране;
време за насаждане, и време за изкореняване на насаденото;
време за убиване, и време за изцеляване;
време за събаряне, и време за градене;
време за плачене, и време за смеене;
време за жалеене, и време за ликуване;
време за разхвърляне на камъни, и време за събиране на камъни;
време за прегръщане, и време за въздържане от прегръщането;
време за търсене, и време за изгубване;
време за пазене, и време за хвърляне;
време за раздиране, и време за шиене;
време за мълчание, и време за говорене;
време за обичане, и време за мразене;
време за война, и време за мир.
~ Еклесиаст, 3
После ще може да се оправя сама.
Friday, May 9, 2008
Левена Филчева - "ОС"
На 10 май, в София, от 19 часа във "Виенски салон" (на ъгъла на улиците "Московска" и "Г. С. Раковски") ще бъде представена за първи път пред публика книгата "Ос" на Левена Филчева.
След дълго и главоболно колебание, в което се опитвахме да изберем между небрежната бохемска атмосфера (с намигане към соцарт и деконструктивистки пърформанс) на широкоизвестното (в сравнително тесни кръгове) място за консумиране на чай, концерти, картини и други културни (и добре приготвени) субпродукти "Tea house" ("Чай във фабриката") и арт-център "La Strada" (в който също успешно се забъркват културни миксове), избрахме като място за представянето на книгата на Левена Филчева "Ос" добре познатия и превърнал се в лична история на мнозина "Виенски салон" на ъгъла на "Московска" и "Раковски".
Заповядайте! (В.Д. и обичайните заподозрени)
Сополиви или не, ние двете с Марулка ще сме там!
Апропо, Лени forever!
Скъпо мое дете,
Надявах се да ти спестя тази информация поне още няколко години (в идеалния случай, докато станеш на 13 и се нуждаеш от легитимна причина да ме презираш временно ;)), но ще ми е трудно да скрия очевидното - майка ти е смотла :) Тежиш колкото половин пакет захар, а аз вече ти налагам норми, сравнявам те по таблици и се тревожа, когато не се вписваш в статистиката (!) Meet your grandma. Отдавна още си говорехме с Е., че въпреки всичките ти добри намерения никога да не приличаш на родителите си, когато самият ти станеш родител, безотказно започваш да си кореспондираш с тях. Ваня пък би казала, че ненапразно сме дъщери на майките си и определни "признаци"/модели могат да се проследят през няколко поколения, докато някой някога най-после не успее да ги преодолее. Баба ти има асцендент Козирог, на мен Луната ми е там. Остава да се молиш, че въпреки признанието, което ти направих в началото, твоята майка поне от време на време ще се сеща за собствените си съвети, с които щедро дарява всички останали и ще ги прилага към себе си. Кой може по-добре от мен да знае колко относителна е статистиката, колко лесно се попада в страничните участъци на Гаусовата крива и колко много време и усилия можеш да си загубиш, опитвайки се да се харесаш някому (най-вече на собствената си майка или на някоя популярна кокошка в училище).
Скъпо мое дете, надявам се, че когато станеш на 13 и решиш да ме презираш временно, това няма да е поради моята смотаност. Намери си някоя по-забавна (и неоснователна) причина. Надявам се, че когато въпросната кокошка в училище те накара да ядеш тебешир, и през ум няма да ти мине наистина да го направиш - как ще реагираш оттам нататък си е твоя работа. Аз поемам ангажимента да посетя директорския кабинет, ако се наложи. Надявам се, че когато следващия път ми хрумне да се тръшкам, защото изоставаш с 50 грама и 2-3 см от "нормата", баща ти ще се сети да ме хлопне с нещо плоско и тежко по главата. Интересно (и показателно) е също така, че едва ли щях да изпадна в несвяст, ако някой ми беше казал, че си по-голяма, отколкото "трябва". Напротив - сигурно щях гордо да се изпъча още повече. Ех, ние, децата на соц-а*...;) Също така се надявам никога да не се превръщам в мотив за решенията и изборите ти - "мама така иска" е много мръсен начин да не се научиш да поемаш отговорност за себе си. Пожелавам ти да не се събудиш на 25 и да установиш, че главата (и животът ти) са пълни не с твоите собствени, а с моите представи... Ако все пак се случи, обещавам да поема всички разходи за психоанализа.
А сега да идем да хапнем нещо - все пак трябва да пораснеш голяма и къдрава, нали?!
----------------------------------------
* "Тази година - завод за полупроводници. Догодина - за цели проводници!"
(Т. Живков - при откриването на Завода за полупроводници в Ботевград)
Monday, May 5, 2008
Всичко е наред
Не знам как/во се случи, но след първите седмици на психоза, предизвикана от професионалната ми деформация (7-ма седмица "ами ако няма сърдечен ритъм?"; 12-та седмица "ами ако е спряло да се развива?"; 18-та седмица "ами ако страда от генетично заболяване?" - yeah!), изведнъж ме обхвана такова спокойствие, каквото не съм изпитвала никога досега. Непрекъснато чувам други да се оплакват колко емоционални са станали, колко неуравновесени, колко избухливи, ревливи... а основната им цел в живота като че ли е да скъсят земните дни на мъжете си, защото не са им намерили ягоди с вкус на череши през януари... (Пример: "Снощи малко се поскарахме с мъжо, защото иска да ходи тая вечер в Най клуб с приятели ама се разбрахме.. той отива само ако днеска ми купи нов епилатор и се съгласи.. абе мъжка му работа..." 
В нашето семейство не се говори за тези неща (еле пък публично) - сякаш има опасност да ги урочасаме, да си изпросим наказание свише, да привлечем внимание... Кофти, ама аз от малка не се вписвам в рамките за дискретност, които трябваше да съблюдавам, за да не нарушавам душевния комфорт на другите. Еми хора - като сте си направили Овен с асцендент Лъв, какво очаквате? Никога не съм била в състояние да премълчавам, да преглъщам, да крия и да обвивам в тайнственост вътрешния си свят. И, разбира се, милиарди пъти съм се чувствала виновна за което, но то е по-силно от мен, кой може да се противопостави на порива на пролетта, кой може да каже на тревата да не никне, да дърветата да не се разлистват, на слънцето да не изгрява все по-рано и все по-тържествено. Кой може да устои на избликващата жизнена сила, на копнежа на живота по самия него... Съжалявам, че съм ви причинявала дискомфорт и ще продължавам да го правя, защото вие сте различни от мен (или аз съм различна от вас) - земни, въздушни и водни, особено последните твърде заети да опазят собствения си периметър, но аз съм ваше продължение, аз съм плът от плътта ви и вие имате нужда от мен и моето неразумно прекрачване на мярката и дръзко незачитане на граници, за да се затвори кръгът, за да бъде пълен цикълът на живота; аз съм по един своеобразен начин и ваш отдушник и ваше обновление, и ваше прераждане, да не кажа.
Та, отклоних се от темата, но темите са свързани и след толкова дълго мълчание се препират коя да бъде обговорена първа... Та, събудих се една хубава сутрин и разбрах, че нося живот в себе си и че всичко е наред, всичко е точно както и когато трябва да бъде, че съм се готвила достатъчно дълго и сега съм готова. Събудих се и усетих присъствието на онази тишина и онова спокойствие, които никога не съм имала, почувствах се свързана, цяла, не-сама, готова... без страх или колебание... усетих, че съм престанала "да стискам зъби" (буквално и преносно), че тялото ми е меко, отпуснато, лекичко заоблено, че напрежението се е изпарило и постоянното бърборене в главата ми - също. Усетих, че е тихо. И че нищо не нарушава тази тишина, независимо че животът си продължава и аз продължавам с него. Осъзнах, че от нищо нямам нужда и нищо друго не искам, освен да оставя нещата да бъдат такива, каквито са...
И след това няколко седмици живях в изумление от това усещане, как изобщо беше възможно и къде е било досега... И понеже на Земята всяка монета си има две страни, за да е монета, когато тишината се пренасити, започнах лекичко да се протягам навън, да искам да покажа, по някакъв начин да изразя чудото (!клише, ама...), да го споделя. Страшно много ми се иска, ако мога поне у една жена да посея вярата, че да носиш и да родиш дете не е някакво противоестевено случвано, свързано с жертването на собствената ти независимост, комфорт, красота или дори здраве. Да износиш и да родиш дете rocks :) То си е готов човек, много преди да можеш да го видиш или докоснеш. Бебка, например, има музикални предпочитания. По убедителни емпирични данни харесва Флойд повече от Металика, а най-много гласа на баща си :) Освен това:
- Вашите чада не са ваши чада.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Идват чрез вас , но не са из вас.
И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.
Можете да им отдадете любовта си , но не и мислите си, защото те имат свои мисли.
Можете да дадете подслон на телата им , но не и на душите им,
Защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не можете да влезете дори насън.
Можете да се стремите към тях , но не се мъчете да ги направите като себе си,
Защото животът не се връща назад, нито помни вчера.
Вие сте лъковете , които изстрелват чадата ви като живи стрели.
Стрелецът вижда целта си върху пътеката на безкрая и ви огъва с мощ, така че вихрените му Стрели да отлетят надалеч.
Нека огъването ви в ръката на Стрелеца е за радост;
Защото както Той обича литналата стрела ,
Тъй му е драг и якият лък в десницата Му.Халил Джубран - ,,Пророкът “
Толкоз засега... отивам да си разхождам червените обувки :)
Sunday, May 4, 2008
bits & pieces
"А за онова всичко, което ти е повече над... Нали знаеш - сталактоните (или свързването на горе и долу) са неизбежност (в някои случаи - когато въпросите се задават дълго и със смирение) за всяка пещера... просто трябва време..." (В.Д.)
19w3d
Винаги съм мечтала за червени обувки...
24w1dSaturday, May 3, 2008
Отмъкнато
Л. казала на тригодишния си син "Христос Воскресе!".
А той отговорил: "Ама аз не знам как".
O
Thursday, February 14, 2008
Малкият Никола
Видях, че имам коментари на последния пост и много се радвам :)
Понеже за мен наистина е важно да започнем да говорим за тези неща, а не да си влачим старите модели под формата на "традиции" (демек, не смей да посягаш) и никога нищо да не поставяме под въпрос.
Обаче днеска ми е сънливо.
Затова - и специално за Бистра - искам да ви запозная с Малкия Никола.
Enjoy :)
Monday, February 11, 2008
Отказвам
• A Short History of Medicine
"Oh Doctor, I have this terrible pain!"
| BC 2000 | "Here, eat this root." |
| AD 1000 | "That root is heathen. Say this prayer." |
| AD 1850 | "That prayer is superstition. Drink this potion." |
| AD 1940 | "That potion is snake oil. Swallow this pill." |
| AD 1985 | "That pill is ineffective. Take this antibiotic." |
| AD 2000 | "That antibiotic is artificial. Here, eat this root". |
| (Origin unknown) | |
Отказвам да живея в реалност, изтъкана от паника и параноя.
Може би това е единственото логично (и ползено) заключение, когато посещаваш форуми за бъдещи майки. Нещата силно наподобяват кокошкарник и едната като се панира, почват всички. Не че аз не съм податлива. Даже - ако тръгна да се замислям за какво мога да съм тревожна, на другите фантазията няма да им стигне за висините, на които аз съм способна. Друго си е хем да имаш медицинската информация, хем да си продукт на майка с мания за контрол. Една хубава сутрин се събуждаш и установяваш, че манията явно е заразна ;) И че светът е опасно място, а животът - рисковано занимание.
Само дето на мен ми се струва, че човек все някога трябва да престане да бъде продукт на своите родители, среда, навици, комплекси и страхове. И оттам нататък да става, каквото сам прецени за добре. Само не индоктринирана функция. Демек, все в някакъв момент трябва да поемеш отговорност за себе си и да спреш да действаш по инерция. Което, парадоксално, в някои случаи може да означава да се откажеш от манията си за контрол. Но да си върнеш доверието в естеството на нещата. Доверие (упование) + здрав разум = доста добра стратегия.
На теория ми е ясно, ама на практика ми е много странно защо някой иска да си направи 500 изследвания, ако може да си направи пет. И защо 23-годишни девойки си правят БХС, който е показан за майки над 35 години? Ама ние тука още немеем във възхита от техниката и възможностите на съвременната медицина. И тепърва сме се запътили натам, откъдето другите вече се връщат. Не само сме се превърнали в "параноични и невротизирани продукти на съвременното общество - жертви на прогреса", ами и се гордеем с това. Плащаме дивни суми за излишни изследвания и живеем "спокойно". Обаче не си даваме сметка за стреса, който поражда всяко изследване - дори ехографията, дори вземането на кръв. Винаги го има онзи момент на очакване на новината. И ние винаги очакваме тя да е лоша. Отдавна сме предали отговорността за собственото си тяло, психика и съдба на някакви полу-богове в бяло, на всичкото отгоре сме ги оторизирали да се живеят с идеята, че действително са такива. Направо получавам менингит като чуя "той е лекарят и той преценява". Oh, right. Затова средностатистическият бг-лекар си позволява да казва неща като: "Не е ваша работа, аз съм учил 6 години, не вие." Сериозно? А защо, докторе, трябва да си направя три фетални морфологии, ако навсякъде по света се прави една? Може би, за да вземете вие тройната такса? Разбира се, всеки е совбоден да си харчи парите, както намери за добре, но защо никъде в тази държава няма единно и официално становище за това какво какво е задължително, какво е препоръчително и какво е пълно безумие? Мисля, че знаем защо. Проблемът е, че междувременно сме се превърнали в нация от зомбита, които са готови да поверят живота си и живота не децата си в ръцете на меркантилни "специалисти". Избеснявам, честно.
Защото жените навсякъде по света раждат в уюта на собствения си дом, придружавани от бащата на бебето и акушера, а ние тук си мислим, че ще се свърши светът, ако наоколо няма един отряд гестаповци, които да викат "напъвай" и да ти скачат по корема, или че мъжете ни ще се травмират сексуално и ще се погнусят, ако видят как от вагината ни излиза бебе. ТЯХНОТО бебе. Което без тяхно участие нямаше да е там, на първо място. Защото сме толкова неизмерно по-умни от милиардите жени, родили децата си преди ерата на ехографията и хай-тек оборудването. Как така, при всичките тези възможности, ще раждаме като маймуните? Защо някой би искал да роди за час и половина, без болки и без капка кръв, след това да си тегли един душ и да си отиде с бебето у дома? Колко абсурдно ;) Защото, нали знаете, раждането е онзи акт, чийто смисъл е да се увенчаем с ореола на мъченици. И след това цял живот да рекетираме емоционално децата си, ти знаеш ли аз през какво съм минала, за да те родя? А? След което да ги храним с адаптирано мляко, за да не вземат да заслабнат.
А тези майки, които твърдят, че "лекарите са спасили живота им и този на детето им" дали знаят, че в 80-90% от случаите спешните намеси като секцио и т.н. се налагат, защото преди това някой нетърпелив доктор, който иска да иде да поспи, се е намесил в естествения процес на раждането?
Не, не агитирам никого да ражда у дома в българските условия. Първо, защото е нелегално. Второ, защото инфраструктурата е трагична. Бърза помощ не приема обаждания, а докато дойде линейката, ако изобщо дойде... Да, смятам, че има смислени изследвания. Смятам, че бременността трябва да се следи редовно. Смятам, че страхотна тръпка и забавление да можеш да видиш човечето, което природата създава в теб. Просто толкова искам да е възможна дискусия. Толкова искам и аз да имам реален избор как да съм бременна и как да родя, а не само фиктивен. Толкова искам да имаме хоризонт вместо капаци и предразсъдъци. Толкова искам да сме толерантни. И смели. И да поемем отговорност за това, което се случва с нас. Да вземаме съзнателни и информирани, а не манипулирани решения. Да спрем да си въобразяваме, че сме черешката на сътворението. Да вярваме, да се уповаваме, че нещото, което е сътворило този безкрайно сложен и удивителен свят, всъщност знае какво прави. Дори когато на нас не ни е ясно. Толкова искам да виждам повече смирение около себе си. Повече радост. Замисляли ли сте се, че каквото и да правим - изследвания, консултации, ехографии - всъщност нямаме контрол над това, което се случва. Можем само да го проверяваме, но не да му повлияем. И точно това му е хубавото. Можем да се отпуснем и да оставим природата да си върши работата. Можем поне веднъж да дишаме и да се радваме, и да не се опитваме да се доказваме, и да не се страхуваме, че бихме могли да се провалим... А то просто си се случва. И няма човешки разум, който би могъл да го проумее... можем просто да не му пречим.
Може би тогава ще имаме шанс...
Отказвам - да се страхувам, че Господ няма да си свърши работата, защото това означава, че притежавам високомерието да мисля, че бих могла да я свърша по-добре.
Отказвам - да полагам отговорността за живота си в ръцете на друг, било той лекар или родител.
Отказвам - да бъда зависима.
Отказвам - да живея в състояние на постоянна тревожност.
Отказвам - излишни намеси в естествения ход на нещата.
Отказвам - да смятам, че бременността е бреме.
Отказвам - да вярвам, че да станеш майка означава да изживееш кански мъки и да си нахлупиш ореол на мъченица. Защото после само какво ни чака... ;)
Отказвам - да бутам реката.
Избирам - да изживея по възможно най-пълния и пълноценния начин това, което ми се случва.
Избирам - да имам доверие и упование, да се отпусна и да оставя природата да си свърши работата. Тя знае какво трябва да прави.
Избирам - да следвам вътрешния си глас.
Избирам - да имам избор :)
• A short history of Baby Care.
“Oh Doctor, how should I look after my baby?”
| BC 2000 | “Just carry it next to your skin. Breastfeed it whenever it is hungry.” |
| AD1660 | “Breastfeeding is undignified. Hand it over to a wet-nurse.” |
| AD 1850 | “Wet-nurses are low class and have an undesirable influence on the child. Get a good experienced nanny to bottle feed it cow’s milk, and wean it on to a cup as soon as possible.” |
| AD 1930 | "Cow’s milk is unsuitable for babies. It must be bottle fed on a special infant formula.” |
| AD 1950 | “Bottle feeding at all hours is bad for the baby. Follow a strict routine, let it sleep in its own room and ignore it when it cries at other times.” |
| AD 2000 | “Bottle feeding is unsuitable, a strict time-table is nonsense, babies don’t like being alone, and crying is stressful. Just carry it next to your skin. Breastfeed it whenever it is hungry.” |
| (Joan Norton, 2001) | |
Sunday, February 10, 2008
Бънджи
Сетих се покрай текста на Ина.
Че и аз скачах. През септември 2005-та. Най-смешно беше, че всъщност повече от самия скок се страхувах, че няма да мога да си закача карабината, за да ме изтеглят нагоре - понеже бях без очила и всичко беше едно такова неясно размито. Спомням си ясно първата мисъл, след като се опъна въжето (преди това се намираш в някакво състояние близо до безсъзнанието) - По дяволите, какво правя тук? - или според Ина - Всяка клетка крещи: Мамка му, какво направих!
Клипчетата са няколко, ама още не знам как да ги монтирам така, че да станат едно. Затова качих само това, на което се вижда как скачам. И ми се доскача пак.
Преди: оглеждам обстановката
Приготовления
След: Уау! Треперят ми краката! I DID IT!!!
Хипер - Вафла за Големи :)
За спомен
Ти ли ще ми кажеш, че не мога да кача Мусала с неподходящи обувки в преспи, които ми стигат до кръста? - Айде да видим!31.12.2002
Ти ли ще ми кажеш, че няма да се накисна в морето при температура на водата +4 градуса? - Че то е направо топло!06.03.2003, Шабла
Saturday, February 9, 2008
Ина
Поезия, проза... и изобщо. Фифо днес ми спомни за нея.
Тя е от тези, автентичните, като Карбовски, които не се автоцензурират, които даже понякога довеждат нещата ад абсурдум, просто за да ни докарат и нас до някакви граници вътре в черепните ни кутии, за да ни накарат да погледнем отвъд ръбчето на собствената си чиния. Ина пише така, че ако ми каже... абе, каквото и да ми каже, ще й повярвам.
Има две книги с поезия, които аз издирвам под дърво и камък, твърде безуспешно. Ако някой ги притежава, да сподели.
Аз тук ще пусна само линкове към разни работи в нета.
Ина Григорова в блога на Пафка
Ина за усещането да скочиш с бънджи
Мисия: Невъзможна
Ина пише поезия и на английски
Казват, че живее в Америка. Казват, че е безкрайно по-щастлива от преди. Може би, защото вече не й се налага да мисли за българската политика. Макар че не знам как й понася американската.
Всички я наричат просто "Ина". Ина от времето на добрите години на "егоист" и малката тъпа Гина. Ина, която ни показваше, че свободата не е слободия. Ина, заради която поне едно поколение е по-добро от предишното и следващото. И най-вече от по-следващото. Надявам се, където и да е, да не престава да пише. Може би и на български.
(Не) правете така (II)
Технически урок по писане
или
Какво научих от мама
Възхитителната ми майка (сигурно ще потръпне, ако прочете, че я наричам "възхитителна" - здрасти, мамо 
Шегата настрана, комбинацията от немско и руско възпитание и образование прави тази жена най-взискателния, прецизен, болезнено стремящ се към съвършенство, нетолерантен към небрежността и неготов на компромиси човек, когото познавам. И не само в литературата. (У нас е забавно, уверявам ви :))
Майка ми научи сравнително късно, че "пиша поезия". (На мен и до ден днешен ми е странно да използвам това словосъчетание и да си вярвам. Но това е съвсем друга тема.) Не мисля, че се зарадва особено. Дали изпита мъничко ревност или просто се уплаши, че не притежавам това, което се иска, за да пиша добра поезия... вероятно по малко от двете. Мисля, че за нея щеше да е непоносимо ако се беше оказало, че упорствам в нещо, в което не покривам минималния критерий за качество. За щастие се разминахме с тази драма. Но идеята не е да разисквам сложните фройдистки взаимоотношения между майка и дъщеря. Просто исках накратко да обясня как поезията дойде при мен или как аз стигнах до нея...
Мамето владее до съвършенство онзи поглед, който е достатъчен, за да разбереш, че "така не се прави" и не е желателно да повтаряш грешката си :) Освен това не умее да лъже, за да щади нечии чувства, и в 98% от случаите е тотално оперирана от чувство за такт. Ъм, да, крушата просто няма къде да иде, нали разбирате. (Мога да го обясня и астрологически ;)). Може да съм таткова щерка, ама в някои отношения няма как да се сбърка, че съм дъщеря на майка си (макар и, надявам се, ъпгрейдната версия ;)).
Но да се върнем към писането. Няколко прости технически правила, набивани ми с клин в мозъка, откакто мама се усети, че щерка й нещо там "пише". С времето съм ги усвоила до такава степен, че и на сън не бих отстъпила от тях. Степенувани не по важност, а в реда, в който ми хрумват.
1) Ако искаш да пишеш класически стих, научи правилата на класическия стих. Не изпадай в заблудата да си мислиш колко е "лесно" да пишеш в рима. Едва когато си направиш труда да научиш какво е стъпка, какво е точна и неточна рима, всички правилца и допустими изключения, едва тогава ще разбереш ставаш ли за тая работа. Няма нищо по-ужасяващо и издаващо творческо безсилие от несъзнателно нарушеното правило на класическата поезия. Трябва първо да знаеш как се прави, за да можеш да си позволиш съзнателно да се отклониш от канона. А това винаги си личи, обиграният читател винаги ще разпознае римата за пълнеж, задъханото сместване на излишни срички, насилието върху формата. Ако избираш да пишеш класически стих, трябва да си наясно, че доброволно се обричаш на формата. Че тази форма има своите закони и ти доброволно се съгласяваш да ги спазваш. Поне докато не задобрееш толкова, че да можеш да ги заобикаляш фино, елегантно и неусетно, така че да не измъчваш читателите си. Разбира се, има хора, които никога не са се учили да пишат класически стих, те просто си се раждат научени. Но ако сме честни, това са единици сред хиляди. Ако се вгледаме внимателно, ще видим колко утвърдени автори дори не знаят какво всъщност правят. Понякога сме склонни да им го простим, защото пишат спасителна поезия, но, извинете, това вече са работи Господни... ние тука си говорим за смъртния писач на стихове ;)
(Тази лекция се състоя преди много години на път за морето в августовски жеги и претъпкано семейно возило, което едва-едва пъплеше по надбалканския маршрут. Учителката ми в пети клас по литература тъкмо ме беше изпортила на последната родителска среща, че пиша "възхитителни" ;) съчинения за настъпващата пролет и още по-прелестни стихчета за мама. Мисля, че бях произвела десетина вариации по тема, за да спася срочните оценки на половината девойки в класа. Много бях популярна ;)
Мама беше решила да вземе крути мерки и да прекрати поетичните ми пориви и го стори успешно и убедително поне за следващите няколко години.)
2) За Бога, не използвай инверсии. Следвай в максимално възможната степен естествения словоред и ритъм на езика, на който пишеш. (Нали помните - Не бутай реката, тя си тече сама. Винаги е по-добре да следваме естествения ход на нещата. В повечето случаи човешката намеса издава желание за контрол над нещо, което е по-голямо от нас, и е обречена на неуспех.) Инверсиите стоят добре само при великите, а и при тях не винаги. В общия случай са в състояние да причинят менингит на непредубедения читател и не са признак на поетичност, а на... познахте, творческо безсилие ;)
3) Избягвай клишетата. За да можеш да прецениш дали нещо е клише, трябва да си чел достатъчно. Само не се заблуждавай, че има такъв момент, в който наистина си чел достатъчно ;) И все пак - колкото повече, толкова по-добре. Понякога клишетата са допустими, но трябва да компенсираш с нещо друго. С изненада, с чувство за хумор, с някакво убийствено словосъчетание, някаква невероятна хрумка, която да отвлече вниманието на читателя. Или просто да си признаеш в прав текст, че толкова си могъл. Просто останалото стихотворение трябва да е в състояние да накара читателя да ти повярва. Тогава клишето не е толкова страшно. Да вземем за пример моя "татко" - едно абсолютно простичко стихотворение, което вероятно е най-доброто, което изобщо съм написала. Мисля, че го надрасках за не повече от 3 минути и в оригиналния си вариант започваше така:
как се случи така,
че около очите ти има бръчици
и в косите ти блести умора,
Показах го на родителката да произнесе присъдата си и тя много го хареса, с една забележка: няма нищо по-отчайващо банално от блестящата в косите умора. Нямаше как да не се съглася. Тя помисли малко и предложи следното:
как се случи така,
че около очите ти има бръчици
и в косите ти банален сняг,
а аз съм още твоето малко момиче...
В крайна сметка това е окончателният вариант, който влезе и в книгата. Когато не знаеш какво друго да направиш с едно необходимо клише, признай си го. Читателят няма да ти се разсърди.
4) Това, че "в поезията всичко е позволено", съвсем не означава, че в поезията всичко е позволено. В тази графа влизат всякави изпуснати пълни членове и безразборно поставени/непоставени препинателни знаци, които говорят за принципната неграмотност на автора. Ако не си внимавал в часовете по български език до 4-ти клас, къде си тръгнал да създаваш литература? Уверявам ви, че абсолютно винаги си личи дали граматическото своеволие е плод на съзнателно авторско решение или на липсващата му езикова грамотност. Трябва да можеш да защитиш и аргументираш всяко едно отклонение от граматическите правила на езика, на който пишеш. Пример от собствено стихотворение:
стопля се вече
ръми
мирише на мокър асфалт
и тръпчиви акации
и бабите сядат на пейки
пред блока
както в детството ми
говорят
за внуците пенсиите болестите
момчетата вече тичат след топката
разплискват локвите
момичетата си говорят за момчетата
трябва да ме има някъде
щом ме чакаш
Мога да аргументирам липсващите препинателни знаци по следния начин: Това е толкова древно усещане за мен, за бабите, които седят пред блока на баба ми, на пейки, боядисани в зелено, плетат, говорят си за същите сякаш вечни неща, които се сливат в едно ЕДНО: пенсиите внуците болестите, това вече не са отделни неща, а сякаш целият свят е събран в тях - техният свят и разговорът плавно прелива от едното в другото и се връща, криволичи, но тече, тече... докато ние тичаме наоколо: топки локви плитки детски смях повече кикот скупчени във входа това е всичко нищо повече не трябва... и бабите хвърлят по едно око, и светът е там, цял, цялостен, ненакърнен от нищо, непрекъснат от запетайки, светът е на един дъх...
Но мисля, че и без да се аргументирам, това се разбира от самото стихотворение, то обяснява само себе си. Не бива да ви се случва читателят да се запита, добре де, къде са тука препинателните знаци, защо са изпуснати? Не бива да изпита липсата им.
Друг е въпросът с пълния член, тук няма консенсус дори между пишещите. Според мен пълният член трябва да присъства навсякъде, където може, особено в белия стих. В редки случаи бих приела липсата му в класическия стих, където наличието му би нарушило структурата на стиха. Ама аз съм си такава - немски възпитаник ;) Спя спокойно, когато знам, че правилата са спазени (Луна в Козирог - нищо не е случайно ;)).
5) Ако пишеш по тема, по която са писали и триста петдесет и осем други, направи го така, че на никой да не му хрумне да те набеди в плагиатство. Разбира се, това ще се случва непрекъснато. На този свят има горе-долу петнайсет теми, които вълнуват целокупното човечество до такава степен, че да им посвещава стихове. Ако се опитам да ги изброя, сигурно ще се окаже, че и толкова не са: любов, любов, още любов и още две-три други (родители, деца и нежни чувства към родината, от които соц-ът до голяма степен ни отказа). Възможните комбинации не са безкрайно много. Когато някой вече не е написал точно това стихотворение, със сигурност някой друг вече е написал точно този роман. Примерно. Пример: Преди да прочета това стихотворение на Ина Григорова, бях прочела тази книга на Петер Хьог. Разбира се, едното няма нищо общо с другото като сюжет и реализация, но идеята за видовете сняг/лед при ескимосите веднага изпъква. Днес пък Филип Кабакян ме изненада с това. То вече е много по-близо до идеята на Ина, но въпреки това за мен е самостоятелно стихотворение със собствена стойност заради реализацията си. Не бих се учудила, ако се окаже, че дори не е чел "Патент".
6) И един не толкова технически, колкото житейски съвет. Не съчинявай поезия. Това не ти е класното в седми клас, където на всяка цена трябва да впечатлиш госпожата. Вярно, това е малко размита и неясна препоръка. Но от опит знам, че ако си искрен със себе си, винаги можеш да разграничиш измисленото от истинското стихотворение. Измисленото стихотворение е като зомби - съществува противно на правилата на природата и протовречи на живота. Тука няма да се впускам в обяснения защо хората се подвеждат да съчиняват стихотворения, но и на това ще му дойде времето, доколкото не е станало ясно доесега.
Какво още ме съветваше мама...
7) Не допускай смислови и фактологични неточности. Няма нищо по-дразнещо от фактологическата неточност в литературата. С П. един ден щяхме да се "разведем" със саунд, защото Г.Г. си е позволил неуважителна неточност спрямо латинския език и римския начин на живот в девета глава на "Естествен роман". Книга, която аз принципно много харесвам. Обаче П. само дето не получи удар от (според него) наглото изопачаване на историческия контекст и неуважението към един, макар и мъртъв, език. Толкова ли не можеш да си направиш справка с латинския речник, за да разбереш, че глаголът е claudo, claudis, а не claudo, clausis. При цялата ми любов към Г.Г. и колкото и да го защитавах, трябваше да призная, че П. е прав. Не можеш да разчиташ на това, че читателят по принцип няма да знае за какво говориш и затова да бъдеш небрежен. Гарантирано ще се намери читател, който разбира повече от теб, и ще се обиди.
8) Не допускай езикови и образни неточности. Фасът, например, не може да се размаже на плочника, защото няма необходимата маса. Не бива да се пишат абсолютни безсмислици в стремежа ни да бъдем различни, оригинални и нестандартни. Получава се задължително обратното, ставаме плоски, досадни и безинтересни. Не си мислете, че в поезията няма логика. Веднага ще ви намеря някой професор по математика или професор по езикознание да ви убеди в противното.
И така, сигурно ще се сетя за още... запазвам си правото да допълвам :)
В третата част ще споделя с вас това, което аз самата съм научила за поезията чрез самата поезия. Нешо като микс от техника и отношение към поезията...
Давам си сметка, че тези съвети вероятно ще са от полза на малцина. Но все пак са били полезни за мен и аз съм повече от благодарна, че е имало кой да ме гледа лошо и да дава акъл. Знам също така колко съм категорична в критиката си и че това понякога трудно се понася. Хората го приемат лично. Особено пишещите с прословутото си творческо его. Все едно критикуваш Господ за устройството на Вселената. Тук се връщаме към точка втора от първия урок: "Дистанцирай се". Когато критикувам, критикувам текст, не автор. Когато давам съвети, те са безкрайно добронамерени и целят да се подобри качеството на текста. Което няма нищо общо с качеството на автора му като човек.
Но за това - следващия път :)
