"Докато беше бременна с първото си дете, преплува едно езеро нощем в тъмното. Не скочих с нея, а дори не бях бременна. Толкова ме беше страх. Но сестра ми не се плаши истински от нищо. Когато беше бременна с второто си дете, една акушерка я попита дали няма някакви неизказани страхове, че нещо с бебето може да се обърка - например генетични дефекти или усложнения при раждането. Сестра ми отвърна: "Единственият ми страх е, че като порасне, може да стане републиканец."

~ Елизабет Гилбърт, "Яж, моли се и обичай"

Rain

Адски съм изморена. Бебка и тя, помръдва лекичко, не блъска.
Страшно ме изморява да събирам вещи, особено дето не са мои... и са ненужни, ама нали не са мои, не мога да ги изхвърля. Иначе хич не си поплювам.
Дъ стори ъф стъф.

Апропо, намерих 450 долара в кутия с черен чай, изветрял преди 10-ина години. Язък за курса на долара.
Е, на мен такова нещо не може да ми случи. Никога не се задържат достатъчно, за да ги скътам в захарницата.

Отивам да почета "eat, pray, love" на български и да шшшпя. За пръв път от много време превод, който не ме дразни.

Обърнете внимание на шапката :)

Посещение на Клер Лопринци в София

Сдружение "Естествено" има удоволствието да Ви покани:

Посещение на Клер Лопринци в София

Между 24 и 28 юни 2008 в България ще гостува Клер Лопринци - традиционна акушерка с 30 годишен стаж.

Тя е от линията на сицилианските акушерки, обогатила своята практика и с познанието на индианските и афро-американските традиции в акушерството.

Понастоящем преподава в Ehunuikaimalino Hawaiian Immersion School, като дейността и се развива и в други държави по света. Провежда семинари и обучения, насочени към естественото раждане и асистирането му. Водила е ражданията на повече от 600 бебета при домашни условия. Автор е на множество статии и публикации за раждането, традиционното акушерство, последиците от различните интервенции, влиянието на медикаментите върху новородените и други.

Мисията й е да помага на жени от различни етнически култури да се възвърнат към естественото раждане, да възвърнат своята сила и способност да раждат своите деца активно и без вмешателство, в името на едно по-здраво бъдещо поколение.

Майка е на три големи вече деца, всички работещи в сферата на образованието и медицината. Също така упражнява природолечение и акупунктура. Обича да работи за мира в света, вярвайки, че децата родени в мир, ще израснат пазители на мира.

Програма:

24 юни (вторник) - Целодневен семинар за активното раждане и подготовката за него, насочен към бъдещите и настоящи майки.
Мястото: Частен дом в Бояна.
Цена за участие 35 лв. Местата са ограничени.

26 юни (четвъртък), 11:00 – Лекция на тема «Естествено раждане и съвременни световни тенденции в акушерството», предназначена за лекари, акушерки, студенти по медицина.
Мястото: Конферентната зала на Тенис Клуб Малееви, бул. Никола Вапцаров 57
Вход свободен.

26 юни (четвъртък), 14:00 – Пресконференция на тема «Естествено раждане и съвременни световни тенденции в акушерството».
Мястото: Конферентната зала на Тенис Клуб Малееви, бул. Никола Вапцаров 57.
Вход свободен.

27 юни (петък), 18:30 - Презентация на тема «Активно естествено раждане», предназначена за бъдещи и настоящи майки.
Мястото: Йога студио Мандала, ул.Княз Борис I, No. 177 ет. 2, (ъгъла с бул. Сливница)
Цена за участие: 7 лв.

28 юни (събота), 17:00 – Неформално парти с беседи на различни теми, свързани с бременността, раждането и отглеждането на децата.
Мястото: Веда Хаус – Къща за чай и мъдрости, ул. Гладстон 2.

Участието във всички мероприятия е с предварително записване на estestveno@gmail.com.

През просото

Айде днеска да го давам по-кротко, че явно емоцията ми дойде вповече тия дни.

***
В сайдбар-а има много ъпдейти, малко натежа, но какво да се прави. Това е блогър. Не знам дали искам да се опитвам да се прехвърля на уърдпрес, понеже дава опция за отделни странички. Блогрол-ът заплашва да стане безкраен.

***
мъничета
Това е микроблогът на едно23, за който научих от Бу.
Често ми се случва да искам да запиша нещо, но не ми се пише цял пост и забравям или ме домързява. Идеалната опция за нахвърляни мисли. Излиза в сайдбар-а посредством РСС фийд. Дава възможност за прикачване на линк, картинка и видео. Дължината на постовете е ограничена до 160 знака - колкото един смс, мисля.
Замислих се дали вместо това да не сложа Туитър, но реших да "избера българското" :)
Мерси на Бу за помощта с рсс-а.

***
"Сексът и градът", the movie.
Не ми хареса. Обичам сериала и си представях нещо доста по-свежо. Филмът е предълъг, с блед отблясък от стара слава. Скучен и ужасно предвидим. Жалко. Или просто аз съм се променила...

***
спунк. rocks
Лайфстайл списанието "за живот и здраве" на "Дневник".
Излиза всеки пети петък в месеца, когато има такъв (г/д 4 пъти годишно).
Засега са излезли два броя, много готин формат, рециклирана хартия. Чувам, че оформлението било спорно - на мен ми харесва. Пишат за всичко, което прави живота по-хубав, без да го изтощава. Един вид предлагат заедно да се научим да докосваме света пестеливо, без да се лишаваме от хедонистично удоволствие. На мен ми звучи добре, просто не съм родена за аскет. Има за всички от всичко, не дискриминира, не се опитва да налага определена философия, а показва многото начини, по които можем да сме щастливи. За нас остава само да си изберем.

Или, по думите на главната редакторка Ива Рудникова:
„Спунк“ е ужкимска дума, измислена от най-големия нещотърсач - Пипи Дългото чорапче. За тези, които още не се сещат – „спунк е нещо важно и красиво“, което Пипи търси. Не знае какво точно представлява, но е сигурна, че ще го познае веднага щом го види. Ако решите да се поровите, ще намерите разнообразни значения на spunk – „живост, веселост, добър дух“ на шотландски диалект, датска марка водка и билкови бонбони, албум на Sex Pistols, австралийски жаргон за „привлекателен“ и направо „сперма“ за милиони други англоезични потребители на сленг. „Спунк“ е малко като Зелиг – героят на Уди Алън, който няма ясна идентичност и се превръща в хората около себе си. Ако е сред сноби, веднага става сноб в, компанията на лекари е лекар, а в един момент напълнява само защото пред него стоят шишковци. По същия начин в „Спунк“ вие ще виждате това, което искате, и това, което въображението ви позволява. По същия начин в "Спунк" вие ще виждате онова, което искате, и това, което въображението ви позволява. Списанието се занимава с теми, свързани със здравословния начин на живот. Като начало за нас "здравословно" е равно на "доброволно". Как да живеете е твърде личен избор, от който оставаме на почтително разстояние. Истинската промяна се случва отвътре навън, и то само тогава, когато си готов за нея. По пътя си ние срещаме смислени хора и научаваме разни работи за тялото и душата, които могат да се окажат много важни за някой. "Спунк" съществува за това - за да споделяме нещата, които са ни направили впечатление и са ни подействалив някаква степен вдъхновяващо.

***
В Швеция ни завиждат за Екопак.
Най-добрата ми приятелка каза, че в техния блок само тя и майка й изхвърлят боклука разделно. За сметка на това един съсед от горните етажи продължава да си изхвърля торбичките през балкона в градинката отпред. Мдам.

Инструкции за разделно изхвърляне на отпадъците от сайта на Булекопак.

В Германия събират и био-отпадъците отделно - обелки от краставици, утайка от кафе, огризки от ябълки - и ги компостират. Ако живеех в къща, щях да си направя компост. Нашата тераса е малка, но всъщност мога да питам майка ми дали мога да ползвам тяхното покривно пространство :)

***
Видяхте ли как се пукат пуканки с мобилен телефон?
Правете си изводите.

Социалната политика доведена ad absurdum

По принцип не ставам за активист. Липсва ми издръжливост. Пък и това си е нещо, на което трябва да се посветиш в известна степен поне. Пък аз цял живот се посвещавам на 300 неща едновременно и после всичко остава доникъде. Затова се въздържам от коментари по наболели теми, ама понякога не мога да премълча.

Бясна съм. Може би е от бремността, може би ме прави по-чувствителна и склонна да реагирам емоционално. Исках да изчакам да ми помине малко, защото тук влизам в явен конфликт на интереси. Не съм в позицията да критикувам колеги и да се изпъча срещу "гилдията", най-малкото защото ми липсват опит и компетентност. Обаче не съм и тотален малоумник, какъвто се чувствам понякога, откакто съм се върнала в България. (Аргументът "щом не ти харесва, ходи си" не вАжи. Не мрънкам, направила съм съзнателен избор, знам защо. Знам също така, че винаги имам възможност да направя друг избор. Но това, поне на този етап, би било пораженческа постъпка. И все пак, Утопия не съществува и всяка реалност има своите недостатъци. Не можем да си затваряме очите. Или можем. Но пък не искам.)

Бясна съм заради дома в Могилино. Не ми е ясна концепцията да бъде превърнат в старчески дом (дом за възрастни хора - старчески дом, демек), но силно се съмнявам, че ще отговаря на изискуемите стандарти. И понеже трябва да се запази щата на персонала в дома, някакви злополучни възрастни хора (може би такива, останали без семейство) ще бъдат запратени в село Могилино, което цяла България разбра, че се намира на неудобно място, няма достъп до качествена медицинска помощ и т.н. А дали същият този персонал ще премине обучение не само как да ги храни и да им сменя памперсите (което правеше и с децата), а как да осигури качество на живот... Съмнявам се.

Обаче, госпожа Масларова е притеснена, че "че намаляват хората, в които трябва да се влагат средства". Имали сме рекордно ниски нива на безработицата.

...

Аха, никому не е приятно да съкращава работни места. Особено, когато ни гледат статистиката под лупа. Аз не съм някакъв изверг, не смятам, че не представлява проблем за служителите от дома и семействата им, ако загубят приходите си. Но на каква цена ще ги запазят и кой ще я плати? И не е ли това задачата на Министерството на труда и социалната политика - да "ръководи, координира и контролира осъществяването на държавната политика в областта на доходите и жизненото равнище, социалното осигуряване, защитата при безработица и насърчаване на заетостта, пазара на труда, трудовата миграция, безопасността и здравето при работа, социалните инвестиции, социалната закрила, социалното включване, демографската политика и равните възможности." (виж Устройствен правилник на Министерството на труда и социалната политика)
Тоест, да се погрижи служителите в дома да бъдат преквалифицирани или да повишат квалификацията си, за да имат доходи, но не за сметка на други хора в неравностойно положение, а за сметка на държавата...

...

И, да, проблемите в тази държава са много. Откъде и да започнеш, върху ти се изсипва цялата гадост, смитана под килима в продължение на десетилетия. Само че единственото решение е да запретнеш ръкави, да си намериш компетентен екип и да започнеш да ринеш. А не на свой ред да сметеш още малко с надеждата, че никой няма да повдигне килима... Може би е въпрос на народопсихология.

След толкова години, прекарани в Германия, успявам да оценя някои от достойнствата на германския начин на мислене едва сега. Химнът им винаги ме разсмива, а сега покрай Европейското го чувам често: "Deutschland, Deutschland über alles, über alles in der Welt"
Германия над всичко. И си казвам, Господи, погледни каква грандомания на фона на цялата им история и на целия национален комплекс, който всеки германец мъкне в съзнанието си от 60 години насам. Обаче не можем да отречем факта, че два пъти сривана със земята в рамките на 100 години, Германия в момента е процъфтяваща държава. Да, с много проблеми, ама само сравнете техните с нашите. И сигурно "държавата" не си е оправила бакиите сама. Сигурно има някаква "магическа" съставка в генетичната и родовата памет на хората, които я населяват, която ги стимулира да се конфронтират с проблемите и да намират решения, после да осъществяват тези решения, вместо да смитат боклуците под килима. Ние сме има-няма 8 милиона, те са 80.

Но, да се върнем към абсурда на родната действителност. Министър Масларова иска "задължителни генетични тестове за всички бременни, с цел да не се стига до раждане на деца с увреждания." Ако някоя жена откаже, ще бъде санкционирана със спиране на социалните помощи. В блога на Могилино сбито и кратко са обяснили какви изводи можем да си направим от така формулираното искане. Аз искам да знам, какво се случва с правото ми на личен избор в такъв случай? И кой има правото да решава вместо мен дали животът на Марулка има достатъчно висока стойност, че да бъде живян?

Когато през пролетта за кратко възникна съмнение, че бебето ми може да страда от С-м на Даун (по какъв нелеп начин се стигна дотам е друг въпрос), бях подложена на нападки от страна на лекарите защо не съм си направила съответните изследвания? В началото бях спокойна и уверена в себе си, казах, че не влизам в рисковата група и съм постъпила така, за да спестя на себе си и на бебето стреса, неизбежно свързан с подобен род изследвания. След това обаче се уплаших и разколебах, казаха ми, че съм "безотговорна" и наблюдаващият ме лекар е безотговорен, че в днешно време и про възможностите на съвременната медицина, скринингът за генетични заболявания бил едва ли не задължителен. Още не било късно да се изследвам, но вече било късно "да се реагира". Изследвах се. Беше петък. Казаха ми в никакъв случай да не им се обаждам и да не идвам за резултати преди четвъртък следобед, нямало да бъдат готови. П. по това време беше в командировка в чужбина. Обадих му се и му казах, че ако бебето има проблем, аз ще си го родя, пък той е свободен да живее без нас. Не че въпросът стоеше, просто аз не можех да мисля ясно. А на него му беше трудно да ме успокои по телефона. Когато се върна, отидохме заедно да вземем резултатите. В четвъртък. Видях, че са разпечатани в понеделник. Изчисленият риск нашето бебе да страда от С-м на Даун е 1:2853. Това не означава, че то със сигурност не е засегнато. Просто, че рискът да е засегнато, е много малък.

Всяка майка знае, че тези тестове нямат диагностична стойност. Процентът на грешките е много висок. Дори при висок изчислен риск няма как да знаеш дали твоето бебе е засегнато или не. За уточнение се прави амниоцентеза. Амниоцентезата е съпроводена от 0,5% риск от спонтанен аборт. Резултатите излизат след 30 дни. Обикновено жените тогава са около 20 г.с. В 20 г.с. вече усещаш как бебето се движи в теб, как хълца и подксача, как реагира на стимули от околната среда, започваш да разбираш какво обича и какво не, общувате си. В 20 г.с. си по средата на бременността и бебето е реално, истински миниатюрен друг човек вътре в теб. 0,5% риск означава, че вследствие на процедурата едно на всеки 200 бебета няма да оцелее. Вероятността това бебе да е напълно здраво е около 70%.

Втрещиха ме коментарите под статията във в-к "Сега". Основно коментари от мъже, които смятат, че идеята на министър Масларова е добра, брилянтна дори. И "как не сме се сетили по-рано". Аз питам кой ще поеме отговорност за живота на това 1 от 200 бебета, ако статистиката сбърка? А за живота на майка му и баща му оттам нататък? Един коментиращ пише: "аз не знам хората да сме изчезващ вид, та да има проблем с някаква малка статистическа грешка." Стига статистическата грешка да не е твоето дете... Но нали сме ненакърними, такива неща се случват само на другите...

И още, дори детето ми да е болно от С-м на Даун или недай си Боже от нещо по-сериозно или несъвместимо с живота - кой чиновник, бил той и министър, ще си обуе моите обувки, за да повърви в тях? В онзи друг свят, откъдето аз идвам, родителите имат пълната свобода да решават как да постъпят и носят пълната отговорност за постъпките си. Никой не се опитва да им диктува "лесни" решения като "Абортирай." или "Дай го в дом, роди си друго, не си усложнявай живота." Там цялата система на здравеопазването и социалната политика подкрепя свободния избор на индивида. Защото системата е човечна, а у нас и хората не са...

Преди много години стажувах в АГ-то на Университетската болница в Берлин. Една жена в 20 г.с. дойде на ехографско изследване, защото беше претърпяла злополука. Установи се, че бебето й има тежко генетично заболяване, несъвместимо с живота извън утробата. Въпреки това тя можеше да реши дали иска да износи бременността си или да я прекрати. Избра да я прекрати. Сърцето на бебето се спря с една тънка игла и лекарство, след това се предизвика раждане. Роди се едно малко същество, дълго може би около 20 см, тежащо около 450 грама. Циклопче. Бебе с едно око по средата на челото. Акушерката го изми, облече, снима с фотопарата, който пазят в един шкаф специално за такива случаи и го занесе на майката. Тя го гушка и му говори няколко часа, след това с бащата решиха, че искат да бъде кремирано.

Беше... необичайна ситуация, но не страшна. Бебето не беше малко чудовище, просто различно... Тези родители наравиха съзнателен избор и получиха цялата подкрепа и състрадание, които е възможно да получиш от медицински персонал в подобен момент. Хората, които са до теб, се отпечатват завинаги в съзнанието ти, дори да не ги видиш повече. Някои родители избират да видят и да държат бебето си, други - не. Някои избират да прекратят бременността, други - да я износят с ясното съзнание, че детето им няма да живее. Те имат право на избор. Никой не им го отнема и всички го респектират. Никой не претендира, че знае по-добре от самите тях какво е правилно за тях. Всички са състрадателни. Никой не може да се постави в тялото (или душата) на една майка, чието бебе се движи, има пулс, обича да слуша музика, успкоява се, което бебе е живо, макар и само в защитената среда на утробата. И никой няма право да оспорва избора й, какъвто и да е той.

Уви, в България не е така. Лекарите притискат жените да абортират "несполучливите генетични продукти". Захвърлят ги в един кашон на пода на родилната зала и ги отнасят в патологията. След това - никой не знае къде изчезват. Родителите не виждат бебетата си, не могат да изберат какво да се случи с тях. Смята се за извратено, срамно. Не им ги показват "за тяхно добро". На никого на му минава през ум колко голяма е травмата цял живот да живееш с някаква тъмна, грозна тайна. С чувството, че тялото ти е създало чудовище. На запад всички родители в такива случаи получават запечатан плик със снимки на своето бебе. Дори тези, които не са искали да го видят, когато се е родило, след време често отварят този плик и са благодарни, че имат възможността да го направят. Защото всеки ужас е по-малко ужасен, когато бъде изваден на светло. Всяко неизвестно губи силата си, когато се изправиш пред него. Когато имаш възможността да го извадиш от фантазиите си и да го погледнеш. Тогава виждаш, че малкото циклопче има префектни малки ръчички... че изглежда заспало... и може би намираш сили да продължиш. Дори да имаш друго дете.

У нас няма респект към живота като такъв, няма респект към личността на нероденото или на неговата майка. Тя отива някъде в категорията "горката побъркана нещастница" и всички се чувстват легитимирани да й изземат правото на избор. За нейно добро.
Отдалечих се много, просто като дръпнеш един конец и кълбото започва да се разплита, разплита... Много имаме да учим. Най-вече толерантност, смирение, уважение, човещина, преклонение пред битките на другите хора. На фона на идеи като тези на министърката Масларова, търсещи бързи и лесни решения на фундаментални етични проблеми, ми се струва, че се е стигнало до "критичната точка на нехуманност", както написа един приятел. Струва ми се, че е много по-лесно "бременните" да бъдат тествани като едно голямо анонинмно стадо, а "проблемите" да бъдат премахвани овреме. За да не се налага после някой да се оправдава пред БиБиСи, примерно. Или пред ЕС. "Есть человек — есть проблема, нет человека — нет проблемы…" Май така се казваше... и май това е водещият мотив на подобна благородна инициатива...

И последно, това всъщност изобщо не попада в компетенциите на министър Масларова. Но защо вместо БХС и други генетични изследвания, касата не поеме разходите за феталната морфология, например? Това е високоспециализирано ехографско изследване, което може да покаже съмнение или да постави диагноза на много генетични, но и на изключително много негенетични заболявания и малформации, които са лечими дори вътреутробно. ФМ е диагностичен метод, не предиктивен. Ако се знае, че бебето има някакъв проблем, могат да се вземат специални мерки за начина на раждане и да има екип от специалисти, в готовност да го поемат веднага и да направят всичко, от което то се нуждае. В момента това изследване се предлага на принципа на пазарната икономика и струва между 80 и 160 лв., в зависимост от "тарифата" на лекаря. Много жени не могат да си го позволят три пъти за периода на бременността, както се препоръчва. За лекарите, особено в сферата на АГ, жените вече са клиентки, а не пациентки.

Засега спирам дотук. И макар че "по принцип не ставам за активист", ако опасността да се прокара подобен закон стане реална, ще се боря срещу него със зъби и нокти, до дупка.
А сега с беба отиваме да послушаме музика. На нея й харесва.

Дискусия по темата има тук.

Misc

Морето ми е едно далечно вече... ама ще пусна още разни снимки на едни лингвистични куриози после.

***
Comment

Oh, life is a glorious cycle of song,
A medley of extemporanea;
And love is a thing that can never go wrong,
And I am Marie of Roumania.

Много обичам Dorothy Parker. Тя е от хората, на които искам да приличам, като порасна. Отвътре.

***
Какво правиш, когато много искаш да се погрижиш за някога, ама 1) няма как (реално, физически) и 2) той и без това "не дава" да се грижат за него. Понеже си е той.
Ходиш в Невски да си поговориш с Някого, в чиято длъжностна характеристика влиза да се грижи за хората, които обичаме.
Казваш му, че го обичаш. Редовно. Надяваш се, че не звучиш като грамофон, но наистина няма какво друго да направиш...

***
Беба вече е голяма, много силно ме блъска. Нощем спя полуседнала, защото иначе ми натиска ребрата и ме боли, все едно са ми забили нож. Аз се смея и й викам, че прилича на Пришълеца, като се развилнее. Другите ми казват да не говоря така за детето. Пък детето по-добре да свиква.
Освен това, нали трябва да спят по 20 часа на ден. Според мен Марулка не спи по толкова.
Още си няма нищо - нито количка, нито легло, нито повивалник, нито нищо. Аз всичко съм избрала, ама другата седмица ще ни сменят прозорците. После ще боядиваме. Добре де, П. ще боядисва, аз ще минавам на проверки ;) Ужас. Пак кашони и прахоляк.
Пък аз вече не мога да си закопчавам сама сандалите.

***
Днеска една от вещиците има денден. Снощи празнувахме и Марулка пи малко мента с много Спрайт. Обаче не се успа. Шава през цялото време. Коремът ми се мести много смешно. Мисля си, че ще ми липсва като се роди и изведнъж спра да я усещам в мене. Всъщност бебеносенето май е колкото за детето, толкова и за майката. До едно време се учиш да си самостоятелен и независим от майка си и баща си, после почваш да се учиш да си независим от децата си. И после те от теб. Обаче аз съм за плавните преходи.
Снощи на партито ме критикуваха, че ще свикна детето да е все до мен и в тоалетната няма да мога да отида сама. Според мен това са някакви останки от соц-а. Обаче не мога да се аргументирам добре. Всъщност мога, мога дори литература да цитирам и анализи да правя, обаче като чуя някакво клише, че децата се разглезвали и като решат да реват, нищо не можеш да направиш, за да ги откажеш, ако щат да ти окапят ръцете от носене и гушкане и... абе, минава ми ентусиазмът. Хората си имат разбирания. И аз си имам. Според мен можеш да си близо до бебето, без да изглупяваш напълно. Въпрос на мярка е.

Има едни неща, дето не ги разбирам. Значи, не трябва да си нося бебето, че ще му повредя психиката, обаче е препоръчително да му купя количка за 1500 лв. Дето казва брат ми, сигурно е изработена в Китай с нелегален детски труд. Брат ми е пич. И като купя количка на цената на кола на старо, после как ще поддържам "стандарта"? За бала - Ферари? "Купуваме" си децата от първите мигове на живота им. Започваме несъзнателно да си плащаме за това, че ни няма, когато трябва да ни има. Или по начина, по който... Под прикритието на "за моето дете само най-доброто"... Как ли се отразява това на психиката?
А за количката вече съм решила, ще я купя от втора ръка. Не заради парите. Просто тя е повече удобство за мен. При това съмнително удобство по нашите псевдо-улици и псевдо-тротоари. За тоталната невъзможност да се придвижиш с количка и градски транспорт, няма нужда да споменавам. И ще живея с чиста съвест, че не съм подкрепила нечия корпоративна политика. Брат ми затова не пие кола. (Аз пък пия ;))

***
А, да, за Могилино. Пак.
"Могилино се преквалифицира за възрастни", пише Росен Моллов на 10.06.2008 в "Сега".
Щото, видите ли, трябва и това в онова, и душата в рая, и съвестта чиста, и очите на българския гражданин, а най-вече на разни европейски активисти, дето се врат, където нямат работа - замазани. Хем да се отсрамим, хем да си караме постарому.
Значи, местим децата с увреждания. Българите ще мирясат, БиБиСи ще миряса. А ние ще запазим удобството на кмета на Могилино и персонала на дома (вместо да помислим как да го преквалифицираме или да създадем други работни места) и ще пратим стари хора да живеят там, където вече признахме (уж), че не става за живеене. За тях ще се грижи същият персонал, по същия начин, в същата материална база, на също толкова затънтено и отдалечено от медицински грижи място. Понеже децата, макар и с увреждания, все пак са деца. Предизвикват умиление. А възрастните хора... (всеки да си го домисли това изречение).Докато някой не се сети да направи филм за "Дома за възрастни хора в Могилино". После пак ще се тръшкаме общонационално и много ще ни е срам. Само на мен ли ми се гади?

Ох, изморих се.
Останалото - лейтър. Включва мисли за генетични тестове по време на бременността, презумпциите за и последствията от тях; нивото на езикова грамотност на средностатистическия българин и историята на една шапка...

Щастлив Рожден Ден, Джем. Виждаш ли, че пожеланията се сбъдват?
Обичам те!

Summertime...

... and the living is easy...

Добре де, знам, че е изтъркано... обаче, мамка му, море!!!
УРЛ-то на блог-а ненапразно е "лято". Исках да е "море", но беше заето.
Толкова ми е пълно още, че не съм съвсем "тук". Колкото и да пледирам за присъствие в момента принципно, предпочитам да си поостана още мъничко "там". Багажът мирише на сол, слънце и плажно мляко, от джобовете на сака мога да си изтръскам цял плаж барабар с мидите на терасата, а снимките свидетелстват, че наистина сме били там и цял ден си ги гледам и нищо не ми се прави.

Bях забравила колко е хубаво да се пътува с нощен влак до морето след миналогодишния кошмар - седнали във 2-ра класа в някакво ужасно вмирисано купе с лепнещи седалки от изкуствена кожа, развален прозорец и в компанията на детска учителка. През август. Бях забравила как те люлее и те унася, как ти пеят релсите, как ти мирише на мокри треви... Въпреки че трябва да призная, трудно се сгъвам вече на тясно (а да спим двамата (тримата) с П. на едно "легло" както обикновено, и дума не може да става), а бебка и машинистът май се бяха наговорили да ме изтърбушат с общи усилия, и въпреки че почти не заспах и в двете посоки, I didn't mind one bit :)

Родила съм се във влака и съм полепнала цялата с влакови миризми - на цигари и сирене и гнусна лепкава августовска жега, бирени изпарения и сладникав аромат на обикалящ купето джойнт. По рождение знам точно колко време ти трябва, за да слезеш от бързия влак за Варна и да изтичаш да купиш презервативи на гарата в Мездра и после все пак да се родя. Толкова време с циганите, приплесната до вратата на тоалетната между вагоните, толкова време прави пак там играем шах и ти успяваш да приклещиш царя ми на е8 и умирам. Все по влаковете. Познавам всички кондуктори, контрольори и други мрачни особи и познавам нощем в тъмното, сгушена плътно до теб, докато равномерно дишаш, познавам по звука на сцеплението между колелата и релсите къде се намираме точно, а именно - някъде по средата между опиянението и раздялата, някъде по пътя, все по-близо до мястото, където всичко ще започне отначало... Синьото бърдо на надеждата и малко след това - Горна Крета, необслужвана спирка на бъдещото. В три и половина, нощем.

Та... пристигаш към 7 и нещо сутринта в една полупразна и полубудна Варна, пиеш първото кафе на гарата, протягаш се, разпознаваш миризмите, сетивната ти памет се пробужда... и някакси дали от слънцето, дали от нещо друго, то си е чиста химия, ендорфините нахлуват в кръвта ти, замайват те и за пълното щастие, какво повече :)

В други години бих казала палатка и спален чувал и маршрутка до Яйлата. Този път - скромен **** хотел на Златните с основно предимство - гладени чаршафи и течаща топла вода :) Цените извън сезона - разкошни. Храната - тризвездна, в интерес на истината, ама от 5 дни подред english breakfast и палачинки с шоколад, за които не съм стояла два часа права в кухнята - вече съм +15 кг общо и на плодова диета, докато бебка благодари да се пръкне на бял свят. Гледката - морска. Ентъртейнмънт програмата с целева група червендалести германски пациенти с нездрав вид можеше да бъде пренебрегната. Освен това, кой (освен гореспоменатите) ходи на море, за да лежи край басейна и да си общува с увеселители?!

Ние си намерихме Nirvana. Намира се в съвсем левия край на централния плаж на Златните (след амфитеатъра) и има всичко необходимо, за да поддържа непрекъснат прилива на ендорфини:


Най-вече относителна липса на пациенти от всякаква националност. Иначе - нещо тип Буда Бар, но без претенцията. Бира, цаца, безкофеиново кафе за някои от нас, котки за хранене, котенца за гушкане, сянка и липса на брегова охрана, която при вида на телесата ми да довтаса да спасява изхвърления на брега кашалот. Истината е, че брутално пренебрегнах всички добронамерени съвети. И оцелях :) Макар че се върнах все така беличка, благодарение на SPF 40. За разлика от П., който предизвиква разни лели да ме питат защо спя с циганин. Мдам.

Какво още? А, да, книгата, разбира се. Един плюс, когато не помъкнеш домашната библиотека (за разнообразие) - имаш право да си купиш нещо :) След дълго колебание между Snow и "бозата", "бозата" спечели. Ибахти кефа. Абсолютно никакъв интелектуален напън, затова пък преплетените истории на едни женоря, в които всяка друга жена би могла да се припознае. Симпатични, такива. Семпли. Раждат деца, събират се, разделят се и на фона на life as it is от своя страна четат книги, в които се припознават...

To be continued...

Майски празници "Глоси" - Кюстендил-Благоевград '2008

Или "Думи до поискване" по улиците на Кюстендил и Благоевград


Ето тук ще има изобилие от фото- и видео-материал, документиращ нагледно събитието. Аз засега искам само да кажа, че беше и забавно, и щастливо, и подобаващо тъжно, и лежерно, и сериозно, и концептуално, и най-вече много, много усмихнато :) :) :)

Поетичното бинго беше пълен успех, макар че хазартната тръпка бързо надделя над поетичната. Все пак, поезията беше толкова добра, че самите ние непрекъснато възкликвахме: "Мамка му! Това ние ли сме го писали! Ама много е яко" :) Марулка участва със собствен талон (понеже аз съм двама, а днес е денят на детето) и спечели :) Специални благодарности: на Лени - за подбора на миниатюрите, на Мимето Бакоева - за графичния дизайн, на Лора - за търпеливото надписване на 91 топчета за тенис и на всички останали - за купона :)






"сега тя носи шарена островърха шапка като добрите вещици продавачката я излъга, че е тибетска и пази от уроки, но тя предпочете да й повярва"













"... все по-рядко изрича на глас "обичам те"
все по-често изобщо не й е забавно без него..."




















"Нервирай се! Нервирай се!"

Арт-инсталацията "По" (първоначално "Чадъри"), наблюдавана от моста "над пазара" в Благоевград. Нали помните, че винаги е препоръчително да си носите хавлия?

Четене "Към седем планини" и закриване на празниците в село Логодаж.
Баба ви Яна с коремче на 28w1d - "Дишането: мисия невъзможна" :)

Шопинг :)

Какво да се прави, много ме бива да давам пари за парцалки :)
/особено, когато не ми се налага да пазарувам за себе си/
Освен това си купих един ултрагрозен бански /по мое мнение/, но единственият, в който поне отчасти се побирам. Не ми се даваха 110 лв. за бременен бански на Триумф, който в никакъв случай не ми стоеше идеално и ще бъде обличан всичко на всичко 5 пъти. Та, коментарът на П. беше: "Ти нещо си се объркала, това не е бански, а палатка!"
:) :) :)

Криво

Мислех да си премълча, ама нещо ми дойде в повече. То може грешката и в моя приемник да е, ама по-скоро ми се струва, че е някакво културно обосновено разминаване.

Според мен има нещо адски нездравословно в балканските ни суеверия. И потискащо. От сорта на това, че за неродени бебета не се говори, камо ли да се пазарува. Сякаш през цялото време очакваме да се случи нещо "лошо" в последния момент. Сякаш ще го повикаме, ще му привлечем вниманието и после сами ще сме си виновни. Затова "шшшт", по-добре да мълчим и да се правим, че няма такова нещо. Нищо, че все повече започва да се вижда.

Вижте, хора, аз съм доктор. За мен създаването на едно ново човече е точно толкова биология, колкото и мистика. И ми е пределно ясно, че в биологията гаранции няма. 3000-те страници на учебника по педиатрия пред мен го доказват по-красноречиво от всичко друго. Но не ме убеждават в необходимостта да живея в зле сподавен страх и очакване над мен да се изсипе небесно проклятие и наказание Господне.

Не знам... може би твърде дълго съм живяла другаде, може би съм попила твърде много различност, може би поначало многото огън в картата ми ме прави една идея по-ексхибиционистична, макар че аз го наричам радост от живота. Живец. И наистина, не разбирам защо трябва да премълчавам това най-красиво нещо, което расте в мен, случва се с мен, кълни в мен. Това олицетворение на пролетта на живота. Това най-сладко февруарско предчувствие за цъфнали минзухари и слънце... Какъв е този празник, за който се мълчи, за който нямаш право да се подготвиш. Обичам пролетта точно заради нейната пищност и непукизъм. Заради това, че твори, на игра, без да се взема насериозно. Заради невъзможността да я комадваш, да я ограничиш, да я поучаваш как да си върши работата... Обичам разкоша й, младостта й, предизвикателството в погледа, очите, които знаят, че нищо не може да им се опре. За нея всичко е възможно. Аз съм тази пролет.

И се стресирам от намеци, от стаено очакване, от дежурния въпрос "как си?", сякаш се очаква, че нещо не съм добре, че нещо съм болна. Е, забавлявам се от почти-разочарованието, което настъпва, когато отговоря с усмивка "добре". Какво да му обсъждаме? Нещата следват естествения си ход. Аз съм щастлива. По-щастлива от всякога, всъщност. И искам да ми личи. Искам да говоря за това, искам да вербализирам това, което така или иначе отчетливо се вижда - мексиканската вълна, която пълзи по корема ми, някой и друг мощен ритник в диафрагмата.

Искам да купувам сладки бодита с жирафи и колички, идиотски електриково сини прасета, които дрънкат и миниатюрни чорапчета, без дълбоко в мен да се надига чувство за вина и усещането, че правя нещо нередно, наказуемо и трябва да го правя тайно. Искам да отида на море, без да се чувствам като престъпник. Искам да пътувам. Не, мамо, не можеш да ме вържеш у дома, така е. Но за сметка на това се справяш чудесно с това да ми натрапиш страховете си. За теб е загриженост, за мен - параноя. Може би се дължи на Луната ти в Скорпион, която винаги предчувства тъмни и прокобни неща. Но при цялата ми любов, Луната си е твоя, не ми я натрапвай. Достатъчно съм се борила с нея as it is.

А и да бъдем практични. Краят на май е. Вчера в София беше 32 градуса. Моят корем, макар и мини, си расте. Още не ми пречи да дишам (много). Още не ми отичат краката. Юли ще дойде толкова бързо, колкото минаха шестте месеца, откакто ти казах за Марулка, а ти ме помоли да не казвам на тате, "да не му стане нещо". Е, поне се посмяхме. Кога ще дойде "правилното време"? Не го тълкувай като неблагодарност, но искам първите дрешки на моето дете да са минали през моите ръце, а не през твоите. Искам да си предствям как ще я кипря, как ще мирише, как ще заспива в прегръдките ми, успокоена от аромата на моята кожа. Искам да се наслаждавам напълно на малкото време, в което аз и само аз ще съм напълно достатъчна и съвършена, за да направя едно малко същество щастливо. И няма да позволя никому да ми отнеме това.

Затова, дори да не ви харесва какво правя, кога го правя и как го правя, сега ще ида да купя някое боди с жирафи. А в сряда - на море.

П.П. Маме, нощес ставах да ям сандвич с майонеза ;)

Принципно ;)

Скъпо мое дете,
Скоро ще се родиш и край на блаженето неведние. Та не бързай да ми изкараш диафрагмата през гърлото или да си прокопаваш път през пъпа ми ;) Не бих се удивила, ако се родиш, стиснала лъжичка в малкото си юмруче. Оценявам усилията ти в тази посока, но нали се разбрахме, че има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето...

Дълго се чудих дали да се опитвам да артикулирам нещо, което други са казали по-добре от мен. Провокираха ме коментарите тук и тук.

Скоро ще се родиш и всички ние, светът ин дженеръл, разни познати и непознати, близки и далечни, ще започнем да се опитваме да те възпитаваме, налагайки ти своите представи, разбирания, идеи, концепции, морални норми, религиозни убеждения и принципи... Не за друго, ами защото така ще ни бъде по-лесно. Така ще бъдеш по-предсказуема, управляема, послушна. Ще ни спестиш необходимостта да се конфронтираме с аспекти от самите себе си, които не ни кефят особено. Ще ни запазиш комфорта да мислим себе си като бели и добри. Дотук нищо ново под слънцето. Собствената ти майка едва ли ще представлява забележително изключение от цялостната картинка, но тържествено (и публично) обещава да тренира въздържание и дзен-будизъм.

Ужасяващо е колко подвластни сме на всякакви клишета и категории от порядъка на добро/лошо и правилно/погрешно, които (по моему) губят смисъла и функционалността си някъде в предучилищна възраст. На всеки по-къснен етап от живота правят възприятието ти плоско и съсухрено като хербаризирано цвете. Откъдето и да го погледнеш, не е същото като живото, нали? Та си мисля, че от момента, в който се родим, се полагат системни и целенасочени усилия да се научим да не живеем. Да не преживяваме нещата в цялата им пълнота, а само някак про форма, фрагментарно. Да не се съмняваме. Да не си задаваме въпроси. Да не ни се налага да вземаме съзнателни решения, а след това да носим отговорност за последствията от тях. Учим се да е лесно, безболезнено, безсмислено. Първосигнално. Наизуст. Целта е да сме винаги "добри" и винаги да постъпваме "правилно". Всичко това, разбира се, под прикритието на гореспоменатите морални норми и принципи (! след тази дума винаги някак ми се иска да слова една удивителна за повече апломб). За финал манджата се подправя със силни (и крайни) емоции, за да се забули съвсем основната вкусова нотка и всякакви наченки на здрав разум.

Айде стига съм дрънкала общи приказки. Направил някой си (нещо). О!Ужас. Анатема. Колелото на Самсара ще блокира от възмущение. В такъв случай, казва един важен и обичан от мен човек, си събуваш обувките и който има претенции, да походи в тях. В такъв случай, маменце, аз искам да знаеш едно: няма правилен и погрешен избор. Има само избор, който ти ще направиш и последствията от него, които ти ще понесеш. Какъвто и да е той, няма да е лесен. Няма да мине покрай теб незабелязано. Няма да го забравиш. И ако нещо зависи от мен като родител, просто ми се иска всичко това да се случи в ясно съзнание. Не защото майка ти го очаква от теб, а още по-малко Господ. Искам да не се страхуваш да вземаш решения, защото някой ще те помисли за лоша. Лошите също ги боли, само дето никой не ни го казва. Понякога "лошите" ги боли повече от добрите... Винаги съм се възхищавала тихичко на хората, които могат да си позволят да бъдат принципни и категорични, след като надхвърлят 21... Животът, маменце, е освежаващо циничен, "несправедлив" и притежава фантастично сладко-горчиво чувство за хумор. На което ти пожелавам да се насладиш максимално. И мен ако питаш, чети Буковски, не Дикенс.

Бъди състрадателна, защото всеки води своята тежка битка.

Слончето тежи, деца...

... повече от сто кила :))

... особено в бял панталон...

(... умря ми циганката... ;))

27w1d

такъв е животът

тя харесва
мургавата му кожа
върху своята светла
винаги си е падала по черно-бялото
в акта
и навсякъде
защото кара нещата да изглеждат
по-out-of-space-out-of-time
демек
мина цяла вечност откакто
една лелка в метрото й каза
"защо спиш с тоя циганин ма
я се виж какво си хубаво бяло момиче
майка ти какво ще каже
ами баща ти"
цяла вечност или ако трябва да сме точни
4 пъти по 365 дни плюс две високосни
и още два месеца и половина
демек
вече изобщо не си говорят
за някакви ултра възвишени неща
ами основно си пускат ръце на улицата
пред очите на разни лели
понякога и езици
или пеят
откъслечни фрази от някакви стари парчета
тя се тресе цялата от смях
сякаш няма нищо по-смешно
от дългите му ръце
с които прегръща като маймунка
и големите му уши
като на онова слонче Дъмбо
тя носи червени обувки
и стъпва точно на всяка втора фуга на плочките
все по-рядко изрича на глас "обичам те"
все по-често изобщо не ù е забавно без него
майка ù и баща ù вече нищо не казват
освен за обувките
"не можеше ли..."
не можеше
такъв е животът

Until we have become that which we are demonstrating against, we will have made no progress.
~ Thich Nhat Hanh

***
Има време за всяко нещо,
и срок за всяка работа под небето:
време за раждане, и време за умиране;
време за насаждане, и време за изкореняване на насаденото;
време за убиване, и време за изцеляване;
време за събаряне, и време за градене;
време за плачене, и време за смеене;
време за жалеене, и време за ликуване;
време за разхвърляне на камъни, и време за събиране на камъни;
време за прегръщане, и време за въздържане от прегръщането;
време за търсене, и време за изгубване;
време за пазене, и време за хвърляне;
време за раздиране, и време за шиене;
време за мълчание, и време за говорене;
време за обичане, и време за мразене;
време за война, и време за мир.

~ Еклесиаст, 3

Ако дъщеря ми е разбрала това на 18 години, аз ще съм си свършила работата.
После ще може да се оправя сама.

Левена Филчева - "ОС"

На 10 май, в София, от 19 часа във "Виенски салон" (на ъгъла на улиците "Московска" и "Г. С. Раковски") ще бъде представена за първи път пред публика книгата "Ос" на Левена Филчева.

След дълго и главоболно колебание, в което се опитвахме да изберем между небрежната бохемска атмосфера (с намигане към соцарт и деконструктивистки пърформанс) на широкоизвестното (в сравнително тесни кръгове) място за консумиране на чай, концерти, картини и други културни (и добре приготвени) субпродукти "Tea house" ("Чай във фабриката") и арт-център "La Strada" (в който също успешно се забъркват културни миксове), избрахме като място за представянето на книгата на Левена Филчева "Ос" добре познатия и превърнал се в лична история на мнозина "Виенски салон" на ъгъла на "Московска" и "Раковски".

Заповядайте! (В.Д. и обичайните заподозрени)

Сополиви или не, ние двете с Марулка ще сме там!

Апропо, Лени forever!

Скъпо мое дете,

Надявах се да ти спестя тази информация поне още няколко години (в идеалния случай, докато станеш на 13 и се нуждаеш от легитимна причина да ме презираш временно ;)), но ще ми е трудно да скрия очевидното - майка ти е смотла :) Тежиш колкото половин пакет захар, а аз вече ти налагам норми, сравнявам те по таблици и се тревожа, когато не се вписваш в статистиката (!) Meet your grandma. Отдавна още си говорехме с Е., че въпреки всичките ти добри намерения никога да не приличаш на родителите си, когато самият ти станеш родител, безотказно започваш да си кореспондираш с тях. Ваня пък би казала, че ненапразно сме дъщери на майките си и определни "признаци"/модели могат да се проследят през няколко поколения, докато някой някога най-после не успее да ги преодолее. Баба ти има асцендент Козирог, на мен Луната ми е там. Остава да се молиш, че въпреки признанието, което ти направих в началото, твоята майка поне от време на време ще се сеща за собствените си съвети, с които щедро дарява всички останали и ще ги прилага към себе си. Кой може по-добре от мен да знае колко относителна е статистиката, колко лесно се попада в страничните участъци на Гаусовата крива и колко много време и усилия можеш да си загубиш, опитвайки се да се харесаш някому (най-вече на собствената си майка или на някоя популярна кокошка в училище).

Скъпо мое дете, надявам се, че когато станеш на 13 и решиш да ме презираш временно, това няма да е поради моята смотаност. Намери си някоя по-забавна (и неоснователна) причина. Надявам се, че когато въпросната кокошка в училище те накара да ядеш тебешир, и през ум няма да ти мине наистина да го направиш - как ще реагираш оттам нататък си е твоя работа. Аз поемам ангажимента да посетя директорския кабинет, ако се наложи. Надявам се, че когато следващия път ми хрумне да се тръшкам, защото изоставаш с 50 грама и 2-3 см от "нормата", баща ти ще се сети да ме хлопне с нещо плоско и тежко по главата. Интересно (и показателно) е също така, че едва ли щях да изпадна в несвяст, ако някой ми беше казал, че си по-голяма, отколкото "трябва". Напротив - сигурно щях гордо да се изпъча още повече. Ех, ние, децата на соц-а*...;) Също така се надявам никога да не се превръщам в мотив за решенията и изборите ти - "мама така иска" е много мръсен начин да не се научиш да поемаш отговорност за себе си. Пожелавам ти да не се събудиш на 25 и да установиш, че главата (и животът ти) са пълни не с твоите собствени, а с моите представи... Ако все пак се случи, обещавам да поема всички разходи за психоанализа.

А сега да идем да хапнем нещо - все пак трябва да пораснеш голяма и къдрава, нали?!

----------------------------------------
* "Тази година - завод за полупроводници. Догодина - за цели проводници!"
(Т. Живков - при откриването на Завода за полупроводници в Ботевград)

Grow

или

Да полеем Марулка.

24w4d: 550g, 26 cm

Малко е мъничка.

Grow, little lettuce, grow.

Всичко е наред

Не знам как/во се случи, но след първите седмици на психоза, предизвикана от професионалната ми деформация (7-ма седмица "ами ако няма сърдечен ритъм?"; 12-та седмица "ами ако е спряло да се развива?"; 18-та седмица "ами ако страда от генетично заболяване?" - yeah!), изведнъж ме обхвана такова спокойствие, каквото не съм изпитвала никога досега. Непрекъснато чувам други да се оплакват колко емоционални са станали, колко неуравновесени, колко избухливи, ревливи... а основната им цел в живота като че ли е да скъсят земните дни на мъжете си, защото не са им намерили ягоди с вкус на череши през януари... (Пример: "Снощи малко се поскарахме с мъжо, защото иска да ходи тая вечер в Най клуб с приятели ама се разбрахме.. той отива само ако днеска ми купи нов епилатор и се съгласи.. абе мъжка му работа..." ) Сигурно е нормално (пише по дебелите книги), хормони ала-бала. Аз обаче сякаш цял живот това съм чакала... сякаш няма по-естествено състояние на тялото ми... Тяло, което винаги беше стегнато до степен на постоянна мускулна треска и което се отпускаше донякъде само с помощта на специални техники и упражнения. Тяло, което ме докарваше до сълзи и отчаяние с отказа си да релаксира, да диша, просто да бъде... без нонстоп напрежение и готовност да се бие или да бяга, тоест нонстоп първокласен стрес... Трябваше ми известно време да го осъзная, да преодолея инерцията на навика и да осезая, че хей! нещо се е случило... Удивлявам се от себе си колко лесно пренебрегнах родовата памет, която твърди, че "бременността е егати мъчението", че деца се носят и раждат трудно и с болка, понякога с риск за живота на всички участващи. Нали и астрологията това вещаеше (Плутон кв. Луна) - тежка, рискова бременност. И в началото и аз все чаках "нещо да се случи", нещо, което да потвърди очакванията ми, да прекъсне тази странна нормалност и естественост на процеса, която почти ме плашеше. Too good to be true.

В нашето семейство не се говори за тези неща (еле пък публично) - сякаш има опасност да ги урочасаме, да си изпросим наказание свише, да привлечем внимание... Кофти, ама аз от малка не се вписвам в рамките за дискретност, които трябваше да съблюдавам, за да не нарушавам душевния комфорт на другите. Еми хора - като сте си направили Овен с асцендент Лъв, какво очаквате? Никога не съм била в състояние да премълчавам, да преглъщам, да крия и да обвивам в тайнственост вътрешния си свят. И, разбира се, милиарди пъти съм се чувствала виновна за което, но то е по-силно от мен, кой може да се противопостави на порива на пролетта, кой може да каже на тревата да не никне, да дърветата да не се разлистват, на слънцето да не изгрява все по-рано и все по-тържествено. Кой може да устои на избликващата жизнена сила, на копнежа на живота по самия него... Съжалявам, че съм ви причинявала дискомфорт и ще продължавам да го правя, защото вие сте различни от мен (или аз съм различна от вас) - земни, въздушни и водни, особено последните твърде заети да опазят собствения си периметър, но аз съм ваше продължение, аз съм плът от плътта ви и вие имате нужда от мен и моето неразумно прекрачване на мярката и дръзко незачитане на граници, за да се затвори кръгът, за да бъде пълен цикълът на живота; аз съм по един своеобразен начин и ваш отдушник и ваше обновление, и ваше прераждане, да не кажа.

Та, отклоних се от темата, но темите са свързани и след толкова дълго мълчание се препират коя да бъде обговорена първа... Та, събудих се една хубава сутрин и разбрах, че нося живот в себе си и че всичко е наред, всичко е точно както и когато трябва да бъде, че съм се готвила достатъчно дълго и сега съм готова. Събудих се и усетих присъствието на онази тишина и онова спокойствие, които никога не съм имала, почувствах се свързана, цяла, не-сама, готова... без страх или колебание... усетих, че съм престанала "да стискам зъби" (буквално и преносно), че тялото ми е меко, отпуснато, лекичко заоблено, че напрежението се е изпарило и постоянното бърборене в главата ми - също. Усетих, че е тихо. И че нищо не нарушава тази тишина, независимо че животът си продължава и аз продължавам с него. Осъзнах, че от нищо нямам нужда и нищо друго не искам, освен да оставя нещата да бъдат такива, каквито са...

И след това няколко седмици живях в изумление от това усещане, как изобщо беше възможно и къде е било досега... И понеже на Земята всяка монета си има две страни, за да е монета, когато тишината се пренасити, започнах лекичко да се протягам навън, да искам да покажа, по някакъв начин да изразя чудото (!клише, ама...), да го споделя. Страшно много ми се иска, ако мога поне у една жена да посея вярата, че да носиш и да родиш дете не е някакво противоестевено случвано, свързано с жертването на собствената ти независимост, комфорт, красота или дори здраве. Да износиш и да родиш дете rocks :) То си е готов човек, много преди да можеш да го видиш или докоснеш. Бебка, например, има музикални предпочитания. По убедителни емпирични данни харесва Флойд повече от Металика, а най-много гласа на баща си :) Освен това:

- Вашите чада не са ваши чада.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Идват чрез вас , но не са из вас.
И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.

Можете да им отдадете любовта си , но не и мислите си, защото те имат свои мисли.
Можете да дадете подслон на телата им , но не и на душите им,
Защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не можете да влезете дори насън.
Можете да се стремите към тях , но не се мъчете да ги направите като себе си,
Защото животът не се връща назад, нито помни вчера.
Вие сте лъковете , които изстрелват чадата ви като живи стрели.
Стрелецът вижда целта си върху пътеката на безкрая и ви огъва с мощ, така че вихрените му Стрели да отлетят надалеч.
Нека огъването ви в ръката на Стрелеца е за радост;
Защото както Той обича литналата стрела ,
Тъй му е драг и якият лък в десницата Му.

Халил Джубран - ,,Пророкът “

Толкоз засега... отивам да си разхождам червените обувки :)

bits & pieces

Свикнах да е тихо, особено в главата ми...

"А за онова всичко, което ти е повече над... Нали знаеш - сталактоните (или свързването на горе и долу) са неизбежност (в някои случаи - когато въпросите се задават дълго и със смирение) за всяка пещера... просто трябва време..." (В.Д.)

Да не насилваме нещата. Визуалният преход е по-плавен от словесния. И по-незадължаващ...

19w3d

Винаги съм мечтала за червени обувки...

"Южна пролет" 2008, Хасково, снимките са оттук

24w1d

Неотдавна в клиниката. Старшата: "Докторке, изобщо не изглеждате бременна. Само малко дебела." :) Определено вече се класирам за млад хипопотам.

Отмъкнато

Л. казала на тригодишния си син "Христос Воскресе!".
А той отговорил: "Ама аз не знам как".

O

Окръгляне
на
мислите
и формите
до степен на себедостатъчност.
Вече за всичко знам
да мълча,
откакто
копнежът на живота по самия себе си
ми отговаря с крачета:
"дълго три къси
три дълги
две дълги късо"

-... --- --.

Малкият Никола

Видях, че имам коментари на последния пост и много се радвам :)
Понеже за мен наистина е важно да започнем да говорим за тези неща, а не да си влачим старите модели под формата на "традиции" (демек, не смей да посягаш) и никога нищо да не поставяме под въпрос.
Обаче днеска ми е сънливо.
Затова - и специално за Бистра - искам да ви запозная с Малкия Никола.

Enjoy :)

Отказвам

• A Short History of Medicine
"Oh Doctor, I have this terrible pain!"

BC 2000	"Here, eat this root."
AD 1000	"That root is heathen. Say this prayer."
AD 1850	"That prayer is superstition. Drink this potion."
AD 1940	"That potion is snake oil. Swallow this pill."
AD 1985	"That pill is ineffective. Take this antibiotic."
AD 2000	"That antibiotic is artificial. Here, eat this root".
(Origin unknown)

Отказвам да живея в реалност, изтъкана от паника и параноя.
Може би това е единственото логично (и ползено) заключение, когато посещаваш форуми за бъдещи майки. Нещата силно наподобяват кокошкарник и едната като се панира, почват всички. Не че аз не съм податлива. Даже - ако тръгна да се замислям за какво мога да съм тревожна, на другите фантазията няма да им стигне за висините, на които аз съм способна. Друго си е хем да имаш медицинската информация, хем да си продукт на майка с мания за контрол. Една хубава сутрин се събуждаш и установяваш, че манията явно е заразна ;) И че светът е опасно място, а животът - рисковано занимание.

Само дето на мен ми се струва, че човек все някога трябва да престане да бъде продукт на своите родители, среда, навици, комплекси и страхове. И оттам нататък да става, каквото сам прецени за добре. Само не индоктринирана функция. Демек, все в някакъв момент трябва да поемеш отговорност за себе си и да спреш да действаш по инерция. Което, парадоксално, в някои случаи може да означава да се откажеш от манията си за контрол. Но да си върнеш доверието в естеството на нещата. Доверие (упование) + здрав разум = доста добра стратегия.

На теория ми е ясно, ама на практика ми е много странно защо някой иска да си направи 500 изследвания, ако може да си направи пет. И защо 23-годишни девойки си правят БХС, който е показан за майки над 35 години? Ама ние тука още немеем във възхита от техниката и възможностите на съвременната медицина. И тепърва сме се запътили натам, откъдето другите вече се връщат. Не само сме се превърнали в "параноични и невротизирани продукти на съвременното общество - жертви на прогреса", ами и се гордеем с това. Плащаме дивни суми за излишни изследвания и живеем "спокойно". Обаче не си даваме сметка за стреса, който поражда всяко изследване - дори ехографията, дори вземането на кръв. Винаги го има онзи момент на очакване на новината. И ние винаги очакваме тя да е лоша. Отдавна сме предали отговорността за собственото си тяло, психика и съдба на някакви полу-богове в бяло, на всичкото отгоре сме ги оторизирали да се живеят с идеята, че действително са такива. Направо получавам менингит като чуя "той е лекарят и той преценява". Oh, right. Затова средностатистическият бг-лекар си позволява да казва неща като: "Не е ваша работа, аз съм учил 6 години, не вие." Сериозно? А защо, докторе, трябва да си направя три фетални морфологии, ако навсякъде по света се прави една? Може би, за да вземете вие тройната такса? Разбира се, всеки е совбоден да си харчи парите, както намери за добре, но защо никъде в тази държава няма единно и официално становище за това какво какво е задължително, какво е препоръчително и какво е пълно безумие? Мисля, че знаем защо. Проблемът е, че междувременно сме се превърнали в нация от зомбита, които са готови да поверят живота си и живота не децата си в ръцете на меркантилни "специалисти". Избеснявам, честно.

Защото жените навсякъде по света раждат в уюта на собствения си дом, придружавани от бащата на бебето и акушера, а ние тук си мислим, че ще се свърши светът, ако наоколо няма един отряд гестаповци, които да викат "напъвай" и да ти скачат по корема, или че мъжете ни ще се травмират сексуално и ще се погнусят, ако видят как от вагината ни излиза бебе. ТЯХНОТО бебе. Което без тяхно участие нямаше да е там, на първо място. Защото сме толкова неизмерно по-умни от милиардите жени, родили децата си преди ерата на ехографията и хай-тек оборудването. Как така, при всичките тези възможности, ще раждаме като маймуните? Защо някой би искал да роди за час и половина, без болки и без капка кръв, след това да си тегли един душ и да си отиде с бебето у дома? Колко абсурдно ;) Защото, нали знаете, раждането е онзи акт, чийто смисъл е да се увенчаем с ореола на мъченици. И след това цял живот да рекетираме емоционално децата си, ти знаеш ли аз през какво съм минала, за да те родя? А? След което да ги храним с адаптирано мляко, за да не вземат да заслабнат.

А тези майки, които твърдят, че "лекарите са спасили живота им и този на детето им" дали знаят, че в 80-90% от случаите спешните намеси като секцио и т.н. се налагат, защото преди това някой нетърпелив доктор, който иска да иде да поспи, се е намесил в естествения процес на раждането?

Не, не агитирам никого да ражда у дома в българските условия. Първо, защото е нелегално. Второ, защото инфраструктурата е трагична. Бърза помощ не приема обаждания, а докато дойде линейката, ако изобщо дойде... Да, смятам, че има смислени изследвания. Смятам, че бременността трябва да се следи редовно. Смятам, че страхотна тръпка и забавление да можеш да видиш човечето, което природата създава в теб. Просто толкова искам да е възможна дискусия. Толкова искам и аз да имам реален избор как да съм бременна и как да родя, а не само фиктивен. Толкова искам да имаме хоризонт вместо капаци и предразсъдъци. Толкова искам да сме толерантни. И смели. И да поемем отговорност за това, което се случва с нас. Да вземаме съзнателни и информирани, а не манипулирани решения. Да спрем да си въобразяваме, че сме черешката на сътворението. Да вярваме, да се уповаваме, че нещото, което е сътворило този безкрайно сложен и удивителен свят, всъщност знае какво прави. Дори когато на нас не ни е ясно. Толкова искам да виждам повече смирение около себе си. Повече радост. Замисляли ли сте се, че каквото и да правим - изследвания, консултации, ехографии - всъщност нямаме контрол над това, което се случва. Можем само да го проверяваме, но не да му повлияем. И точно това му е хубавото. Можем да се отпуснем и да оставим природата да си върши работата. Можем поне веднъж да дишаме и да се радваме, и да не се опитваме да се доказваме, и да не се страхуваме, че бихме могли да се провалим... А то просто си се случва. И няма човешки разум, който би могъл да го проумее... можем просто да не му пречим.

Може би тогава ще имаме шанс...

Отказвам - да се страхувам, че Господ няма да си свърши работата, защото това означава, че притежавам високомерието да мисля, че бих могла да я свърша по-добре.
Отказвам - да полагам отговорността за живота си в ръцете на друг, било той лекар или родител.
Отказвам - да бъда зависима.
Отказвам - да живея в състояние на постоянна тревожност.
Отказвам - излишни намеси в естествения ход на нещата.
Отказвам - да смятам, че бременността е бреме.
Отказвам - да вярвам, че да станеш майка означава да изживееш кански мъки и да си нахлупиш ореол на мъченица. Защото после само какво ни чака... ;)
Отказвам - да бутам реката.

Избирам - да изживея по възможно най-пълния и пълноценния начин това, което ми се случва.
Избирам - да имам доверие и упование, да се отпусна и да оставя природата да си свърши работата. Тя знае какво трябва да прави.
Избирам - да следвам вътрешния си глас.
Избирам - да имам избор :)

• A short history of Baby Care.
“Oh Doctor, how should I look after my baby?”

BC 2000	“Just carry it next to your skin. Breastfeed it whenever it is hungry.”
AD1660	“Breastfeeding is undignified. Hand it over to a wet-nurse.”
AD 1850	“Wet-nurses are low class and have an undesirable influence on the child. Get a good experienced nanny to bottle feed it cow’s milk, and wean it on to a cup as soon as possible.”
AD 1930	"Cow’s milk is unsuitable for babies. It must be bottle fed on a special infant formula.”
AD 1950	“Bottle feeding at all hours is bad for the baby. Follow a strict routine, let it sleep in its own room and ignore it when it cries at other times.”
AD 2000	“Bottle feeding is unsuitable, a strict time-table is nonsense, babies don’t like being alone, and crying is stressful. Just carry it next to your skin. Breastfeed it whenever it is hungry.”
(Joan Norton, 2001)