Видя ли, наистина видя ли снега, звездите, красотата с котешки стъпки Докосна ли, наистина докосна ли чинията, хляба, лицето на мъжа, когото толкова обичаш Изживя ли като насрещен удар мига, мъката, падението, бягството Узна ли, узна ли с всяка пора на кожата, че твоите очи, твоите ръце, твоя пол, твоето нежно сърце нужно бе да ги изхвърлиш нужно бе да ги изплачеш нужно бе да ги измислиш отначало
Да влезеш в чужда кожа Ако трябва да направим един подробен, гневен, потискащ и искрен списък на нещата, които времето ни е отнело, някъде в първата десетка би трябвало да попадне играта из-в-местване. Ако вече дори не можете да си спомните за какво става дума, това е дългият детски ден, през който можеш да бъдеш всеки и всичко - можеш да бъдеш безсмъртно жив и да умреш няколко пъти все по погрешка, можеш да бъдеш непобедимият застъпник на доброто и да играеш нечестно, можеш да бъдеш третият от лошите и да участваш само защото не ти се стои сам (но все още не наричаш това самота), можеш да бъдеш и майката, и бащата, а понякога дори и детето, ако не достигат играещи. Можеш да бъдеш каквото и както си поискаш, невинаги с удоволствие, но със сигурност без условности
Възможността да разказваме чужди истории, да интерпретираме чужди светове и да "използваме" кожата на другия за една свободна артистична мимикрия завинаги ще си остане вълнуващо преживяване с малко пакостливо детско надничане в чуждото. Невъзможността да бъдем "себе като някой друг" и да отваряме собствените си граници за безвизово преминаване на непознати светове пленява естественото любопитство и го превръща във формална толерантност без опит за опознаване.
Сега, като пиша това, си мисля всъщност не е ли редно играта из-в-местване да се превърне в задължителна учебна дисциплина за всички учебни заведения, независимо от тяхната степен...