Сетих се покрай текста на Ина.
Че и аз скачах. През септември 2005-та. Най-смешно беше, че всъщност повече от самия скок се страхувах, че няма да мога да си закача карабината, за да ме изтеглят нагоре - понеже бях без очила и всичко беше едно такова неясно размито. Спомням си ясно първата мисъл, след като се опъна въжето (преди това се намираш в някакво състояние близо до безсъзнанието) - По дяволите, какво правя тук? - или според Ина - Всяка клетка крещи: Мамка му, какво направих!
Клипчетата са няколко, ама още не знам как да ги монтирам така, че да станат едно. Затова качих само това, на което се вижда как скачам. И ми се доскача пак.
Преди: оглеждам обстановката
Приготовления
След: Уау! Треперят ми краката! I DID IT!!!
Хипер - Вафла за Големи :)
За спомен Както повечето страшни неща в живота ми, и това започна от желанието да покажа на света каква страшна пичка съм, как от нищо не ме е страх, колко съм куул - казва Ина. Та и аз така. Нищо в този живот не правя по-настървено от това да доказвам на света, че съм герой. Че невъзможни неща няма ("Ти ли ще ми кажеш, че не мога..."), че ако има - трябва да ги възложат на мен и аз като един фимейл Том Круз ще погледна опасността в очите и ще й смигна съзаклятнически.
Ти ли ще ми кажеш, че не мога да кача Мусала с неподходящи обувки в преспи, които ми стигат до кръста? - Айде да видим!31.12.2002
Ти ли ще ми кажеш, че няма да се накисна в морето при температура на водата +4 градуса? - Че то е направо топло!06.03.2003, Шабла
Може би е инфантилно, но пък - на Овните им е простено. Те са си децата на зодиака и някои инфантилности не ги израстват никога. Не че нямам желание да се променям, но ако трябва да съм искрена, тази черта си я харесвам. Симпатична ми е. И малко смешна. И винаги дава материал за някоя история, която после да се разказва за всеобщо увеселение. Аз нямам нищо против майтапите да са за моя сметка. Освен това има смисъл да правиш такива неща. Не за да се доказваш, а за да видиш къде са ти границите, да провериш как реагираш, когато си с единия крак в непознатото. Например, като се изправих на парапета да скачам, нищо не ми трепна. Постоях там малко, после в един момент си казах, време е вече, разтворих ръце и се наведох напред... Разбира се, като нищо това може просто да означава, че съм цар на изтласкването на всякакви емоции. Но е интересно, интересно е ще можеш ли в такъв момент да се погледнеш отстрани, какво ще си помислиш, имаш ли сили да се усмихнеш на това твое "аз", което едвам си мести краката в снега и плаче с истински сълзи от физическо изтощение... Може на някого да му се струва безсмислено, но за мен е освобождаващо. Щом успях да направя това, ще мога и друго, и още... и границите на възможното започват да се изместват с по милиметър... Понякога няма какво да му мислиш повече, понякога Nike и учителят Йода са напълно единодушни -
