Пътят към храма

проблемът е, че съм като алкохолик. "малко пътуване" никога не ми стига. два дни са достатъчни единствено, за да ме накарат да се гърча в агония при мисълта за софийските панелки. разочарованието от това, че не отидохме във велико търново, още ми горчи. разбира се, беше по-разумно, откъдето и да го погледнеш. но мен трудно можеш да ме впечатлиш с рационални аргументи. или с "виж, времето е отвратително. от два дни вали." какво? аз да не съм от захарен памук. и разбира се, спира да вали в същия онзи момент, в който сме купили билети за влака. мрън-мрън-мрън. както и да е. ето обещания туристически отчет в картинки:

звукът на чугунена печка с кюнец ме успокоява точно толкова, колкото и звука на нощен влак по релсите. равномерното пропукване, свистене и съскане, онова "бум-бум-бум", което напомня парен локомотив... и навън вали онзи постоянен, ситен дъждец, който се просмуква във всичко, а вътре тялото ми отмаляло се плъзва между чистите чаршафи и сънува наистина ангелски сънища.

... сутрин се събуждам от свирукането на чайника, от разстилащото се ухание на кафе и мириса на дърво... всичко е бавно, не бързаме за никъде, можем да полежим будни още час, да вдишваме, да издишваме в равномерен синхрон, в пашкул от звуци и светлосенки, прокрадващи се през завесите, да гадаем колко е часът, да мълчим, да шепнем, сякаш някой може да ни чуе, сякаш кроим тайнствен заговор... после в един момент желанието да хукнем по чукарите става неустоимо...




... и за нула време се озоваваме на пътя. вали все така. раницата съдържа най-необходимото за няколко часа - вода, сладки, суджук, два фотоапарата. не ви ли прилича на мечо пух така леко килнат встрани?





това е манастирът "Св. Архангел Михаил" в село Долна Бешовица. Селото се намира на 6 км от град Роман, който от своя страна се намира между Мездра и Враца. Може би е по-точно да се каже, че някога това е БИЛ манастирът. Когато го посетих за пръв път преди около 5 години, дясното крило, макар и изгнило, все още не беше рухнало. Към манастира има църква, чиито стенописи датират от 15ти век, а през 19ти век в продължение на две години тук е работил самият Захарий Зограф. Иконите от манастира се намират във Вознесенската църква във Враца. Миналата година сдружение "Долна Бешовица - 2007", чийто основател е Мечо Пух със синята раничка, кандидатства с проект и успя да осигури пари за аварийното спасяване на църквата, което означава, че тя няма да се срине поне на този етап. но, разбира се, there's a long way to go до цялостното възстановяване на манастирския комплекс.

това, което ме втрещява всеки път, когато идвам тук, е животът, който кипи сред развалините. бръшлянът и копривата избуяват отвсякъде, черешите цъфтят, чемширът достолепно обрамчва нещо-като-лехите. винаги ми напомня за Нели и нейната "България 2003", в която пише:

"Самата църква може и да е била навремето златна, но сега е по-скоро кръгла – ниските й стени са накъдрени в полукръгли ниши като пандела. Веднъж обгърната от кротките и полегати дялове на Източна Стара планина и втори път от недовършения заоблен зид, църквата създава особено усещане за уют. Над късите половинести стени зреят безсрамни череши, подобно на уличниците-липи в Шумен. Там дето има руини, има и цвят, и плод. Има и веселие... Съсипните са перфектна хармония между човешки ред и космически хаос – там дето свършва съзиданото от ръката на майстора, започва танца на живота. Върху капителите - небе, връз зидовете – череши.

Веселие кълни, както се вижда от снимката. А може би вълнение, възбуда от допира с руини, който по много специален начин раздвижва въображението на някои по-чувствителни натури като например писателя Йордан Радичков: Когато съм сред развалини, чувствам как душата ми се възбужда, въображението се размърдва и протягайки се, излиза от своето леговище. Не мога да си обясня защо това е така, но пред развалините изпитвам дълбоко вълнение. Всяка една
завършена работа, както и всяка една завършена постройка ми изглеждат глупави и надменни. Предпочитам развалините. В завършеното дело обитава самодоволството. В развалините обитава трагедията. Тя пропълзява из тях или се препича върху тях като някой гущер. Този именно гущер е самата душа на развалините. Вие може и да не го видите, но вас той вижда."

... и така, потребна само на някой случаен скитник, насред нищото се извисява самата стълба към небесата... stairway to heaven... скоро, може би, мястото ще започне да гъмжи от хора, първо проектанти и работници, а някой ден и туристи. и вече няма да е същото. там, където е пипнала човешка ръка, там, където всичко ще е ново и лъскаво, глъч и наплив, гущерите ще се изпокрият в дупките и вече никой няма да ги вижда. градината ще се спретне подредена и празнична и вече никой няма да знае как изглежда неглиже, сутрин, когато леко вали и ние сме единствените хора, опитващи се да не дишат, да не докосват земята, стъпвайки... някой ден само окото на старата ми Практика без светкавица ще помни, че това място е било просека във времето и пространството към Единосъщието на Бога...
... наливаме си манастирска вода "под един крив зид, от една пробита чешма, която тихо ръси над жадните сенки и спомени"... и продължаваме бавно по самия гръбнак на баира, по извивката му, покрай облизаните неотдавна от горски пожар борчета, по черния път и на мен ми се иска да вървим така, накъдето ни видят очите, докъдето ни отведат пътищата... рано или късно все пак обръщаме, пътем срещаме два коня, три магарета, няколко овце, с които се сприятелявам тутакси и това е разбираемо, предвид факта, че ми се падат нещо като братовчедки ;)

... идва време да си ходим. ето така изглеждам аз в типичен туристически вид - син джинсов гащеризон "мотор" и стар пуловер на някой от братята ми, за предпочитане два номера по-голям, яркочервен и развлечен. цялата тази моя цветност на фона на внушителната соц-готика на гара роман:
... пътем се опитвам да снимам през прозореца на влака (защото съм тъпа и не се сещам да изляза в коридора, където прозорците се отварят). успявам да хвана само половината от "необслужвана спирка горна крета" и то именно половината, която няма табелка. все някой ден ще успея да снимам тази странна гара насред нищото, която населява сънищата ми като някакъв символ на спасението.

отгоре стърчат две-три изкорубени къщурки, а навред няма нищо, освен релси, скали и баири. черепишките и врачанските скали са близо и тук-таме в полите на хълмовете лежат сгушени манастири - струпец, седемте престола. искърът, пълноводен от дъждовете, се вие като змиорка, блести и се гъне в дефилето си, заобикаляйки камъка, който не може да пробие.

... виждате ли малката червена къщичка горе на скалата? влакът напевно и неумолимо се приближава към софия. и тук вече наистина започва да ми трепери брадичката, да ми преливат ъгълчетата на очите, млъквам, затапвам си ушите и излизам да вися на прозореца в коридора, вятърът да разхвърля и без това несресаните ми къдриците и само за малко всичко се слива в едно, всичко става "тук и сега", всичко изчезва и има само вятър, звук от релси, прелитащи черни клони и сиви скали... и мен, малка до съвсем...

... в София с неудоволствие и в знак на протест се препъвам по паважа в първия "Дон Домат" на Веслец за утешително малко "Шуменско специално" и чесново хлебче с кашкавал. до скоро, път, до следващия петък...

пътуване и още нещо

искам да отделя този пост от предходния. независимо от принципната ми отвратителност на моменти, звукът на сцеплението между влак и релси е нещо, което моментално ме превръща в мило и очарователно създание. дори в същия този влак да мирише на мокри вълнени чорапи, посиняло от отлежаване сирене и въздух, наситен с повече въглероден двуокис, отколкото кислород. дори да е пътнически. дори прозорците да не се отварят. дори да няма парно. или парното да дъни на мах без възможност за регулиране. в резюме - пълното щастие се състои от кафе, вафла, кецове, раница, мп3-плейър и билет за влака. Посоката, от своя страна, ми е относително безразлична. колкото по-дълго се пътува, толкова по-добре. подобно на пърсиг в "зен и изкуството да се поддържа мотоциклет", смятам, че е по-добре да се пътува, отколкото да се пристига.

още като малка съм се успокоявала единствено от грохот на трабантче по лозенски паваж. освен това не съм придирчива към превозните средства. кола с неуточнена спецификация, стига да може да извърви повече от 200 км, също върши работа. както и автобус. явно не съм единствената, която обикаля столицата, за да я обикне, изучавайки маршрутите на произволна автобусна тролейна или трамвайна линия. за целта ви трябва книжка (или вестник) - за прикритие, един талон с билети, бутилка минерална вода и евентуално сандвич, ако не искате да прекъсвате пътуването си по средата, за да се подсилите. освен това мп3-ка и евентуално дигитална сапунерка, с която да документирате куриозите на пътешествията си. нещо като фото-дневник на ърбан действитеността. но, както казах, макар и отдавна, не съм единствената, която е изобретила този начин за утаяване на душевни терзания. питайте ангел игов в "к." или още някого, за когото не мога да се сетя в момента.

освен извор на душевен мир и равновесие, пътуването във всичките си разновидности (било то градско, извънградско, моторизирано, летящо, ходещо, плаващо и т.н.) е неизчерпаем източник на вдъхновение, истории, части от истории, социологически проучвания, съдбовни и налудни запознанства и като цяло - акт от социален или воайористичен порядък. тъй като обикновено го споделяте със случайни хора, произволно можете да избирате от репертоара на ролите според моментните си предпочитания - можете да бъдете наблюдател или действащо лице, с или без запазено място, правостоящ, лежащ или дори спящ пътник. всяко едно от тези превъплъщения крие своите очарования, а също така и недостатъци, върху които няма да се разпростирам тук повече. бегло загатнах, че пребиваването в безцелно движещо се транспортно средство, може да има и силно терапевтичен ефект. очевидно, докато сте във влака, не можете да бъдете нито на празничен обяд при баба си в казанлък, нито можете да изпратите на шефа си онзи ужасно важен документ, за който ви звъни вече цял уикенд. "ало, ало, не те чувам. влакът влиза в тунел, нямам обхват тука" е кажи-речи префектния изход от всякакви подобни ситуации. а влакът, в продължение на тези няколко часа, в които се движи от гара А до гара Б е перфектното убежище. синьо лято и безметежност. на единствения възможен фон:

R.E.M. - Losing my Religion

перхидролки и други чудеса на природата

i've been such a bitch lately. или перхидролка, както наричам по нашему този начин на поведение. изразява се главно в цупене на устнички, треперене на брадичката и тенденциозно пренебрежително мълчание в случай, че ти е скършен хатърът. срам ме е да си призная, но е факт. неприятно за околните, особено за онези, които - доброволно или не - прекарват повечето време от деня си покрай мен. първо се оправдавах с пмс, после с цикъл, после със сатурнова дупка, а накрая като ми спряха и цигарите (от солидарност), нещата съвсем загрубяха. не искам да се оправдавам. не се харесвам такава. но изглежда, че е част от програмата "кажи ДА - опитай всичко!" аз не съм това, нали знаете. аз съм пич. have a break. have a kitkat. опс, забравих. когато не пуша, ям вафли. когато ям вафли, дебелея. скоро ще започна да се търкалям и ще трябва да си сложа контактни лещи, защото ще си блъскам очилата в паважа при всяка обиколка.

споменавам всичко това встъпително, за да сте наясно какво е да пътуваш с мен, когато съм перхидролка. честито на печелившите.