Monday, April 2, 2007

Пътят към храма

проблемът е, че съм като алкохолик. "малко пътуване" никога не ми стига. два дни са достатъчни единствено, за да ме накарат да се гърча в агония при мисълта за софийските панелки. разочарованието от това, че не отидохме във велико търново, още ми горчи. разбира се, беше по-разумно, откъдето и да го погледнеш. но мен трудно можеш да ме впечатлиш с рационални аргументи. или с "виж, времето е отвратително. от два дни вали." какво? аз да не съм от захарен памук. и разбира се, спира да вали в същия онзи момент, в който сме купили билети за влака. мрън-мрън-мрън. както и да е. ето обещания туристически отчет в картинки:

звукът на чугунена печка с кюнец ме успокоява точно толкова, колкото и звука на нощен влак по релсите. равномерното пропукване, свистене и съскане, онова "бум-бум-бум", което напомня парен локомотив... и навън вали онзи постоянен, ситен дъждец, който се просмуква във всичко, а вътре тялото ми отмаляло се плъзва между чистите чаршафи и сънува наистина ангелски сънища.

... сутрин се събуждам от свирукането на чайника, от разстилащото се ухание на кафе и мириса на дърво... всичко е бавно, не бързаме за никъде, можем да полежим будни още час, да вдишваме, да издишваме в равномерен синхрон, в пашкул от звуци и светлосенки, прокрадващи се през завесите, да гадаем колко е часът, да мълчим, да шепнем, сякаш някой може да ни чуе, сякаш кроим тайнствен заговор... после в един момент желанието да хукнем по чукарите става неустоимо...




... и за нула време се озоваваме на пътя. вали все така. раницата съдържа най-необходимото за няколко часа - вода, сладки, суджук, два фотоапарата. не ви ли прилича на мечо пух така леко килнат встрани?





това е манастирът "Св. Архангел Михаил" в село Долна Бешовица. Селото се намира на 6 км от град Роман, който от своя страна се намира между Мездра и Враца. Може би е по-точно да се каже, че някога това е БИЛ манастирът. Когато го посетих за пръв път преди около 5 години, дясното крило, макар и изгнило, все още не беше рухнало. Към манастира има църква, чиито стенописи датират от 15ти век, а през 19ти век в продължение на две години тук е работил самият Захарий Зограф. Иконите от манастира се намират във Вознесенската църква във Враца. Миналата година сдружение "Долна Бешовица - 2007", чийто основател е Мечо Пух със синята раничка, кандидатства с проект и успя да осигури пари за аварийното спасяване на църквата, което означава, че тя няма да се срине поне на този етап. но, разбира се, there's a long way to go до цялостното възстановяване на манастирския комплекс.

това, което ме втрещява всеки път, когато идвам тук, е животът, който кипи сред развалините. бръшлянът и копривата избуяват отвсякъде, черешите цъфтят, чемширът достолепно обрамчва нещо-като-лехите. винаги ми напомня за Нели и нейната "България 2003", в която пише:

"Самата църква може и да е била навремето златна, но сега е по-скоро кръгла – ниските й стени са накъдрени в полукръгли ниши като пандела. Веднъж обгърната от кротките и полегати дялове на Източна Стара планина и втори път от недовършения заоблен зид, църквата създава особено усещане за уют. Над късите половинести стени зреят безсрамни череши, подобно на уличниците-липи в Шумен. Там дето има руини, има и цвят, и плод. Има и веселие... Съсипните са перфектна хармония между човешки ред и космически хаос – там дето свършва съзиданото от ръката на майстора, започва танца на живота. Върху капителите - небе, връз зидовете – череши.

Веселие кълни, както се вижда от снимката. А може би вълнение, възбуда от допира с руини, който по много специален начин раздвижва въображението на някои по-чувствителни натури като например писателя Йордан Радичков: Когато съм сред развалини, чувствам как душата ми се възбужда, въображението се размърдва и протягайки се, излиза от своето леговище. Не мога да си обясня защо това е така, но пред развалините изпитвам дълбоко вълнение. Всяка една
завършена работа, както и всяка една завършена постройка ми изглеждат глупави и надменни. Предпочитам развалините. В завършеното дело обитава самодоволството. В развалините обитава трагедията. Тя пропълзява из тях или се препича върху тях като някой гущер. Този именно гущер е самата душа на развалините. Вие може и да не го видите, но вас той вижда."

... и така, потребна само на някой случаен скитник, насред нищото се извисява самата стълба към небесата... stairway to heaven... скоро, може би, мястото ще започне да гъмжи от хора, първо проектанти и работници, а някой ден и туристи. и вече няма да е същото. там, където е пипнала човешка ръка, там, където всичко ще е ново и лъскаво, глъч и наплив, гущерите ще се изпокрият в дупките и вече никой няма да ги вижда. градината ще се спретне подредена и празнична и вече никой няма да знае как изглежда неглиже, сутрин, когато леко вали и ние сме единствените хора, опитващи се да не дишат, да не докосват земята, стъпвайки... някой ден само окото на старата ми Практика без светкавица ще помни, че това място е било просека във времето и пространството към Единосъщието на Бога...
... наливаме си манастирска вода "под един крив зид, от една пробита чешма, която тихо ръси над жадните сенки и спомени"... и продължаваме бавно по самия гръбнак на баира, по извивката му, покрай облизаните неотдавна от горски пожар борчета, по черния път и на мен ми се иска да вървим така, накъдето ни видят очите, докъдето ни отведат пътищата... рано или късно все пак обръщаме, пътем срещаме два коня, три магарета, няколко овце, с които се сприятелявам тутакси и това е разбираемо, предвид факта, че ми се падат нещо като братовчедки ;)

... идва време да си ходим. ето така изглеждам аз в типичен туристически вид - син джинсов гащеризон "мотор" и стар пуловер на някой от братята ми, за предпочитане два номера по-голям, яркочервен и развлечен. цялата тази моя цветност на фона на внушителната соц-готика на гара роман:
... пътем се опитвам да снимам през прозореца на влака (защото съм тъпа и не се сещам да изляза в коридора, където прозорците се отварят). успявам да хвана само половината от "необслужвана спирка горна крета" и то именно половината, която няма табелка. все някой ден ще успея да снимам тази странна гара насред нищото, която населява сънищата ми като някакъв символ на спасението.

отгоре стърчат две-три изкорубени къщурки, а навред няма нищо, освен релси, скали и баири. черепишките и врачанските скали са близо и тук-таме в полите на хълмовете лежат сгушени манастири - струпец, седемте престола. искърът, пълноводен от дъждовете, се вие като змиорка, блести и се гъне в дефилето си, заобикаляйки камъка, който не може да пробие.

... виждате ли малката червена къщичка горе на скалата? влакът напевно и неумолимо се приближава към софия. и тук вече наистина започва да ми трепери брадичката, да ми преливат ъгълчетата на очите, млъквам, затапвам си ушите и излизам да вися на прозореца в коридора, вятърът да разхвърля и без това несресаните ми къдриците и само за малко всичко се слива в едно, всичко става "тук и сега", всичко изчезва и има само вятър, звук от релси, прелитащи черни клони и сиви скали... и мен, малка до съвсем...

... в София с неудоволствие и в знак на протест се препъвам по паважа в първия "Дон Домат" на Веслец за утешително малко "Шуменско специално" и чесново хлебче с кашкавал. до скоро, път, до следващия петък...

1 comment: