Thursday, April 26, 2007

Mondo beyondo

Аз съм фен на списъците. Обичам ги всякакви, непрекъснато ги съставям и после пренаписвам в главата си, но имам и няколко all time favourites, например All that jazz ще оглавява личната ми филмова класация до края на дните ми, а Wish you were here на Pink Floyd - музикалната. Няколко пъти започвам да пиша Mondo beyondo и няколко пъти се отказвам/отлагам. Това е списък с неща, толкова скандални и невъобразими, че може и никога да не се случат. Не и в този живот.

Мислиш си, че се пише като на шега. Какво толкова, няколко щуротии, няколко смели мечти и готово. Но за мен не е толкова просто. Не е дзен да искаш и да мечтаеш. Не е дзен да имаш желания. Но желанията заемат голяма част от мислите ми напоследък. Голяма, голяма част. Направо са плъзнали навсякъде като някакво хлъзгаво зелено извънземно желе. И може би начинът да си осигуря малко вътрешно спокойствие и тишина е този. Да ги сложа в един списък и засега да ги оставя настрани. Това не са обикновените желания. Целите. Нещата, които се постигат с труд и упорство. Това са онези неща, от които те стяга мозъкът, само като си ги помислиш. Невъзможните. So, there we go:

  • Кръчмата. Като начин на живот. Не клуб или бирария. Не фешън-тиви. Нещо като Апартамента, Букис, Хамбара и Куфара наедно. За приятели. С компютър, прожектор, екран и пиано. С маса за билярд. Шах, скрабъл. Ретро, автентично, неполирано. Топло, приятелско, скришно. Кръчмата като дом.
  • Книгата. Проза.
  • Фотографията. Тъмната стаичка.
  • Къщата. Край морето.
  • Светът. Дотам и обратно.
  • Кариерата. Академична и алтернативна.
  • Издателството. Художествена литература.
  • Списанието. Moe.
Следва продължение...

Дотам и обратно

Пише ми се за адски много неща. Пиша, за да процесирам и с потрес установявам колко ограничени са възможностите на процесора ми да обхване всичко онова, което е живият живот. Overwhelming. Не обичам, когато думите ми изневеряват. Думите са моята територия, елементът на моята виртуозност, сигурност и сила. Напоследък имам чувството, че с тях се движа по твърде тънък и твърде хлъзгав лед...

Във влака, неделя сутрин, баби. Набързо разбираме кой накъде пътува, колко деца има, колко внуци, кой е умрял, кой се е родил. Въобще, ако служителите в съвета даваха информация с такава готовност, животът ни щеше да е много по-лесен. Разговорите навлизат в битовите подробности на пердетата (очни и дантелени), ревматизма и тазгодишната суша. Аз пътувам сама. Всъщност, не. С априлския брой на списние едно, който за съжаление е толкова ослепително бял, че след пет минути в ръцете ми и във влака вече е сив. Чета списания като книги - от корица до корица (дори нещата, които всъщност не ме интересуват, защото в едно имат таланта да ги напишат така, че да искам да ги прочета), с почивки и паузи за "елементи на разсъждение".

Първото, което ми прави впечатление, е снимката на Денката сред контрибуторите. Денката е приятел и пич. Денката всъщност се казва Денис Коробко и преди малко по-малко от година разкри пред мен очарованието на едно джаз-мазе, наречено Куфара, в което оттогава съм прекарала не една незабравима вечер на мента и мляко, пиано и приятели. Разбирате, нали, този специален коктейл от зле осветено (хладничко) мазе, джаз, мента с мляко, пиано на живо, старомоден кенеф със старомодна френска закачалка, старомодни куфари (
hence the name), старомодна емайлирана кана и приятели. Това всъщност е друга тема за друг пост, но снимката на Денката с малката ехидна усмивка зад очилата и в ъгълчетата на устните as usual - на страниците на списанието събужда от мен странна смесица от радост и гордост. И сантименталност. Hey, I know this guy. Споменавам го, защото Д. е много близо до усещането ми за живота такъв, какъвто си го представям. Живот, който се дели ясно и отчетливо на две категории - 's got the blues, baby и точно обратното. Нещо толкова неподатливо на дефиниция и лесно изплъзващо се, примесено с изветсна доза носталгия и тонирано в сепия, но разпознаваемо именно в детайлите. Но за това, наистина, друг път.

Обичам предговори, които ме хващат.
Editorial-и, които имат какво да ми кажат. Въобще, думи, които звучат лежерно и леко захвърлени, но прекалено смислени. Като тези на Веселин Трандов. Нещо, в което мога да се припозная. Нещо, което да ме накара да мисля. Нещо, което мога да направя свое:

re: Аз съм/искам да бъда:
млада (с всичките изключително плашещи и вънуващи опции, които произтичат от това)
позитивна (
like
, all the time)
динамична (в определени ситуации)
добра (в това, с което се занимавам)
доволна (от това, с което се занимавам)
алтернативна (в смисъл - психо. in a nice way)
широко скроена (но не съшита с бели конци)
критична (но не в критическата)
интелигентна (нали?)

Обичам:
себе си (we should talk about this)
другите (в индустриални количества)
хумора (с тънко нарязан лимон)
иронията (особено "авто")
"наш'те планини зелени" (и изобщо всичко зелено, синьо, червено, жълто -
pure
)
сладко и солено (едновременно)
екстремистите (но само умерените)
града (въпреки всички селяни в него)
селото (автентично)
живота (чат-пат)

Искам:
здрав дух в здраво тяло (и въпреки това продължавам да си ги разбивам всекидневно)
да спрат да ме занимават с глупости (но продължавам да не знам как да отказвам)
да спечеля от еврофутбол (но не ми стиска да залагам)
да направя филм/роман/изложба/кабинет по астрология/алтернативна медицина/кръчма (
just
to name a few, но се съмнявам в способностите си)
да променя живота си (но все отлагам за другия понеделник)
още и още, и още (но изпадам във фрустрация само като си помисля... мисля твърде много)
да живея в нормална страна (но въпреки това стоя тук,
yes
)

Sounds
like a pretty good plan, eh. Мисля, че това ми липсва напоследък - планът. Погледът. Яснотата. Острите очертания. Стабилността. Сатурн-Нептун по оста ми първи-седми категорично си казва думата. Колебая се, както не съм се колебала никога през живота си. Липсата на стабилност ме измъчва, както не ме е измъчвала никога през живота ми. Задавам си въпроси, които никнат като гъби след дъжд, десетки и стотици в минута. И понеже не мога да ги процесирам всичките наведнъж, и понеже от всяка дреболия произлизат десетки други, просто блокирам. Не се тръшкам, не изпадам в депресии, относитено фукционална съм, но не съм "аз". Приличам на пъзел с 2000 части, добре разбъркан и пръснат по пода. И нямам никаква идея откъде да подхвана. А може би това е идея! Някъде в старата квартира има един гигантски неподреден пъзел. Може би, ако се опитам да сглобя нещо на външен план, вътрешно също нещо ще се намести. Просто очаквам онзи "а-ха" момент, повече от всичко искам да чуя онова кликване, прищракване, което анонсира, че всичко си е по местата и добре смазаните зъбчати колелца ще се задвижат всеки момент в правилната посока. Yeah, f*ck, go figure.

Ще завърша с любимия ми цитат напоследък. Очевидно имам твърде много свободно време, щом гледам
Judging Amy по Холмарк.

We're all a mess of contradictions.
Dying doesn't change that.