да четеш блогове

е малко или много воайористичен акт. все едно надничаш през ключалката. малко по малко започваш да си мислиш, че познаваш тези хора, въпреки, че никога не си ги срещал. знаеш какво става в семействата им, кои са приятелите им... и установяваш, че другите хора, actually, have a life. имат истории, имат приятели. излизат, случват им се разни неща, живеят. това, дето на мен в момента малко ми се губи. знам, че имам приятели, но повечето от тях са някъде там... живея с идиотската увереност, че когато един ден изплувам от нищото, те още ще са си там. еми да, ама хората се променят. именно поради нещата, които им се случват. развиват се. аз си цикля. като наркоман съм. трябва да има терапия за зависимост от хора. и то има, но аз винаги съм отказвала да се лекувам с ясната мисъл, че "така ми е по-добре". може би е време да си променя мисълта. да дам шанс на новото, на живота да ми се случва. да обърна гръб на "може би" и "опитвам се" и наистина да започна да живея. да имам стойност сама по себе си, да пусна нещата, в които съм се вкопчила. фикс-идеите си за любовта. за да имам, някога, отново, друга любов. не по-красива, не по-истинска, просто друга. и да го направя по-добре. без страх, без зависимост, без впиване на нокти и зъби. може би сега е моментът да кажа Goodbye and thanks for all the fish. не да забравя. просто да си отида, изпълнена с любов и благодарност, отворена за новото, което вече е тук и ме чака да се наситя на собствената си заигравка.

малките неща

в понеделник по обяд е толкова различно в кварталното кафе... пълно е с ученици от математическата, които играят на карти. кой няма час, на кого му писнало и избягал. и ние го правехме навремето. аз само от руски бягах и ходех да се люлея на люлките в Борисовата. хич не се обичахме с рускинята. лепнах й прякор още първия ден като минаваше по коридора, тя ме чу и после какъв ужас изпитахме и двете като се видяхме в час. влизах чат-пат да ме изпитва, закачах си пищова с карфица на гърба на камен, който седеше пред мен и четях оттам. руски така и не научих. тя така и не ме заобича.

но да се върнем на кафето. то е мъничко, с дървени пейки и един плот с високи столчета, които гледат към улицата. там сядам. пуша бавно. пия бавно. съвсем ново усещане. който ме познава, знае, че съм в състояние да изгълтам кафето за отрицателно време и да хукна. днес си взех "Сьомгата на съмнението" - последната книга на/за Дъглас Адамс, издадена посмъртно, един вид възпоменание. прочетох няколко страници, слушах децата как играят на покер, сервитьорката ми се усмихва, защото винаги си нося пепелника и чашата до бара, а не ги оставям на масата. и ми стана умилително някакво...

сигурно в целия този евро-хайп има нещо положително, но аз все още предпочитам малките квартални бакалиики, където продавачите те познават и малките квартални кафета, където хем можеш да си седиш и никой да не те закача, хем си част от някаква странна съседска общност... изобщо, обичам малките неща, скътани, приютени. мразя супермаркети. в състояние съм с дни да стоя гладна, но да не вляза във фантастико. самата мисъл за това ме ужасява. на такива места ходя с удоволствие само с баща ми, когато семейното пазаруване е хепънинг. говорим си за какво ли не, а той безразборно трупа в количката. много беше смешен малко преди коледа, когато мама ни изпрати на пазар с последните 35 лв., а той върви и мърмори: "аз така не мога да пазарувам."

А. и аз понякога имаме много еднакви мисли. признавам, че прочетох нейния пост, преди да напиша това, но винаги съм го усещала по този начин, така че не се брои за плагиатство.

прибрах се и подхванах чистенето. нещо ми става. напоследък обичам да чистя. толкова години съм живяла сама и все това беше последното нещо, което правех и то в краен случай - за пред гости, примерно. пък ако ми бяха достатъчно близки, дори тогава не подхващах. а сега го правя с усмивка, пускам си музика и подхващам огромния куп чинии. е, не без дългодневна психическа подготовка и отлагане, но все пак... може би манията на (х.) да е подредено по някакъв начин ми се отразява. обичам водата. само трябва да е топла. къпя се с толкова вряла вода, че излизам от банята цялата на червени петна. единственият недостатък на това да живееш в квартира с бойлер е, че водата много бързо свършва.

жалко, че нямам цифрово апаратче, за да документирам "преди" и "след". практиката ми остана в п., но смятам да си я взема по някакъв начин. имам да му връщам 100 лв. надявам се да намерим някой приятел, който да се навие да изиграе посредник. в момента последното нещо, което искам, е да го виждам.

толкова съм щастлива, че е слънчево и ясно, дори топло. мрачното време може да ми скапе настроението и без никакви други добавки за "драма", пък в момента само това ми трябва, за да се свия в леглото и цял ден да гледам в точка. струва ми се, че времето се грижи за мен.

p.p. later this day... да переш чаршафи на ръка в нашата баня метър на два е цяло приключение. трябва да се изкъпеш заедно с тях, друг начин просто няма :)

зараждането на ритуала

крайно време е да смета труповете от нова година, цяла седмица мина вече! преди това ще повторя упражнението с цигарата и кафето в кварталния гараж. в гаража до него практикува гинеколог ;) ще изляза ей така, както съм - рошава, с любимите дънки, които нося вкъщи, защото са протрити по шевовете, с новия оранжев шал с помпоните... ще поседя, ще помълча и няма да бързам...

Братя Грим - Кустурица

това е парчето ми за добро настроение сутрин :) и Narcotic на Liquido.