да четеш блогове

е малко или много воайористичен акт. все едно надничаш през ключалката. малко по малко започваш да си мислиш, че познаваш тези хора, въпреки, че никога не си ги срещал. знаеш какво става в семействата им, кои са приятелите им... и установяваш, че другите хора, actually, have a life. имат истории, имат приятели. излизат, случват им се разни неща, живеят. това, дето на мен в момента малко ми се губи. знам, че имам приятели, но повечето от тях са някъде там... живея с идиотската увереност, че когато един ден изплувам от нищото, те още ще са си там. еми да, ама хората се променят. именно поради нещата, които им се случват. развиват се. аз си цикля. като наркоман съм. трябва да има терапия за зависимост от хора. и то има, но аз винаги съм отказвала да се лекувам с ясната мисъл, че "така ми е по-добре". може би е време да си променя мисълта. да дам шанс на новото, на живота да ми се случва. да обърна гръб на "може би" и "опитвам се" и наистина да започна да живея. да имам стойност сама по себе си, да пусна нещата, в които съм се вкопчила. фикс-идеите си за любовта. за да имам, някога, отново, друга любов. не по-красива, не по-истинска, просто друга. и да го направя по-добре. без страх, без зависимост, без впиване на нокти и зъби. може би сега е моментът да кажа Goodbye and thanks for all the fish. не да забравя. просто да си отида, изпълнена с любов и благодарност, отворена за новото, което вече е тук и ме чака да се наситя на собствената си заигравка.