Леле, в какво се набутах...

Историята с яденето. Василена със замах бръкна в "забранена тема" и сега ще последва дълга тирада от обяснения и оправдания, но за съжаление накрая няма да има няколко вкусни рецепти, така зашеметяващо документирани фотографски, че да ви активират центъра на удоволствие в мозъка и слюнчените жлези в устата.

Какво яде Яна? Може ли толкова прост въпрос да е толкова сложен всъщност? Първосигнално ми хрумва само един отговор: "Шоколад".

В семейния фотоалбум има прилежно документирана история в картинки. Яна е на три и трябва да яде супа-топчета. Мама и тате също обядват, явно е събота или неделя, щом сме тримата. Постепенно масата започва да се опразва и остават само Яна и нейната супа. Яна, отегчено подпряла глава с една ръка, сякаш иначе има опасност да падне в супата. Яна, правеща физиономии на супата, надявайки се, че ще я накара да се изпари. И таткото на Яна, който първо търпеливо, но след това с нарастващо нетърпение (и раздразнение) се опитва да я мотивира да изяде проклетата супа най-после.

Някъде на тази възраст едно лято бях на отглеждане в Ловеч при баба ми. Сигурно тогава са поставени основите на склонността ми към затлъстяване. Баба ми печеше курабийки (с формата на пиленца), а аз ги ядях. Драмата се състоеше в това, че ядях само курабийки, а когато ми се предложеше нещо друго, излизах в гладна стачка. И така баба ми, която не можеше на остави никого гладен - за нея грижата и проявата на любов се изразяваха главно в това да нахраниш някого - се видя принудена да пече индустриални количества курабийки, които аз поглъщах сутрин, обед и вечер с прясно мляко и боза.

Изпитвам неприязън към повечето зелени неща - тоест броколи, спанак, коприва, лапад, киселец и все от тоя сорт. Обичам зелена салата с репички, краставици и варено яйце, което беше основното ми препитание от началото на март до началото на май, поради което Марулка се казва Марулка :) Защото постоянно миришех на зехтин и салата. Не обичам плодове, които са: натъртени, меки, по тях има точки, петънца или други белези на индивидуалност. Затова ям само намазани с парафин абсолютно идеално еднакви на външен вид зелени ябълки, които, подозирам, не са никак полезни. Не ям тъмни череши, само светли. Не ям меки праскови или кайсии, само полу-узрели, за предпочитане киселеещи. Не ям телешко или агнешко, по изключение свинско и основно натъпкано с антибиотици и хормони пилешко - само бяло. Ям само млечни продукти с доказано кравешки произход. В общи линии мога да кажа (макар и не с чиста съвест), че съм жертва на съвременната хранителна индустрия и вероятно зависима от всякакви вредни Е-та.

Което е странно, като се има предвид, че в нашето семейство хората сутрин пият топла вода прочистване, след това до обяд ядат плодове, вечер обикновено нещо постно със салата и майонезата се смята за враг на народа №1. Е, татко ми си крие обвивките от шоколад и чинийките от тортичка като малко дете под леглото, но като цяло всички следват общата политика на здравословното хранене. За брат ми да не говорим - той е веган. Знае Е-тата наизуст, както и хранителната стойност на повечето неща, които допуска в храма на тялото си. Малко му завиждам, за мен храната изпълнява две основни функции - а) да не умра от глад и б) средство за утеха. Пръст в това има и Луната ми в Козирог, която за разлика от една уважаваща себе си Луна в Телец няма сетива за хедонизма в акта на хранене. Не обичам да готвя, за което пък приписвам вината на генетичния си материал по майчина линия и на това, че като малка неорекъснато ме гонеха от кухнята с думите: "Не се прави така, остави. Махни се оттук, ще си го свърша сама" или някаква вариация по тема. Да, маме, крайно невъзпитателно. Истина е, че членувам в кръжока "ръцете ми пречат", но един по-друг подход вероятно щеше да направи от мен едва ли добра, но поне поносима готвачка. Влиянието на П. също не е особено мотивиращо. Той "не обича готвено", а любимото му ядене е "пържола с гарнитура от малки пържолки". На морето го разконспирирах, че все пак обича някои неща като броколи, карфиол и такива и му предложих да започна да готвя, каквото му се яде, но той каза, че е "тъпо да се готви" и така си караме.

Единствената храна, която си спомням, че ми доставяше удоволствие, растеше в градината на баба ми и беше винаги прясна - току-що откъснати домати, напоени със слънце, малини и къпини, до които се добирах с цената на вечно надрани лакти и колене, десетте смокини, които смокинята раждаше всяка година и всичките бяха за мен, зелени джанки, още топла лютеница, чийто съставки бяха смлени наедро, пяната на ягодовото сладко, хрупкави моркови от туршия и консервирани в оцет корнишони... За съжаление баба отдавна не е между живите, а бурените в градината вече са ме надраснали...

Става ми мъчно, когато чета книги като "Афродита", "Като гореща вода за шоколад" или "eat, pray, love"... В тях се говори за храната като източник на единение с Бога, едва ли не. Или поне на някакво просветление. Натъжавам се, че едва ли в този живот ще изпитам това усещане в неговата пълнота... Едва ли ще успея да нахраня някого така, че да излекувам душата му. Или поне да го утеша. Но може би някой ден ще отида в Тоскана, за да ям до припадък брускети и домати с моцарела и босилек, зехтин и балсамико и да се върна дебела и щастлива...

Дотогава ще навестявам "Нож и виличка" и ще си обещавам, че... като привършим ремонта, като се роди бебето, като... ще сготвя нещо, което ще изглежда като на картинките, които събуждат в мен копнежа да превърна яденето в основна форма на молитва...

Интересно ми е какво яде Бистра, която неуморно експериментира с "диетите" (не онези за отслабване). За награда ще я водя във Веда хаус, където се седи на земята и се пие чай с джинджифил и се хапва умопомрачителен био-сладолед. Идеалното място да поиграем най-после скрабъл.