вчера

10:00 ч.
- Ало, търся д-р Петкова.
- Ъъъ? (Информацията търси мозъка...)
- Обажда се д-р Еди-коя-си, изпълнителен директор на Педиатрията към МА.
- Да? (Информацията е намерила мозъка и той е в клиничен шок.)
- Документите ви са на бюрото ми, бих искала да се срещнем.
- Ами... разбира се... (Мозъкът мисли, че бихме могли да се срещнем към края на юли...)
- Можете ли да дойдете при мен днес, до 11:30?
- (???) Добре, разбира се. (What the f*ck?!)

10:16 ч.
- Тази пола става ли? Личи ли си, че краката ми не са перфетно избръснати? Сега трябва ли да се покатеря на токчета? Не? Сандалите стават ли? Айде де, много ме е страх, пожелай ми късмет. Не, не си сядай, ела да ми полееш с вода пред входната врата. Мама винаги така прави, за да ми върви по вода...

10:37 ч. (на спирката на автобуса)
- Мамо, мамо. Обадиха ми се от педиатрията да отивам на интервю. Мамо, направи нещо, направи някаква магия!

10:52 (my inbox)
"Успех. Страхът ще отстъпи на усещане за познато, за предизвикателство, за възможност, ако му позволиш. Усмихни се. Пак :) И спокойно. Аз ти се радвам :)"

11:02 ч.
- Добър ден, търся д-р Еди-коя-си.
- Разбира се, за кого да предам.
- Бояна... Петкова... (Сигурна ли съм, че така се казвах? Да направя справка с личната карта?)
- ДОКТОР Петкова?
- Амиии... да.
- Д-р Еди-коя-си, д-р Петкова е при мен, едно хубаво момиче... Да? Да влезе ли?

11:04 ч.
- Добър ден.
- Добър ден.
- Аз може би малко Ви изненадах... (А? Малко?!?)
- Ала-бала... Блаблаблабла... Много съм впечатлена от СиВи-то Ви. Блаблабла, алабала... Досега не сте работили...?
- Ами... нееее... завърших през ноември... исках да уча уж анестезиология... всъщност в началото исках да уча педиатрия и после нещо се разколебах... и сега...
- Ами, можем да Ви предложим идеалното място в клиниката по Пулмология с интензивен сектор. (Fade out)
- С удоволствие ще Ви приемем в нашия екип като ординатор... Блаблабла...
- Да, разбира се, че искам да работя тук!!! (WTF?) Кога искате да започна?
- Ами, ВЕДНАГА?
- МОЛЯ? (HELP!!!) Аз... ъмммм... мислех да пътувам до Германия за две седмици, ще се върна на 16-ти...
- Можете да започнете и на 16-ти. (Ааааааааааааа!!!)
- А... може ли да започна на първи август?
- Разбира се.
- Блаблаблабла.
- Алабала.
- Много ми беше приятно да се запознаем.
- И на мен... блабла (В кой филм съм попаднала???)

11:15
Welcome to Hysteria Land. You won a Ticket to Insanity Valley.

От брошурката на болницата

Основна дейност:

• Интензивно лечение на деца, нуждаещи се от дихателна реанимация
• Спешна диагностика и лечение на коматозни състояния
• Интензивно лечение на шокови състояния в детската възраст
• Лечение на остри пневмонии, бронхиална астма и други заболявания на дихателната система
• Диагностика и лечение на спешни неврологични заболяванияв детската възраст

Бог да ми е на помощ.

малките тайни на утрото

проглеждам за деня
като новородено коте
намирам те да си отиваш
само временно
оставяйки следи от себе си
по въздуха
да те разчитам
на арабски - по кафето
на френски - по парфюма
да те сричам
по спомените си от снощи
проглеждам в утрото
как си отиваш
само
до
довечера

трамвай желание

качи се
жената с очите които развеждат мъже
жената
с очите които карат други жени
да сънуват кошмари
да дърпат аварийната спирачка
в случай на нужда да разбиват прозореца
с малкото чукче
да си прибират коремите
да си проверяват червилото
да си приглаждат полите
да отбягват погледа й

качи се жената с очите които развеждат мъже
и заплака

Цветно и в картинки

Хубаво беше! Много...
Виждах хората, които обичам и в мен се разливаше една топлина... Бях ужасно щастлива! Човек не може да е щастлив по този интензивен начин много дълго, мисля, защото няма да му стигнат силите...

Всички сияеха. Мария и Марияна казаха толкова хубави думи за мен, че се чудех дали наистина за мен говорят или нещо са се объркали - както в речта на Мишката. Когато Марияна прочете "татко", почти цялата зала се разплака, даже на мадам Несторова до мене започна да й се размазва спиралата. А тя все пак е обръгнала на всякакво четене, пък и рокописа беше чела. В този момент се почувствах много специална. Казах си, че никакви литературни лаври не ми трябват, ако с думите си мога да направя това, значи си заслужава да пиша. Ако мога да докосна не само нечий мозък със сложно завъртяно словосъчетаниe, а мога да докосна сърца с един толкова простичък всъщност текст.


(снимките са courtesy of Бистрето, понеже мойто майче не знае как да постигне фокус с нашия апарат)

Тук виждаме, значи, Соня Несторова как бърше една сълзичка. Аз до нея. До мен е Мила Ламбовска, с която всъщност имахме обща премиера, а до нея е литературният критик Борис Минков, който отегчи публиката до степен на вледеняване. Пу пу, да не те представя критик. А до него е Мишето.

Роклето и обувките си ги бях купила специално и П. каза, че приличам на сицилианска (според мен)/корсиканска (според него) вдовица, която придружава ковчега на покойния си съпруг-мафиот към гробищата и вече тайно се озърта кой ще е следващият. Само тъмните очила ми липсваха. Ама (пазарно отклонение), знаете ли колко е трудно да си намеря нещо подходящо за носене? В момента е плъзнала бежовата мода - аз като облека бежово, бяло или розово и съвсем губя цвят, просто се сливам с дрехите. Другата крайност са рокличките с психеделични мотиви в стил 60-те, които си противоречат с добрия ми вкус. И то не остава много, което хем да ми стои, хем да контрастира, хем да не причинява епилептични пристъпи на гледане.

Като стана дума за епилептични пристъпи, много бях щастлива, че седях с гръб към разпнатото даун-че на стената. За съжаление публиката нямаше този късмет:









Това е олицетворение на любимия ми термин "соцготика".





























А тук сме двете с Мила b&w.

Благодаря ви, защото този празник нямаше да е празник без вас. Думите нищо не означават, ако няма кой да ги чуе...

Обичам ви!

Мария и други природни стихии

С позволението на Мишката ви предоставям есето/речта й по представянето на книгата ми. Утре ще приложа (доста размазан) снимков материал и лични възхищения, но сега нямам сила. Затова останете с Мария. Защото аз я обичам.

Това беше любов от пръв поглед. Щом видя военния свещеник, Йосарян веднага се влюби лудо в него.

Първо я бях чела в интернет, после видях Бояна на живо и тя ме очарова. Няколко дни по-късно имах честта заедно с нея да понеса удара от външния вид на книгата „Така ми е”. Мисля, че го понесохме достойно, оцеляхме и свикнахме. После тя ме покани аз да я представя и ми я изпрати.

Онази досадна отличничка, която аз бях от първи до осми клас, веднага се събуди. Прочетох книгата от край до край и написах първата си реч. Много хубава стана. Ако някой проявява интерес, случайно имам около 20 копия и мога да ви я предоставя.

Там аргументирано и ясно обяснявам защо „Така ми е” е ценна и удоволствена книга, какви теми засяга и защо е изключително важно да си я купите и да я имате. Защото тя е чудесна.

Но тука започва завръзката значи.

Пратих въпросната реч на моя приятел, пратих му и книгата. Той ги прочете, после мълча достатъчно дълго, за да се почувствам изнервена (отличничката в мен се приготви да ревне). И той ми каза: Ти сигурна ли си, че това се отнася за „Така ми е”?

Ти си писала, че това е щастлива и жизнерадостна книга, препълнена със слънце и ярки цветове, и с поне 4 дози домашна лютеница вътре. Аз я прочетох и според мен това е интровертна, приглушена, синкава книга за отминаващото време, което никой не може да задържи или да върне назад.

Аз първо се засегнах, но после се замислих и разбрах нещо много важно за книгата на Бояна, и сега ще ви го кажа, за да ви спестя времето за мислене.

„Така ми е” не е една книга. Това са поне три стихосбирки, и ако я четете хронологично, текстът ще е съвсем различен, отколкото ако четете по друга схема (например 4-4-2). Което ми разкри, че „Така ми е” много прилича на „Игра на дама” на Хулио Кортасар, но е по-хубава от нея, защото е малко по-кратка.

И като продължих да си мисля за книгата на Бояна, аз се осмелих да направя едно обобщение, защото напоследък прочетох доста стихосбирки и едни от тях ми харесаха много, а другите ми бяха ужасни, и ми се иска да си отговоря на въпроса защо.

Според мен „Така ми е” е част от една тенденция от последните години, която аз наричам за себе си постстаромодна поезия. Тя е старомодна, защото в нея се допуска употребата на препинателни знаци, снизходително се приема използването на мерена реч и не е осъдително да се формулират свързани изречения и свързани, логични текстове като цяло.

Като старомодна може да се приеме и тематиката на тези текстове. В тях се говори за обикновени житейски неща – любов, смърт, пътуване. В нея се налага усещането за осезаемост и предметност на поетичния свят. Успокоението и удовлетворението се откриват в дейности като готвене, четене, пушене на цигари, хващане на плетки и други подобни прозаични занимания.

В постстаромодната поезия липсват самоцелно извадени на показ разложени вътрешни органи, секреции и екскременти. В тази поезия не се извършват и осъдителни вивисекции на езика – като анатомичен орган и като вид човешка дейност.

Постстаромодната поезия е съвременна, защото е талантлива, фина, оригинална, с уважение към езика и към читателя, с интерес към живота и наслада от съучастието с него. Тя се опира на познания от различни области на човешкото знание и култура, но е приложна, икономична, недемонстративна. Когато на постстаромодната литература й се присмиват, тя се смее на себе си най-много, защото си знае цената и хич не й пука.

Книгата на Бояна Петкова ми е точно такава – мило и добронамерено четиво, в което се говори за мен. Аз я чета слънчева, здравомислеща. Аз я чета, защото тя говори така, все едно е познавала баба ми. Моята баба много ме обичаше. Мисля, че ако беше жива и можеше да види колко хубав син имам, би била много щастлива и много щеше да го обича също. Баба ми много ми липсва.

Любимите ми стихотворения от „Така ми е” са „Шал”, „В света на малките залци”, „Видовете памет”, „Така ми е”. Много ми хареса представата, че хората биха могли да си разменят очите, и да погледнат света през очите на някой друг.

Мисля, че смисълът на поезията е точно този – тя ни дава възможност да погледнем към себе си с друг поглед.

В „Така ми е” аз виждам моя личен свят, и то по начин, който много ми харесва. Това е книга, която ми помага да се харесвам и да се обичам.

И не ми трябва нищо друго.

- Мария Донева


Междувременно тази реч породи ужасни разправии във форумната литературна периодика. Особено твърде смелото сравнение с "Игра на дама" заседна леко на някои субекти, оперирани от чувство за хумор и усет за (само-)ирония. Тук искам само да кажа, че независимо от силните думи на М., аз съм си аз - имам хубава усмивка. И толкова :)