Местя се

Тук: http://www.ljato.wordpress.com

Всички публикации и коментари вече са преместени, останалото ще го доизкусурявам тепърва. Моля, актуализирайте връзките си към мен и заповядайте в новата ми къща :)
След известно време, необходимо на всички за адаптация, съдържанието на този блог ще бъде изтрито.

Административно запитване

Някой по-умен и технически грамотен от мен знае ли, дали ако искам да си преместя красивото място за загубване от улица "Блогър" на улица "Уърдпрес", мога да взема със себе си цялата покъщина или трябва да изоставя плюшките и да започна начисто?
Признавам, за разлика от вещите, думите ги изоставям трудно...

(Нали ми разбрахте въпроса?)

Двайсе

Времето ми напоследък хич не беше "мое". No me-time at all. И понеже предварително не успях, по-добре следварително /отколкото нивгаш/.

Вчера, на 06.12.2008 година /Никулден/, в зала 9 на НДК се състоя Литературният празник "ГЛОСИ"-декември '08 /нула-осем/

И Марулята беше там - да дефилира с червените си чорапи. (Благодаря, Жоро и Милена!)

Там беше и Петя Хайнрих /и нейната 75-годишна баба/ - не просто дошла, а летяла, за да пипне тялото на поезията си. 01. Нула-едно. А защо не "двайсе" /20/, попитал синът й. - А защо? - Защото Лукас Подолски /понастоящем нападател в "Байерн Мюнхен"/ играе с този номер. /Логично./

това ми е любимата история напоследък

Там беше и Иван Христов, с когото имах удоволствието да чета напролет в галерия "Дебюти". Хубаво се получи. Малко ми идеше да се скрия. Нали помните, шефката ми беше дошла:

- "Бдин" Видин ли е?
/"Бдин" е една изумителна книга.../
- Не непременно...
- Но нали знаете, че старото име на Видин е Бдин?
- Всъщност, когато излезе книгата, много започна да се говори за това дали Бдин е реално или въображаемо място... и на никого не му хрумна, че би могло да е и двете.
- И все пак аз мисля, че Бдин е Видин.

Мда. Но за това друг път. Да се върнем към Петя. Петя искала да има блог, но не знаела с какво да го напълни. Имала някакви неща, драскани върху хвърчащи листчета. Преписала ги в блога. После разбрала, че като го е създала този блог, трябва да го храни ("блогът е динозавър, редовно поглъщащ огромно количество текстов зеленчук") и започнала да пише още стихове. Всеки ден.

Аз често си спомням един много отдавнашен разговор с Пешо Чухов, че поетът трябва да може да напише стихотворение за пържени яйца. Дали е прав или не, е предмет на друг разговор. Но Петя може. Да напише стихотворение за всичко. И то стихотворение, което силно се доближава до преживяването на трип с псилоцибе /не че съм опитвала, но така си го представям... защото поезията на Петя ми поражда жива асоциация с "Алиса", а всички знаем, че "Алиса" със сигурност не е плод на мозък, непознал халюциногените/, само дето Петя явно си го може. Да вижда ей така:

/Като малка имах калейдоскоп. Счупи се./ Петя знае, че нещата с плът правят плътни стихотворения, а с плътна поезия можеш добре да нахраниш един много гладен динозавър, защото засища. А той, динозавърът, иначе не подбира. Хапва, без да подбира: малини, "Иван с белите обувки и пепитеното манто", "киселото на бозата", кока на баба й и, разбира се, чорапи.

Може би Петя знае защо пише. На мен просто ми се струва, че нейният фетиш е думата, самата написана дума и в това няма нищо лошо. Само хубаво. Но само в случая. Има нещо общо между стиховете на Петя и картините на Ешер - изглеждат ти невъзможно да съществуват, но съществуват. Нещо такова. Напук. Заради самите себе си. Възпроизвеждат се привидно до безкрай, като перпетуум мобиле, но в толкова много и разнообразни варианти, че никога не се повтарят. Което всъщност е добрата поезия. Тази, която прави пържените яйца да изглеждат такива, каквито никога не си ги виждал.

Май се отнесох. Ако трябва да кажа само една дума за книгата, тя е, че "кефи". Много. Някакси успява да погъделичка всички сетива, не само онова, което при повечето вманиачени читатели гълта думи със скоростта на електрическа месомелачка и не изплюва ни кокал. Може би точно това е парадоксът от всичко казано досега. При Петя забравям за думите и внезапно в устата ми се топи "хрупкавата плът на ореховката". Може би е синестезия. Може би...

Но каквото и да е,

дами и господа,

Петя Хайнрих!

Редактор на книгата е самата Ваня Константинова. Книгата излезе в Библиотека "ГЛОСИ" на издателство "АРС", Благоевград и може да бъде поръчана оттук.

/"Господ е перачка."/


Ключ към къщата на Баба Яга дава и Ели.

П.П. Когато чета Петя, ми се пише ;) /не знам дали е добре това/

Barbie vs. Montessori

Преди много време Василена беше писала за непоносимостта си към Барби ;) Аз не съм толкова радикална в това отношение. Спомням си колко страстно желаех да притежавам Барби, а получих само някаква имитация на име Петра, но в крайна сметка станах съвсем нормален човек, който е ок със себе си в голяма степен и жена, която притежава "гримове", но не ги ползва :)
Миналата седмица се загледах по витрината на един магазин за детски играчки, за да се ъпдейтна малко какво предлага пазарът, все пак това ми предстои. И установих, че Барби съвсем не ме дразни, но целият пластмасов бардак, който върви заедно с нея, ме отблъсква издълбоко. Бонбонено розова пластмасова къща с пластмасови мебели, пластмасова каляска с пластмасов кон и т.н. Изобщо, в целия магазин трудно можеше да се намери нещо, което да не е от пластмаса, и то беше от плюш.
При размисли пък беше станало дума за "умните играчки" (в коментарите), известни още като Montessori toys, обикновено изработени от дърво или други материали, които стимулират развитието на всички сетива, не само на зрението - тактилни книжки за най-малките, шумкащи дрънкалки, после обръчи, които се подреждат по цвят и големина, кубчета, играчки, стимулиращи фината моторика и т.н. И макар отново Василена и авторката на тази книга да изтъкват, че "детето неизменно ще се научи да пъха квадратното кубче в квадратната дупка, независимо дали е притежавало специална играчка, която да тренира това му умение", и че хайп-ът около "умните играчки" е поредния търговски трик за измъкване на средства от джобовете на родителите, които искат най-доборото за децата си... та, въпреки този, признавам, убедителен аргумент, въпросните алтернативни играчки са ми слабост. По никакъв начин не искам да насърчавам с тях някакви зачатъци на гениалност, каквито Марулята вероятно не притежава, но още по-малко искам да расте, копнеейки по розова пластмаса, която символизира липсата на истинска стойност, конвейра и уравниловката. Колкото и да ми се иска никога да не чуя "искам еди-какво-си, защото всички го имат", това вероятно са напразни надежди. Но се надявам, че умните играчки няма да направят дъщеря ми на всяка цена по-умна, а просто по-чувствителна...

... to be continued...

умора

Снощи превеждах - не много до късно, но бях изморена, затова по някое време отидох да гушкам Марулката. Сутринта свежа и изпълнена с мотивация се заех да редактирам преведеното. Като изключим тук-таме словореда и подредбата на подчинените изречения, всичко беше добре, докато не се натъкнах на това:

"... с единствената цел да съперничи на френците, португалците и испанците..."

Мда... ;)

Gurkendrache

За то4ка и Петя Хайнрих (те си знаят ;))



Die Sendung mit der Maus

Crazy

Бързам да се отчета, докато Марулята се кара на татко си оттатъка ;)
В пълна лудост съм - работа, работа и пак същото, а детето си иска своето и настоява да разхожда мама по студа. Вчера ми измръзна д-то, а то си е надиплено, опаковано и спи, стига мама да се движи. Спре ли... мдам...
Иначе непрекъснато спи по мене и съм се специализирала в писането с една ръка. С лявата все пак е особено неприятно.
А от телевизията се присетиха, че едни филмчета, дето им бяха готови за субтитри, всъщност ги искат за дублаж и айде, преработвай, отгоре на всичкото.
Така че, мили мои, чакащи вести от мен... имайте търпение... Яна, Бистра, Севи, Ели и т.н.
Hang in there!
За компенсация малко снимки на дребуса ;)

Once upon a time in ГеДеРе

Таралежките в коментарите към предния пост и Бу ми напомниха следната историйка:

Коледа 1988 г., Източен Берлин
Иван е болен и баща ми бива изпратен за лимони, за бабини лекове. В близкия "плод-зеленчук" са докарали банани за Коледа и опашката се вие на стотина метра отпред. Пред него се е наредило къдраво цветнокожо хлапенце (така ли е политикъли коректно да се каже?), което едва стърчи два пръста над щанда, когато му идва редът.

Тук е мястото за лиричното отклонение. Трябва да кажем, че гедереецът, воден от силно чувство за солидарност и социална отговорност (трябва да стигне за всички), не пазарува банани на килограм, а само по един банан за всеки член от семейството си и най-много общо пет. Те и досега са си такива, купуват по 3 домата, 4 шайби шунка и т.н.

Та, идва ред на дребосъчето, то се изправя на пръсти и казва: "Една щайга банани, моля!", при което зениците на продавачката внезапно се разширяват, а през тълпата преминава възмутено и шокиран шепот. В този момент отнякъде се появява майката, която оглежда бананите с око на познавач, коментира, че те и без това са презрели вече и снизходително заявява: "Добре де, дайте ми 20." И понеже няма писано правило за допустимата бройказ, които можеш да закупиш, получва 20 банана от разтреперената магазинерка и триумфално се оттегля пред изумените погледи на стотина гедерейци, които започват трескаво да броят колко души има пред тях на опашката и да пресмятат дали бананите ще стигнат до тях :)

Продавачката тъкмо се е посъвзела от шока и любезно пита татко ми какво ще желае, когато той, тъй като никога досега не е пазарувал лимони и освен това е свикнал да мисли мащабно (ние сме голямо семейство), отговаря, "на око" и с апломб: "ПЕТ КОЛИГРАМА ЛИМОНИ, МОЛЯ."

Майка ми твърди, че се е прибрал с една кофа лимони, половината от които са мухлясали в крайна сметка, защото не сме успели да ги употребим. Не искам и да си представям разрушителните последствия от този ден върху чувството за социална справедливост на присъстващите другари гедерейци.
По същата причина (свикнала съм да мисля мащабно за храна :)) тази вечер сготвих (за нас двамата) една бака леща, която може да изхрани половин армейски полк. Добре, че П. не отказва да яде два (три, четири, пет) пъти едно и също нещо :))

Защо III

• Е. живее във Великобритания. В момента гостува временно с малката си дъщеричка (тя е френд-ка на Марулката) на родителите си във Варна: "Сега да ви разкажа вчера как се изнервих... Майка ми имаше рожден ден. Отива тя да разхожда беба, а аз използвам времето да отскоча до кварталната парфюмерия, за да й купя някакъв подарък. Влизам и питам ‘Може ли да помириша онзи парфюм?’ (посочвам го), а жената зад щанда ми казва ‘Ами не! Само през дупката може!’. Аз , опитвам да помириша нещо през дупката, ама нищо не се усеща. И така пробваме и другите ‘дупки’ – абе не става! Казвам ‘Вижте какво, аз обещавам да купя парфюм от вас и със сигурност ще е над 50 лева. Моля ви, дайте да помириша нещо защото не мога да купя парфюм без да знам как мирише!’. Тя ми казва ‘Ами запомнете какви имам и идете да ги помиришете някъде другаде, а после се върнете’... аз и продължавам да я убеждавам, че ако отида някъде другаде няма да се върна. Накрая свършваме с класическото: ‘Абе госпожо, какво ще стане ако всички почнат да искат да миришат парфюмите?!’... е, бясна бях и на една крачка да я напсувам и да си тръгна, ама имах само 15 минути... и в крайна сметка купих парфюм ‘по спомени’... Просто класика!!!"
• Защо в България всички продавачки се държат, все едно притежават стоката в магазина, в който работят? (Относително пресен пример: Гледам бебешки магазин с изложени колички и креватчета и решавам да вляза да се огледам. Тутакси ме накацат две лели да ме питат какво търся и на каква цена. Споменавам марка колички среден клас и виждам как също толкова внезапно губят интерес. Репликата е: "Оооо, госпожо, ние тук продаваме само високо качество!", казана с тон, сякаш възнамерявам да си возя детето в кашон на колела ;))
  

Защо II

• Как е възможно на книжния пазар да се появи (картинен) буквар, в който липсват две букви от азбуката - "ъ" и "ь" и това никому да не направи впечатление в процеса на издаване? Обяснение на авторката - това не било буквар, а читанка. Книгата целяла да запознае децата с буквите, асоциирайки ги с предмети, животни и въобще реалии, чиито наименования започват със съответната буква. В българския език с буквата "ъ" започвала единствено думата "ъгъл" - затова авторите и издателите "не сметнали за необходимо включването на тези две букви". (Твърде жалко, че не мога да открия репортажа на сайта на бТВ. Мисля, че това обяснява защо голяма част от българите пишат... както пишат!)
  

Защо I

• Защо по традиция в България "книжарница" се нарича място, в което се продават не книги, а карирани тетрадки и евтини сувенири-ключодържатели? (Припомням си потреса, който преживяхме с Полина, когато преди две години попаднахме в Сопот и вместо книжарница открихме само множество такива магазинчета. Откъде купуват тези хора книгите си?)
• Защо повечето лелки-магазинерки много настояват да ти приберат покупките в найлонова торбичка, въпреки че си носиш платнена и ги предупреждаваш овреме? (И понеже съм плаха, вече няколко пъти си тръгвам с омразното пликче, вместо да вдигна скандал...)
• Защо внезапно се превръщаш в "ама, госпожА", когато не искаш да купиш нещо, защото не е точно това, което търсиш, скъпо е или чисто и просто не ти харесва?
• Защо всеки е специалист по всичко и най-вече по отглеждането на чужди деца? (Редовно търпя коментари, че на блажено спящото ми в слинга бебе му е горещо/студено/тясно/неудобно, че ще си изкривя гърба така (или нейния), че трябва да свиква да седи в количката, че "ще видя аз като порасне и започне да ме разиграва", а наскоро една майка в кварталната градинка дори предположи (out of the blue), че ми е малко кърмата и не е зле да пия лактогенен чай... Аз ли изглеждам толкова безпомощна или защо привличам всички експерти да ми дават акъли?)
  

Курс за бъдещи майки "Всичко за активното раждане"

Курсът е част от кампанията, за която писах вчера.
Няма нищо общо с "училището за родители", което предлагат (например) болниците. Няма да си говорим за това кое шише против колики е най-физиологично ;), нито за това кои памперси не пропускат. Ще си говорим за физиологията и нормалното протичане на раждането, за болката и немедикаментозни/алтернативни методи на обезболяване, за правилното хранене по време на бременността, за очакванията и страховете, които имате и как можете да ги преодолеете и накрая - когато бебето вече е тук - за кърменето и привързаното родителство.

Курсът ще започне на 15 ноември 2008 и ще се провежда веднъж седмично в рамките на 4 седмици - събота от 10:00 до 11:30 и от 11:45 до 13:15 часа. Заниманията ще се провеждат в Зона Б-19, ул. Три Уши 103 (между МОЛ София и пазара Димитър Петков). Цената на курса е 100 лв. за двойка. Възможно е също така след предварително записване да присъствате на отделна лекция, която ви интересува.

За повече информация и записване пишете на estestveno@gmail.com

Добре дошли!

Петиция в подкрепа на активното естествено раждане

Каталясала съм тези дни, не знам защо. Може би ми се понатрупа умората, макар че Марулката влезе нощем в ритъм и ме буди само веднъж, най-много два пъти. Обаче днес беше непоносима, цял ден хленчи, а следобед откровено си рева, без да мога да идентифицирам причината. Подозирам зъби. Та като я приспя все мисля да стана и да посвърша нещо мое, ама заспивам с нея. Но понеже времето минава, искам да драсна два-три реда за Петицията, нищо че няма да толкова подробна публикация, колкото бях намислила.

Неотдавна старира Кампанията в подкрепа на активното раждане на "Естествено" - дълго и внимателно подготвяна и премисляна. Въпросната Петиция е важна част от кампанията. Тя цели промяна на детското и майчиното здравеопазване в България - нещо, от което определено има огромна нужда. Разпространените АГ-практики в България са от времето на Макаренко (макар че някои от тях може би се основават на сталинистка идеология...), новите кадри се обучават по старите схеми и безхаберие, арогантност и откровена грубост се ширят из родилните зали на родината. Секциото по желание се възприема като нещо напълно нормално, но ако искаш да родиш според природните закони, реално често се оказва, че нямаш избор. Аз нямах.

С петицията искаме да постигнем осъвременяване на медицинския стандарт и условията в родилните домове, минимизиране на външната намеса в процеса на раждането (когато той протича нормално и безпроблемно), хуманно отношение към майката и бебето, осъвременяване на обучението на лекарки и акушерки. Искаме също така да реабилитираме акушерката като "компетентен орган" в родилна зала (и извън нея) - в момента тя до голяма степен е загубила позициите, правомощията и уменията си.

Аз, като лекар, заставам зад исканията на Петицията и ги оценявам като разумни и реални от медицинска гледна точка. Документът е обмислен и изготвен изключително внимателно, с референции на сериозни източници в областта на акушерството и гинекологията. Аз, като жена, знам, че това, което искаме, е постижимо и го заслужаваме, както го заслужават и децата ни. Крайно време е да си върнем правото да раждаме в хармония със собствените си разбирания, без да бъдем саботирани или наказвани от лекарите и системата, защото им създаваме неудобство. It's not about them, it's about us and our babies.

Основен принцип на медицинския стандарт да бъде: „Майката и детето са центърът на предоставяната родилна помощ. Целта на родилната помощ е да осигури здравето на майката и детето посредством възможно най-малката намеса, която е съвместима със сигурността.”

Моля ви, ако подкрепяте правото на избор и смятате, че родното здравеопазване има сериозна нужда от реформа, подпишете петицията. Тя е само в основата на Кампанията и няма да остане глас в пустиня. Простете клишето, но заедно сме силни. Още не съм се отказала :)

Имам още много да кажа, но сега отивам да си легна при дребната, че не се знае утре на какъв хал ще сме :) Лека нощ!

Хубав ден

С три други майки с бебета от форума цял следобед се разхождахме в парка на Младост-2. Слънчево, топличко... на мен ми дойде много добре... страхотно циганско лято караме, децата извадиха късмет, а и ние. Щях да пиша за нещата, които ме ядосват напоследък, но ще го оставя за по-подходящ ден ;)

Днес само ще споделя какво чухме преди малко по новините на Канала:

"В съда бяха шокирани от новината и някои дори пиеха Валидол."

В национален ефир. 'Що пък не?! :)

Лейтли, поводи за радост

Ето тази книга на издателство АРС, Благоевград. Книга, за която трудно се говори (и по витгенщайновски по-добре да се мълчи), но затова пък се чете като чиста поезия, толкова лирична и многосмислова. Книга, която мога да оприлича единствено на "Деветте разказа" на Селинджър, но не, защото ги наподобява на тях, а просто поради сетивната асоциация, която ми предизвиква. Няколкото пъти, в които съм си дърпала ганджа, така и не ме хвана, но си представям, че преживяването трябва да е нещо подобно... Любимият ми разказ от книгата може би е този, а може би - не е :) Още не съм решила. Защо пък да не е всеки път различен...

Авторката Ваня Константинова е родена, живее и работи в София. Завършила е класически балет в родния си град и в Петербург, а също и полска филология в Софийския университет и в Ягеловския университет в Краков. Съавтор е на поетичната книга “Четири цикъла” (заедно с Божидар Пангелов). През есента на 2008 излиза сборникът й с къси разкази “Благодарим ти, мистър Уан”.

Отвъд това Ваня е просто изумителен, безумно магнетичен, неистово ерудиран и безкрайно нежен човек... И аз много я обичам.

Ти познаваш ли мистър Уан - разговор на Петя Хайнрих с писателката Ваня Константинова
Графът разказва за премиерата на книгата
А тук даже има и видео :)

И последно, книгата може да бъде поръчана оттук. Ако помолите за автограф от автора, Ваня с удоволствие ще изпълни молбата ви.

Айде стига, че заприлича на рекламна кампания ;)

***
Вдъхновена от Деница днес си купих глина. Пък ще видим.
Още откакто забременях все си мисля кога Марулката ще порасне достатъчно, за да можем да правим разни неща заедно. Да рисуваме по прозорците със специални бои, да печем разни неща от солено тесто, да правим чудовища от папиемаше и такива... Защото на мен това много ми липсва от моето детство. Мама все почукваше на пишещата машина и все нямаше време. После уж не съм имала талант. Хм, ще го видим това.
Та днес като видях глината в кварталния супермаркет и си помислих, какво да чакам Марулката да порасне. Я да започвам да тренирам, че после да знам кое как :)

С глина съм работила един единствен път в десети клас - трябваше да изработим женски или мъжки торс. Моето е една бременна жена (ако още не сте разбрали, много, ама много харесвам бременни жени :) и аз да съм бременна харесвам :)) и за пръв и последен път ми писаха 6 по изобразително изкуство. Подарих я на мама за 40. РД - като отида у тях, ще я снимам да я покажа.

Освен това мисля, че работата с ръце е много релаксираща и медитативна. Някакси не предразполага да си мислиш глупости. Та смятам да разнообразявам "me time"-a с ръчен труд.

***
Голям ъпдейт на връзките, особено във визуалната секция.
Разходете се да видите какво правят хората, страхотно е!
Тези кукли например, влюбих се. Вижте какви малки дрешки :)

***
Немски дървени играчки.

***


Старо, но любимо.

***



































***
Жесток виц от блога на Бу (via Milly)

Адам и Ева се разхождат из райската градина, към тях се спуска Бог и им казва:
- Деца мои, имам за вас 2 подаръка, но вие ще решите как да ги разпределите… първия е пикане прав..
Адам се развикал до небесата, удрял си глават в близкото дърво, скачал и крещял, че той иска да пикае прав. Ева му отстъпила… Адам започнал да бяга из градината, радвал се, скачал, крещял, пикал на всичко подред.
На дърветата, на цветята, на всяко насекомо поотделно и просто на земята!
Ева застанала до Бог и двамата мълчаливо наблюдавали това безумие. Накрая Ева не издържала и попитала:
- Господи мой, а какъв е втория подарък??
Бог промълвил:
- Мозък, Ева... Мозък! Но ще се наложи и него да го дам на Адам, иначе ще опикае всичко!

Blog Action Day 2008: Бедност

Темата на Blog Action Day за тази година беше бедността. Аз сварвам да попиша има-няма седмица по-късно, но така е в нашата къща these days, и чиниите стоят неизмити от онзи ден. Чувствам се щастлива, ако съм успяла да си тегля душ и да си измия зъбите поне веднъж на ден...

Мернах хубави публикации по темета при размисли и Lyd. Може да се пише за бедността от милион и сто (предимно теоретични) гледни точки, от гледна точка на социологията, културологията, народопсихологията, благотворителността и т.н. За мен "бедност" е понятие, което се отнася до гладуващи деца без обувки и покрив над главата. Локалната му разновидност се нарича беднотия. Беднотията е принизяващо духа състояние, което прави хората първо тъжни, а после все по-празни, докато станат кухи като орехи отпреди няколко години... само черупка... Беднотията е най-силна там, където липсва образование, любопитство, мотивация и цари апатия и безсилие. Антидот на беднотията е образованието, после въображението, после сила на волята, високият хоризонт. Само че нещата не винаги се нареждат, дори при благоприятни предпоставки. И невинаги бедният е "виновен" за ситуацията си. Невинаги е мързелив, необразован кон с капаци. Понякога беднотията застига иначе качествените хора в кофти момент. Както ни застига грип през студения сезон, когато имунната система е отслабена и сме предразположени. Понякога е следствие на момент на невнимание или недобре обмислен избор, а понякога - на липса на алтернатива.

Предполагам, че има хора, обречени на това да бъдат бедни, които по една или друга причина не са получили достатъчно (най-вече духовен и интелектуален, и не толкова финансов) ресурс, за да устроят живота си по начин, достоен за живеене... За останалите, попаднали в тази категория по-скоро по ирония на съдбата, беднотията е в началото и края на един порочен кръг.

Хроничното безпаричие води до социална изолация. Неусетно ставате жертва на схващането, че беднотията е порок и вие сте "виновни" за ситуацията си, което ви прави неугледни и кофти компания. Преставате да се виждате с приятелите си, защото се срамувате и развивате комплекс за малоценност. Не искате да ви съжаляват и не искате да се подлагате на изпитанието да сравнявате нагледно стандарта си на живот с техния, защото е депресиращо. А вие и без това вече сте достатъчно потиснати. Не им се обаждате. Няма какво да им кажете. Пък и не върви да се оплаквате, защото ги поставяте в неудобното положение те да започнат да се чувстват виновни, че живеят по-добре от вас. Скоро и те престават да ви търсят, защото се чувстват неловко с вас. Разликата в стандарта е прекалено драстична и не може да бъде преодоляна. Не можете да си позволите сметката в заведението, в което те обичат да вечерят, нямате кола и живеете в краен квартал, където наемите са ниски, а таксито до "центъра", където се случва животът - скъпо. Въпреки че приятелите ви са свежари и готини хора, а вашето образование и интелект ви позволяват да водите интересни разговори и да бъдете привлекеталени събеседници, в един момент нещата винаги опират до битовизъм. Кой какъв ЕлСиДи телевизор си купил, кой къде и с кого ще ходи на почивка... Вие се чудите откъде да спестите за пералня, за да не пере жена ви на ръка, а за почивка можете само да мечтаете... Абе, и на тях им е неудобно, и на вас. Отдалечавате се. Те не знаят как да прикрият съжалението си, вие не знаете как да потушите искрицата завист. Това не са добри предпоставки за приятелство. И не ми казвайте, че подобно "приятелство" така или иначе не е било стойностно in the first place. Идеализмът е за тийнейджърите. В живия живот нещата далеч не са толкова еднозначни. Поставете са на тяхно място. Можете да помогнете веднъж, два, пет пъти. Можете да дадете пари назаем и дори да забравите да си ги потърсите обратно. Но когато това не е достатъчно и кризата се задълбочава, в един момент се стига до гореописания порочен кръг. Купоните по разни тавани с китара и бутилка бира, която се предава от ръка на ръка, с една кутия цигари са за студентите, за които бедността е романтично понятие. Само че хората рано или късно престават да бъдат студенти, изморяват се и започват да се стремят към удобство. Общността загърбва онези, които изостават. Не може да ги чака.

Социалната изолация води до депресия, чувство за провал и намалява капацитета ни да се вписваме в обществото по начин, който би ни помогнал да си стъпим на краката. Не можем да общуваме, значи не можем да убедим никого в това, че притежаваме ценни умения и качества. Излъчваме точно обратното - че сме лузъри. Ако пък сме успели да запазим излъчването си на интересни и качествени хора, просто сме възпрепятствани да бъдем там, където нещата се случват - защото социалният живот изисква да сме подобаващо облечени, обути, да изглеждаме привлекателно. The law of attraction. Депресията и чувството за провал ни карат да се съмняваме в себе си, убиват мотивацията ни и потискат желанието ни да променим нещо. Губим перспектива, можем да мислим само до следващата сметка за ток, а понякога и само за това какво ще сложим на масата утре. Ако имаме деца и те стават свидетели на всичко това, дори да се стремим да им осигурим образование и перспектива, в тях се загнездва чувство на недоверие към живота и плашеща несигурност. Което с голям процент вероятност ще доведе до възпроизвеждане на ситуацията.

Беднотията води до липса на възможност за избор. Принудени сме да отиграваме ниски топки и да се задоволяваме с ниско качество на ниска цена. Ниското качество от своя страна си личи отдалече и даже нямаме възможност да заблудим "противника", че не сме бедни. И понеже за бедността върлува предразсъдъкът, че напада мързеливите и нискоинтелигентните/необразованите - кръгът се затваря. Хората все пак посрещат по дрехите...

Беднотията води до несвобода и зависимост. Най-вече от "благодетели". Last time I checked, хората не бяха алтруисти и способността им за емпатия и състрадание беше доста слабо развита. Помощта обикновено е натоварена с някакви очаквания към този, който я получава, дори тези очаквания да нямат материално, а по-скоро морално измерение. Донякъде ставеме "собственост" на благодетелите си. Донякъде се накърнява правото ни на мнение и на свободен избор, отново. Защото смятаме, че сме им длъжни или защото те смятат така. Май е по-добре да си стоим вкъщи и да не ни помагат...

Беднотията води до стесняване на хоризонта и духовна нищета. Ставаме прекалено тревожни, за да можем пълноценно да подхранваме естествената си любознателност, стремеж към промяна, нуждата си от естетика. Не можем да си позволим да се заобикаляме с красота, изкуството е лукс. Дори да обичаме да четем, сърцето ни се свива, когато влезем в книжарница, затова ги заобикаляме. Нямаме време, а нямаме и свободна оперативна памет, защото сме заети да работим за сметките и заемите. Ако имаме 20 лв., ще се запишем в библиотека, но дали няма да им намерим по-належащо приложение на тези 20 лв.? И ако спим 5 часа на денонощие, дали ще можеми да осмислим извисяващите духа послания на високата литература/изкуство...

Ето това е локалната (разбирай, българска) версия на бедността и за съжаление тя е повсевместна. И макар да се корени често в невежество и апатия, това съвсем невинаги е така. Живяла съм и съм учила в две чужди държави, завършила съм медицина, владея отлично три чужди езика, никога не съм се скатавала от гражданска отговорност, не ми липсва инициативност. Но гореописаният порочен кръг не ми е чужд. Случва се да ядем палачинки, не защото искаме да се поглезим в неделя сутрин, а защото единственото, което има у дома, е брашно, яйца и мляко. Понякога се тревожа да не ми спре кърмата, защото не знам дали бихме могли да си позволим адаптираното мляко. Гледам дъщеря си с памучни пелени поради изцяло екологични здравословни съображения и убеждения, но истината е, че не бихме могли да си позволим памперсите ениуей. Купихме й количка втора ръка, която тя така или иначе не ползва, защото предпочита слинга, но се заглеждам по количките на майките в Бизнеспарка, за които знам, че струват колкото хубава кола на старо. И понякога се потискам от това. Разбира се, това е израз единствено на собствения ми провинциален комплекс (нищо, че не съм от провинцията ;)). И ми става гадно, защото се шокирам от подобни прояви на дребна еснафщина у себе си. Някакси не ми отиват. Започвам да преосмислям избора си да живея в България, защото нещата, които умея добре, не се ценят и се заплащат зле, което ме поставя в нелепата ситуация да бъда висококвалифицирана, високообразована и бедна. С П. нещата стоят по същия начин. А аз не желая великолепната ми дъщеря да израсне с недоверие в собствените си способности и усещане за базисна несигурност, което ще я осакати морално и духовно, ще й подреже крилете и ще й сниши тавана... Искам да знае, че елементарните неща са наистина елементарни и й се полагат по подразбиране, а за останалите сама е отговорна. Искам да й осигуря ресурс и възможност да избира, а тя да прави с тях, каквото намери за добре. Искам да й спестя битовата затормозеност, от която страдам аз самата, за да може пълноценно да се отдаде на себепознание и себеусъвършенстване. Искам да й предложа качество, а не чалга и пластмаса. Искам да й изградя критерий и възможност за сравнение. Искам да се обгражда с красота, защото красотата прави човека благороден... Колкото до мен самата, искам да се развивам и реализирам и материалното е само част от проблема. Вероятно, ако съм склонна на компромис, бих могла да си реша проблема относително лесно. Засега всеки компромис ми се е струвал неприемлив, обаче. Изводът е, че ако не се промени нещо много скоро, България ни губи нас тримата като "човешки материал". С приятелите си мога да съм близка и отдалече - вероятно по-близка, отколкото ако живея в същия град, но не смея да им се обадя, защото съм потисната и нямам възможност да си платя обяда.

==============================================

Не ми беше лесно да го напиша това, някакси твърде разголващо е, a и темата за имането и нямането винаги ми е била табу. Обаче трябваше да го напиша, за да престана да го мисля. И може би да си насоча енергията към нещо по-смислено, продуктивно... и ведро... :)

Зазимяване

Марулката днес се приспива два часа, може би поизнервена от пропуснатата разходка и баня - първото поради лошото време, а второто, защото татко й е болен и не исках да го допускам много близо до нея.

Със скапването на времето настроението ми също рязко се скапа. Аз го наричам The Finland Legacy - студът и тъмнината ми разказват играта всяка година. И цялата ми философска нагласа изобщо не помага. Миналата зима беше по-поносима, защото бях бременна и щастлива, но сега с детето вкъщи подозирам, че никак няма да ми хареса. За капак сменяме астрономическото време, което означава, че ще се стъмва дори още по-рано. Когато е слънчево, можем да се разхождаме безцелно из квартала със слинга, но на този студ и ситен дъждец, няма къде да отидем. Това е огромен недостатък на софийския събърб - улиците наподобяват лунен пейзаж, осеян с кратери, паркове няма, зелените площи на междублоковите пространства са осеяни с летящи найлонови торбички и преливащи кошчета, за чието периодично изпразване явно никой не се чувства отговорен. Майките от своя страна членуват в клики и много бързо разбираш дали си добре дошла или не. Ние с Марулката за съжаление не се вписваме добре. За майките от Бизнеспарк-а сме недостатъчно фьешън, а за онези в градинката - прекалено "алтернативни" :) В общи линии ни оглеждат любопитно-критично и дотам. Та си скитаме двете обикновено - тя спи, аз нещо си мисля, ама сега не знам как ще я караме. Нито мога да я натоваря в градски траспорт по разбираеми причини, нито мога да си позволя такситата от Младост-4 до центъра и обратно... Кофти перспектива. Да не говорим, че заведенията, в които не са пуши, в цяла София сигурно са не повече от 2-3... Като цяло топлите сезони и места са единствените, на които животът е въобразим, според мен. Ненапразно УРЛ-то на блога е такова, каквото е. Прекарвам късната есен и зимата в нещо като "стенд-бай модус", очаквайки заветната дата 1-ви март, когато мога да си отдъхна, че и тази година най-лошото е зад гърба ми, а най-хубавото все още ме очаква. Който ме е виждал в началото на март, знае, че съм добра конкуренция на коледната елха, само че накичена с мартеници, ознаменуващи началото на новия живот. Може би има и нещо общо с това, че съм родена през пролетта, а Овенът сам по себе си символизира необуздано и помитащо изригване на дълго стаена творческа енергия... разбирам, че не би могло да го има, ако не беше предхождано от процес на зреене, който протича на тихо и тъмно, че за да се манифестира новото, то трябва преди това да се зароди и да укрепне достатъчно, но... честно, това не ме утешава. Може би се дължи на оскъдицата на Плутонова енергия в картата ми, просто нямам афинитет към тези процеси от цикъла, натоварват ме, протовпестествени са ми, понасям ги единствено, защото нямам избор. А може би е просто от липсата на ендорфини, чиста биохимия без примеси на езотерика.

Сега, когато цикълът бавно върви към зазимяване, се чувствам все по-неловко и дискомфортно. Сивото ми изглежда по-сиво, тъжното - по-тъжно, трудното - почти невъзможно, самотата се превръща в изолация. Не искам детето да го усеща и се старая да "не се давам", но не мога да отрека, че най-голямото ми желание е да се хибернирам временно и да се събудя, когато навън вече дискретно се зеленее и мирише на изпръхнала пръст и обновление... Неприятното е, че времето, прекарано на стенд-бай, е напълно пропиляно и непродуктивно. Като малък бонус аз самата трудно се понасям през тези месеци, просто защото не съм си "аз", а някакво далечно подобие и бледо копие. Дразня се от апатията, от склонността към драматизация, от липсата на жизнена енергия и раздразнителността си. Готова съм да се сърдя на приятелите си, че ми обръщат твърде малко внимание или не ме обгрижват достатъчно, което пък е напълно ок през останалата част от годината, когато съм с всичкия си и осъзнавам, че светът не се върти около мен и моята neediness. Изобщо, не бих искала да общувам със себе си през тези месеци, изплъзват ми се здравият разум и здравословната доза дистанцираност и съм си несимпатична, отегчителна и досадна... Някой има ли input какво друго бих могла да правя, освен да задрасквам дните на календара като затворник, излежаващ присъда...? Ако имате подобен проблем, как се справяте с него всяка година?

Споделете :) Аз отивам да гушкам бебето, че сигурно ей сега ще се събуди. Стана й навик сутрин да квичи и да се смее с глас, размахвайки ръчички и крачета, докато събуди дори съседите. Явно има някакъв Вселенски купон, на който не сме поканени. Татко й казва, че може би вижда ангели...

За кърменето

Много искам да пиша за кърменето и нещо не ми се получава. Имам вече два несполучливи драфт-а. В общи линии, предразсъдъците са много, но не особено разнородни. Че "може да не ти слезе кърмата", че ще ти намалее/спре след първите 2-3 месеца, че трябва още от родилния дом да наложиш 3-часов режим на хранене, иначе тежко и горко ти, че е препоръчително от самото начало да правиш нощна пауза и да даваш вода и/или залъгалка, когато бебето се буди нощем, че кърменето на поискване ще разглези бебето, че трябва да го теглиш преди и след хранене и ако си е изяло полагащите му се по някаква формула грамчета, значи вече не е гладно и плаче за друго, че ще си навлечеш куп главоболия, ако му позволяваш да суче за успокоение, че ако иска да се храни на всеки час, значи не ти е достатъчна кърмата и трябва да започнеш да дохранваш с адапте или пък "не ти е достатъчно хранителна"...

Особено съм разочарована от собствената си педиатърка, която всеки път се опитва (без никакво основание) да намекне, че "на бебето сигурно вече не му достига" и си подвива опашката, когато установим, че бебето отново е наддало 1 кг за месеца. Кофти, и този път няма да вземе комисионна за адаптираното мляко, с което аз няма да започна да храня дъщеря си...

Разочарована съм и от персонала в болницата. Ако не беше предварителната информация от Кърмаческия форум в бг-мамма и подкрепата на момичетата от "Естествено", нещата с Марулката можеха да се развият и по съвсем друг начин. Разбира се, не успях да предотвратя захранването на 6-ия час с адаптето - още не ме беше пуснала напълно упойката от секциото, но успях да измоля от нощната смяна да ме раздвижи същата вечер (а не чак на следващата сутрин) и поисках да си накърмя бебето веднага след това. Колкото и да е информиран човек, в началото има нужда от нагледна помощ. Още не знаеш как да държиш бебето, неудобно ти е, трудностите са чисто логистични. Всички ти дават разнородна информация, но основно те инструктират да не кърмиш повече от 5 минути на гърда и да не си въобразяваш, че изобщо вече имаш с какво да нахраниш детето си. Сякаш новородено на 8 часа би могло да изяде повече от 5 мл коластра... Добре, че Марулката знаеше какво да прави и засука стръвно, но това далеч не е така с всички бебета. Ако тогава няма кой да те подкрепи, много лесно ще посегнеш към шишето с добавката, което услужливо са поставили в креватчето до бебето. Освен това трябвало като го нахраниш, да го оставиш обратно в креватчето му. И през ум да не ти минава да спиш с него или да го гушкаш по-продължително време! Никой не ти казва какво те очаква, но те плашат с пробно кърмене още на 2-3 ден. Ако откажеш добавката, твърде вероятно е да ти кажат, че днешните майки четат прекалено много глупости в интернет и да те нахокат, че държиш детето гладно, как не те е срам.

Изобщо, както всяко друго нещо, от което не се печели в нашата мила родина, и кърменето се саботира усилено. Кърмещите майки не купуват шишета, биберони, залъгалки, АМ. Кърмените деца боледуват по-малко и употребяват по-малко лекарства и имуностимуланти. Освен това има нещо като завист от майки, които не са кърмили по някаква причина спрямо майки, които кърмят успешно. Изразява се в язвителни или подигравателни забележки или натрапчиви разговори в кварталната градинка за това кое АМ е "най-полезно" и "най-добро", както и във въпроси "докога възнамеряваш да продължаваш да кърмиш", "не му ли е време вече на това дете да се захранва" и подобни. Адски е изморително, но много повече е тъжно. Защото в повечето случаи е била нужна просто повече информация и съвсем малко компетентна помощ, за да кърмят тези майки успешно децата си. Но не са я получили. Затова пък в чакалнята през кабинета на педиатрите има плакат на НУК - шишета first choice, максимално наподобяващи механизма на сукане от гърдата... Само дето last time I checked зърната ми не бяха силиконови и не пускаха толкова много мляко, че да удави Марулката, нито пък млякото ми беше модифицирано от крава.

Проблемът е не само в липсата на адекватна подкрепа и информация, а и в народопсихологията на българина, която позволява на предразсъдъците, страховете и комплексите да си виреят на воля. По-лесно се живее с тях, ако не ги поставяш под съмнение, а просто ги възпроизвеждаш и мултиплицираш, докато повторението превърне неистината в истина, докато си програмираме под-/съзнанието, че е твърде вероятно да не ни дойде кърмата, че силиконовото зърно на НУК е първокласен избор, по-първокласен от the real thing, че биберонът-залъгалка и (инцидентното) хранене/дохранване с шише не представляват риск от отбиване, че възможно най-скоро трябва да премахнем нощното хранене под предлог, че стомахът на бебето се нуждае от "почивка", че адаптираното мляко съдържа всичко необходимо за нашето бебе, че нашето бебе трябва да бъде един малък войник и да се храни под час и с точно определена продължителност, за да не се разглези, че ако иска да хапва по-начесто, значи кърмата ти е малко или некачествена и по-добре да постъпиш "отговорно" и да прибегнеш към сигурната алтернатива на адаптето...

Само едно не мога да разбера след много часове разговори в кварталната градинка - защо сме много по-склонни да повярваме на някой псевдокомпетентен лекар или роднина, отколкото на собственото си тяло и собственото си бебе... И защо след това с някакво абсурдно самодоволство възпроизвеждаме същите митове и предразсъдъци, на които самите ние сме станали жертва?

И накрая, Марулката се кърми успешно вече 2 месеца и 11 дни. Възможно е!

КЪРМАТА е най-добрата храна за вашето бебе. Струва си да положите малко усилия, за да му осигурите по-добрия старт в живота - кърменето задоволява не само нуждата му от висококачествена храна през първите месеци от живота, но и от висококачествено общуване и емоционален комфорт.

За информация и подкрепа можете да се обърнете към:

Кърмачески форум на бг-мамма: Библиотека
Царството на Бу
Блогът на Хедра
Блогът на Василена
"Естествено"
Консултативен кабинет по кърмене в МД, София
Ла Лече Лига България
kellymom: breastfeeding & parenting

Ъпдейт

Приспах Репичка на голямото легло и сега имам няколко часа само за мен. Чопля тука едни кестени и ми е хубаво да съм сама... да е тихо... да мога да почета, да помисля, да полежа в тихото и тъмното до детето, да попиша...
Хей! Даже пиша с две ръце и бих могла да се изкъпя, без да бързам. Примерно ;)
Много ми се пише, но разнообразието от натрупани мисли и сюжети предвид малкото свободно време, през което мога да ги развия пълноценно, ме обърква. Затова постановявам: от днес всеки ден ще отделям време за писане. Може да не е литературен шедьовър, може да са само няколко реда тук или другаде, но ще пиша, за да възстановя умението да комуникирам в стройни изречения по теми, различни от съдържанието на пелените на дъщеря ми, били те и "еко" ;) Не обещавам, че ще се абстрахирам напълно от бебешката тематика, но това и не може да се очаква, нали? И бебетата все пак са хора ;)

приложен будизъм през погледа на дъщеря ми

тъмното
поглъща света
и той
сякаш никога не е бил

утрото е
без спомен за минало

дъщеря ми се усмихва
на прозореца
по развиделяване

и възторжено обсъжда нещо (навярно банално) с небето

"еу ооо-о-о"

иска ми се и аз да го можех

всяка сутрин
чисто нов живот

Скъпо мое изумително дете...

Надявам се някой ден да мога да ти кажа това, но с мои думи...

So I am yours, as long as I live, and then some.

It does not work the other way. It shouldn’t. You are mine, but you are not mine to keep.

I know my job description cold. My job is to use the “my” pronoun gently. “My” daughters. “My” girls. I use “my” for the sake of convenience, and as a reflection of my stunned pride that such beautiful bright creatures passed through me on the way to this lifetime. But you belong to you, in the end. And I want to teach you to belong to you.

~ Jennifer Mattern

Ето така ходим на разходка двете с мама

Марулка е блажено бебе :)
и изпраща бебешки целувки на кака си Яна :*

Жълтият ламтурник

Тати е дошъл да ни води у дома.

И такааааа... най-важното отнапред: вече три дни сме си у дома! Първите 24 часа бяха малко стресови, но вече свикваме и започваме да се разбираме. Тати даже ходи на работа, а ние двете с мама се оправяме самички като големи момичета! Кърмим се много добре. Аз съм малко лакома, затова мама ми казва Жълтия ламтурник. Или Ламята Спаска. И разни други смешни имена ми е измислила. А пък аз, ако искате да знаете, мога да правя фокуси. Държа си главичката вдигната и се оглеждам наоколо с едно око като пират. И освен това мога да се обръщам - като ме оставят по гръб и винаги ме намират обърната на една страна. Най обичам надясно. Тати казва, че на три месеца ще проходя, а на 6 ще ме запишат на уроци по цигулка ;) Вече ми личи, че съм много хубава - нищо, че съм "джобно бебе" :) Всеки ден по малко се променям и поумнявам. Само дето още не мога да разбера защо като си налапам ръцете, не пускат мляко. Има нещо гнило в Дания...? Или беше нещо датско в Гниляне...? На мама изобщо не й е мъчно, че вече не е бременна. Беше много хубаво, ама всяко нещо с времето си. Нали така, мамче?

Иначе аз съм добричко бебе. Още не съм ходила на разходка, защото навън е много горещо и мама не смее да ме сложи в слинга, който ни изпрати кака Яна от Америка. Вчера даже ме бяха разсъблекли само по памперс. Ама като си дойдат моите каки от село, сигурно ще ме разходят с моя автомобил.

Стига ви толкоз. Трябва да ида да ям. А после, докато спя, ще сънувам, че ям. Благодаря на всички, дето са си мислили мили работи за нас, докато съм се раждала. Много бебешки целувки!

Запознайте се с Марулка :)

Аз съм Ян Бибиян,
аз съм малък като залък,
силен като великан!
Михаела, aka Марулка, се роди сутринта в 09:03 ч. - още не съм й проверила асцендента! Тежи 2960 гр и е дълга 47 см - истинска грация! Вече успя да си издере личицето, 'щото гламавата й майка е забравила ръкавичките, а госпойцата се роди с маникюр.

И понеже ми умря циганката, да се похваля, че съм пич и половина :) Не че да родиш секцио е кой знае какво геройство, но щом тази сутрин не успях да се панирам като хората, сухите тренировки по приложен будизъм наистина са дали резултат!

И така... she's a beautiful girl! :)

Каквото и да си говорим - прилича на баща ми, дори не на мен! Сега е моментът да преговарям за наследство! ;-)

Свалям снимките на беба от блога по настояване на майка ми и баща ми. Те си имат техни си причини, с които аз не съм съгласна, но ще им спестя психическия дискомфорт. Снимки ще има - джъст лейтър :)

Сряда, 13-ти :)

Благодаря на всички, които сте и бяхте с мен - за мен беше най-хубавото време! :)
А сега - с Бога напред!