7 признака, че започвам да остарявам

• започнах да мисля по въпроса "що е то козметика и има ли тя почва у нас". аз и моята перфектна кожа напоследък сме в разногласие. преди година чукнах 25 и учебникът по биология от девети клас се оказа прав. това, на което никога не съм вярвала и на което винаги съм се присмивала, се оказа вярно - на 25 започваш да остаряваш. попуших една година и започнах загрижено да оглеждам бръчиците по челото си. вярно, че много се мръщя - когато мисля, когато гледам срещу слънцето, когато се тревожа, абе, достатъчно често, за да идва майка ми да ме пипа по челото укорително. явно са наследствени тия бръчки, 'щото моите са същите като нейните. една вертикална между веждите и три хоризонтални над нея. ерго, спрях цигарите (кажи-речи, представяте ли си как щях да изглеждам, ако бях пропушила на 15?!?), започнах да се плескам с крем и да се заглеждам по анти-ейджинг реклами. започнах дори да посещавам козметичка. потрес.

• забравям неща. някакви. непрекъснато. all. the. f*ckin'. time. откъдето не съм минала, там не съм оставила неща. после ме мързи да си ги събирам. следователно след време се губят. после притежателите им по право (наш'те) си ги искат. аз си правя оглушки. отлагам още малко. после започвам да обмислям как да заплатя набавянето на нови. кофти. за тази цел си взех тефтерче да си записвам. и го загубих някъде.

• изморявам се. твърде бързо за моя вкус. една окъсняла нощ, малко алкохол (малко, mind you), двайсетина цигари (ееех) и на следващия ден за нищо не ставам. поне до обяд. в началото на студенстките ми години не представляваше проблем да изкарам 10 нощни подред, да си посещавам упражненията, да се виждам с приятели, да си вземам изпитите, да си поддържам кореспонденцията и да съм пърфектли файн. сега с топ не можеш да ме накараш да работя след полунощ. понякога и след 10 часа вечерта. имам изпит? не съм си научила? това никак не повлиява блажената ми дрямка. дори когато учех за държавни, пак поспивах поне 8 часа на ден. не се будех, обляна в пот от притеснение, както би се очаквало. спях си като пич. с удоволствие. и горко на онзи, който посмееше да ме събуди. няма такава спешност, която да ме мотивира да будувам. направо не знам как ще изкарвам нощните в клиниката. ще си наваксвам с дневен сън, което ще доведе до там, че и без това вече оскъдните ми социални контакти да ударят нулата. плавен преход към следващите две точки.

• хората са започнали да ме изморяват. за човек като мен, за който общуването с другите е основният смисъл на това да си жив, този факт е доста стряскащ. в действителност напоследък излизам от нас само ако има "нещо да се свърши" и свършващата го трябва да съм непременно аз. достатъчно ми е, ако виждам някого веднъж на 2 месеца. толкова капацитет имам да формулирам мислите си и да ги споделям. зле, много зле.

• мултитаскинг-способността ми драстично е намаляла. ако работя, не мога да говоря на кю. ако говоря на кю, не мога да работя. не мога да уча и да работя в един ден. трябва да имам ден за учене и ден за работа. поради което никога не уча. ако работя, не чистя. ако чистя, не работя. плавен преход към следващата точка.

• работя, работя, работя, работя. кофти, много кофти.

• започвам да се замислям в какъв цвят да боядисам стените. започвам да се замислям какво да сготвя довечера (засега си оставам само с мисленето). започвам да бърша прах, без някой да ме кара. започвам да мия чинии, без да съм дежурна. започвам да се дразня, че е разхвърляно. майка ми ще възтържествува в крайна сметка.
  

остарявам, наистина.