Wednesday, June 6, 2007

Цветно и в картинки


Хубаво беше! Много...
Виждах хората, които обичам и в мен се разливаше една топлина... Бях ужасно щастлива! Човек не може да е щастлив по този интензивен начин много дълго, мисля, защото няма да му стигнат силите...

Всички сияеха. Мария и Марияна казаха толкова хубави думи за мен, че се чудех дали наистина за мен говорят или нещо са се объркали - както в речта на Мишката. Когато Марияна прочете "татко", почти цялата зала се разплака, даже на мадам Несторова до мене започна да й се размазва спиралата. А тя все пак е обръгнала на всякакво четене, пък и рокописа беше чела. В този момент се почувствах много специална. Казах си, че никакви литературни лаври не ми трябват, ако с думите си мога да направя това, значи си заслужава да пиша. Ако мога да докосна не само нечий мозък със сложно завъртяно словосъчетаниe, а мога да докосна сърца с един толкова простичък всъщност текст.


(снимките са courtesy of Бистрето, понеже мойто майче не знае как да постигне фокус с нашия апарат)

Тук виждаме, значи, Соня Несторова как бърше една сълзичка. Аз до нея. До мен е Мила Ламбовска, с която всъщност имахме обща премиера, а до нея е литературният критик Борис Минков, който отегчи публиката до степен на вледеняване. Пу пу, да не те представя критик. А до него е Мишето.

Роклето и обувките си ги бях купила специално и П. каза, че приличам на сицилианска (според мен)/корсиканска (според него) вдовица, която придружава ковчега на покойния си съпруг-мафиот към гробищата и вече тайно се озърта кой ще е следващият. Само тъмните очила ми липсваха. Ама (пазарно отклонение), знаете ли колко е трудно да си намеря нещо подходящо за носене? В момента е плъзнала бежовата мода - аз като облека бежово, бяло или розово и съвсем губя цвят, просто се сливам с дрехите. Другата крайност са рокличките с психеделични мотиви в стил 60-те, които си противоречат с добрия ми вкус. И то не остава много, което хем да ми стои, хем да контрастира, хем да не причинява епилептични пристъпи на гледане.

Като стана дума за епилептични пристъпи, много бях щастлива, че седях с гръб към разпнатото даун-че на стената. За съжаление публиката нямаше този късмет:









Това е олицетворение на любимия ми термин "соцготика".





























А тук сме двете с Мила b&w.

Благодаря ви, защото този празник нямаше да е празник без вас. Думите нищо не означават, ако няма кой да ги чуе...

Обичам ви!

4 comments:

Anonymous said...

Мен лично книжката ме Разтърси. Като малкото неща, за които човек си казва "толкова е хубаво, че ми се иска аз да съм го измислил".
Отделен въпрос е, че и самата Бояна ме разтърси, ама така, че ми идва да й кажа "Яна, обичам те!"... което е абсурдно, защото всъщност дори не я познавам.
Миа

Мария said...

Осъзнах на какво са били подложени хората срещу нас чак сега... Това нещо зад гърбовете ни е наистина страховито.
А Бояна е прекрасна и... то няма какво да го говорим, по-добре да си го преживяваме. Със съзнанието какви сме късметливи.

Anonymous said...

:) изглежда малко стряскащо в тази 'висока ложа', но сте така естествено хубави
А стиховете четох пак с удоволствие, и си припомних знаковия за мен - Не ми е чудно...Така ми е
Все така да ти е, Бояна!

Марта

;)

Anonymous said...

Завиждам на всички, които са успели да отидат и да те видят - и почувстват - на място и истинска, не само виртуално и косвено. От снимките изглеждаш светла и хубава.

Радвам се, че е било толкова хубаво, дано по-често ти се налага да търсиш сили, за да понесеш, понеже си щастлива.