Не знам откъде да започна да разплитам кълбото на натрупалите се мълчания...
Вече не познавам себе си. И когато сутрин се срещна в огледалото с някаква нова версия на "мен", тя отново е мъничко друга, още преди да успея да свикна с нея напълно. Това ме прави дебнеща, мълчалива, дистанцирана и напрегната. Липсват ми стройни теории за естеството на нещата. За толкова много години не успях да създам ефективна Утопия, в която да се чувствам на място... и се отказах.
За кураж препрочитам молитвата на Св. Франциск Асизки и 3-та глава на Еклесиаст.
Just breathe :)
Tuesday, August 28, 2007
Разчупване на ледовете
Posted by Yana at 1:21 AM
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
3 comments:
не знам, злато. просто не знам.
Защо ти е Утопия?
Попаднах на блога случайно. Има страхотни неща:) Ще се зачета по-подробно след едно предстоящо пътуване.
Мисля си, че в целия мърляв, отнесен, агресивен и т.н. свят трябва да се грижим и за "прашинките", които ни създават уют, за онези нещица, думи, спомени, дори привидности, които ни крепят, а понякога ни помагат "да се изгубим" за известно време. После се връщаме и така:)
Здравей, Яна :)
В интерес на истината, Утопия не ми трябва никак. Просто някога съм си мислела, че ми трябва. А човек трудно се обелва от навиците си... И освен това в Утопиаленд се живее по-лесно, отколкото в Истинския Живот, това е цената, която си плащаме. Някоя и друга тревога в повече, някоя и друга несигурност, няма как. Някоя и друга сменена кожа и pantha rei.
Добре дошла :)
Post a Comment