Saturday, February 2, 2008

Random thoughts on random things

Татко ми ме пита онзи ден: "Какво правиш по цял ден?", аз се смея и отговарям: "Ям и спя."
Леле, голям бабет съм станала.
П. казва, че съм като животинче - събуждам се и съм гладна, после ми се доспива, после отначало. Направо не знам като тръгна пак на работа как ще ставам всяка божа сутрин в 6:00. Оня ден се лангърках с кола от единия край на София до другия и накрая се изповръщах в градинката пред блока :) Представям си, ако ми се наложи да ползвам автобус.
Въобще, веселба.
Видяхте ли го бебето колко грозно е станало, с тия тънки крачета. Миналата седмица ми харесваше повече :)

Мисля ги разни дълбокомислени постове, ама като тръгна да пиша, ми се доспива. И после не са актуални вече. Например за новата концепция на Капитал Лайт. Голяма досада, малко за четене. Претенциозен. 'Що така и не се научихме, че едно нещо като е хубаво, няма нужда да го разбутваме. И едно-то така го развалиха, по същия начин. Ама за Лайт-а. Рубриката "Лицето" ми харесва. Останалото е много шум за нищо. Много реклама, малко качествен текст, който да те накара да се изкефиш, че някой толкова много го бива да пише, че само заради това ще прочетеш нещо, което принципно изобщо не те интересува. И дето вика Биса, те ли ще ме учат кой е Йовко? И препратките, че еди-кой-си, и той имал блог.

И аз имам блог. Що ли го държа? Едно време смятах, че ме бива с думите. Че имам какво да кажа. Че мога да го кажа по начин, който да накара някого да ахне. Оказа се, че белетристична дарба нямам, а поетичната ми е от дъжд на вятър. Затова пък животът ми изобилства от драматизъм ;) Пък драматизмът веднага те слага в категория "мило дневниче". Живея в свят на информационно затъмнение. Не отстоявам общественозначими каузи. Не ми се пише за децата от Могилино, макар че смятам, че Яна е герой и шапка ù свалям на нея и на целия екип. Не знам кой идва тук да чете и какво намира. За мен това място няма концепция и малко страдам от което. Толкоз мога обаче. Плюс наложените табута - личното и служебното. Може би когато създавах този блог, ексхибиционистът в мен беше много по-жив и жаден за погледи. Напоследък се наблюдава обратно развитие, към интроверта. И все пак - още съм тук. Отново съм тук. С разхвърляни мисли без значение за никого, освен за мен. Нямам Гуугъл аналитикс, не си знам статистиките. Броят на привлечените погледи живо не ме вълнува. Обаче в някои съботни вечери живо държа да споделя 11-седмичното си бременно коремче с целия интернет. Що пък не :)

Въх. Не става.
Затова пък снимах подаръка на Ани, която в момента си празнува рождения ден на две крачки от нас, а пък баба ви Яна само като си помисли за многото хора и цигарите и small-talk-a и се отказа да ходи.


Обаче, А., обичам те. Обещавам, че няма да мутирам в някоя ужасно вманиачена родителка, която говори за отрочето си в първо лице множествено число, излиза само в парка и пие само минерална вода. Обаче истината е, че това не беше предвидено. Това усещане, че в теб живее някой, който те командва "спи" и "яж" и причинява пространствено оглупяване :) Добрата новина е, че трае само девет месеца.

Лошата е, че после тепърва ще му мислим ;)

3 comments:

Бистра said...

имаш дарба
и белетристична и поетична
не отричай, всички го знаем :-)

Yana said...

А за котката и луната нищо не каза :)

яна боянова said...

Не мисля, че един блог трябва непременно да има "концепция". Важното е да намира хубави, неочаквани, интересни думи:) Дори да прилича на разхвърляна стая. Предпочитам блоговете, в които има нюанси пред онези, които приличат на вестник и се въртят едни и същи сюжети с едни и същи коментатори...И аз дълго време нямах статистика, но google-чето е добро - дава ти някои ориентири:)