Хубав ден

С три други майки с бебета от форума цял следобед се разхождахме в парка на Младост-2. Слънчево, топличко... на мен ми дойде много добре... страхотно циганско лято караме, децата извадиха късмет, а и ние. Щях да пиша за нещата, които ме ядосват напоследък, но ще го оставя за по-подходящ ден ;)

Днес само ще споделя какво чухме преди малко по новините на Канала:

"В съда бяха шокирани от новината и някои дори пиеха Валидол."

В национален ефир. 'Що пък не?! :)

Лейтли, поводи за радост

Ето тази книга на издателство АРС, Благоевград. Книга, за която трудно се говори (и по витгенщайновски по-добре да се мълчи), но затова пък се чете като чиста поезия, толкова лирична и многосмислова. Книга, която мога да оприлича единствено на "Деветте разказа" на Селинджър, но не, защото ги наподобява на тях, а просто поради сетивната асоциация, която ми предизвиква. Няколкото пъти, в които съм си дърпала ганджа, така и не ме хвана, но си представям, че преживяването трябва да е нещо подобно... Любимият ми разказ от книгата може би е този, а може би - не е :) Още не съм решила. Защо пък да не е всеки път различен...

Авторката Ваня Константинова е родена, живее и работи в София. Завършила е класически балет в родния си град и в Петербург, а също и полска филология в Софийския университет и в Ягеловския университет в Краков. Съавтор е на поетичната книга “Четири цикъла” (заедно с Божидар Пангелов). През есента на 2008 излиза сборникът й с къси разкази “Благодарим ти, мистър Уан”.

Отвъд това Ваня е просто изумителен, безумно магнетичен, неистово ерудиран и безкрайно нежен човек... И аз много я обичам.

Ти познаваш ли мистър Уан - разговор на Петя Хайнрих с писателката Ваня Константинова
Графът разказва за премиерата на книгата
А тук даже има и видео :)

И последно, книгата може да бъде поръчана оттук. Ако помолите за автограф от автора, Ваня с удоволствие ще изпълни молбата ви.

Айде стига, че заприлича на рекламна кампания ;)

***
Вдъхновена от Деница днес си купих глина. Пък ще видим.
Още откакто забременях все си мисля кога Марулката ще порасне достатъчно, за да можем да правим разни неща заедно. Да рисуваме по прозорците със специални бои, да печем разни неща от солено тесто, да правим чудовища от папиемаше и такива... Защото на мен това много ми липсва от моето детство. Мама все почукваше на пишещата машина и все нямаше време. После уж не съм имала талант. Хм, ще го видим това.
Та днес като видях глината в кварталния супермаркет и си помислих, какво да чакам Марулката да порасне. Я да започвам да тренирам, че после да знам кое как :)

С глина съм работила един единствен път в десети клас - трябваше да изработим женски или мъжки торс. Моето е една бременна жена (ако още не сте разбрали, много, ама много харесвам бременни жени :) и аз да съм бременна харесвам :)) и за пръв и последен път ми писаха 6 по изобразително изкуство. Подарих я на мама за 40. РД - като отида у тях, ще я снимам да я покажа.

Освен това мисля, че работата с ръце е много релаксираща и медитативна. Някакси не предразполага да си мислиш глупости. Та смятам да разнообразявам "me time"-a с ръчен труд.

***
Голям ъпдейт на връзките, особено във визуалната секция.
Разходете се да видите какво правят хората, страхотно е!
Тези кукли например, влюбих се. Вижте какви малки дрешки :)

***
Немски дървени играчки.

***


Старо, но любимо.

***



































***
Жесток виц от блога на Бу (via Milly)

Адам и Ева се разхождат из райската градина, към тях се спуска Бог и им казва:
- Деца мои, имам за вас 2 подаръка, но вие ще решите как да ги разпределите… първия е пикане прав..
Адам се развикал до небесата, удрял си глават в близкото дърво, скачал и крещял, че той иска да пикае прав. Ева му отстъпила… Адам започнал да бяга из градината, радвал се, скачал, крещял, пикал на всичко подред.
На дърветата, на цветята, на всяко насекомо поотделно и просто на земята!
Ева застанала до Бог и двамата мълчаливо наблюдавали това безумие. Накрая Ева не издържала и попитала:
- Господи мой, а какъв е втория подарък??
Бог промълвил:
- Мозък, Ева... Мозък! Но ще се наложи и него да го дам на Адам, иначе ще опикае всичко!

Blog Action Day 2008: Бедност

Темата на Blog Action Day за тази година беше бедността. Аз сварвам да попиша има-няма седмица по-късно, но така е в нашата къща these days, и чиниите стоят неизмити от онзи ден. Чувствам се щастлива, ако съм успяла да си тегля душ и да си измия зъбите поне веднъж на ден...

Мернах хубави публикации по темета при размисли и Lyd. Може да се пише за бедността от милион и сто (предимно теоретични) гледни точки, от гледна точка на социологията, културологията, народопсихологията, благотворителността и т.н. За мен "бедност" е понятие, което се отнася до гладуващи деца без обувки и покрив над главата. Локалната му разновидност се нарича беднотия. Беднотията е принизяващо духа състояние, което прави хората първо тъжни, а после все по-празни, докато станат кухи като орехи отпреди няколко години... само черупка... Беднотията е най-силна там, където липсва образование, любопитство, мотивация и цари апатия и безсилие. Антидот на беднотията е образованието, после въображението, после сила на волята, високият хоризонт. Само че нещата не винаги се нареждат, дори при благоприятни предпоставки. И невинаги бедният е "виновен" за ситуацията си. Невинаги е мързелив, необразован кон с капаци. Понякога беднотията застига иначе качествените хора в кофти момент. Както ни застига грип през студения сезон, когато имунната система е отслабена и сме предразположени. Понякога е следствие на момент на невнимание или недобре обмислен избор, а понякога - на липса на алтернатива.

Предполагам, че има хора, обречени на това да бъдат бедни, които по една или друга причина не са получили достатъчно (най-вече духовен и интелектуален, и не толкова финансов) ресурс, за да устроят живота си по начин, достоен за живеене... За останалите, попаднали в тази категория по-скоро по ирония на съдбата, беднотията е в началото и края на един порочен кръг.

Хроничното безпаричие води до социална изолация. Неусетно ставате жертва на схващането, че беднотията е порок и вие сте "виновни" за ситуацията си, което ви прави неугледни и кофти компания. Преставате да се виждате с приятелите си, защото се срамувате и развивате комплекс за малоценност. Не искате да ви съжаляват и не искате да се подлагате на изпитанието да сравнявате нагледно стандарта си на живот с техния, защото е депресиращо. А вие и без това вече сте достатъчно потиснати. Не им се обаждате. Няма какво да им кажете. Пък и не върви да се оплаквате, защото ги поставяте в неудобното положение те да започнат да се чувстват виновни, че живеят по-добре от вас. Скоро и те престават да ви търсят, защото се чувстват неловко с вас. Разликата в стандарта е прекалено драстична и не може да бъде преодоляна. Не можете да си позволите сметката в заведението, в което те обичат да вечерят, нямате кола и живеете в краен квартал, където наемите са ниски, а таксито до "центъра", където се случва животът - скъпо. Въпреки че приятелите ви са свежари и готини хора, а вашето образование и интелект ви позволяват да водите интересни разговори и да бъдете привлекеталени събеседници, в един момент нещата винаги опират до битовизъм. Кой какъв ЕлСиДи телевизор си купил, кой къде и с кого ще ходи на почивка... Вие се чудите откъде да спестите за пералня, за да не пере жена ви на ръка, а за почивка можете само да мечтаете... Абе, и на тях им е неудобно, и на вас. Отдалечавате се. Те не знаят как да прикрият съжалението си, вие не знаете как да потушите искрицата завист. Това не са добри предпоставки за приятелство. И не ми казвайте, че подобно "приятелство" така или иначе не е било стойностно in the first place. Идеализмът е за тийнейджърите. В живия живот нещата далеч не са толкова еднозначни. Поставете са на тяхно място. Можете да помогнете веднъж, два, пет пъти. Можете да дадете пари назаем и дори да забравите да си ги потърсите обратно. Но когато това не е достатъчно и кризата се задълбочава, в един момент се стига до гореописания порочен кръг. Купоните по разни тавани с китара и бутилка бира, която се предава от ръка на ръка, с една кутия цигари са за студентите, за които бедността е романтично понятие. Само че хората рано или късно престават да бъдат студенти, изморяват се и започват да се стремят към удобство. Общността загърбва онези, които изостават. Не може да ги чака.

Социалната изолация води до депресия, чувство за провал и намалява капацитета ни да се вписваме в обществото по начин, който би ни помогнал да си стъпим на краката. Не можем да общуваме, значи не можем да убедим никого в това, че притежаваме ценни умения и качества. Излъчваме точно обратното - че сме лузъри. Ако пък сме успели да запазим излъчването си на интересни и качествени хора, просто сме възпрепятствани да бъдем там, където нещата се случват - защото социалният живот изисква да сме подобаващо облечени, обути, да изглеждаме привлекателно. The law of attraction. Депресията и чувството за провал ни карат да се съмняваме в себе си, убиват мотивацията ни и потискат желанието ни да променим нещо. Губим перспектива, можем да мислим само до следващата сметка за ток, а понякога и само за това какво ще сложим на масата утре. Ако имаме деца и те стават свидетели на всичко това, дори да се стремим да им осигурим образование и перспектива, в тях се загнездва чувство на недоверие към живота и плашеща несигурност. Което с голям процент вероятност ще доведе до възпроизвеждане на ситуацията.

Беднотията води до липса на възможност за избор. Принудени сме да отиграваме ниски топки и да се задоволяваме с ниско качество на ниска цена. Ниското качество от своя страна си личи отдалече и даже нямаме възможност да заблудим "противника", че не сме бедни. И понеже за бедността върлува предразсъдъкът, че напада мързеливите и нискоинтелигентните/необразованите - кръгът се затваря. Хората все пак посрещат по дрехите...

Беднотията води до несвобода и зависимост. Най-вече от "благодетели". Last time I checked, хората не бяха алтруисти и способността им за емпатия и състрадание беше доста слабо развита. Помощта обикновено е натоварена с някакви очаквания към този, който я получава, дори тези очаквания да нямат материално, а по-скоро морално измерение. Донякъде ставеме "собственост" на благодетелите си. Донякъде се накърнява правото ни на мнение и на свободен избор, отново. Защото смятаме, че сме им длъжни или защото те смятат така. Май е по-добре да си стоим вкъщи и да не ни помагат...

Беднотията води до стесняване на хоризонта и духовна нищета. Ставаме прекалено тревожни, за да можем пълноценно да подхранваме естествената си любознателност, стремеж към промяна, нуждата си от естетика. Не можем да си позволим да се заобикаляме с красота, изкуството е лукс. Дори да обичаме да четем, сърцето ни се свива, когато влезем в книжарница, затова ги заобикаляме. Нямаме време, а нямаме и свободна оперативна памет, защото сме заети да работим за сметките и заемите. Ако имаме 20 лв., ще се запишем в библиотека, но дали няма да им намерим по-належащо приложение на тези 20 лв.? И ако спим 5 часа на денонощие, дали ще можеми да осмислим извисяващите духа послания на високата литература/изкуство...

Ето това е локалната (разбирай, българска) версия на бедността и за съжаление тя е повсевместна. И макар да се корени често в невежество и апатия, това съвсем невинаги е така. Живяла съм и съм учила в две чужди държави, завършила съм медицина, владея отлично три чужди езика, никога не съм се скатавала от гражданска отговорност, не ми липсва инициативност. Но гореописаният порочен кръг не ми е чужд. Случва се да ядем палачинки, не защото искаме да се поглезим в неделя сутрин, а защото единственото, което има у дома, е брашно, яйца и мляко. Понякога се тревожа да не ми спре кърмата, защото не знам дали бихме могли да си позволим адаптираното мляко. Гледам дъщеря си с памучни пелени поради изцяло екологични здравословни съображения и убеждения, но истината е, че не бихме могли да си позволим памперсите ениуей. Купихме й количка втора ръка, която тя така или иначе не ползва, защото предпочита слинга, но се заглеждам по количките на майките в Бизнеспарка, за които знам, че струват колкото хубава кола на старо. И понякога се потискам от това. Разбира се, това е израз единствено на собствения ми провинциален комплекс (нищо, че не съм от провинцията ;)). И ми става гадно, защото се шокирам от подобни прояви на дребна еснафщина у себе си. Някакси не ми отиват. Започвам да преосмислям избора си да живея в България, защото нещата, които умея добре, не се ценят и се заплащат зле, което ме поставя в нелепата ситуация да бъда висококвалифицирана, високообразована и бедна. С П. нещата стоят по същия начин. А аз не желая великолепната ми дъщеря да израсне с недоверие в собствените си способности и усещане за базисна несигурност, което ще я осакати морално и духовно, ще й подреже крилете и ще й сниши тавана... Искам да знае, че елементарните неща са наистина елементарни и й се полагат по подразбиране, а за останалите сама е отговорна. Искам да й осигуря ресурс и възможност да избира, а тя да прави с тях, каквото намери за добре. Искам да й спестя битовата затормозеност, от която страдам аз самата, за да може пълноценно да се отдаде на себепознание и себеусъвършенстване. Искам да й предложа качество, а не чалга и пластмаса. Искам да й изградя критерий и възможност за сравнение. Искам да се обгражда с красота, защото красотата прави човека благороден... Колкото до мен самата, искам да се развивам и реализирам и материалното е само част от проблема. Вероятно, ако съм склонна на компромис, бих могла да си реша проблема относително лесно. Засега всеки компромис ми се е струвал неприемлив, обаче. Изводът е, че ако не се промени нещо много скоро, България ни губи нас тримата като "човешки материал". С приятелите си мога да съм близка и отдалече - вероятно по-близка, отколкото ако живея в същия град, но не смея да им се обадя, защото съм потисната и нямам възможност да си платя обяда.

==============================================

Не ми беше лесно да го напиша това, някакси твърде разголващо е, a и темата за имането и нямането винаги ми е била табу. Обаче трябваше да го напиша, за да престана да го мисля. И може би да си насоча енергията към нещо по-смислено, продуктивно... и ведро... :)

Зазимяване

Марулката днес се приспива два часа, може би поизнервена от пропуснатата разходка и баня - първото поради лошото време, а второто, защото татко й е болен и не исках да го допускам много близо до нея.

Със скапването на времето настроението ми също рязко се скапа. Аз го наричам The Finland Legacy - студът и тъмнината ми разказват играта всяка година. И цялата ми философска нагласа изобщо не помага. Миналата зима беше по-поносима, защото бях бременна и щастлива, но сега с детето вкъщи подозирам, че никак няма да ми хареса. За капак сменяме астрономическото време, което означава, че ще се стъмва дори още по-рано. Когато е слънчево, можем да се разхождаме безцелно из квартала със слинга, но на този студ и ситен дъждец, няма къде да отидем. Това е огромен недостатък на софийския събърб - улиците наподобяват лунен пейзаж, осеян с кратери, паркове няма, зелените площи на междублоковите пространства са осеяни с летящи найлонови торбички и преливащи кошчета, за чието периодично изпразване явно никой не се чувства отговорен. Майките от своя страна членуват в клики и много бързо разбираш дали си добре дошла или не. Ние с Марулката за съжаление не се вписваме добре. За майките от Бизнеспарк-а сме недостатъчно фьешън, а за онези в градинката - прекалено "алтернативни" :) В общи линии ни оглеждат любопитно-критично и дотам. Та си скитаме двете обикновено - тя спи, аз нещо си мисля, ама сега не знам как ще я караме. Нито мога да я натоваря в градски траспорт по разбираеми причини, нито мога да си позволя такситата от Младост-4 до центъра и обратно... Кофти перспектива. Да не говорим, че заведенията, в които не са пуши, в цяла София сигурно са не повече от 2-3... Като цяло топлите сезони и места са единствените, на които животът е въобразим, според мен. Ненапразно УРЛ-то на блога е такова, каквото е. Прекарвам късната есен и зимата в нещо като "стенд-бай модус", очаквайки заветната дата 1-ви март, когато мога да си отдъхна, че и тази година най-лошото е зад гърба ми, а най-хубавото все още ме очаква. Който ме е виждал в началото на март, знае, че съм добра конкуренция на коледната елха, само че накичена с мартеници, ознаменуващи началото на новия живот. Може би има и нещо общо с това, че съм родена през пролетта, а Овенът сам по себе си символизира необуздано и помитащо изригване на дълго стаена творческа енергия... разбирам, че не би могло да го има, ако не беше предхождано от процес на зреене, който протича на тихо и тъмно, че за да се манифестира новото, то трябва преди това да се зароди и да укрепне достатъчно, но... честно, това не ме утешава. Може би се дължи на оскъдицата на Плутонова енергия в картата ми, просто нямам афинитет към тези процеси от цикъла, натоварват ме, протовпестествени са ми, понасям ги единствено, защото нямам избор. А може би е просто от липсата на ендорфини, чиста биохимия без примеси на езотерика.

Сега, когато цикълът бавно върви към зазимяване, се чувствам все по-неловко и дискомфортно. Сивото ми изглежда по-сиво, тъжното - по-тъжно, трудното - почти невъзможно, самотата се превръща в изолация. Не искам детето да го усеща и се старая да "не се давам", но не мога да отрека, че най-голямото ми желание е да се хибернирам временно и да се събудя, когато навън вече дискретно се зеленее и мирише на изпръхнала пръст и обновление... Неприятното е, че времето, прекарано на стенд-бай, е напълно пропиляно и непродуктивно. Като малък бонус аз самата трудно се понасям през тези месеци, просто защото не съм си "аз", а някакво далечно подобие и бледо копие. Дразня се от апатията, от склонността към драматизация, от липсата на жизнена енергия и раздразнителността си. Готова съм да се сърдя на приятелите си, че ми обръщат твърде малко внимание или не ме обгрижват достатъчно, което пък е напълно ок през останалата част от годината, когато съм с всичкия си и осъзнавам, че светът не се върти около мен и моята neediness. Изобщо, не бих искала да общувам със себе си през тези месеци, изплъзват ми се здравият разум и здравословната доза дистанцираност и съм си несимпатична, отегчителна и досадна... Някой има ли input какво друго бих могла да правя, освен да задрасквам дните на календара като затворник, излежаващ присъда...? Ако имате подобен проблем, как се справяте с него всяка година?

Споделете :) Аз отивам да гушкам бебето, че сигурно ей сега ще се събуди. Стана й навик сутрин да квичи и да се смее с глас, размахвайки ръчички и крачета, докато събуди дори съседите. Явно има някакъв Вселенски купон, на който не сме поканени. Татко й казва, че може би вижда ангели...

За кърменето

Много искам да пиша за кърменето и нещо не ми се получава. Имам вече два несполучливи драфт-а. В общи линии, предразсъдъците са много, но не особено разнородни. Че "може да не ти слезе кърмата", че ще ти намалее/спре след първите 2-3 месеца, че трябва още от родилния дом да наложиш 3-часов режим на хранене, иначе тежко и горко ти, че е препоръчително от самото начало да правиш нощна пауза и да даваш вода и/или залъгалка, когато бебето се буди нощем, че кърменето на поискване ще разглези бебето, че трябва да го теглиш преди и след хранене и ако си е изяло полагащите му се по някаква формула грамчета, значи вече не е гладно и плаче за друго, че ще си навлечеш куп главоболия, ако му позволяваш да суче за успокоение, че ако иска да се храни на всеки час, значи не ти е достатъчна кърмата и трябва да започнеш да дохранваш с адапте или пък "не ти е достатъчно хранителна"...

Особено съм разочарована от собствената си педиатърка, която всеки път се опитва (без никакво основание) да намекне, че "на бебето сигурно вече не му достига" и си подвива опашката, когато установим, че бебето отново е наддало 1 кг за месеца. Кофти, и този път няма да вземе комисионна за адаптираното мляко, с което аз няма да започна да храня дъщеря си...

Разочарована съм и от персонала в болницата. Ако не беше предварителната информация от Кърмаческия форум в бг-мамма и подкрепата на момичетата от "Естествено", нещата с Марулката можеха да се развият и по съвсем друг начин. Разбира се, не успях да предотвратя захранването на 6-ия час с адаптето - още не ме беше пуснала напълно упойката от секциото, но успях да измоля от нощната смяна да ме раздвижи същата вечер (а не чак на следващата сутрин) и поисках да си накърмя бебето веднага след това. Колкото и да е информиран човек, в началото има нужда от нагледна помощ. Още не знаеш как да държиш бебето, неудобно ти е, трудностите са чисто логистични. Всички ти дават разнородна информация, но основно те инструктират да не кърмиш повече от 5 минути на гърда и да не си въобразяваш, че изобщо вече имаш с какво да нахраниш детето си. Сякаш новородено на 8 часа би могло да изяде повече от 5 мл коластра... Добре, че Марулката знаеше какво да прави и засука стръвно, но това далеч не е така с всички бебета. Ако тогава няма кой да те подкрепи, много лесно ще посегнеш към шишето с добавката, което услужливо са поставили в креватчето до бебето. Освен това трябвало като го нахраниш, да го оставиш обратно в креватчето му. И през ум да не ти минава да спиш с него или да го гушкаш по-продължително време! Никой не ти казва какво те очаква, но те плашат с пробно кърмене още на 2-3 ден. Ако откажеш добавката, твърде вероятно е да ти кажат, че днешните майки четат прекалено много глупости в интернет и да те нахокат, че държиш детето гладно, как не те е срам.

Изобщо, както всяко друго нещо, от което не се печели в нашата мила родина, и кърменето се саботира усилено. Кърмещите майки не купуват шишета, биберони, залъгалки, АМ. Кърмените деца боледуват по-малко и употребяват по-малко лекарства и имуностимуланти. Освен това има нещо като завист от майки, които не са кърмили по някаква причина спрямо майки, които кърмят успешно. Изразява се в язвителни или подигравателни забележки или натрапчиви разговори в кварталната градинка за това кое АМ е "най-полезно" и "най-добро", както и във въпроси "докога възнамеряваш да продължаваш да кърмиш", "не му ли е време вече на това дете да се захранва" и подобни. Адски е изморително, но много повече е тъжно. Защото в повечето случаи е била нужна просто повече информация и съвсем малко компетентна помощ, за да кърмят тези майки успешно децата си. Но не са я получили. Затова пък в чакалнята през кабинета на педиатрите има плакат на НУК - шишета first choice, максимално наподобяващи механизма на сукане от гърдата... Само дето last time I checked зърната ми не бяха силиконови и не пускаха толкова много мляко, че да удави Марулката, нито пък млякото ми беше модифицирано от крава.

Проблемът е не само в липсата на адекватна подкрепа и информация, а и в народопсихологията на българина, която позволява на предразсъдъците, страховете и комплексите да си виреят на воля. По-лесно се живее с тях, ако не ги поставяш под съмнение, а просто ги възпроизвеждаш и мултиплицираш, докато повторението превърне неистината в истина, докато си програмираме под-/съзнанието, че е твърде вероятно да не ни дойде кърмата, че силиконовото зърно на НУК е първокласен избор, по-първокласен от the real thing, че биберонът-залъгалка и (инцидентното) хранене/дохранване с шише не представляват риск от отбиване, че възможно най-скоро трябва да премахнем нощното хранене под предлог, че стомахът на бебето се нуждае от "почивка", че адаптираното мляко съдържа всичко необходимо за нашето бебе, че нашето бебе трябва да бъде един малък войник и да се храни под час и с точно определена продължителност, за да не се разглези, че ако иска да хапва по-начесто, значи кърмата ти е малко или некачествена и по-добре да постъпиш "отговорно" и да прибегнеш към сигурната алтернатива на адаптето...

Само едно не мога да разбера след много часове разговори в кварталната градинка - защо сме много по-склонни да повярваме на някой псевдокомпетентен лекар или роднина, отколкото на собственото си тяло и собственото си бебе... И защо след това с някакво абсурдно самодоволство възпроизвеждаме същите митове и предразсъдъци, на които самите ние сме станали жертва?

И накрая, Марулката се кърми успешно вече 2 месеца и 11 дни. Възможно е!

КЪРМАТА е най-добрата храна за вашето бебе. Струва си да положите малко усилия, за да му осигурите по-добрия старт в живота - кърменето задоволява не само нуждата му от висококачествена храна през първите месеци от живота, но и от висококачествено общуване и емоционален комфорт.

За информация и подкрепа можете да се обърнете към:

Кърмачески форум на бг-мамма: Библиотека
Царството на Бу
Блогът на Хедра
Блогът на Василена
"Естествено"
Консултативен кабинет по кърмене в МД, София
Ла Лече Лига България
kellymom: breastfeeding & parenting

Ъпдейт

Приспах Репичка на голямото легло и сега имам няколко часа само за мен. Чопля тука едни кестени и ми е хубаво да съм сама... да е тихо... да мога да почета, да помисля, да полежа в тихото и тъмното до детето, да попиша...
Хей! Даже пиша с две ръце и бих могла да се изкъпя, без да бързам. Примерно ;)
Много ми се пише, но разнообразието от натрупани мисли и сюжети предвид малкото свободно време, през което мога да ги развия пълноценно, ме обърква. Затова постановявам: от днес всеки ден ще отделям време за писане. Може да не е литературен шедьовър, може да са само няколко реда тук или другаде, но ще пиша, за да възстановя умението да комуникирам в стройни изречения по теми, различни от съдържанието на пелените на дъщеря ми, били те и "еко" ;) Не обещавам, че ще се абстрахирам напълно от бебешката тематика, но това и не може да се очаква, нали? И бебетата все пак са хора ;)

приложен будизъм през погледа на дъщеря ми

тъмното
поглъща света
и той
сякаш никога не е бил

утрото е
без спомен за минало

дъщеря ми се усмихва
на прозореца
по развиделяване

и възторжено обсъжда нещо (навярно банално) с небето

"еу ооо-о-о"

иска ми се и аз да го можех

всяка сутрин
чисто нов живот