Местя се

Тук: http://www.ljato.wordpress.com

Всички публикации и коментари вече са преместени, останалото ще го доизкусурявам тепърва. Моля, актуализирайте връзките си към мен и заповядайте в новата ми къща :)
След известно време, необходимо на всички за адаптация, съдържанието на този блог ще бъде изтрито.

Административно запитване

Някой по-умен и технически грамотен от мен знае ли, дали ако искам да си преместя красивото място за загубване от улица "Блогър" на улица "Уърдпрес", мога да взема със себе си цялата покъщина или трябва да изоставя плюшките и да започна начисто?
Признавам, за разлика от вещите, думите ги изоставям трудно...

(Нали ми разбрахте въпроса?)

Двайсе

Времето ми напоследък хич не беше "мое". No me-time at all. И понеже предварително не успях, по-добре следварително /отколкото нивгаш/.

Вчера, на 06.12.2008 година /Никулден/, в зала 9 на НДК се състоя Литературният празник "ГЛОСИ"-декември '08 /нула-осем/

И Марулята беше там - да дефилира с червените си чорапи. (Благодаря, Жоро и Милена!)

Там беше и Петя Хайнрих /и нейната 75-годишна баба/ - не просто дошла, а летяла, за да пипне тялото на поезията си. 01. Нула-едно. А защо не "двайсе" /20/, попитал синът й. - А защо? - Защото Лукас Подолски /понастоящем нападател в "Байерн Мюнхен"/ играе с този номер. /Логично./

това ми е любимата история напоследък

Там беше и Иван Христов, с когото имах удоволствието да чета напролет в галерия "Дебюти". Хубаво се получи. Малко ми идеше да се скрия. Нали помните, шефката ми беше дошла:

- "Бдин" Видин ли е?
/"Бдин" е една изумителна книга.../
- Не непременно...
- Но нали знаете, че старото име на Видин е Бдин?
- Всъщност, когато излезе книгата, много започна да се говори за това дали Бдин е реално или въображаемо място... и на никого не му хрумна, че би могло да е и двете.
- И все пак аз мисля, че Бдин е Видин.

Мда. Но за това друг път. Да се върнем към Петя. Петя искала да има блог, но не знаела с какво да го напълни. Имала някакви неща, драскани върху хвърчащи листчета. Преписала ги в блога. После разбрала, че като го е създала този блог, трябва да го храни ("блогът е динозавър, редовно поглъщащ огромно количество текстов зеленчук") и започнала да пише още стихове. Всеки ден.

Аз често си спомням един много отдавнашен разговор с Пешо Чухов, че поетът трябва да може да напише стихотворение за пържени яйца. Дали е прав или не, е предмет на друг разговор. Но Петя може. Да напише стихотворение за всичко. И то стихотворение, което силно се доближава до преживяването на трип с псилоцибе /не че съм опитвала, но така си го представям... защото поезията на Петя ми поражда жива асоциация с "Алиса", а всички знаем, че "Алиса" със сигурност не е плод на мозък, непознал халюциногените/, само дето Петя явно си го може. Да вижда ей така:

/Като малка имах калейдоскоп. Счупи се./ Петя знае, че нещата с плът правят плътни стихотворения, а с плътна поезия можеш добре да нахраниш един много гладен динозавър, защото засища. А той, динозавърът, иначе не подбира. Хапва, без да подбира: малини, "Иван с белите обувки и пепитеното манто", "киселото на бозата", кока на баба й и, разбира се, чорапи.

Може би Петя знае защо пише. На мен просто ми се струва, че нейният фетиш е думата, самата написана дума и в това няма нищо лошо. Само хубаво. Но само в случая. Има нещо общо между стиховете на Петя и картините на Ешер - изглеждат ти невъзможно да съществуват, но съществуват. Нещо такова. Напук. Заради самите себе си. Възпроизвеждат се привидно до безкрай, като перпетуум мобиле, но в толкова много и разнообразни варианти, че никога не се повтарят. Което всъщност е добрата поезия. Тази, която прави пържените яйца да изглеждат такива, каквито никога не си ги виждал.

Май се отнесох. Ако трябва да кажа само една дума за книгата, тя е, че "кефи". Много. Някакси успява да погъделичка всички сетива, не само онова, което при повечето вманиачени читатели гълта думи със скоростта на електрическа месомелачка и не изплюва ни кокал. Може би точно това е парадоксът от всичко казано досега. При Петя забравям за думите и внезапно в устата ми се топи "хрупкавата плът на ореховката". Може би е синестезия. Може би...

Но каквото и да е,

дами и господа,

Петя Хайнрих!

Редактор на книгата е самата Ваня Константинова. Книгата излезе в Библиотека "ГЛОСИ" на издателство "АРС", Благоевград и може да бъде поръчана оттук.

/"Господ е перачка."/


Ключ към къщата на Баба Яга дава и Ели.

П.П. Когато чета Петя, ми се пише ;) /не знам дали е добре това/

Barbie vs. Montessori

Преди много време Василена беше писала за непоносимостта си към Барби ;) Аз не съм толкова радикална в това отношение. Спомням си колко страстно желаех да притежавам Барби, а получих само някаква имитация на име Петра, но в крайна сметка станах съвсем нормален човек, който е ок със себе си в голяма степен и жена, която притежава "гримове", но не ги ползва :)
Миналата седмица се загледах по витрината на един магазин за детски играчки, за да се ъпдейтна малко какво предлага пазарът, все пак това ми предстои. И установих, че Барби съвсем не ме дразни, но целият пластмасов бардак, който върви заедно с нея, ме отблъсква издълбоко. Бонбонено розова пластмасова къща с пластмасови мебели, пластмасова каляска с пластмасов кон и т.н. Изобщо, в целия магазин трудно можеше да се намери нещо, което да не е от пластмаса, и то беше от плюш.
При размисли пък беше станало дума за "умните играчки" (в коментарите), известни още като Montessori toys, обикновено изработени от дърво или други материали, които стимулират развитието на всички сетива, не само на зрението - тактилни книжки за най-малките, шумкащи дрънкалки, после обръчи, които се подреждат по цвят и големина, кубчета, играчки, стимулиращи фината моторика и т.н. И макар отново Василена и авторката на тази книга да изтъкват, че "детето неизменно ще се научи да пъха квадратното кубче в квадратната дупка, независимо дали е притежавало специална играчка, която да тренира това му умение", и че хайп-ът около "умните играчки" е поредния търговски трик за измъкване на средства от джобовете на родителите, които искат най-доборото за децата си... та, въпреки този, признавам, убедителен аргумент, въпросните алтернативни играчки са ми слабост. По никакъв начин не искам да насърчавам с тях някакви зачатъци на гениалност, каквито Марулята вероятно не притежава, но още по-малко искам да расте, копнеейки по розова пластмаса, която символизира липсата на истинска стойност, конвейра и уравниловката. Колкото и да ми се иска никога да не чуя "искам еди-какво-си, защото всички го имат", това вероятно са напразни надежди. Но се надявам, че умните играчки няма да направят дъщеря ми на всяка цена по-умна, а просто по-чувствителна...

... to be continued...

умора

Снощи превеждах - не много до късно, но бях изморена, затова по някое време отидох да гушкам Марулката. Сутринта свежа и изпълнена с мотивация се заех да редактирам преведеното. Като изключим тук-таме словореда и подредбата на подчинените изречения, всичко беше добре, докато не се натъкнах на това:

"... с единствената цел да съперничи на френците, португалците и испанците..."

Мда... ;)

Gurkendrache

За то4ка и Петя Хайнрих (те си знаят ;))



Die Sendung mit der Maus