Sunday, December 7, 2008

Двайсе

Времето ми напоследък хич не беше "мое". No me-time at all. И понеже предварително не успях, по-добре следварително /отколкото нивгаш/.

Вчера, на 06.12.2008 година /Никулден/, в зала 9 на НДК се състоя Литературният празник "ГЛОСИ"-декември '08 /нула-осем/

И Марулята беше там - да дефилира с червените си чорапи. (Благодаря, Жоро и Милена!)

Там беше и Петя Хайнрих /и нейната 75-годишна баба/ - не просто дошла, а летяла, за да пипне тялото на поезията си. 01. Нула-едно. А защо не "двайсе" /20/, попитал синът й. - А защо? - Защото Лукас Подолски /понастоящем нападател в "Байерн Мюнхен"/ играе с този номер. /Логично./

това ми е любимата история напоследък

Там беше и Иван Христов, с когото имах удоволствието да чета напролет в галерия "Дебюти". Хубаво се получи. Малко ми идеше да се скрия. Нали помните, шефката ми беше дошла:

- "Бдин" Видин ли е?
/"Бдин" е една изумителна книга.../
- Не непременно...
- Но нали знаете, че старото име на Видин е Бдин?
- Всъщност, когато излезе книгата, много започна да се говори за това дали Бдин е реално или въображаемо място... и на никого не му хрумна, че би могло да е и двете.
- И все пак аз мисля, че Бдин е Видин.

Мда. Но за това друг път. Да се върнем към Петя. Петя искала да има блог, но не знаела с какво да го напълни. Имала някакви неща, драскани върху хвърчащи листчета. Преписала ги в блога. После разбрала, че като го е създала този блог, трябва да го храни ("блогът е динозавър, редовно поглъщащ огромно количество текстов зеленчук") и започнала да пише още стихове. Всеки ден.

Аз често си спомням един много отдавнашен разговор с Пешо Чухов, че поетът трябва да може да напише стихотворение за пържени яйца. Дали е прав или не, е предмет на друг разговор. Но Петя може. Да напише стихотворение за всичко. И то стихотворение, което силно се доближава до преживяването на трип с псилоцибе /не че съм опитвала, но така си го представям... защото поезията на Петя ми поражда жива асоциация с "Алиса", а всички знаем, че "Алиса" със сигурност не е плод на мозък, непознал халюциногените/, само дето Петя явно си го може. Да вижда ей така:

/Като малка имах калейдоскоп. Счупи се./ Петя знае, че нещата с плът правят плътни стихотворения, а с плътна поезия можеш добре да нахраниш един много гладен динозавър, защото засища. А той, динозавърът, иначе не подбира. Хапва, без да подбира: малини, "Иван с белите обувки и пепитеното манто", "киселото на бозата", кока на баба й и, разбира се, чорапи.

Може би Петя знае защо пише. На мен просто ми се струва, че нейният фетиш е думата, самата написана дума и в това няма нищо лошо. Само хубаво. Но само в случая. Има нещо общо между стиховете на Петя и картините на Ешер - изглеждат ти невъзможно да съществуват, но съществуват. Нещо такова. Напук. Заради самите себе си. Възпроизвеждат се привидно до безкрай, като перпетуум мобиле, но в толкова много и разнообразни варианти, че никога не се повтарят. Което всъщност е добрата поезия. Тази, която прави пържените яйца да изглеждат такива, каквито никога не си ги виждал.

Май се отнесох. Ако трябва да кажа само една дума за книгата, тя е, че "кефи". Много. Някакси успява да погъделичка всички сетива, не само онова, което при повечето вманиачени читатели гълта думи със скоростта на електрическа месомелачка и не изплюва ни кокал. Може би точно това е парадоксът от всичко казано досега. При Петя забравям за думите и внезапно в устата ми се топи "хрупкавата плът на ореховката". Може би е синестезия. Може би...

Но каквото и да е,

дами и господа,

Петя Хайнрих!

Редактор на книгата е самата Ваня Константинова. Книгата излезе в Библиотека "ГЛОСИ" на издателство "АРС", Благоевград и може да бъде поръчана оттук.

/"Господ е перачка."/


Ключ към къщата на Баба Яга дава и Ели.


П.П. Когато чета Петя, ми се пише ;) /не знам дали е добре това/

7 comments:

mislidumi said...

Яна, благодаря за тези думи! Аз съм все още пленена в преживяното, срещите с хората, очите. Помня твоята усмивка, когата се обърна за миг в галерия Кръг+ назад, където аз се бях сгушила в плетката на диванчето и преповтарях като заклинание "Девин" - минералната вода в ръката ми. Бях смутена, уморена и объркана от толкова много внимание, което за мен поне дойде много неочаквано. И все пак - винаги, когато разбера, че някой се е покатерил по плененците на думите и е плакал и се е смял с тях... просто ГОТОВО. Това е, радвам се като муха над паничка мед :)

Благодаря ти, целуни Марулка и всички динозаври, които се смеят през ключалките :)

Така се радвам, че те познавам вече и на живо!

deni4ero said...

:D стоплихте ми душата

astilar said...

:) Толкова хубаво си го написала, Яна, че изобщо не мога да коментирам.
Колко съжалявам, че не можах лично да се запозная с вас, само аз си знам.
;) Но да съм динозавър, който се смее през ключалката ми отива много :)

to4ka said...

Това, че ти се пише, когато четеш Петя е най-страхотното признание за автор, според мен. Впрочем, днес другаде написа вече нещо, което ми се видя много точно и много впечатляващо: "Пиша, за да не забравя." Това е.

Yana said...

Хей, здравейте :) Аз снощи казвах на Петя, че се надявам да се разбира нещо от моите писаници. Спомням си една статия в "Култура" за моята книга, от която, честно казано, нищо не разбрах, освен че беше положителна ;)

astilar - светът е малък, времето е много... (дано!)

то4и, то така се раждат графоманите :))) (шегувам се!)
а за забравянето се надявам да ми остане време да попиша...

дени, все забравям да те сложа във връзките, но сега вече не!

Anonymous said...

Ужасно се чувствам изтощен, явно съм се хранил с " нервни" супи , за да устискам. Добре, че беше Будистката и усмивките...Толкоз за сега от кухнята..а Петя, бедната Петя едва
издържа. Следващият път - в чисти помещения!
Толкова целувки за теб!

Anonymous said...

защо не:)