Нови дрешки за блога

Бисето се е върнала и вчера бяхме в Мара. И понеже тя е твърде мила и няма да го каже, аз ще кажа, че сервитьорът е противен. Ама рядко противен тип. Поне на мене рядко ми се случва да срещна някого, който да ми е неприятен, защото ми сменя пепелника. Или не го сменя. Или ми вдига чинийката за чая и после трябва да си сложа торбичката - в пепелника. Или ми се сърди, защото искам да си поръчам нещо. Или защото искаме да му платим. АРГХ!

Бисето също така ще ходи някъде да си почива от почивката в Америка ;) А пък аз ходих в Родопите миналата седмица, за два дни. Единият го прекарах почти в делириум, защото тръгнахме след нощно и аз не бях спала изобщо. Така че провлачих краци из Ягодинската пещера и Дяволското гърло и само при мисълта за баири ми се повдигаше. На следващия ден обаче, свежа и отпочинала, нямаше сила на тази земя да ме спре. Е, не е Мальовица. На края на деня си мислех, че може и още. Тоест този път не изпаднах в опиянение какъв съм пич, който се катери като коза по баирите ;) Всеки път си мисля, че "аз това не мога да го кача" и в крайна сметка го качвам. Повече на инат. И на почивки през 20 метра денивелация.

Нищо не се равнява на онова новогодишно катерено до Мусала в сняг до кръста, когато мислех, че ще получа инфаркт, защото предния ден бяхме ходили в Созопол. И аз каквато съм кекава, не понесох лесно бързия преход от кота нула на 3000. Тогава наистина си беше на инат. Обаче П. отдавна ми знае номерата. "На бас, че Яна няма да се качи до еди-кое-си колче" и Яна може да се качи и до Еверест. Само дето на връщане бях умряла от студ (неподходящи обувки), стичаха ми се сълзите и повтарях, че "не мога да направя нито една крачка повече." В крайна сметка благополучно хванахме предпоследната кабинка на лифта до Боровец, където ни чакаше компанията и аз проспах Нова година в състояние на пълно изтощение. Обаче имам едни геройски снимки на върха. И история за разказване.

In other news, миналата седмица по празниците всички колеги ходиха на море, планина или просто си почиваха вкъщи, само зайците ни скъсаха от дежурства. Пък аз се очертавам като карък, защото току застъпя, току са се чули сирените на някоя линейка. Останалото е адреналин. Засега жертви няма и аз още съм жива.

И ми се иска да изпадна в някакво лирично отклонение за красотата на природата, но всъщност никога не ме е бивало в пътеписите. По минарета си падам. И по родопски клин. И по въздух, който е токсичен със съдържанието на кислород в него. Падам си и по кадифено зелени поляни, баби в пембени престилки и отворен Schiebedach над главата. Падам си по места, където има много вода. По мърляви кучета. По сняг през септември. По мирис на борова гора. По стръмни пътеки. По паднали телефонни батерии. И по приятели, които обичам...

Лятото вече се вижда откъм гърба, а аз така и не разбрах кога мина, докато бях заета да се паникьосвам за това или друго. И пак съм във вечното си състояние на "чакам следващото лято". Но докато го чакам, смятам тази година да се пробвам с опитомяване на зимата. Мирише вече сутрин на озон... и ми харесва.