Криво

Мислех да си премълча, ама нещо ми дойде в повече. То може грешката и в моя приемник да е, ама по-скоро ми се струва, че е някакво културно обосновено разминаване.

Според мен има нещо адски нездравословно в балканските ни суеверия. И потискащо. От сорта на това, че за неродени бебета не се говори, камо ли да се пазарува. Сякаш през цялото време очакваме да се случи нещо "лошо" в последния момент. Сякаш ще го повикаме, ще му привлечем вниманието и после сами ще сме си виновни. Затова "шшшт", по-добре да мълчим и да се правим, че няма такова нещо. Нищо, че все повече започва да се вижда.

Вижте, хора, аз съм доктор. За мен създаването на едно ново човече е точно толкова биология, колкото и мистика. И ми е пределно ясно, че в биологията гаранции няма. 3000-те страници на учебника по педиатрия пред мен го доказват по-красноречиво от всичко друго. Но не ме убеждават в необходимостта да живея в зле сподавен страх и очакване над мен да се изсипе небесно проклятие и наказание Господне.

Не знам... може би твърде дълго съм живяла другаде, може би съм попила твърде много различност, може би поначало многото огън в картата ми ме прави една идея по-ексхибиционистична, макар че аз го наричам радост от живота. Живец. И наистина, не разбирам защо трябва да премълчавам това най-красиво нещо, което расте в мен, случва се с мен, кълни в мен. Това олицетворение на пролетта на живота. Това най-сладко февруарско предчувствие за цъфнали минзухари и слънце... Какъв е този празник, за който се мълчи, за който нямаш право да се подготвиш. Обичам пролетта точно заради нейната пищност и непукизъм. Заради това, че твори, на игра, без да се взема насериозно. Заради невъзможността да я комадваш, да я ограничиш, да я поучаваш как да си върши работата... Обичам разкоша й, младостта й, предизвикателството в погледа, очите, които знаят, че нищо не може да им се опре. За нея всичко е възможно. Аз съм тази пролет.

И се стресирам от намеци, от стаено очакване, от дежурния въпрос "как си?", сякаш се очаква, че нещо не съм добре, че нещо съм болна. Е, забавлявам се от почти-разочарованието, което настъпва, когато отговоря с усмивка "добре". Какво да му обсъждаме? Нещата следват естествения си ход. Аз съм щастлива. По-щастлива от всякога, всъщност. И искам да ми личи. Искам да говоря за това, искам да вербализирам това, което така или иначе отчетливо се вижда - мексиканската вълна, която пълзи по корема ми, някой и друг мощен ритник в диафрагмата.

Искам да купувам сладки бодита с жирафи и колички, идиотски електриково сини прасета, които дрънкат и миниатюрни чорапчета, без дълбоко в мен да се надига чувство за вина и усещането, че правя нещо нередно, наказуемо и трябва да го правя тайно. Искам да отида на море, без да се чувствам като престъпник. Искам да пътувам. Не, мамо, не можеш да ме вържеш у дома, така е. Но за сметка на това се справяш чудесно с това да ми натрапиш страховете си. За теб е загриженост, за мен - параноя. Може би се дължи на Луната ти в Скорпион, която винаги предчувства тъмни и прокобни неща. Но при цялата ми любов, Луната си е твоя, не ми я натрапвай. Достатъчно съм се борила с нея as it is.

А и да бъдем практични. Краят на май е. Вчера в София беше 32 градуса. Моят корем, макар и мини, си расте. Още не ми пречи да дишам (много). Още не ми отичат краката. Юли ще дойде толкова бързо, колкото минаха шестте месеца, откакто ти казах за Марулка, а ти ме помоли да не казвам на тате, "да не му стане нещо". Е, поне се посмяхме. Кога ще дойде "правилното време"? Не го тълкувай като неблагодарност, но искам първите дрешки на моето дете да са минали през моите ръце, а не през твоите. Искам да си предствям как ще я кипря, как ще мирише, как ще заспива в прегръдките ми, успокоена от аромата на моята кожа. Искам да се наслаждавам напълно на малкото време, в което аз и само аз ще съм напълно достатъчна и съвършена, за да направя едно малко същество щастливо. И няма да позволя никому да ми отнеме това.

Затова, дори да не ви харесва какво правя, кога го правя и как го правя, сега ще ида да купя някое боди с жирафи. А в сряда - на море.

П.П. Маме, нощес ставах да ям сандвич с майонеза ;)

Принципно ;)

Скъпо мое дете,
Скоро ще се родиш и край на блаженето неведние. Та не бързай да ми изкараш диафрагмата през гърлото или да си прокопаваш път през пъпа ми ;) Не бих се удивила, ако се родиш, стиснала лъжичка в малкото си юмруче. Оценявам усилията ти в тази посока, но нали се разбрахме, че има време за всяко нещо, и срок за всяка работа под небето...

Дълго се чудих дали да се опитвам да артикулирам нещо, което други са казали по-добре от мен. Провокираха ме коментарите тук и тук.

Скоро ще се родиш и всички ние, светът ин дженеръл, разни познати и непознати, близки и далечни, ще започнем да се опитваме да те възпитаваме, налагайки ти своите представи, разбирания, идеи, концепции, морални норми, религиозни убеждения и принципи... Не за друго, ами защото така ще ни бъде по-лесно. Така ще бъдеш по-предсказуема, управляема, послушна. Ще ни спестиш необходимостта да се конфронтираме с аспекти от самите себе си, които не ни кефят особено. Ще ни запазиш комфорта да мислим себе си като бели и добри. Дотук нищо ново под слънцето. Собствената ти майка едва ли ще представлява забележително изключение от цялостната картинка, но тържествено (и публично) обещава да тренира въздържание и дзен-будизъм.

Ужасяващо е колко подвластни сме на всякакви клишета и категории от порядъка на добро/лошо и правилно/погрешно, които (по моему) губят смисъла и функционалността си някъде в предучилищна възраст. На всеки по-къснен етап от живота правят възприятието ти плоско и съсухрено като хербаризирано цвете. Откъдето и да го погледнеш, не е същото като живото, нали? Та си мисля, че от момента, в който се родим, се полагат системни и целенасочени усилия да се научим да не живеем. Да не преживяваме нещата в цялата им пълнота, а само някак про форма, фрагментарно. Да не се съмняваме. Да не си задаваме въпроси. Да не ни се налага да вземаме съзнателни решения, а след това да носим отговорност за последствията от тях. Учим се да е лесно, безболезнено, безсмислено. Първосигнално. Наизуст. Целта е да сме винаги "добри" и винаги да постъпваме "правилно". Всичко това, разбира се, под прикритието на гореспоменатите морални норми и принципи (! след тази дума винаги някак ми се иска да слова една удивителна за повече апломб). За финал манджата се подправя със силни (и крайни) емоции, за да се забули съвсем основната вкусова нотка и всякакви наченки на здрав разум.

Айде стига съм дрънкала общи приказки. Направил някой си (нещо). О!Ужас. Анатема. Колелото на Самсара ще блокира от възмущение. В такъв случай, казва един важен и обичан от мен човек, си събуваш обувките и който има претенции, да походи в тях. В такъв случай, маменце, аз искам да знаеш едно: няма правилен и погрешен избор. Има само избор, който ти ще направиш и последствията от него, които ти ще понесеш. Какъвто и да е той, няма да е лесен. Няма да мине покрай теб незабелязано. Няма да го забравиш. И ако нещо зависи от мен като родител, просто ми се иска всичко това да се случи в ясно съзнание. Не защото майка ти го очаква от теб, а още по-малко Господ. Искам да не се страхуваш да вземаш решения, защото някой ще те помисли за лоша. Лошите също ги боли, само дето никой не ни го казва. Понякога "лошите" ги боли повече от добрите... Винаги съм се възхищавала тихичко на хората, които могат да си позволят да бъдат принципни и категорични, след като надхвърлят 21... Животът, маменце, е освежаващо циничен, "несправедлив" и притежава фантастично сладко-горчиво чувство за хумор. На което ти пожелавам да се насладиш максимално. И мен ако питаш, чети Буковски, не Дикенс.

Бъди състрадателна, защото всеки води своята тежка битка.

Слончето тежи, деца...

... повече от сто кила :))

... особено в бял панталон...

(... умря ми циганката... ;))

27w1d

такъв е животът

тя харесва
мургавата му кожа
върху своята светла
винаги си е падала по черно-бялото
в акта
и навсякъде
защото кара нещата да изглеждат
по-out-of-space-out-of-time
демек
мина цяла вечност откакто
една лелка в метрото й каза
"защо спиш с тоя циганин ма
я се виж какво си хубаво бяло момиче
майка ти какво ще каже
ами баща ти"
цяла вечност или ако трябва да сме точни
4 пъти по 365 дни плюс две високосни
и още два месеца и половина
демек
вече изобщо не си говорят
за някакви ултра възвишени неща
ами основно си пускат ръце на улицата
пред очите на разни лели
понякога и езици
или пеят
откъслечни фрази от някакви стари парчета
тя се тресе цялата от смях
сякаш няма нищо по-смешно
от дългите му ръце
с които прегръща като маймунка
и големите му уши
като на онова слонче Дъмбо
тя носи червени обувки
и стъпва точно на всяка втора фуга на плочките
все по-рядко изрича на глас "обичам те"
все по-често изобщо не ù е забавно без него
майка ù и баща ù вече нищо не казват
освен за обувките
"не можеше ли..."
не можеше
такъв е животът

Until we have become that which we are demonstrating against, we will have made no progress.
~ Thich Nhat Hanh

***
Има време за всяко нещо,
и срок за всяка работа под небето:
време за раждане, и време за умиране;
време за насаждане, и време за изкореняване на насаденото;
време за убиване, и време за изцеляване;
време за събаряне, и време за градене;
време за плачене, и време за смеене;
време за жалеене, и време за ликуване;
време за разхвърляне на камъни, и време за събиране на камъни;
време за прегръщане, и време за въздържане от прегръщането;
време за търсене, и време за изгубване;
време за пазене, и време за хвърляне;
време за раздиране, и време за шиене;
време за мълчание, и време за говорене;
време за обичане, и време за мразене;
време за война, и време за мир.

~ Еклесиаст, 3

Ако дъщеря ми е разбрала това на 18 години, аз ще съм си свършила работата.
После ще може да се оправя сама.

Левена Филчева - "ОС"

На 10 май, в София, от 19 часа във "Виенски салон" (на ъгъла на улиците "Московска" и "Г. С. Раковски") ще бъде представена за първи път пред публика книгата "Ос" на Левена Филчева.

След дълго и главоболно колебание, в което се опитвахме да изберем между небрежната бохемска атмосфера (с намигане към соцарт и деконструктивистки пърформанс) на широкоизвестното (в сравнително тесни кръгове) място за консумиране на чай, концерти, картини и други културни (и добре приготвени) субпродукти "Tea house" ("Чай във фабриката") и арт-център "La Strada" (в който също успешно се забъркват културни миксове), избрахме като място за представянето на книгата на Левена Филчева "Ос" добре познатия и превърнал се в лична история на мнозина "Виенски салон" на ъгъла на "Московска" и "Раковски".

Заповядайте! (В.Д. и обичайните заподозрени)

Сополиви или не, ние двете с Марулка ще сме там!

Апропо, Лени forever!

Скъпо мое дете,

Надявах се да ти спестя тази информация поне още няколко години (в идеалния случай, докато станеш на 13 и се нуждаеш от легитимна причина да ме презираш временно ;)), но ще ми е трудно да скрия очевидното - майка ти е смотла :) Тежиш колкото половин пакет захар, а аз вече ти налагам норми, сравнявам те по таблици и се тревожа, когато не се вписваш в статистиката (!) Meet your grandma. Отдавна още си говорехме с Е., че въпреки всичките ти добри намерения никога да не приличаш на родителите си, когато самият ти станеш родител, безотказно започваш да си кореспондираш с тях. Ваня пък би казала, че ненапразно сме дъщери на майките си и определни "признаци"/модели могат да се проследят през няколко поколения, докато някой някога най-после не успее да ги преодолее. Баба ти има асцендент Козирог, на мен Луната ми е там. Остава да се молиш, че въпреки признанието, което ти направих в началото, твоята майка поне от време на време ще се сеща за собствените си съвети, с които щедро дарява всички останали и ще ги прилага към себе си. Кой може по-добре от мен да знае колко относителна е статистиката, колко лесно се попада в страничните участъци на Гаусовата крива и колко много време и усилия можеш да си загубиш, опитвайки се да се харесаш някому (най-вече на собствената си майка или на някоя популярна кокошка в училище).

Скъпо мое дете, надявам се, че когато станеш на 13 и решиш да ме презираш временно, това няма да е поради моята смотаност. Намери си някоя по-забавна (и неоснователна) причина. Надявам се, че когато въпросната кокошка в училище те накара да ядеш тебешир, и през ум няма да ти мине наистина да го направиш - как ще реагираш оттам нататък си е твоя работа. Аз поемам ангажимента да посетя директорския кабинет, ако се наложи. Надявам се, че когато следващия път ми хрумне да се тръшкам, защото изоставаш с 50 грама и 2-3 см от "нормата", баща ти ще се сети да ме хлопне с нещо плоско и тежко по главата. Интересно (и показателно) е също така, че едва ли щях да изпадна в несвяст, ако някой ми беше казал, че си по-голяма, отколкото "трябва". Напротив - сигурно щях гордо да се изпъча още повече. Ех, ние, децата на соц-а*...;) Също така се надявам никога да не се превръщам в мотив за решенията и изборите ти - "мама така иска" е много мръсен начин да не се научиш да поемаш отговорност за себе си. Пожелавам ти да не се събудиш на 25 и да установиш, че главата (и животът ти) са пълни не с твоите собствени, а с моите представи... Ако все пак се случи, обещавам да поема всички разходи за психоанализа.

А сега да идем да хапнем нещо - все пак трябва да пораснеш голяма и къдрава, нали?!

----------------------------------------
* "Тази година - завод за полупроводници. Догодина - за цели проводници!"
(Т. Живков - при откриването на Завода за полупроводници в Ботевград)

Grow

или

Да полеем Марулка.

24w4d: 550g, 26 cm

Малко е мъничка.

Grow, little lettuce, grow.

Всичко е наред

Не знам как/во се случи, но след първите седмици на психоза, предизвикана от професионалната ми деформация (7-ма седмица "ами ако няма сърдечен ритъм?"; 12-та седмица "ами ако е спряло да се развива?"; 18-та седмица "ами ако страда от генетично заболяване?" - yeah!), изведнъж ме обхвана такова спокойствие, каквото не съм изпитвала никога досега. Непрекъснато чувам други да се оплакват колко емоционални са станали, колко неуравновесени, колко избухливи, ревливи... а основната им цел в живота като че ли е да скъсят земните дни на мъжете си, защото не са им намерили ягоди с вкус на череши през януари... (Пример: "Снощи малко се поскарахме с мъжо, защото иска да ходи тая вечер в Най клуб с приятели ама се разбрахме.. той отива само ако днеска ми купи нов епилатор и се съгласи.. абе мъжка му работа..." ) Сигурно е нормално (пише по дебелите книги), хормони ала-бала. Аз обаче сякаш цял живот това съм чакала... сякаш няма по-естествено състояние на тялото ми... Тяло, което винаги беше стегнато до степен на постоянна мускулна треска и което се отпускаше донякъде само с помощта на специални техники и упражнения. Тяло, което ме докарваше до сълзи и отчаяние с отказа си да релаксира, да диша, просто да бъде... без нонстоп напрежение и готовност да се бие или да бяга, тоест нонстоп първокласен стрес... Трябваше ми известно време да го осъзная, да преодолея инерцията на навика и да осезая, че хей! нещо се е случило... Удивлявам се от себе си колко лесно пренебрегнах родовата памет, която твърди, че "бременността е егати мъчението", че деца се носят и раждат трудно и с болка, понякога с риск за живота на всички участващи. Нали и астрологията това вещаеше (Плутон кв. Луна) - тежка, рискова бременност. И в началото и аз все чаках "нещо да се случи", нещо, което да потвърди очакванията ми, да прекъсне тази странна нормалност и естественост на процеса, която почти ме плашеше. Too good to be true.

В нашето семейство не се говори за тези неща (еле пък публично) - сякаш има опасност да ги урочасаме, да си изпросим наказание свише, да привлечем внимание... Кофти, ама аз от малка не се вписвам в рамките за дискретност, които трябваше да съблюдавам, за да не нарушавам душевния комфорт на другите. Еми хора - като сте си направили Овен с асцендент Лъв, какво очаквате? Никога не съм била в състояние да премълчавам, да преглъщам, да крия и да обвивам в тайнственост вътрешния си свят. И, разбира се, милиарди пъти съм се чувствала виновна за което, но то е по-силно от мен, кой може да се противопостави на порива на пролетта, кой може да каже на тревата да не никне, да дърветата да не се разлистват, на слънцето да не изгрява все по-рано и все по-тържествено. Кой може да устои на избликващата жизнена сила, на копнежа на живота по самия него... Съжалявам, че съм ви причинявала дискомфорт и ще продължавам да го правя, защото вие сте различни от мен (или аз съм различна от вас) - земни, въздушни и водни, особено последните твърде заети да опазят собствения си периметър, но аз съм ваше продължение, аз съм плът от плътта ви и вие имате нужда от мен и моето неразумно прекрачване на мярката и дръзко незачитане на граници, за да се затвори кръгът, за да бъде пълен цикълът на живота; аз съм по един своеобразен начин и ваш отдушник и ваше обновление, и ваше прераждане, да не кажа.

Та, отклоних се от темата, но темите са свързани и след толкова дълго мълчание се препират коя да бъде обговорена първа... Та, събудих се една хубава сутрин и разбрах, че нося живот в себе си и че всичко е наред, всичко е точно както и когато трябва да бъде, че съм се готвила достатъчно дълго и сега съм готова. Събудих се и усетих присъствието на онази тишина и онова спокойствие, които никога не съм имала, почувствах се свързана, цяла, не-сама, готова... без страх или колебание... усетих, че съм престанала "да стискам зъби" (буквално и преносно), че тялото ми е меко, отпуснато, лекичко заоблено, че напрежението се е изпарило и постоянното бърборене в главата ми - също. Усетих, че е тихо. И че нищо не нарушава тази тишина, независимо че животът си продължава и аз продължавам с него. Осъзнах, че от нищо нямам нужда и нищо друго не искам, освен да оставя нещата да бъдат такива, каквито са...

И след това няколко седмици живях в изумление от това усещане, как изобщо беше възможно и къде е било досега... И понеже на Земята всяка монета си има две страни, за да е монета, когато тишината се пренасити, започнах лекичко да се протягам навън, да искам да покажа, по някакъв начин да изразя чудото (!клише, ама...), да го споделя. Страшно много ми се иска, ако мога поне у една жена да посея вярата, че да носиш и да родиш дете не е някакво противоестевено случвано, свързано с жертването на собствената ти независимост, комфорт, красота или дори здраве. Да износиш и да родиш дете rocks :) То си е готов човек, много преди да можеш да го видиш или докоснеш. Бебка, например, има музикални предпочитания. По убедителни емпирични данни харесва Флойд повече от Металика, а най-много гласа на баща си :) Освен това:

- Вашите чада не са ваши чада.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Идват чрез вас , но не са из вас.
И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.

Можете да им отдадете любовта си , но не и мислите си, защото те имат свои мисли.
Можете да дадете подслон на телата им , но не и на душите им,
Защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не можете да влезете дори насън.
Можете да се стремите към тях , но не се мъчете да ги направите като себе си,
Защото животът не се връща назад, нито помни вчера.
Вие сте лъковете , които изстрелват чадата ви като живи стрели.
Стрелецът вижда целта си върху пътеката на безкрая и ви огъва с мощ, така че вихрените му Стрели да отлетят надалеч.
Нека огъването ви в ръката на Стрелеца е за радост;
Защото както Той обича литналата стрела ,
Тъй му е драг и якият лък в десницата Му.

Халил Джубран - ,,Пророкът “

Толкоз засега... отивам да си разхождам червените обувки :)

bits & pieces

Свикнах да е тихо, особено в главата ми...

"А за онова всичко, което ти е повече над... Нали знаеш - сталактоните (или свързването на горе и долу) са неизбежност (в някои случаи - когато въпросите се задават дълго и със смирение) за всяка пещера... просто трябва време..." (В.Д.)

Да не насилваме нещата. Визуалният преход е по-плавен от словесния. И по-незадължаващ...

19w3d

Винаги съм мечтала за червени обувки...

"Южна пролет" 2008, Хасково, снимките са оттук

24w1d

Неотдавна в клиниката. Старшата: "Докторке, изобщо не изглеждате бременна. Само малко дебела." :) Определено вече се класирам за млад хипопотам.

Отмъкнато

Л. казала на тригодишния си син "Христос Воскресе!".
А той отговорил: "Ама аз не знам как".

O

Окръгляне
на
мислите
и формите
до степен на себедостатъчност.
Вече за всичко знам
да мълча,
откакто
копнежът на живота по самия себе си
ми отговаря с крачета:
"дълго три къси
три дълги
две дълги късо"

-... --- --.