Sunday, February 3, 2008

За четенето

Заформи се един разговор в ГЛОСИ, пък аз реших, че може да е интересно и за тук. Темата в момента още е в "закрития" раздел на форума, но като я преместим, ще пусна линк.

Та - Божидар Пангелов пита "Как четете?"

Христина Петрова (преподавател по литература, впрочем) отговаря:

Има два пътя към текста:

1. четящият си представя, че е по-голям от автора и почва да го разфасова, да му прилага всички техники на разнищването, анализа, синтеза, сравнението и т.н.....
2. четящият е по-малък от автора - опитва се да вниква, да се учи, изненадва се, онемява, дори не разбира нищо...
и още
Най-качествено четат децата - вярват на всяка дума, нямат опит, не им идва дори наум да анализират, а се потапят в света и го изживяват:)))) Но как да си вечно дете при този култ към знанията? Или както веднъж си позволих да се изразя - малко грубичко - моят прочит на Талев е изнасилен от толкова изчетена критика, че вече не го помня какъв беше, когато беше девствен.

Аз отговарям:

Явно някои ще си останем инфантилни докрай Ухилен Смалидон му е майката.
Може би затова ми е трудно да си харесам книга напоследък. В библиотеката ми сигурно има десетки, за които някой ми е казал, че "трябва" да се прочетат, и си отлежават там, защото не са успели да ме накарат да им повярвам с първите си 30-50 страници.
Съвременната литература ме потиска. С претенциите си, със заигравките си, с амбицията си да се докаже от една страна и с усилието си да бъде достоверна, от друга. Което са несъвместими аспирации, мен ако питате. Или моят усет за абстрактното е слабо развит.
Литературата "за възрастни" е станала скучна. Може би винаги е била и просто е било въпрос на време да го открия. Вече почти никой не разказва истории или приказки. Възрастните лъжат, за да се харесат на себе си. И понеже други възрастни, четящите, имат същия проблем с нехаресването на себе си, влизат в мълчалив компромис и съзаклятничество, и... историята е почти библейска, оттам нататък.
Хич не знам дали се разбира какво искам да кажа.

Казваш, че имало два пътя към текста и на мен веднага ми се иска да възроптая, че някой си позволява да ме ограничава как и откъде да подходя, защото моят път никога не е бил един от тези двата. За мен литературата работи само, ако

3. Читателят и авторът са равни. Само тогава комуникацията им е естествена, без опасност да бъде изкривена от комплекси и/или интерпретации.

[В този ред на мисли искам да добавя, че има автори, които са "по-високи" от мене. Проблемът с тях е, че не мога да ги достигна трайно, ако скачам и се изправям на пръсти. Мога да си изкълча глезена. Ако много настоявам, мога да полежа на екстензии няколко месеца в агония да овладея този автор и така да му стана равна. Проблемът е, че не доставя никакво удоволствие. А и докато лежиш в (интелектуалната) болница с цел извисяване, навънка животът си тече. Изпускаш шанса да преживееш нещо и така може би да се доближиш по съвсем естествен начин до "високите" автори. Не ми харесва фетишизирането на литературата, нито превръщането й в самоцел. На драго сърце признавам, че има литература, за която не съм дорасла. Може би някога ще й дойде времето, аз имам търпение да почакам. И да поживея междувременно. Или както се казва при дзен-будистите: "Не бутай реката - тя си тече сама".
Правя аналогия с едно любимо стихотворение на Таня Пенчева:

Еретично

И ако има бог, да слезе тука долу,
да влезе в стаята ми, без да чука,
на стола да захвърли ореола си
и да поиска нещо топло за закуска;
да каже, че отдавна е забравил
божествения мирис на кафето
/след толкова амброзиеви пари
на бас, че ще го заболи сърцето/.
Ще пием бавно земното блаженство
и няма да го питам как е в рая
и там дали ще ме приемат лесно
/защо ли ми е, господи, да зная/,
а само кротко, кротко ще го слушам -
как го върти коляното през зимата...
озонът му привършвал... а пък сушата...
Тогава ще повярвам, че Го има.]

Само тогава му вярвам на тоя автор, ако мога в събота сутрин да пия с него мляко с мед и канела. Вярвам на "Сто години самота", но на "Есента на патриарха" не вярвам. Изобщо, не вярвам на литература, което цели нещо. Да ме поучава или образова, или просто в един безкраен перпетуум мобиле да утвърждава собствената си стойност. Вярвам на крехка, чуплива и смъртна литература. Защото е като мен. Не вярвам на литература с аспирации за завладяване на света, защото зад нея прозира душевното неравновесие на автора. Липсата му на мир със себе си. Разбира се, всеки има право да търси вътрешния си мир, както намери за добре, но защо аз трябва да се превръщам в инструмент за валидизирането на тези опити. [В световен мащаб читателите обслужват както егото на писателя, така и своето собствено. В "съвременната" литература личността на писателя е почти по-важна от написаното. Някакси желанията и амбициите му се просмукват в текста и го убиват бавно и отвътре. И въпреки това подобни книги оглавяват големи и важни класации, които формират читателско мнение. Първо, защото литературата отдавна е бизнес. И второ, защото всички искаме да сме ерудирани и умни, нали? Кой е чел "последния" Пол Остър? ;)]

Аз искам литературата да ми казва, че светът е несъвършен и това е добре така. Искам освен това да ми казва, че животът е чудо и че ние сме вплетени в това чудо, живи, дишащи, свободни. Искам да ми казва, че на живота му е все тая дали съм си измила ръцете, преди да седна на масата и дали си подпирам лактите. Искам литературата да ми казва, че от нищо не се налага да бъдем безсмъртни, да си спестя усилията, защото е толкова по-хубаво да сме временни, най-хубаво да сме само тук и само сега. [Вярвам на литература, в която читателят е по-важен от автора. В която можеш да забравиш за автора, но да запомниш съвсем конкретното усещане за текста. Вярвам на книги, които се различват с усещаненто, което пораждат, така както хората се отличават с миризмата си. Затова не харесвам Пол Остър, но обичам жена му. Защото не се идентифицира с героите си, не им се натрапва, дава им максимална свобода, без да ги съди.] Затова вярвам на Мартин Карбовски, но, простете, на Кундера много често не мога да повярвам. Вярвам на Андерсен, но не и на Братя Грим. Затова обичам Анаис Нин и Селинджър.

И, в заключение, с такова нетърпение очаквам появата на това в мен, дето сега тежи 7 грама и е дълго 4 сантиметра, защото тогава съвсем легитимно и до пълно умопомрачение ще си чета "Двойната Лотхен" и "Мери Попинз", Родари и Киплинг, Астрид Линдгрен и "Старогръцки митове и легенди". [И то не за друго, а защото децата не можеш да ги излъжеш. Не можеш да ги направиш функции на собствените си стремежи. Можеш само да им дадеш.]

Само Смалидон! Ухилен

P.S. И всъщност, ако има литературен Бог, не трябва ли той да слезе в мойта кухня? Вместо да очаква да додрапам аз до него? Защото, признайте, на него ще му е много по-лесно, отколкото на мен.
Спомням си сега срещата с Валери Петров преди година. Беше прочел ръкописа на книгата ми, беше си водил старателно бележки и най-подробно обсъдихме всички стихотворения. И той ми каза, че винаги се е ръководел от правилото на Пушкин - ако неговата нана разбирала какво е написал, значи ставало за четене.

...

2 comments:

Бистра said...

ех, така като изплющиш няколко текста наведъж, кой от кой по-хубави :-)
този страшно ме впечатли и ми хрумна да те поканя на гости в него в блога на курса
http://publishing-su.blogspot.com/
пиши ми на пощата, ако си съгласна - да видим какво и как точно :-)

Мария said...

"И, в заключение, с такова нетърпение очаквам появата на това в мен, дето сега тежи 7 грама и е дълго 4 сантиметра, защото тогава съвсем легитимно и до пълно умопомрачение ще си чета "Двойната Лотхен" и "Мери Попинз", Родари и Киплинг, Астрид Линдгрен и "Старогръцки митове и легенди"."

бубе, ако ще четеш нещо - наплискай се със студена вода и започвай веднага
легитимното четене след раждането - само по време на разходка през първите 3 до 5 месеца, и после - след 3 или 4 години пак.
това е истината, дете наивно.
а за новите постове и за светлия фон - супер, аз бях взела да се отчайвам, че съвсем си се проспала
:*)