Малкият Никола

Видях, че имам коментари на последния пост и много се радвам :)
Понеже за мен наистина е важно да започнем да говорим за тези неща, а не да си влачим старите модели под формата на "традиции" (демек, не смей да посягаш) и никога нищо да не поставяме под въпрос.
Обаче днеска ми е сънливо.
Затова - и специално за Бистра - искам да ви запозная с Малкия Никола.

Enjoy :)

Отказвам

• A Short History of Medicine
"Oh Doctor, I have this terrible pain!"

BC 2000	"Here, eat this root."
AD 1000	"That root is heathen. Say this prayer."
AD 1850	"That prayer is superstition. Drink this potion."
AD 1940	"That potion is snake oil. Swallow this pill."
AD 1985	"That pill is ineffective. Take this antibiotic."
AD 2000	"That antibiotic is artificial. Here, eat this root".
(Origin unknown)

Отказвам да живея в реалност, изтъкана от паника и параноя.
Може би това е единственото логично (и ползено) заключение, когато посещаваш форуми за бъдещи майки. Нещата силно наподобяват кокошкарник и едната като се панира, почват всички. Не че аз не съм податлива. Даже - ако тръгна да се замислям за какво мога да съм тревожна, на другите фантазията няма да им стигне за висините, на които аз съм способна. Друго си е хем да имаш медицинската информация, хем да си продукт на майка с мания за контрол. Една хубава сутрин се събуждаш и установяваш, че манията явно е заразна ;) И че светът е опасно място, а животът - рисковано занимание.

Само дето на мен ми се струва, че човек все някога трябва да престане да бъде продукт на своите родители, среда, навици, комплекси и страхове. И оттам нататък да става, каквото сам прецени за добре. Само не индоктринирана функция. Демек, все в някакъв момент трябва да поемеш отговорност за себе си и да спреш да действаш по инерция. Което, парадоксално, в някои случаи може да означава да се откажеш от манията си за контрол. Но да си върнеш доверието в естеството на нещата. Доверие (упование) + здрав разум = доста добра стратегия.

На теория ми е ясно, ама на практика ми е много странно защо някой иска да си направи 500 изследвания, ако може да си направи пет. И защо 23-годишни девойки си правят БХС, който е показан за майки над 35 години? Ама ние тука още немеем във възхита от техниката и възможностите на съвременната медицина. И тепърва сме се запътили натам, откъдето другите вече се връщат. Не само сме се превърнали в "параноични и невротизирани продукти на съвременното общество - жертви на прогреса", ами и се гордеем с това. Плащаме дивни суми за излишни изследвания и живеем "спокойно". Обаче не си даваме сметка за стреса, който поражда всяко изследване - дори ехографията, дори вземането на кръв. Винаги го има онзи момент на очакване на новината. И ние винаги очакваме тя да е лоша. Отдавна сме предали отговорността за собственото си тяло, психика и съдба на някакви полу-богове в бяло, на всичкото отгоре сме ги оторизирали да се живеят с идеята, че действително са такива. Направо получавам менингит като чуя "той е лекарят и той преценява". Oh, right. Затова средностатистическият бг-лекар си позволява да казва неща като: "Не е ваша работа, аз съм учил 6 години, не вие." Сериозно? А защо, докторе, трябва да си направя три фетални морфологии, ако навсякъде по света се прави една? Може би, за да вземете вие тройната такса? Разбира се, всеки е совбоден да си харчи парите, както намери за добре, но защо никъде в тази държава няма единно и официално становище за това какво какво е задължително, какво е препоръчително и какво е пълно безумие? Мисля, че знаем защо. Проблемът е, че междувременно сме се превърнали в нация от зомбита, които са готови да поверят живота си и живота не децата си в ръцете на меркантилни "специалисти". Избеснявам, честно.

Защото жените навсякъде по света раждат в уюта на собствения си дом, придружавани от бащата на бебето и акушера, а ние тук си мислим, че ще се свърши светът, ако наоколо няма един отряд гестаповци, които да викат "напъвай" и да ти скачат по корема, или че мъжете ни ще се травмират сексуално и ще се погнусят, ако видят как от вагината ни излиза бебе. ТЯХНОТО бебе. Което без тяхно участие нямаше да е там, на първо място. Защото сме толкова неизмерно по-умни от милиардите жени, родили децата си преди ерата на ехографията и хай-тек оборудването. Как така, при всичките тези възможности, ще раждаме като маймуните? Защо някой би искал да роди за час и половина, без болки и без капка кръв, след това да си тегли един душ и да си отиде с бебето у дома? Колко абсурдно ;) Защото, нали знаете, раждането е онзи акт, чийто смисъл е да се увенчаем с ореола на мъченици. И след това цял живот да рекетираме емоционално децата си, ти знаеш ли аз през какво съм минала, за да те родя? А? След което да ги храним с адаптирано мляко, за да не вземат да заслабнат.

А тези майки, които твърдят, че "лекарите са спасили живота им и този на детето им" дали знаят, че в 80-90% от случаите спешните намеси като секцио и т.н. се налагат, защото преди това някой нетърпелив доктор, който иска да иде да поспи, се е намесил в естествения процес на раждането?

Не, не агитирам никого да ражда у дома в българските условия. Първо, защото е нелегално. Второ, защото инфраструктурата е трагична. Бърза помощ не приема обаждания, а докато дойде линейката, ако изобщо дойде... Да, смятам, че има смислени изследвания. Смятам, че бременността трябва да се следи редовно. Смятам, че страхотна тръпка и забавление да можеш да видиш човечето, което природата създава в теб. Просто толкова искам да е възможна дискусия. Толкова искам и аз да имам реален избор как да съм бременна и как да родя, а не само фиктивен. Толкова искам да имаме хоризонт вместо капаци и предразсъдъци. Толкова искам да сме толерантни. И смели. И да поемем отговорност за това, което се случва с нас. Да вземаме съзнателни и информирани, а не манипулирани решения. Да спрем да си въобразяваме, че сме черешката на сътворението. Да вярваме, да се уповаваме, че нещото, което е сътворило този безкрайно сложен и удивителен свят, всъщност знае какво прави. Дори когато на нас не ни е ясно. Толкова искам да виждам повече смирение около себе си. Повече радост. Замисляли ли сте се, че каквото и да правим - изследвания, консултации, ехографии - всъщност нямаме контрол над това, което се случва. Можем само да го проверяваме, но не да му повлияем. И точно това му е хубавото. Можем да се отпуснем и да оставим природата да си върши работата. Можем поне веднъж да дишаме и да се радваме, и да не се опитваме да се доказваме, и да не се страхуваме, че бихме могли да се провалим... А то просто си се случва. И няма човешки разум, който би могъл да го проумее... можем просто да не му пречим.

Може би тогава ще имаме шанс...

Отказвам - да се страхувам, че Господ няма да си свърши работата, защото това означава, че притежавам високомерието да мисля, че бих могла да я свърша по-добре.
Отказвам - да полагам отговорността за живота си в ръцете на друг, било той лекар или родител.
Отказвам - да бъда зависима.
Отказвам - да живея в състояние на постоянна тревожност.
Отказвам - излишни намеси в естествения ход на нещата.
Отказвам - да смятам, че бременността е бреме.
Отказвам - да вярвам, че да станеш майка означава да изживееш кански мъки и да си нахлупиш ореол на мъченица. Защото после само какво ни чака... ;)
Отказвам - да бутам реката.

Избирам - да изживея по възможно най-пълния и пълноценния начин това, което ми се случва.
Избирам - да имам доверие и упование, да се отпусна и да оставя природата да си свърши работата. Тя знае какво трябва да прави.
Избирам - да следвам вътрешния си глас.
Избирам - да имам избор :)

• A short history of Baby Care.
“Oh Doctor, how should I look after my baby?”

BC 2000	“Just carry it next to your skin. Breastfeed it whenever it is hungry.”
AD1660	“Breastfeeding is undignified. Hand it over to a wet-nurse.”
AD 1850	“Wet-nurses are low class and have an undesirable influence on the child. Get a good experienced nanny to bottle feed it cow’s milk, and wean it on to a cup as soon as possible.”
AD 1930	"Cow’s milk is unsuitable for babies. It must be bottle fed on a special infant formula.”
AD 1950	“Bottle feeding at all hours is bad for the baby. Follow a strict routine, let it sleep in its own room and ignore it when it cries at other times.”
AD 2000	“Bottle feeding is unsuitable, a strict time-table is nonsense, babies don’t like being alone, and crying is stressful. Just carry it next to your skin. Breastfeed it whenever it is hungry.”
(Joan Norton, 2001)

Бънджи

Сетих се покрай текста на Ина.
Че и аз скачах. През септември 2005-та. Най-смешно беше, че всъщност повече от самия скок се страхувах, че няма да мога да си закача карабината, за да ме изтеглят нагоре - понеже бях без очила и всичко беше едно такова неясно размито. Спомням си ясно първата мисъл, след като се опъна въжето (преди това се намираш в някакво състояние близо до безсъзнанието) - По дяволите, какво правя тук? - или според Ина - Всяка клетка крещи: Мамка му, какво направих!

Клипчетата са няколко, ама още не знам как да ги монтирам така, че да станат едно. Затова качих само това, на което се вижда как скачам. И ми се доскача пак.

Преди: оглеждам обстановката

Приготовления

След: Уау! Треперят ми краката! I DID IT!!!

Хипер - Вафла за Големи :)

За спомен

Както повечето страшни неща в живота ми, и това започна от желанието да покажа на света каква страшна пичка съм, как от нищо не ме е страх, колко съм куул - казва Ина. Та и аз така. Нищо в този живот не правя по-настървено от това да доказвам на света, че съм герой. Че невъзможни неща няма ("Ти ли ще ми кажеш, че не мога..."), че ако има - трябва да ги възложат на мен и аз като един фимейл Том Круз ще погледна опасността в очите и ще й смигна съзаклятнически.

Ти ли ще ми кажеш, че не мога да кача Мусала с неподходящи обувки в преспи, които ми стигат до кръста? - Айде да видим!
31.12.2002

Ти ли ще ми кажеш, че няма да се накисна в морето при температура на водата +4 градуса? - Че то е направо топло!
06.03.2003, Шабла

Може би е инфантилно, но пък - на Овните им е простено. Те са си децата на зодиака и някои инфантилности не ги израстват никога. Не че нямам желание да се променям, но ако трябва да съм искрена, тази черта си я харесвам. Симпатична ми е. И малко смешна. И винаги дава материал за някоя история, която после да се разказва за всеобщо увеселение. Аз нямам нищо против майтапите да са за моя сметка. Освен това има смисъл да правиш такива неща. Не за да се доказваш, а за да видиш къде са ти границите, да провериш как реагираш, когато си с единия крак в непознатото. Например, като се изправих на парапета да скачам, нищо не ми трепна. Постоях там малко, после в един момент си казах, време е вече, разтворих ръце и се наведох напред... Разбира се, като нищо това може просто да означава, че съм цар на изтласкването на всякакви емоции. Но е интересно, интересно е ще можеш ли в такъв момент да се погледнеш отстрани, какво ще си помислиш, имаш ли сили да се усмихнеш на това твое "аз", което едвам си мести краката в снега и плаче с истински сълзи от физическо изтощение... Може на някого да му се струва безсмислено, но за мен е освобождаващо. Щом успях да направя това, ще мога и друго, и още... и границите на възможното започват да се изместват с по милиметър... Понякога няма какво да му мислиш повече, понякога Nike и учителят Йода са напълно единодушни -

Ина

Поезия, проза... и изобщо. Фифо днес ми спомни за нея.
Тя е от тези, автентичните, като Карбовски, които не се автоцензурират, които даже понякога довеждат нещата ад абсурдум, просто за да ни докарат и нас до някакви граници вътре в черепните ни кутии, за да ни накарат да погледнем отвъд ръбчето на собствената си чиния. Ина пише така, че ако ми каже... абе, каквото и да ми каже, ще й повярвам.
Има две книги с поезия, които аз издирвам под дърво и камък, твърде безуспешно. Ако някой ги притежава, да сподели.
Аз тук ще пусна само линкове към разни работи в нета.

Ина Григорова в блога на Пафка

Ина за усещането да скочиш с бънджи

Мисия: Невъзможна

Ина пише поезия и на английски

Казват, че живее в Америка. Казват, че е безкрайно по-щастлива от преди. Може би, защото вече не й се налага да мисли за българската политика. Макар че не знам как й понася американската.

Всички я наричат просто "Ина". Ина от времето на добрите години на "егоист" и малката тъпа Гина. Ина, която ни показваше, че свободата не е слободия. Ина, заради която поне едно поколение е по-добро от предишното и следващото. И най-вече от по-следващото. Надявам се, където и да е, да не престава да пише. Може би и на български.

(Не) правете така (II)

Технически урок по писане
или
Какво научих от мама

Възхитителната ми майка (сигурно ще потръпне, ако прочете, че я наричам "възхитителна" - здрасти, мамо ) е завършила Литературния институт "Максим Горки" в Москва. Самата аз твърде зле разбирам какво точно означава това, така че сега няма да задълбавам в семейната (и историческата) история, но за мен идеята за това място винаги е придружена с ореола на някакъв авторитет, на задълбоченост и старателност в изучаването на нещо пределно конкретно (като например превод, писане на проза или поезия), каквито ми се струват непостижими днес (еха, остава сега и аз да се размечтая за "доброто старо време" ;)). Може би просто съм интоксикирана с литературност, докато майка ми е учила за държавни изпити на бързи обороти с мен в корема.

Шегата настрана, комбинацията от немско и руско възпитание и образование прави тази жена най-взискателния, прецизен, болезнено стремящ се към съвършенство, нетолерантен към небрежността и неготов на компромиси човек, когото познавам. И не само в литературата. (У нас е забавно, уверявам ви :))

Майка ми научи сравнително късно, че "пиша поезия". (На мен и до ден днешен ми е странно да използвам това словосъчетание и да си вярвам. Но това е съвсем друга тема.) Не мисля, че се зарадва особено. Дали изпита мъничко ревност или просто се уплаши, че не притежавам това, което се иска, за да пиша добра поезия... вероятно по малко от двете. Мисля, че за нея щеше да е непоносимо ако се беше оказало, че упорствам в нещо, в което не покривам минималния критерий за качество. За щастие се разминахме с тази драма. Но идеята не е да разисквам сложните фройдистки взаимоотношения между майка и дъщеря. Просто исках накратко да обясня как поезията дойде при мен или как аз стигнах до нея...

Мамето владее до съвършенство онзи поглед, който е достатъчен, за да разбереш, че "така не се прави" и не е желателно да повтаряш грешката си :) Освен това не умее да лъже, за да щади нечии чувства, и в 98% от случаите е тотално оперирана от чувство за такт. Ъм, да, крушата просто няма къде да иде, нали разбирате. (Мога да го обясня и астрологически ;)). Може да съм таткова щерка, ама в някои отношения няма как да се сбърка, че съм дъщеря на майка си (макар и, надявам се, ъпгрейдната версия ;)).

Но да се върнем към писането. Няколко прости технически правила, набивани ми с клин в мозъка, откакто мама се усети, че щерка й нещо там "пише". С времето съм ги усвоила до такава степен, че и на сън не бих отстъпила от тях. Степенувани не по важност, а в реда, в който ми хрумват.

1) Ако искаш да пишеш класически стих, научи правилата на класическия стих. Не изпадай в заблудата да си мислиш колко е "лесно" да пишеш в рима. Едва когато си направиш труда да научиш какво е стъпка, какво е точна и неточна рима, всички правилца и допустими изключения, едва тогава ще разбереш ставаш ли за тая работа. Няма нищо по-ужасяващо и издаващо творческо безсилие от несъзнателно нарушеното правило на класическата поезия. Трябва първо да знаеш как се прави, за да можеш да си позволиш съзнателно да се отклониш от канона. А това винаги си личи, обиграният читател винаги ще разпознае римата за пълнеж, задъханото сместване на излишни срички, насилието върху формата. Ако избираш да пишеш класически стих, трябва да си наясно, че доброволно се обричаш на формата. Че тази форма има своите закони и ти доброволно се съгласяваш да ги спазваш. Поне докато не задобрееш толкова, че да можеш да ги заобикаляш фино, елегантно и неусетно, така че да не измъчваш читателите си. Разбира се, има хора, които никога не са се учили да пишат класически стих, те просто си се раждат научени. Но ако сме честни, това са единици сред хиляди. Ако се вгледаме внимателно, ще видим колко утвърдени автори дори не знаят какво всъщност правят. Понякога сме склонни да им го простим, защото пишат спасителна поезия, но, извинете, това вече са работи Господни... ние тука си говорим за смъртния писач на стихове ;)

(Тази лекция се състоя преди много години на път за морето в августовски жеги и претъпкано семейно возило, което едва-едва пъплеше по надбалканския маршрут. Учителката ми в пети клас по литература тъкмо ме беше изпортила на последната родителска среща, че пиша "възхитителни" ;) съчинения за настъпващата пролет и още по-прелестни стихчета за мама. Мисля, че бях произвела десетина вариации по тема, за да спася срочните оценки на половината девойки в класа. Много бях популярна ;)
Мама беше решила да вземе крути мерки и да прекрати поетичните ми пориви и го стори успешно и убедително поне за следващите няколко години.)

2) За Бога, не използвай инверсии. Следвай в максимално възможната степен естествения словоред и ритъм на езика, на който пишеш. (Нали помните - Не бутай реката, тя си тече сама. Винаги е по-добре да следваме естествения ход на нещата. В повечето случаи човешката намеса издава желание за контрол над нещо, което е по-голямо от нас, и е обречена на неуспех.) Инверсиите стоят добре само при великите, а и при тях не винаги. В общия случай са в състояние да причинят менингит на непредубедения читател и не са признак на поетичност, а на... познахте, творческо безсилие ;)

3) Избягвай клишетата. За да можеш да прецениш дали нещо е клише, трябва да си чел достатъчно. Само не се заблуждавай, че има такъв момент, в който наистина си чел достатъчно ;) И все пак - колкото повече, толкова по-добре. Понякога клишетата са допустими, но трябва да компенсираш с нещо друго. С изненада, с чувство за хумор, с някакво убийствено словосъчетание, някаква невероятна хрумка, която да отвлече вниманието на читателя. Или просто да си признаеш в прав текст, че толкова си могъл. Просто останалото стихотворение трябва да е в състояние да накара читателя да ти повярва. Тогава клишето не е толкова страшно. Да вземем за пример моя "татко" - едно абсолютно простичко стихотворение, което вероятно е най-доброто, което изобщо съм написала. Мисля, че го надрасках за не повече от 3 минути и в оригиналния си вариант започваше така:

как се случи така,
че около очите ти има бръчици
и в косите ти блести умора,

Показах го на родителката да произнесе присъдата си и тя много го хареса, с една забележка: няма нищо по-отчайващо банално от блестящата в косите умора. Нямаше как да не се съглася. Тя помисли малко и предложи следното:

как се случи така,
че около очите ти има бръчици
и в косите ти банален сняг,
а аз съм още твоето малко момиче...

В крайна сметка това е окончателният вариант, който влезе и в книгата. Когато не знаеш какво друго да направиш с едно необходимо клише, признай си го. Читателят няма да ти се разсърди.

4) Това, че "в поезията всичко е позволено", съвсем не означава, че в поезията всичко е позволено. В тази графа влизат всякави изпуснати пълни членове и безразборно поставени/непоставени препинателни знаци, които говорят за принципната неграмотност на автора. Ако не си внимавал в часовете по български език до 4-ти клас, къде си тръгнал да създаваш литература? Уверявам ви, че абсолютно винаги си личи дали граматическото своеволие е плод на съзнателно авторско решение или на липсващата му езикова грамотност. Трябва да можеш да защитиш и аргументираш всяко едно отклонение от граматическите правила на езика, на който пишеш. Пример от собствено стихотворение:

стопля се вече
ръми
мирише на мокър асфалт
и тръпчиви акации
и бабите сядат на пейки
пред блока
както в детството ми
говорят
за внуците пенсиите болестите
момчетата вече тичат след топката
разплискват локвите
момичетата си говорят за момчетата

трябва да ме има някъде
щом ме чакаш

Мога да аргументирам липсващите препинателни знаци по следния начин: Това е толкова древно усещане за мен, за бабите, които седят пред блока на баба ми, на пейки, боядисани в зелено, плетат, говорят си за същите сякаш вечни неща, които се сливат в едно ЕДНО: пенсиите внуците болестите, това вече не са отделни неща, а сякаш целият свят е събран в тях - техният свят и разговорът плавно прелива от едното в другото и се връща, криволичи, но тече, тече... докато ние тичаме наоколо: топки локви плитки детски смях повече кикот скупчени във входа това е всичко нищо повече не трябва... и бабите хвърлят по едно око, и светът е там, цял, цялостен, ненакърнен от нищо, непрекъснат от запетайки, светът е на един дъх...

Но мисля, че и без да се аргументирам, това се разбира от самото стихотворение, то обяснява само себе си. Не бива да ви се случва читателят да се запита, добре де, къде са тука препинателните знаци, защо са изпуснати? Не бива да изпита липсата им.

Друг е въпросът с пълния член, тук няма консенсус дори между пишещите. Според мен пълният член трябва да присъства навсякъде, където може, особено в белия стих. В редки случаи бих приела липсата му в класическия стих, където наличието му би нарушило структурата на стиха. Ама аз съм си такава - немски възпитаник ;) Спя спокойно, когато знам, че правилата са спазени (Луна в Козирог - нищо не е случайно ;)).

5) Ако пишеш по тема, по която са писали и триста петдесет и осем други, направи го така, че на никой да не му хрумне да те набеди в плагиатство. Разбира се, това ще се случва непрекъснато. На този свят има горе-долу петнайсет теми, които вълнуват целокупното човечество до такава степен, че да им посвещава стихове. Ако се опитам да ги изброя, сигурно ще се окаже, че и толкова не са: любов, любов, още любов и още две-три други (родители, деца и нежни чувства към родината, от които соц-ът до голяма степен ни отказа). Възможните комбинации не са безкрайно много. Когато някой вече не е написал точно това стихотворение, със сигурност някой друг вече е написал точно този роман. Примерно. Пример: Преди да прочета това стихотворение на Ина Григорова, бях прочела тази книга на Петер Хьог. Разбира се, едното няма нищо общо с другото като сюжет и реализация, но идеята за видовете сняг/лед при ескимосите веднага изпъква. Днес пък Филип Кабакян ме изненада с това. То вече е много по-близо до идеята на Ина, но въпреки това за мен е самостоятелно стихотворение със собствена стойност заради реализацията си. Не бих се учудила, ако се окаже, че дори не е чел "Патент".

6) И един не толкова технически, колкото житейски съвет. Не съчинявай поезия. Това не ти е класното в седми клас, където на всяка цена трябва да впечатлиш госпожата. Вярно, това е малко размита и неясна препоръка. Но от опит знам, че ако си искрен със себе си, винаги можеш да разграничиш измисленото от истинското стихотворение. Измисленото стихотворение е като зомби - съществува противно на правилата на природата и протовречи на живота. Тука няма да се впускам в обяснения защо хората се подвеждат да съчиняват стихотворения, но и на това ще му дойде времето, доколкото не е станало ясно доесега.

Какво още ме съветваше мама...

7) Не допускай смислови и фактологични неточности. Няма нищо по-дразнещо от фактологическата неточност в литературата. С П. един ден щяхме да се "разведем" със саунд, защото Г.Г. си е позволил неуважителна неточност спрямо латинския език и римския начин на живот в девета глава на "Естествен роман". Книга, която аз принципно много харесвам. Обаче П. само дето не получи удар от (според него) наглото изопачаване на историческия контекст и неуважението към един, макар и мъртъв, език. Толкова ли не можеш да си направиш справка с латинския речник, за да разбереш, че глаголът е claudo, claudis, а не claudo, clausis. При цялата ми любов към Г.Г. и колкото и да го защитавах, трябваше да призная, че П. е прав. Не можеш да разчиташ на това, че читателят по принцип няма да знае за какво говориш и затова да бъдеш небрежен. Гарантирано ще се намери читател, който разбира повече от теб, и ще се обиди.

8) Не допускай езикови и образни неточности. Фасът, например, не може да се размаже на плочника, защото няма необходимата маса. Не бива да се пишат абсолютни безсмислици в стремежа ни да бъдем различни, оригинални и нестандартни. Получава се задължително обратното, ставаме плоски, досадни и безинтересни. Не си мислете, че в поезията няма логика. Веднага ще ви намеря някой професор по математика или професор по езикознание да ви убеди в противното.

И така, сигурно ще се сетя за още... запазвам си правото да допълвам :)
В третата част ще споделя с вас това, което аз самата съм научила за поезията чрез самата поезия. Нешо като микс от техника и отношение към поезията...

Давам си сметка, че тези съвети вероятно ще са от полза на малцина. Но все пак са били полезни за мен и аз съм повече от благодарна, че е имало кой да ме гледа лошо и да дава акъл. Знам също така колко съм категорична в критиката си и че това понякога трудно се понася. Хората го приемат лично. Особено пишещите с прословутото си творческо его. Все едно критикуваш Господ за устройството на Вселената. Тук се връщаме към точка втора от първия урок: "Дистанцирай се". Когато критикувам, критикувам текст, не автор. Когато давам съвети, те са безкрайно добронамерени и целят да се подобри качеството на текста. Което няма нищо общо с качеството на автора му като човек.

Но за това - следващия път :)

(Не) правете така (I)

Разни мисли по повод конкурса на ГЛОСИ...

Тъй като ми направиха (справедлива) забележка, че не е редно да обсъждам конкретни произведения, докато гласуването е в ход, за да не манипулирам мнението на гласуващите, всичко, което следва, се отнася до постъпилите "произведенения" като цяло, а не до някое от тях конкретно.

Може би този коментар е загуба на време, може би не вълнува никого, освен мен, но тъй като ме вълнува достатъчно, за да се ядосвам в 4:30 през нощта и да съчинявам изречения в главата си, реших да споделя какво мисля с петимата читатели на този блог ;) За всичко написано в това пространство отговорност нося аз. Моля, не го приемайте като официално становище на екипа.



Да видим... Проблемът е в очакванията, разбира се :) А аз имах очаквания за този конкурс, чаках го с радост, защото се надявах, че ще внесе свежи идеи в малката ни поетична общност. От проза не разбирам, така че няма да се произнасям. Надявах се, че ще имаме възможността да четем поезия от хора, с които не си контактуваме всеки ден, защото помежду си до голяма степен сме станали предвидими и разпознаваеми. Повтаряме и грешките си, мотаем едни и същи мотиви - всичко нормално за една малка и затворена общност. Разбира се, знаех, че слаби текстове ще има. Но се надявах да са малко на фона общата маса. Разчитах на добрата стара гаусова крива и на самата природа на нещата. Смятах, че и в литературата има нещо като естествен подбор. С две думи, очаквах много слабите и изключително добрите текстове да са малко, а масата да представлява достатъчно добри текстове, запомнящи се, свежи, търсещи текстове, които може би трябва да се пипнат тук-таме. Не очаквах, че ще ни залее боза. Не очаквах, че ще получавам физически порив за гадене и трудно ще дочитам някои от текстовете. Не очаквах, че условието "да бъдат покрити нормите за литературна (и езикова) грамотност на "ниво" 8-ми клас на СОУ" ще бъде изтълкувано толкова буквално. Изобщо, не очаквах, че с всеки текст ще ми се плаче все повече.

Разбира се, легитимен е въпросът дали оценявам чуждото "творчество" от висотата на петте си награди и единствената си досега книга. - Не. - Всички знаем, че една книга не е гаранция за нищо, дори да е добра. Никога не е късно да станеш за резил ;) Затова ще заема легитимацията си от Катя Йосифова (тя поне минава за авторитет ;))

Творческо писане

Дадох примери за лошо писане
Говорих за нарцисизъм, за самонавиване
За противопоставяне на твореца и тълпата
За лепнеща чувственост
За страха да не си старомоден
И за жаргона като псевдомладост
Всички примери бяха от
собствените ми стихотворения,
изоставени, но неизхвърлени.

- Екатерина Йосифова, "Ръце", ИК "Жанет-45", 2006

Надявам се, че аз самата съм изхвърлила всички образци на представите си за поетическа стилистика в 8-ми клас. Не мисля, че бих могла да ги понеса. Не и в трезво състояние :) Съвети относно самото писане на поезия съм получавала рядко, не повече от 2-3 пъти през цялата си "кариера" ;)
Бях на не повече от 18, когато Живко и Жоро от ЛитерНет ме хванаха натясно по време на един книгоиздателски семинар, на който превеждах, и кратко и сбито ми наляха в пост-пубертиращия мозък следния акъл:

1) Чети. Ти и без това си четеш, но чети как пишат мъжете. Женското писане си го можеш, но женското писане е опасно като свлачище. Женското писане намира оправдание в самото себе си. Женското писане размахва знамето на емоцията и не търпи критика, защото кой би се осмелил да критикува нечие чувство, без да изглежда лош и несправедлив?
От списъка, надраскан с червен маркер върху жълт лист хартия, помня, че трябваше да прочета поезията на Биньо Иванов и "Черешата на един народ" на Георги Господинов.

2) Дистанцирай се. Не приемай собствената си емоция за последна инстанция. Емоцията не е литература. Да, много често е в същината на добрата литература, но сама по себе си не е достатъчна. Емоцията е манипулативна, а читателят не обича да бъде манипулиран. Той обича да бъде изненадван, забавляван, разплакван, но не обича да бъде изнудван. Научи се да се абстрахираш от себе си - поезията не се върти около теб. Тя е жива сама по себе си, не благодарение на теб. Тя идва при този, който е отворен, а не при онзи, който много я иска.
Не се самосъжалявай в стихове. На никой не му пука от какво те боли. Всеки го боли, ти не правиш изключение. Сексът не е повод за запознанство. Драмата не е повод да го играеш поет(еса). Никой не иска пет вариации по тема как те е зарязало гаджето и колко страдаш. Всеки са го зарязвали и с нищо не можеш да стъпиш дори на малкия пръст на личната му драма.

3) Бъди брутално безпощадна към себе си. Режи с голямата балтия всичко, което не допринася за текста. Режи с голямата балтия всяка финтифлюшка, по която си се увлякла, защото искаш да пофлиртуваш с читателя. Изобщо, поезията не е в думите, тя е в пространството между тях. Никога не го забравяй, когато се раздърдориш. Не се жали. Не пиши, за да впечатлиш някого. Не използвай поезията. Не я превърщай в инструмент за себедоказване и трупане на дивиденти, защото поезията е по-голяма от теб и ще ти тегли една майна.

4) Когато нямаш какво да кажеш, мълчи си. Пиши единствено и само, когато ще се тръшнеш болна от холера, ако не го напишеш това. Но не се самозаблуждавай. Човек лесно се подвежда кога има истинска потребност, кога е готов и кога просто иска да си погали егото. Затова бъди бдителна, а не снизходителна към себе си. Полази ли те и най-малкото съмнение, че не ти е чиста работата, късай листа и излизай на разходка да си проветриш мозъка. Не се опитвай да излъжеш, няма да мине номерът. Дори и най-добрата техника не може да прикрие липсата на истински живец в поезията.

5) Уважавай себе си, словото и читателите си. Не предъвквай едно и също в пет вариации по тема. Скучно е. Не плагиатствай за нищо на света. Когато не можеш да избегнеш клишето, присмей му се. Покажи, че можеш да погледнеш на себе си отстрани. За Бога, не се приемай толкова насериозно.

Мисля, че това беше първият ми и единствен урок по доблест в поезията.
Проблемът е, че чета текстовете, постъпили за конкурса, и ми се струва, че много от тези "автори" далече надхвърлят крехката възраст 18 години, но този урок са го проспали...

Очаквайте скоро следващия урок по техника.

П.П. Препрочитайки какво съм написала, не мога да не отбележа приликата с Пътя на воина. По Кастанеда, примерно. Или по дао, какво значение има. Не ми беше хрумвало, че би могло да има връзка, но може би практиката на някакъв вид източна философия или бойно изкуство също е начин да овладееш същността на поезията ;)
С риска, разбира се, в някакъв момент да си останеш само с практиката и без поезията... ;)
Има страшно.

Мама

Изпрати ми го Мишето и на мен ми се стори толкова прелестно, че реших смело да пренебрегна авторското право и да се изфукам. Още повече, че и тя вече не знае как е попаднало при нея. (Но все пак, ако някой знае кой е фотографът и откъде е взето оригиналното изображение, да бъде така добър да съобщи в коментарите. Благодаря.)

Сутринта установих, че съм си обула два различни чорапа - жълт и зелен.
Също така не знам дали някой е ял наскоро млечна каша "Слънчо" с 11 витамина за бебета над 4 месеца, но по необясними причини в момента спада към предпочитаните ми храни.
Толкова по темата за прогресивното оглупяване.

П.П. Аз чак загрях, че това не е снимка, а компютърна графика. Омммм... информацията търси мозъка ;)

Happy

Melanie & me, Sofia Coffee Heaven, 03.02.08

Тя се казва Мелани. Родена е 14 часа преди мен, същата година. Асцендентът й е Козирог, на мен Луната ми е там. Иначе всичко ни е еднакво, освен разположението на домовете. Аз винаги съм била малко по-луда, тя винаги е била малко по-дисциплинирана. Колежка ми е, запознахме се на спирката на автобуса в първи курс. Живеехме в едно и също общежитие. През пролетната ваканция, докато аз си бях в България, тя се запознала в кръчмата с Николай. И досега са заедно.

Година по-късно се изнесохме заедно на квартира. Ремонтирахме заедно. Ходехме заедно на училище, винаги се падахме в една и съща група, защото фамилиите ни започват започват с една и съща буква. По празниците винаги си "сверявахме" подаръците и избухвахме в смях, защото получавахме едни и същи неща от напълно различни хора. Тя завърши половин година преди мен, заради пословичната си порядъчност. Аз завърших половин година по-късно заради пословичната ми щуротия. Докато учех, тя ми готвеше, изпитваше ме, пазаруваше, мъкнеше учебници от библиотеката. Когато си взех изпита, ми сготви и ме сложи да спя. Тя си знае колко пъти ме е "спасявала" - кога с пари, кога с храна (студентски години), тя си знае как нито веднъж не каза "не те разбирам", нито веднъж не каза "това не е правилно", нито веднъж не ме осъди. Само аз си знам какви съм ги вършила.
Тя е в Берлин, работи в отделение по вътрешни болести. Някак все ми се струва, че е много по-истински лекар от мен. Тя се смее и разказва как се тресе от страх и нерви всеки ден, когато отива на работа. Съвсем като мен. Почти не си пишем, може би два пъти в годината. Горе-долу по толкова се и виждаме.

Днес беше в София. Малко повече от половин час се разхождахме в Южния парк, малко повече от половин час пихме капучино. След малко ще се качи на самолета и ще замине... Когато се върне през август, аз ще имам бебе. Може би просто трябва по-често да си пишем. Ей така, заради удоволствието, не за друго.

За четенето

Заформи се един разговор в ГЛОСИ, пък аз реших, че може да е интересно и за тук. Темата в момента още е в "закрития" раздел на форума, но като я преместим, ще пусна линк.

Та - Божидар Пангелов пита "Как четете?"

Христина Петрова (преподавател по литература, впрочем) отговаря:

Има два пътя към текста:

1. четящият си представя, че е по-голям от автора и почва да го разфасова, да му прилага всички техники на разнищването, анализа, синтеза, сравнението и т.н.....
2. четящият е по-малък от автора - опитва се да вниква, да се учи, изненадва се, онемява, дори не разбира нищо...

и още

Най-качествено четат децата - вярват на всяка дума, нямат опит, не им идва дори наум да анализират, а се потапят в света и го изживяват:)))) Но как да си вечно дете при този култ към знанията? Или както веднъж си позволих да се изразя - малко грубичко - моят прочит на Талев е изнасилен от толкова изчетена критика, че вече не го помня какъв беше, когато беше девствен.

Аз отговарям:

Явно някои ще си останем инфантилни докрай Смалидон му е майката.
Може би затова ми е трудно да си харесам книга напоследък. В библиотеката ми сигурно има десетки, за които някой ми е казал, че "трябва" да се прочетат, и си отлежават там, защото не са успели да ме накарат да им повярвам с първите си 30-50 страници.
Съвременната литература ме потиска. С претенциите си, със заигравките си, с амбицията си да се докаже от една страна и с усилието си да бъде достоверна, от друга. Което са несъвместими аспирации, мен ако питате. Или моят усет за абстрактното е слабо развит.
Литературата "за възрастни" е станала скучна. Може би винаги е била и просто е било въпрос на време да го открия. Вече почти никой не разказва истории или приказки. Възрастните лъжат, за да се харесат на себе си. И понеже други възрастни, четящите, имат същия проблем с нехаресването на себе си, влизат в мълчалив компромис и съзаклятничество, и... историята е почти библейска, оттам нататък.
Хич не знам дали се разбира какво искам да кажа.

Казваш, че имало два пътя към текста и на мен веднага ми се иска да възроптая, че някой си позволява да ме ограничава как и откъде да подходя, защото моят път никога не е бил един от тези двата. За мен литературата работи само, ако

3. Читателят и авторът са равни. Само тогава комуникацията им е естествена, без опасност да бъде изкривена от комплекси и/или интерпретации.

[В този ред на мисли искам да добавя, че има автори, които са "по-високи" от мене. Проблемът с тях е, че не мога да ги достигна трайно, ако скачам и се изправям на пръсти. Мога да си изкълча глезена. Ако много настоявам, мога да полежа на екстензии няколко месеца в агония да овладея този автор и така да му стана равна. Проблемът е, че не доставя никакво удоволствие. А и докато лежиш в (интелектуалната) болница с цел извисяване, навънка животът си тече. Изпускаш шанса да преживееш нещо и така може би да се доближиш по съвсем естествен начин до "високите" автори. Не ми харесва фетишизирането на литературата, нито превръщането й в самоцел. На драго сърце признавам, че има литература, за която не съм дорасла. Може би някога ще й дойде времето, аз имам търпение да почакам. И да поживея междувременно. Или както се казва при дзен-будистите: "Не бутай реката - тя си тече сама".
Правя аналогия с едно любимо стихотворение на Таня Пенчева:

Еретично

И ако има бог, да слезе тука долу,
да влезе в стаята ми, без да чука,
на стола да захвърли ореола си
и да поиска нещо топло за закуска;
да каже, че отдавна е забравил
божествения мирис на кафето
/след толкова амброзиеви пари
на бас, че ще го заболи сърцето/.
Ще пием бавно земното блаженство
и няма да го питам как е в рая
и там дали ще ме приемат лесно
/защо ли ми е, господи, да зная/,
а само кротко, кротко ще го слушам -
как го върти коляното през зимата...
озонът му привършвал... а пък сушата...
Тогава ще повярвам, че Го има.]

Само тогава му вярвам на тоя автор, ако мога в събота сутрин да пия с него мляко с мед и канела. Вярвам на "Сто години самота", но на "Есента на патриарха" не вярвам. Изобщо, не вярвам на литература, което цели нещо. Да ме поучава или образова, или просто в един безкраен перпетуум мобиле да утвърждава собствената си стойност. Вярвам на крехка, чуплива и смъртна литература. Защото е като мен. Не вярвам на литература с аспирации за завладяване на света, защото зад нея прозира душевното неравновесие на автора. Липсата му на мир със себе си. Разбира се, всеки има право да търси вътрешния си мир, както намери за добре, но защо аз трябва да се превръщам в инструмент за валидизирането на тези опити. [В световен мащаб читателите обслужват както егото на писателя, така и своето собствено. В "съвременната" литература личността на писателя е почти по-важна от написаното. Някакси желанията и амбициите му се просмукват в текста и го убиват бавно и отвътре. И въпреки това подобни книги оглавяват големи и важни класации, които формират читателско мнение. Първо, защото литературата отдавна е бизнес. И второ, защото всички искаме да сме ерудирани и умни, нали? Кой е чел "последния" Пол Остър? ;)]

Аз искам литературата да ми казва, че светът е несъвършен и това е добре така. Искам освен това да ми казва, че животът е чудо и че ние сме вплетени в това чудо, живи, дишащи, свободни. Искам да ми казва, че на живота му е все тая дали съм си измила ръцете, преди да седна на масата и дали си подпирам лактите. Искам литературата да ми казва, че от нищо не се налага да бъдем безсмъртни, да си спестя усилията, защото е толкова по-хубаво да сме временни, най-хубаво да сме само тук и само сега. [Вярвам на литература, в която читателят е по-важен от автора. В която можеш да забравиш за автора, но да запомниш съвсем конкретното усещане за текста. Вярвам на книги, които се различват с усещаненто, което пораждат, така както хората се отличават с миризмата си. Затова не харесвам Пол Остър, но обичам жена му. Защото не се идентифицира с героите си, не им се натрапва, дава им максимална свобода, без да ги съди.] Затова вярвам на Мартин Карбовски, но, простете, на Кундера много често не мога да повярвам. Вярвам на Андерсен, но не и на Братя Грим. Затова обичам Анаис Нин и Селинджър.

И, в заключение, с такова нетърпение очаквам появата на това в мен, дето сега тежи 7 грама и е дълго 4 сантиметра, защото тогава съвсем легитимно и до пълно умопомрачение ще си чета "Двойната Лотхен" и "Мери Попинз", Родари и Киплинг, Астрид Линдгрен и "Старогръцки митове и легенди". [И то не за друго, а защото децата не можеш да ги излъжеш. Не можеш да ги направиш функции на собствените си стремежи. Можеш само да им дадеш.]

Само Смалидон!

P.S. И всъщност, ако има литературен Бог, не трябва ли той да слезе в мойта кухня? Вместо да очаква да додрапам аз до него? Защото, признайте, на него ще му е много по-лесно, отколкото на мен.
Спомням си сега срещата с Валери Петров преди година. Беше прочел ръкописа на книгата ми, беше си водил старателно бележки и най-подробно обсъдихме всички стихотворения. И той ми каза, че винаги се е ръководел от правилото на Пушкин - ако неговата нана разбирала какво е написал, значи ставало за четене.

...

Random thoughts on random things

Татко ми ме пита онзи ден: "Какво правиш по цял ден?", аз се смея и отговарям: "Ям и спя."
Леле, голям бабет съм станала.
П. казва, че съм като животинче - събуждам се и съм гладна, после ми се доспива, после отначало. Направо не знам като тръгна пак на работа как ще ставам всяка божа сутрин в 6:00. Оня ден се лангърках с кола от единия край на София до другия и накрая се изповръщах в градинката пред блока :) Представям си, ако ми се наложи да ползвам автобус.
Въобще, веселба.
Видяхте ли го бебето колко грозно е станало, с тия тънки крачета. Миналата седмица ми харесваше повече :)

Мисля ги разни дълбокомислени постове, ама като тръгна да пиша, ми се доспива. И после не са актуални вече. Например за новата концепция на Капитал Лайт. Голяма досада, малко за четене. Претенциозен. 'Що така и не се научихме, че едно нещо като е хубаво, няма нужда да го разбутваме. И едно-то така го развалиха, по същия начин. Ама за Лайт-а. Рубриката "Лицето" ми харесва. Останалото е много шум за нищо. Много реклама, малко качествен текст, който да те накара да се изкефиш, че някой толкова много го бива да пише, че само заради това ще прочетеш нещо, което принципно изобщо не те интересува. И дето вика Биса, те ли ще ме учат кой е Йовко? И препратките, че еди-кой-си, и той имал блог.

И аз имам блог. Що ли го държа? Едно време смятах, че ме бива с думите. Че имам какво да кажа. Че мога да го кажа по начин, който да накара някого да ахне. Оказа се, че белетристична дарба нямам, а поетичната ми е от дъжд на вятър. Затова пък животът ми изобилства от драматизъм ;) Пък драматизмът веднага те слага в категория "мило дневниче". Живея в свят на информационно затъмнение. Не отстоявам общественозначими каузи. Не ми се пише за децата от Могилино, макар че смятам, че Яна е герой и шапка ù свалям на нея и на целия екип. Не знам кой идва тук да чете и какво намира. За мен това място няма концепция и малко страдам от което. Толкоз мога обаче. Плюс наложените табута - личното и служебното. Може би когато създавах този блог, ексхибиционистът в мен беше много по-жив и жаден за погледи. Напоследък се наблюдава обратно развитие, към интроверта. И все пак - още съм тук. Отново съм тук. С разхвърляни мисли без значение за никого, освен за мен. Нямам Гуугъл аналитикс, не си знам статистиките. Броят на привлечените погледи живо не ме вълнува. Обаче в някои съботни вечери живо държа да споделя 11-седмичното си бременно коремче с целия интернет. Що пък не :)

Въх. Не става.
Затова пък снимах подаръка на Ани, която в момента си празнува рождения ден на две крачки от нас, а пък баба ви Яна само като си помисли за многото хора и цигарите и small-talk-a и се отказа да ходи.


Обаче, А., обичам те. Обещавам, че няма да мутирам в някоя ужасно вманиачена родителка, която говори за отрочето си в първо лице множествено число, излиза само в парка и пие само минерална вода. Обаче истината е, че това не беше предвидено. Това усещане, че в теб живее някой, който те командва "спи" и "яж" и причинява пространствено оглупяване :) Добрата новина е, че трае само девет месеца.

Лошата е, че после тепърва ще му мислим ;)

Конкурс на ГЛОСИ

Статут и правилник
на ежемесечния конкурс на Форум за литература и хора "ГЛОСИ"

Конкурсът е ежемесечен.
Текстовете за всяка месечна сесия (през 2008-ма година ще се проведат 11 сесии, считано от 1-ви февруари) се приемат от 1-во до 20-то число на текущия месец.
Няма ограничение за възраст на участниците.
Конкурсът е за поезия и кратка проза (до 3600 знака).
Всеки участник може да участва с до 5 - непубликувани на "хартиен носител" или в eлектронно списание или книга, които имат присъден идентификатор (ISSN или ISBN) - произведения във всяка месечна сесия.
Текстовете се изпращат на адрес glosi@bgland.net. Всяко писмо трябва да съдържа трите имена на автора и телефонен номер за контакт. Текстовете, участващи в конкурса, се прилагат като "прикачен" файл във формат .doc или .rtf.
Текстовете се публикуват в специално създаден под-форум на "ГЛОСИ" под "входящ номер" - името на автора е тайна за гласуващите, ще бъде известно само на администратора на конкурса и ще бъде обявено само в случаите на спечелване на награда.
За всеки текст имат право да гласуват само членовете на Форум за литература и хора "ГЛОСИ". Първият етап на гласуването приключва на 25-то число от текущия месец. От 26-то число до края на месеца - ако има необходимост - се гласува отново за произведения, оглавили класацията с равен или по-малък от три точки резултат.
За всяка месечна сесия се присъжда една първа награда от 100 (сто) лева и три лауреатски звания с възможност за публикация в Тримесечник за литература "ГЛОСИ".

Забележки:
1. Изпращането на e-mail на посочения адрес се счита за съгласие с договорни условия, в които изпращачът с акта на изпращането и съдържанието на писмото е декларирал своята идентичност, а получателят се е задължил да не преотстъпва получените лични данни на трети лица при никакви условия, с изключение на правото да оповести името на победителя и лауреатите на конкурса.

2. Членовете на Форум за литература и хора "ГЛОСИ" нямат право на участие в конкурса.

3. Администраторът на конкурса си запазва правото да не допусне до него и не публикува текстове, нарушаващи конституционни или етични норми, както и такива, които не покриват нормите за литературна (и езикова) грамотност на "ниво" 8-ми клас на СОУ.


Официалната публикция на условията е на този адрес: http://glosi.bgland.net/forum/index.php?topic=1415.0